Ричард Кондън
Фамилията Прици (41)

Четиридесет и първа глава

Чарли се завръщаше, седнал в самолета до един пътник, който неспирно си тананикаше „Ах, тези глупости“. Беше истинско мъчение, не защото навяваше спомени за Мейроуз или Мардел, за това нямаше нужда от външен подтик, а защото бе едно безкрайно жужене.

Той се премести. Извърна поглед към прозореца и на свой ред започна да тананика „Марш на гарнизона от Вашингтон“, като в същото време се опитваше да мисли. Имаше една седмица до изборите — въпросът с Лавърн Тоуби и майка й бе уреден, образите им от изобличаващите Марвин Мелън снимки бяха изличени, което не им даваше възможност да свидетелствуват срещу него. Балистичната експертиза щеше да се окаже грешка, а лабораторният анализ на двете пликчета от фолио щеше да докаже недвусмислено, че вътре е имало талк. След като Марвин подпише декларацията, с която освобождава администрацията на хотела от каквато и да било отговорност за нанесените му морални щети, сметката с него е уредена. Но той, Чарли Партана, все още ще бъде в ръцете на двете жени, нахлули в живота му.

Сега отново беше чист, Джордж Ф. Мелън вече не го заплашваше, но играта на криеница не беше завършила. Щом Мей е наела частни детективи, за да ги следи с Мардел на летището в Маями и да установи, че е бил в апартамента й в Ню Йорк много пъти, то тогава сега няма да престане да го следи, докато не дойде официалният годеж, и тогава за него няма мърдане.

Но Мардел беше се разболяла. Кой изоставя човек, прекарал току-що пневмония? Тя изпитваше такава голяма нужда от него преди, а сега ще й е три пъти по-нужен. Поп ще се разплати с болницата, но дали тя има някакви пари, с които да преживява? Колко ли храна има в дома й, и може ли жена, току-що излязла от болницата, да влачи тежките чанти от супера? Не е работила в последно време, а нали си беше смахната, преди това изпращаше всяко пени, което й бе в повече, на майка си в Англия, може би даже няма с какво да пазарува. Необходимо е да я види. Трябва да си поговорят и лично да се убеди, че е добре. Ако я завари здрава, ще се опита да поохлади чувствата й, защото след почти триседмично прекъсване на връзката им тя може да е свикнала и така, без него.

Трябва да провери кога плаща Померанц и да получи от него гаранции, че ще има пари за Мардел, ако все още е слаба и не може да работи. Нищо друго не му оставаше, освен да си признае, че е дошло време да й отреже квитанциите, но дори и Мейроуз щеше да схване, че трябва да я види преди това. Работата беше рискована, затова май щеше да е по-добре, ако изобщо не си ходи вкъщи. Трябва да се изплъзне от опашката, която вероятно Мейроуз е изпратила на летището, и да отиде направо при Мардел. Е, не бива да е толкова направо. Ще мине по алеята зад къщата и ще влезе през задната врата.

Стюардесата поднесе обяда.

— Защо в самолетите никога не сервират италиански ястия?

— Да сте яли претоплени макарони? Знаете ли на какво приличат?

— Мисля, че мога да се досетя.

— А спагети от кутия?

— От кутия?

— Претоплени макарони е още по-лошо. Знам, защото мъжът ми е италианец, горе-долу се справя със спагетите в кутия, но с макароните… по-скоро е готов да си отреже ръцете до китките.

— Ще ям салата. Не вярвам стомахът ми да я изхвърли.

— Е, хлябът не е нещо кой знае какво, но не е лош.

Самолетът кацна на летище „Ла Гуардиа“. Чарли намери служебен телефон и се обади на Ариго Свиато, който оглавяваше отряда за специализирани самолетни кражби на багаж и високи технологии, а негов бос беше Релиджо Вулпиджи, предишния шеф на Чарли. Каза на Ариго, че се налага да се измъкне от летището без никой да го види. Ариго попита за номера на багажа му, а когато Чарли му отговори и къде се намира в момента, той му каза да чака на мястото, докато изпрати пикап, който ще го откара право в Бруклин.

— Всъщност трябва да отида в Ню Йорк.

— Защо не? В пикапа ще намериш багажа си.