Ричард Кондън
Фамилията Прици (54)

Петдесет и четвърта глава

Видните гости от цяла Америка се изсипваха в трите хотела на Прици в Манхатън. Папският нунций отиде да обядва с дон Корадо в Бруклин веднага след пробите при модния шивач Унгаро, обаче възнамеряваше, ако е възможно, да избегне самото тържество.

Филмови, информационни и телевизионни звезди се бяха скупчили в очакване да нахлуят в „Градините на Палермо“. Събитието щеше да бъде отразено в светските хроники, но годежът определено не беше новинарско събитие. Хората, които бяха чували за семейство Прици, знаеха за годежа, а що се отнасяше за останалата част от света, там те бяха неизвестни и не представляваха интерес. Така беше от доста години, откакто fratellanza бе поела курс за ненасилие по отношение на връзките си с обществеността, или ако неизбежното все пак трябваше да стане, за това биваха обвинявани дивите южноамериканци и негрите.

Мейроуз Прици — младата жена, в чиято чест ставаше тържеството, беше племенница на финансиста Едуард Прайс, но никой нищо не беше чувал за Чарлз Амедео Партана. Гангстерите, ако имаше все още такива, бяха живата сила на нещо полуотмряло като Мафията и живееха само във филмите, или бяха станали част от американската история. Хората, които притежаваха големи компании, ги завземаха със сложни подмолни операции, заменяха ги или ги обединяваха, за да вдигнат цената, и се наричаха финансисти, а не гангстери. Обществото вече изясняваше номенклатурата си, както стана преди това с наркотиците. Те бяха наречени „субстанции под държавен контрол“, а данъците — „увеличаване на приходите“. Всичко се вършеше в такива мащаби, в сравнение с които лудориите на едновремешните „гангстери“ изглеждаха нищожни. Всичко се правеше открито, от известни хора, чиито имена се появяваха редовно по бизнес страниците на вестниците. Фактът, че съществуваше една сицилианско-американска фамилия, известна в ограничен район на далечен Бруклин и оглавявана от някакъв забравен старец, не означаваше за никого нищо. Какво от това, че в прашните, забравени архиви на нюйоркската полиция този старец се води под номер Е-14481 или под номер 362142А във ФБР, или под номер 247 в списъците на Федералното бюро по наркотиците. Нямаше какво друго да се съобщава по този случай, освен радостта на бъдещата булка.

Винсънт нае една суперлуксозна лимузина, шофирана от неговия човек — Зинго Папалуш, който трябваше да вземе Чарли от апартамента край брега, после да мине през къщата на Винсънт в Бенсърхърст и да закара всички — Чарли, Мейроуз и Винсънт в „Градините на Палермо“ до корабостроителницата, намираща се на границата между Бруклинските възвишения, Форт Грийн и Уилямсбърг. „Градините на Палермо“ беше свещената горичка, където Прици, Партана, Сестеро и Гароне чествуваха по-важните събития през последните петдесет години. Сградата беше на тридесет и седем години, когато Корадо Прици я купи. Той я беше използувал непрекъснато за организиране на танци, религиозни ритуали и събрания на имигранти от Сицилия, които се бяха обединили около него и съвсем справедливо го бяха избрали за свой водач — без насилие, или по-точно не само с насилие. Градът се беше опитал да конфискува сградата на два пъти през последните девет години, но всеки път дон Корадо казваше на Едуардо да отмени нареждането. Сега тя се водеше като собственост на Свещения орден Decima Manovale, организация с идеална цел на религиозни аскетици, дали обет за бедност, които бяха попечители на акции от петролната индустрия, с право на глас, собственост на дон Корадо.

