Ричард Кондън
Фамилията Прици (22)

Двадесет и втора глава

Винсънт свика заседание с Анджело и Чарли Партана. Той четеше вестник, когато те влязоха в офиса и седнаха.

— Вижте какъв боклук ни пробутват — възмути се той. Прочете на глас: „Президентската комисия обяви днес, че азиатски престъпни групировки, настанявайки се трайно на ключовите позиции, представляват сериозна заплаха за американската икономика“. — Ние правим петстотин милиарда годишно, а сега изведнъж, жълтите със съдраните гащи били сериозна заплаха. Я чуйте, да му се не види: „Бандата на Бамбуците от Тайван пристигнала в Америка, тъй като била принудена да напусне страната поради стриктно прилагане на тайванските закони“. Какъв боклук, а! Тайванското правителство са сто на сто изпечени мошеници, съставено беше от шанхайската Зелена банда. Тайванският президент е главен водач на Зелената банда — Чан Кай-ши. Защо ни пробутват този боклук?

— Нали купувахме от тях по едно време — каза Поп.

— Както и да е, не съм ви викал за това. Чарли, помниш ли малкия Джеймито Арасар?

— Латиноамериканецът, доставчикът.

— Тоя ни удря в грамажа. Заминаваш за Маями, искам да си получи заслуженото.

— Джеймито никъде не мърда без четирима телохранители — каза Поп.

— Чарли, ш’ са опра’иш ли?

— Изпрати първо Водопроводчика и Фил да разберат къде ходи, къде ще бъде и да му съобщят.

— Петима души. Дори и само тримата да им скочите, ще се вдигне страшна врява — рече Поп.

— Ще се оправя и без тях. Сам ще ударя — отговори Чарли. — Нямам нужда от тия двамата.

— С петима души насреща? Няма начин.

— Може да стане, с няколко цианидови гранати.

— Откъде ще ги вземеш?

— Частта на Релиджо ще ги направи или пък ще ги открадне от военните. Нека само някой от охраната ги качи направо на самолета, така че да не ги прекарвам за проверка на летището.

Винсънт въздъхна.

— Не мога да разбера, Джеймито взема чисти пет и половина милиона на седмица и пак ни удря в кантара.

— Крадецът си е крадец — каза Поп.

— Джеймито е добро момче — отвърна Чарли. — Ами ако той не знае, че неговите хора се опитват да ни работят? Искам да кажа, това може да си е нормално за колумбийците, стоката да олеква още преди да стигне Маями. Ако вината е на друг, ще сбъркаме, ако пречукаме Джеймито.

Винсънт и Поп се спогледаха озадачени.

— Това променя ли нещо? — попита Винсънт.

— Важното е, че ще разберат какво имаме да им кажем, Чарли — допълни Поп. — Следващия път ще бъдат по-внимателни с такъв голям клиент. Доброжелателството ни и сътрудничеството са поставени на карта.

Докато чакаше знак от Маями, Чарли работеше с техниците на Релиджо по ключалките и електронните механизми за отваряне. Вече бяха приключили, когато се обади Водопроводчика да каже, че всичко е готово. Чарли бе готов. Той излетя от Ню Йорк с Мардел. Тя така го притисна до стената, че той се видя принуден да я вземе. Беше свободна. Просто чакаше да бъде измислен нейният номер в програмата и не можеше да репетира, освен това костюмите се шиеха още. (Имаше и друго, въпреки че не му беше казала — сезонът в Ню Йорк още не беше набрал сили).

Щом чу от него, че ще заминава за няколко дена, тя спря да яде. Взе от лекарството на Едуина, което приятелката й гълташе за покачване на температурата и се разболя — вдигна четиридесет градуса. Седеше по бельо и зяпаше в стената. Истински кошмар. Накрая той й каза, че може да го придружи във Флорида, но трябваше да търси решение и за другата страна на въпроса: Мейроуз.

