Ричард Кондън
Фамилията Прици (56)

Петдесет и шеста глава

Чарли пристигна в театъра на Нюарк в края на последното изпълнение. Ангажиментът в новото шоу бе пробен за Мардел. Тя участвуваше в програма, създадена специално за нея: пищна безвкусица, която струваше на Чарли 2300 долара. Двамата мъже, сътворили номера, бяха там заедно с Марти Померанц, но Чарли седна сам, за да формира свое собствено мнение.

Първата половина на действието беше изискан стриптийз с обичайното тръскане и извиване на тялото. След като стигна до върховия момент на номера, тя напусна сцената, съпроводена от силни ръкопляскания; появи се отново и застана между двете пиана, боядисани изцяло в черно. Лицата и телата на двамата пианисти бяха покрити с черно кадифе и изключение правеха само варосаните им бели ръце. Сцената тънеше в мрак, имаше само три бели петна — Мардел и ръцете на пианистите. Като акомпанираха на Мардел, ръцете им се отразяваха във вертикално подредени огледала и създаваха впечатление за движещи се нагоре-надолу по тялото на Мардел ръце. Тя пееше „Това старо чувство“. С това изпълнение излизаше за втори път пред публика и според Чарли резултатът не беше лош.

Той остана на мястото си докато тя напусна сцената, след това си проби път зад кулисите, където срещна развълнувания Марти Померанц.

— С този номер можем да отидем навсякъде — каза развълнувано Марти. — Шоу в Бродуей, в клубове, или да направим турне, което да завършим във Вегас. Това е голямо представление, Чарли.

— Мислех си, че без стриптийз ще бъде по-добре може би.

— Без стриптийз? При това тяло?

— Не я изпускай и прибирай парите, Марти — ухили се Чарли.

Трябваше му почти един час, за да я измъкне от хората. Двамата мъже държаха един куп бележки, които прегледаха заедно с Мардел и Марти, а Чарли седеше на стола и чакаше.

За разлика от друг път Мардел беше гладна, затова Чарли я качи в колата и отидоха в „Ла Коста“ на Двадесет и втора улица, близо до нейния апартамент. Гледаше я как яде пържолата си, докато той преглъщаше минестрони, гризеше една франзелка и отпиваше от червеното вино.

— Това е страхотен номер — каза той.

— Номер?

— Е, останалото беше също чудесно. Искам да кажа, как човек може да знае, че пееш толкова хубаво?

— Аз обичам да пея. Какво каза господин Померанц?

— Каза, че можеш да получиш ангажимент навсякъде — мюзикъл в Бродуей, големите клубове — навсякъде.

— Господи! Не мога да повярвам.

— Ще станеш голяма звезда, Мардел.

Тя се усмихна, дъвчейки замислено пържолата.

— Слушай, трябва да ти кажа нещо, но не вдигай патърдия. Налага се да замина извън града.

Мардел пусна вилицата си.

— Извън града?

— Сиатъл.

Тя докосна лицето си с две ръце на пет различни места.

— Колко време ще отсъствуваш?

— Зависи.

— От какво?

— Зависи как върви работата.

Тя се отпусна на стола си. Лицето й помръкна.

— Не трябваше да се връщаш след тържеството, Чарли.

— Е, Мардел! Хайде пък сега!

— Аз се примирих, когато си отиде в деня на приема. Знаех, че никога няма да те видя пак. После се връщаш, сякаш нищо не се е случило. Вече не ми принадлежиш, но се завърна, за да се убедиш, че всичко върви добре с пробното ми представление и да се успокоиш, че аз ще бъда добре, за да можете ти и тя да продължите да живеете заедно.

Той сграбчи ръката й през масата. — Това няма да стане. С мен и Мейроуз всичко е свършено.

— Свършено ли?

— Слушай, трябва да направя това пътуване. За мен това пътуване е много важно. Ще замина за два дни най-много.

Тя го погледна мрачно. Дишаше така, сякаш всичкият въздух в стаята е свършил.

Ако можеше да наблюдава цялата работа отстрани и ако му беше известно всичко, той щеше да остане смаян от изпълнението й, защото Чарли беше ценител на артистичната дарба; малко телевизия ли бе гледал… Но беше невъзможно и той виждаше нещата такива каквито бяха пред очите му, и си мислеше: „Ще полудея покрай нея. Ходиш с откачена, ставаш откачен“, но държеше ръката й и я гледаше право в очите.

— Слушай, Мардел — каза той, — ако мога да те взема на това пътуване, щях непременно да го направя, но не мога, пък и ти не можеш да дойдеш. Ще получиш ангажимент в Бродуей с този номер. Само се дръж за мене. Ще се върна след ден и половина може би. След това всяка сутрин и вечер ще ти се обаждам и ще си говорим в апартамента и в гримьорната ти. Ако искаш някой да те придружава до дома след шоуто, ще пратя двама души.

— Ще останеш ли с мен довечера, Чарли?

— Няма да бъда с тебе само довечера и когато ме няма, но — той пое дълбоко дъх и взе най-голямото решение в живота си, — когато се върна, ще се оженим. Това ще стане!

— Да се оженим? А какво ще…?

— Всичко това е свършено. Отменихме го.

Мардел остави сълзите да се стичат по бузите й. Забрави грима си и плачеше от радост. Прие това като истинска похвала за Мардел ла Тур, измисления образ. Тя живееше в образа на героиня, който никой не можеше да й отнеме, който беше единствено и само неин. Той й принадлежеше. Хати Блекър щеше непременно да получи отличен за дисертацията си.