По пътя от крайбрежието към дома на годеницата си в Бенсърхърст Чарли не можа да се отърси от завладялата го депресия. Предишната нощ се беше видял с Мардел за последен път в живота си и не можа да намери смелост да й каже сбогом. Помъчи се. Докато се колебаеше, си помисли, че поне е опитал. Нямаше измъкване. Трябваше или да избягат, или да се самоубият. Чувствуваше се като топка между две стени. След няколко удара силата й се изчерпва и тя не може да се върне отново до другата стена. Не можеше непрекъснато да повтаря едно и също. Тази песен им беше позната до втръсване, затова не й каза нищо, дори довиждане. От друга страна, не бива да оставя нещата просто така. Би могъл да й напише писмо. Тя харесваше Поп. Щеше да го помоли да отиде при нея и да й го даде. Тя е много чувствителна към парите. Абсолютно невъзможно беше да й остави чек тази сутрин, когато се измъкна от апартамента. Дори не успя да уреди въпроса чрез банка — да й праща достатъчно пари всеки месец, но без да я засрами — защото тя си беше малко побъркана, щом опреше до пари. Не много, само колкото да е спокоен, че ще има какво да яде и да си плаща наема. Ще накара Едуардо и адвокатите му да нагласят някое фалшиво наследство от роднините й в Англия. Това беше единствената възможност да я накара да приеме пари.

Познаваше я. Когато разбере всичко, или когато той самият намери начин да й обясни какво е станало, тя вече няма да се обажда на Марти Померанц, защото работата й при него бе подсигурена от Чарли и тя ще прекъсне този контакт. А… ах, по дяволите! Спомни си какво казваше Вито. Стой далече от жените, че носят само ядове. Чарли не го разбираше. Ако искаш да бъдеш с някой, не може без ядове, защото всеки си мисли, че знае повече от другия какво е най-добро за него. Исусе, точно това се беше случило с Чарли. Две жени — страхотни жени — бяха така лудо влюбени в него, че вече изобщо не можеха да се владеят. Какво нещо е животът. Това е дивата природа. Просто трябваше да се свикне с нея.

Ех, ако Мейроуз би се съгласила да прекарват заедно три нощи в седмицата и всяка втора събота! Щяха да се оженят и да продължи да се вижда с Мардел. В края на краищата, тялото му щеше да свикне. След една-две години постоянно натоварване, нямаше дори да се нуждае от почивка през деня. Също като малкото момче, което вдигало едно теле всеки ден, докато не станало мъж, а телето — сто и петдесеткилограмов бик. Възможно беше. И двете жени щяха да бъдат щастливи, без да си късат нервите. Но не! Мейроуз държеше на своето.

Моторизираните ченгета от ескорта разговаряха на улицата пред къщата на Винсънт, когато Чарли слезе от лимузината и се изкачи по алеята до къщата. Очакваха го. Вратата се отвори — всички бяха издокарани и готови за тръгване. Мейроуз изглеждаше по-елегантна от всякога, може би защото никога не я беше виждал с такава дълга рокля, с всичките й голотии, а косата — като шлем. Чарли целуна Мей по бузата. Тя замръзна, сякаш чакаше още. Отидоха до колата. Мъжете носеха смокинги като сервитьори. Докато се качваше, Винсънт се оригна два пъти толкова силно, че Зинго се огледа стреснато и вдигна преградното стъкло в колата.

Мейроуз седеше между двамата в огромната кола и се вслушваше в мълчанието на Чарли; изтълкува го като безразличие. Това беше най-голямата нощ в живота им, а тя не долавяше вибрациите на Чарли, само студенина. От поведението му разбра, че е победила, знаеше, че е скъсал с онази. Баща му най-сетне го е вкарал в правия път. Но също така си даде сметка, че нищо не е спечелила. Това не беше Чарли, не с този Чарли искаше да работи.

Имаше много време за размисъл. Аварийният й план за действие беше доста гъвкав.

Всички мълчаха. Баща й бе пуснал телевизора и гледаше предаването „Здраве за всички“. Той мразеше да се облича официално и да ходи на шумни събирания само за да не чуе нещо, което вече му бе известно. Чудеше се къде щяха да сложат проклетите подаръци.