Докато Мардел се стягаше за пътуване, Мейроуз пренощува при него, стана в ранни зори и му направи огромна закуска, за да разбере, че е грижовна и да се чувствува благодарен. След това тя го повали на кревата и така здраво го заклещи през кръста, че той изпита съмнение дали тя не си иска закуската обратно. Тя приготви куфара му, но, слава Богу, имаше някаква среща в офиса рано сутринта, така че го остави да отиде сам на летището.

Закара го Зинго Папалуш, който в скоро време се очакваше да стане личен шофьор на тъста, затова Чарли не можеше да вземе Мардел със същата кола. Поръча й лимузина, но това му се размина единствено защото тя знаеше, че живее много далеч извън Бруклин. Имаха запазени места в самолета и се срещнаха направо там; нисичък мъж, облечен в бял комбинезон с името на компанията отзад, мина край тях по пътеката и пусна в скута на Чарли малък пакет.

— Толкова се вълнувам, Чарли. Никога не съм била във Флорида.

— Много е хубаво.

— Ще трябва да си купя бански костюм.

— Какво?

— Бански костюм.

— Добре, но само ако не го обличаш.

— Какво говориш?

— Не искам да ме убият в суматохата, когато се появиш в бански костюм.

Тя закачливо го сръга, от което той едва не се просна на пътеката, а ръката му се схвана.

— Ах, ти! — извика щастливо тя.

— Настанени сме в приятен хотел в най-добрата част на плажната ивица и ако нещо ти потрябва през деня, вдигни телефона и кажи на персонала.

— А ти къде ще бъдеш? — попита тя с тревога.

— Имам работа. И аз работя от девет до пет, както всички останали. Сутринта те целувам за довиждане и излизам. После се връщам и тогава можем да пра’им к’вото искаш.

— Добре, Чарли. Чувствувам се спокойна.

Джеймито живееше в хотел „Боливар“. Водопроводчика беше запазил стая за Чарли. В осем сутринта Чарли се озова там, точно срещу апартамента на Джеймито, делеше го фоайето, впрочем на етажа имаше само два апартамента. Преоблече се — памучна фланела и бял анцуг, така се обличаха работниците в хотела, а в десет без петнадесет, разположил се на стол, започна да наблюдава съседите през дупчицата, която беше пробил на вратата, докато най-после Джеймито, съпроводен от другите четирима се отправиха през фоайето към асансьора. Чарли изчака десет минути и пресече фоайето, отиде до външната врата на апартамента и извади патрона. Сложи друг, с дистанционно управление и го пробва. После влезе вътре и постави такива патрони, включени към едно и също електрическо табло, на плъзгащата се врата към терасата и на единствената вътрешна врата, която свързваше дневната с коридор, водещ към спалните.

Закачи на вратата табелка НЕ ЧУКАЙ, сложи си противогаз и тромаво се качи върху леката алуминиева стълба (раната в крака от войната го мъчеше), прикрепи гранатите за полилеите в двата края на стаята. Окачи ги на жички, свързани с прекъсващ механизъм, контролиран от електрическото табло. Щом механизмът се задействува, гранатите ще паднат върху медна жица, щифтчетата им ще изхвърчат, освобождавайки цианидовия газ.

Както работеше, вратата се отвори и в стаята влезе дребна черновежда блондинка. Приблизително деветнадесетгодишна, умна на вид. Водопроводчикът беше пропуснал да докладва за нея.

— Какво правите тук? — остро изрече тя. — Какво е това на лицето ви? — тя заобиколи стълбата и впери очи в него.

Той я ритна някъде около брадичката със здравия си крак, надявайки се да не падне по задник. Слезе от стълбата, свали панталонките й и с тях завърза краката и ръцете откъм гърба. Повлече я през коридора от едната спалня до другата, натъпка голяма топка хартиени носни кърпички в устата й, да не би да се развика и я стовари в гардероба. Отиде в дневната, подреди както си беше, след това махна от външната врата табелката НЕ ЧУКАЙ и в дванадесет и десет се върна в отсрещния апартамент.

