Ричард Кондън
Фамилията Прици (46)

Четиридесет и шеста глава

Точно в 7:15 на следващата вечер Натале Еспозито влезе в „Пърпъл онион“ („Червения лук“), вегетариански ресторант на „Западна Еспланда“ (крайбрежна алея) в Метеър, епархия Ню Орлиънс, и се запъти към Джордж Ф. Мелън, който седеше сам в дъното на заведението, до вратата на мъжката тоалетна — каквато бе предварителната им уговорка. Натале беше съоръжен с предавател, който щеше да препраща целия им разговор на записващото устройство в колата, паркирана на десетина метра от входа на ресторанта надолу по Еспланда. Беше облечен в подходящо за ролята му облекло: тъмни очила, широкопола шапка а ла Капоне и карфица във формата на конска подкова на връзката си, която беше взел следобед от една заложна къща.

— Господин Мелън?

Мелън се понадигна, малко нервен от първата си среща с професионален екзекутор, фигура, която заемаше такова важно място във фолклора на неговата страна. Въпреки че Натале не беше убивал никого през живота си, той познаваше и покровителствуваше много момчета, които бяха го правили, така че знаеше как да действува правдоподобно, което от своя страна (като махнем одеждите) не се отличаваше кой знае колко от действията, извършвани от преуспяващ терапевт.

— А, да — каза Мелън. — Вие ли сте… е, да, онзи…

— Да, по-тихо. — Натале не се безпокоеше, че могат да ги чуят — те бяха единствените посетители в тази част на ресторанта, но той се страхуваше, че звукът щеше да бъде твърде силен за магнетофона.

Той седна и погледна втренчено Мелън.

— Вие Джордж Ф. Мелън ли сте?

— Да. Бяха ли…, казаха ли ви за задачата?

Натале кимна. — Ами, да. Казаха ми в общи линии. Искате да отстраня някого, така ли?

— Какво?

— Искате да опукам някого?

— О, да.

— За тази работа никога не се говори направо. Който договаря, той и изпълнява. Нарича се „изолация“. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Мелън кимна умно.

— Какви са… хъм… условията ви?

— Шестдесет хиляди. Четиридесет веднага, двадесет, когато се свърши работата.

— Това са много пари, господин… хъм…

— Наричайте ме Тони. Какво говорите, много пари? Това е обичайната ми такса.

— Добре. Ще платя. Надявам се, че знаете, човека, когото искам да… хъм… оправите… е в Ню Йорк.

— Как се казва?

— Чарлз Партана.

— Искате да бъде пречукан.

— Да, но освен този хонорар разходите не са предмет на нашия договор.

— Налагате тежки условия.

Мелън извади къс хартия от страничния си джоб. Това е човекът.

— Прочетете ми името. Забравих си очилата.

— Чарлз Партана. Служебният му адрес е „Пране и химическо чистене «Свети Джоузеф»“, има го в телефонния указател на Бруклин, Ню Йорк. Домашният му адрес е № 3, Манхатън Бийч Плаца, Бруклин. Кара Шевролет комби, с черно оцветени стъкла. Номерът на колата е WQH 285.

— Искате да му светя маслото?

— Да.

— Искате да кажете, че го искате мъртъв.

— Да. Вземете го на разходка с колата. Пуснете му куршума, но преди да го направите, искам да му кажете, че получава тази любезност от Марвин Мелън, син на Джордж Ф. Мелън.

— Вашият син ли участвува в това?

— Не, не. Но кажи точно така. Той ще разбере какво искаш да кажеш.

Когато на следващия ден в Пералнята Анджело разказа всичко на Винсънт, той поиска да разбере кой прибра сто и четиридесетте хиляди долара от Мелън.

— Кой? Дженаро ги прибра.

— Как така? Трябваше поне да ги раздели.

— Как така?! Взе ги той, защото на него са дадени. Кой да му ги вземе?

— Разбирам какво имаш предвид — каза Винсънт.