Мейроуз се „взря“ в мечтите си — да притежава Чарли, да държи законния бизнес, да господствува над фамилията — от улицата до заседателната стая, с Чарли до себе си. Но щом не успя да го прикотка, за да застане до нея доброволно и с радост, тогава сигурно беше надценила и способността си да завладее фамилия Прици. Едното бе естествена последица от другото. Първото бе абсолютно мерило за второто. Какъв е смисълът тогава? Ако остави събитията да се развият според основния план, рано или късно можеше да се окаже с празни ръце, защото нещата нямаше да потръгнат. Това беше от ясно по-ясно. Така че, каза си тя, заради това, което наистина притежавам и което винаги съм притежавала — моето име — ще трябва да сваля въжето от шията му и да премина към аварийния план.

Дълбоко в сърцето си тя винаги беше усещала, че това неизбежно ще се случи. Двутонната танцьорка беше прекалено хладнокръвна. Нейната самоувереност сигурно й помагаше да не се съмнява в Чарли. А той се държеше така, сякаш никога не беше кръшвал настрана. Чарли си падаше повече по оная дебелана. Трябваше да си го признае. Да, трябваше да зареже всичко и да свали въжето от шията му, така че нито той, нито някой друг да се досети, че го е направила. Да върви по дяволите! Тя имаше свой бизнес, Бруклин и без това западаше. Искаше й се да заплаче, но баща й беше до нея и щеше да се разкрещи, докато не разбере защо циври, а Чарли, току виж, се гръмнал. Затова не заплака. Колата спря пред любимото място на фамилията за честване на големи празници. Сега ще им покаже какво значи веселба.

Свръхестествено дългата кола се приближаваше бавно към входа на „Градините на Палермо“. Зинго Папалуш сякаш пристигна там преди пътниците. Всички слязоха.

— Чакай тук — каза Винсънт на Зинго и той разбра, че има разрешение да паркира колата в алеята на няколко метра от входа, за да бъде готова, когато Винсънт реши да се прибере.

Тази вечер щеше да се окаже паметна за всички. За Чарли, за дона, за Амалия, за гостите, а най-вече за Мейроуз и Винсънт, които нямаше да я забравят през следващите десет години, а Винсънт може би нямаше да я забрави изобщо. По време на самото събитие в ужасната нощ Мейроуз не усещаше подобно чувство за шемет. Ако определим кулминацията както в пиеса — конфликтът достига връхната си точка и се разрешава — тази вечер се превърна в кулминацията на нейния живот, а според пирамидата на Фрайтаг — в нейна катастрофа.

Огромната зала беше подредена така, че всички гости бяха настанени на големи кръгли маси. Почетната маса, където бяха Мейроуз и Чарли заедно с дон Корадо, Амалия, Винсънт, отец Пасананте — свещеникът, който щеше да ги бракосъчетае, Поп и Едуардо с една аристократична млада жена на име Бейби, възпитаничка на Фокскрофт и Бенингтън, се намираше в центъра на залата досами големия дансинг. На трите тежки полилея над банкетната зала и дансинга бяха закачени червени, бели и сини хартиени гирлянди. Поклащаха се разноцветни балони, носени от топлия въздух. На естрадата имаше два сменящи се оркестъра — единия от четиримата белокоси музиканти, по традиция ангажирани за тържествата на Прици, а другия от единадесет души, които свиреха по-съвременна музика (до 1955 година). Покрай две от стените имаше дълги маси на две нива, отрупани с подноси, пълни със салати, разнообразни ордьоври, студени меса, планини от фини макарони, купчини от сладки и сладолед. На третата стена имаше бар, където се тълпяха мъжете. На всяка маса бяха подредени по шест бутилки вино — бяло и червено. От двете страни на почетната маса бяха настанени представителите на фамилиите, а също толкова близо, но на противоположната седяха държавниците, президентите на компании-конгломерати и прелатите. Всички мъже, с изключение на прелатите, носеха смокинги. Жените бяха облечени просто блестящо. Духовниците, които с две изключения бяха енорийски свещеници, носеха или червени, или пурпурни раса. На всички стени — на север, юг, изток и запад висяха огромни портрети: на Артуро Тосканини, Папа Пий XII, Енрико Карузо и Ричард Никсън, рисувани с боя от сепия и сложени в тежки златни рамки. Никсън беше президент на страната, но Донът беше следил с възхищение неговия вълнуващ възход като конгресмен, сенатор и вицепрезидент.