Зачака в апартамента отсреща. В три и двадесет чу ония петимата да пристигат, вдигнаха голяма олелия на своя испански, сякаш се бе подпалил магазин за котки и кучета. Чарли прекъсна електрическата верига за външната врата и така освободи езичето на ключалката, а когато първият глупак натисна бравата, каза:

— Ей, шефе, прислужницата е забравила да заключи.

— Вие сте първи, момчета — каза Джеймито на испански.

Чарли гледаше през дупката как петимата хлътнаха в апартамента и затвориха вратата. Той задействува електронните патрони и на трите врати, после — механизма за гранатите. Изчака двадесет минути. Намъкна противогаза и влезе в апартамента. В стаята лежаха опънати пет тела — по пода и столовете. Чарли отключи вратата към терасата и широко я отвори, искаше морският бриз да проветри стаята преди да дойде камериерката вечерта, за да оправи леглата за спане, защото от лошия въздух щеше да й прилошее.

В шест и половина се върна в хотела при Мардел. Тя бе потънала в мисли. Говореше разсеяно.

— Успешен ли беше денят в офиса? — попита тя.

— Да, много.

— Това е прекрасно.

— А ти, добре ли прекара?

— Да, обядвах в барчето на басейна — каза тя равнодушно. — Някакви мъже ми досаждаха, но аз се заприказвах с един свещеник и те се отдръпнаха.

— А той създаде ли ти неприятности?

Тя като че се засмя, но явно имаше нещо друго на ум.

— Не. Къде отиваме за вечеря?

 

 

Ядоха морски ястия до насита в ресторант, препоръчан им от оберкелнера в хотела.

— Защо си толкова мълчалива? — попита Чарли.

— Храня се.

Прибраха се рано. Докато се приготвяха за спане, Мардел се реши да говори.

— Днес се обади една жена.

— Така ли? Коя?

— Каза, че е Мейроуз Прици.

Той тъкмо изхлузваше панталоните си, с гръб към нея.

— Искаше да знае какво търся в стаята ти.

— Сигурно е била някоя луда.

— Каза, че сте сгодени и скоро ще се жените.

Той се обърна и погледна Мардел в очите, както си беше по шорти и с френски жартиери за чорапи.

— Така ли каза?

— Да.

— Няма никакво право да говори така. Аз никога не съм казвал, че сме сгодени.

— Каква е тази жена, Чарли? — попита Мардел, все едно ставаше въпрос за рецепта на сандвич с шунка.

— Внучката на моя работодател. Доста по-млада е от мен.

— Колко по-точно? Двадесетина години? Сигурно е на не повече от десет, а Чарли?

— Слушай, познавам я от съвсем малка. Тя си имаше гадже, някаква училищна любов.

— Значи, не сте сгодени и няма да се жените?

— Сгодени? С Мейроуз Прици?

— Чарли, по-добре да съм подготвена, кажи ми истината.

— Не те разбирам.

— Тя каза, че ще ми се обади щом се върнем в Ню Йорк. Иска да се срещнем.

— Държи се като вироглаво дете, само ядове ми създава! Искам да кажа, ще се наложи да поговоря за това с дядо й. Разбира се, ти не допускаш, че бих те довел в Маями, ако съм сгоден с друга жена.

— Това стана. Мъжете понякога постъпват така.

— Мардел, тя ми е почти роднина — в този миг, ако бе пожелал, Бог можеше да го порази на място. — Нещо като втора братовчедка или по-малка сестра.

Мардел се пъхна в кревата, изсипа демонстративно две хапчета приспивателно от шишенцето и ги глътна, щракна лампата на нощното си шкафче и легна настрана, с гръб към неговата половина от кревата.

— Не искам да слушам повече, Чарли. Има само един начин да се разберем, ще седнем тримата заедно и ще поговорим.

Чарли надяна пижамата си и ядосан отиде в дневната. Отпусна се на стол, запали дебела пура и се загледа в залаганията за конни надбягвания. Изведнъж разбра как се бе чувствувал Вито в момента когато отключи и разтвори широко вратата. Беше осъден.