Мейроуз започна вечерта с такива силни викове за шампанско, че Винсънт се почувствува задължен заради нея да поръча поне по една символична чаша за всички в залата, което страшно го ядоса, защото трябваше спешно да се телефонира за бързи доставки в големи количества. Мей отказа да се храни и започна да се напива. Чарли непрекъснато й казваше да намали темпото и питаше дали няма да хапне нещо. Тя му отвърна:

— Искаш ли да седя на тази маса, или да се поразходя наоколо и да си потърся нови приятели?

По време на единствения танц с Чарли тя започна да роши косите на другите жени около тях и при удобен случай да щипе мъжете отзад.

— Мей, за бога! Какво правиш? — каза Чарли със замръзнала усмивка на лицето си.

— Какво искаш да кажеш? Празнувам. Ще се женим, забрави ли?

— Баща ти е червен като цвекло.

— Чарли, какво искаш? Да ми провалиш празника!

След това тя отказа да помръдне от стола си, а подканяше всички да пият до дъно и разменяше с танцуващите реплики на висок глас.

— Хей, Розалия! Внимавай! Задникът ти ще падне — и други такива безобидни духовитости.

Дон Корадо я гледаше и не вярваше на очите си. Неодобрителният втренчен поглед премина в бяс, изстрелян към Винсънт. В 21:41 часа Мей довърши бутилката шампанско и направи своите три решителни хода. Първият ход беше, когато Чарли танцуваше на дансинга с Джулия Фустино, снахата на Дженаро, която бе правила компания на Чарли и Мей в Ню Орлиънс. Беше спечелила състезание по танци една година преди да се омъжи и танцуваше страхотно. Това жегна Мейроуз и тя започна да се държи като ревнивка. Непрекъснато подвикваше на Чарли от масата: „Защо не танцуваш със «старите чанти», Чарли? Защо се хвърляш направо на хубавиците?“ Или подвикваше: „Хей, Чарли… стига! Това е годеж, а не — оргия.“ и „Хайде, Чарли. Завлечи я в някоя телефонна будка и свършвай!“

Лека полека разговорите на съседните маси утихнаха и Мейроуз привлече вниманието на всички гости.

Вторият ход на Мей беше, когато Чарли и Джулия танцуваха бавен фокстрот. Тогава тя се надигна от стола си, сграбчи Джулия за ръката и я дръпна встрани от Чарли.

— Видях те, кучи сине — изкрещя тя и зашлеви Чарли през лицето.

Всички ахнаха едновременно, но най-ужасени бяха хората на централната маса, до самия дансинг.

Последва третият ход: Мейроуз отблъсна Чарли и с леко залитане се понесе към бара, където няколко младежи пиеха и наблюдаваха танците. Сграбчи един висок, чернокос мъж и го повлече на дансинга, където извъртя един такъв сладострастен танц, какъвто не бяха виждали нито Винсънт, нито баща му, макар че получаваха доста солиден брутен доход от порнографския бизнес. Винсънт се опита да инсценира апоплектичен удар. Дон Корадо я гледаше така, все едно се готвеше да я превърне в камък. Като че ли от цялата почетна маса единствено отец Пасананте наблюдаваше танца с удоволствие. След една обиколка на дансинга, от която тя едва не забременя, както по-късно отбеляза Водопроводчика, Чарли отиде да остави Джулия Фустино на нейната маса и се върна. Мей обгърна с ръце младежа, притисна силно бедра в неговите и го целуна изгарящо. Винсънт изхвърча на дансинга, изпревари Чарли и ги раздели. Стисна я за ръката, затегли я към вратата и каза: — Отиваме у дома.

Тя се изплъзна от хватката.

— Прибирай се, татко. Отдавна трябваше да си легнеш.

Вкопчи се в младежа и го издърпа настрана. После викна на всеослушание:

— С теб отивам и накрай света!!! — и тръгна да бяга от „Градините на Палермо“, влачейки младежа след себе си.

Когато изчезнаха от залата, никой не знаеше какво да каже.

После изведнъж всички заговориха едновременно.

Като изхвърча на улицата, здраво стиснала мъжа за ръката, Мей извика:

— Зинго!

Шофьорът бързо се отдели от няколкото свои колеги.

— Да, госпожице?

— Измъкни ме оттук. Къде е колата?

Зинго изтича до лимузината, даде на заден ход и спря пред двамата. Мей скочи в колата и бутна мъжа да седне до нея. Лимузината потегляше, когато Чарли и Винсънт изхвърчаха от сградата.

— Какво, но дяволите, е това? — каза Винсънт. — Да не са й пуснали нещо в шампанското?

— Ама че идиотщина — каза Чарли.

Не разбра какво точно бе станало, но явно Мей бе направила своя ход, който никак не му беше по вкуса. Тя свали примката от неговата шия, но я надяна на себе си. И без това положението не беше розово, а пък сега съвсем. Нямаше представа какво да прави, освен да я остави да изтрезнее, после да я заведе във Вегас, да се ожени за нея и да стоят по-далече, докато нещата се уталожат.

Мей не беше по-голям пияч от отец Пасананте, а той изобщо не пиеше. Нагласила е цялата работа, защото е помислила, че той иска да се откачи, но не знае как. Само едно нещо беше сигурно: Винсънт никога нямаше да го преглътне. Тя го беше опозорила пред най-важните хора на планетата. Тя беше мъртва за баща си.

Всичките ги накисна, най-вече себе си, но и него. Ако тя беше мъртва за Винсънт, той също вече бе мъртъв за нея. Тя беше негова. Знаеше го не по-зле от самия него, но избяга. Нямаше я вече.

— Опозорен съм пред теб, Чарли — каза Винсънт. — Тя се изплю отгоре ни. — Той беше толкова разстроен, че говореше на сицилиански диалект. — Мей вече не е моя дъщеря.

— Хайде, Винсънт. Студено е. Трябва да влезем вътре.

— Как ще погледнем хората?

— Ние сме Прици, Винсънт. Това им стига. Тази вечер разбрахме какво означава това.

Поп го нямаше, когато се върнаха на масата. Седнаха на местата си и Чарли започна разговор с Бейби за семейство Метс. Едуардо говореше с отец Пасананте за борсата. Амалия тихо плачеше. Винсънт взе три хапчета. Дон Корадо разказа с пълни подробности за някакъв глиган, който бил ял в някакъв римски ресторант преди години, когато били двамата с жена му на голяма обиколка из Италия, а Винсънт бил вече пораснал. Ястието се наричало cindhiale in agrodolce^[1], а сосът бил кисело-сладък и изобщо не можело да се сравнява с агнето, което ядяха в момента. Глиганът бил приготвен с оцет, аншоа и подправен с розмарин, чесън и пелин. Жена му казала, че не си струва да питат за рецептата, но обещала щом се върнат в Ню Йорк да потърси някое малко агънце. Дон Корадо не говореше на никого по-определено. Може би говореше с мъртвата си съпруга. Просто говореше.

Поп се върна на масата в единадесет без десет.

— Отишла е на летището — съобщи той. — Качила се на самолета за Мексико Сити заедно с мъжа.

Дон Корадо се обърна вежливо към Винсънт.

— Върни я — изръмжа той и се усмихна смразяващо. — Мексико не е място за млада неомъжена жена.

— Говорих с шефа на нощната смяна на летището — каза Поп. — Мей е попълнила входен лист. Поръчала е резервация в хотел и са я устроили в „Молина“ на Авенида Хуарес.

— Вземи телефона, Винсънт — каза дон Корадо.