Ричард Кондън
Фамилията Прици (5)

Пета глава

Вито Деспиза се беше барикадирал в апартамента си на деветия етаж, в сграда на крайбрежната улица, след като един умник, полицайче, и то от приятелите, се опита да го пипне за притежание на наркотици, а после го преследваха с кола цели тридесет и две пресечки. Това, което изкара Вито от равновесие, беше, че приятелчето не само си получаваше пая от рушветите, но и щом му потрябваха спешно пари я за аборт, я за застраховка на колата, Вито никога не му отказваше. И така, Вито направо полудя. Застреля неблагодарното копеле. А по време на гонитбата някаква откачалка, заек от Полицейската академия, застана по средата на улицата, размахал пищов — господин Закон от плът и кръв, и какво можеше да стори Вито; забърса го; трябваше ли да затрива възрастните дами на тротоара?

Той успя да стигне до жилището си на крайбрежната улица, а армия от полицаи, въоръжени със сълзотворен газ и пластмасови експлозиви, изгониха всички наематели, и Вито се оказа обкръжен. Полицейската акция бе показана по телевизията във вечерните новини с подобаващ блясък — щитове, каски, сирени, прожектори и снайперисти по покривите. Наоколо гъмжеше от представители на специалните части, въоръжени с бойни пушки и защитни жилетки. Събитието криеше такъв заряд за медиите, особено в тази бедна откъм новини септемврийска седмица, че комисарят се принуди да присъствува от името на кмета, чиято съпруга го държеше под ключ в Монтак, в къщата на неговия литературен агент, за да отдъхне през тези шест седмици до изборите.

Когато многоуважаемият господин кмет чу за Деспиза, изхвръкна от гнездото и се отправи към града под екскорт от мощни мотори. Трябваше да удовлетвори поканата за среща на Манхатънския бряг пред телевизионните камери. Събитието бе добре дошло не само за предизборната шумотевица, но и за неговата най-нова книга — „Аз, човекът“, която щеше да получи неочаквана и широка реклама, или както каза кметът: кой би очаквал подобно нещо, но щом Ню Йорк е с теб, няма да те остави в нужда.

Осемстотин човека се тълпяха в полукръг на откритото пространство пред жилището на Вито. Трите главни телевизионни мрежи настояваха обсадата да продължи най-малко два дена, но не повече от три. Ричард Галахър, заместник комисар на службата „Обществена информация“, им казваше, че ще е крайно неубедително, ако боклук като Вито се задържи вътре в продължение на два дена.

— Трябват само двама души и експлозив. Единият прикрепва експлозива на предната, а другият — на задната врата. Гърмим, вратите хвръкват, а отрядът нахлува и го измъква.

— Не става, комисарю — каза Менинг, представител на телевизията. — Така може да се наложи да го изкарат на носилка. Не ни върши работа. Ще трябва да излезе на два крака, зрителите да го видят. Освен ако не искате да го застреляте — пред камерите, естествено, това е другият възможен вариант.

— Да го застрелят е по-добре, отколкото само да го изведат, Гордън — предложи един от дежурните репортери, отразяващи събитието.

— Иска ми се максимално да облекча работата ви — рече Галахър, — но не е възможно да протакаме повече от две нощи. Пък и данъкоплатците може да се възмутят, да не говорим за кмета, ще ни одере задниците. Изборите хлопат на портата, дявол да го вземе.

Хората от телевизията отстъпиха, споразумяха се за два дена. Заради нашата сговорчивост, казаха те, нека получим някоя жива душица пред камерите. Не може да снимаме само нищото.

— Коя да е тази душица?

— Ами например, доведете ни някой от близките му за интервю.

— Добре — съгласи се Галахър, — но да се разберем отсега. Вашите камери не само трябва да уловят кмета, как делово слиза от колата и енергично поема случая в ръцете си, но и да ми гарантирате, че ще е в ефир.

Късно следобед на втория ден Вито написа на листче, че иска да говори с лейтенант Хенли от кварталния участък. Направи бележката на самолетче и тя полетя през прозореца към ченгетата на улицата. Полицаите откриха Хенли и след двадесет и пет минути, под воя на сирените, той пристигна на брега.

Тук, на мястото на действието, той бе предаван от началство на началство, докато не стигна до кмета. Стояха в средата на ярко осветеното открито пространство пред зданието. Следва драматичен телевизионен кадър: кметът дава наставления на Дейви.

— Кажи му да протака още един ден най-малко — нареди кметът. Бъди почтителен и загрижен парламентьор. Попитай как е с храната и т.н. Обещавай всичко, само че предупреждавай: първо трябва да съгласуваш с мен.

Хенли се качи в асансьора сам. Прилепи се плътно до стената, досами входната врата на Вито. Извърнал ръка, потропа на вратата със служебния револвер.

— Вито?

— К’во!

— Аз съм.

— Кой си ти бе, ебльо?

— Дейви Хенли.

— К’во искаш?

— Как КАКВО? Нали ти изпрати самолетчето? Искал си да говориш с мен.

— Яко съм замлатен. Не съм си отспал.

— Семействата на онези двете ченгета също не са спали, кучи сине.

— А, бях откачил. Слушай Дейви, к’во ще кажеш, дай да се спазарим, а?

— Какъв пазарлък?

— Виж сега. Уреди щуравите ченгета да стоят настрана от мен и ме отведи някъде, но по-добре в Ню Йорк, а аз изпявам операцията на Прици с „говната“^[1] по Източния бряг.

— Божичко, Вито! — с това предложение Вито караше Хенли да изхвърли тлъстите мръвки от иначе постната манджа.

— Е, к’во ще кажеш?

— Какво да ти кажа? Ще им предам долу, а те ще обсъдят.

Хенли слезе на улицата без да забравя, че го следват обективите на камерите: ето го, мрачно-сериозен и ужасно разтревожен, но прозира и надеждата за справедливо възмездие. Той докладва на кмета в близък кадър, но без звук, казвайки, че Вито печели време; двамата с кмета имат вид на конспиратори, които кроят заговор за унищожението на човечеството. Кметът го потупва по гърба и прави знак, че е свободен. Хенли се изгубва сред полицаите и гъстата тълпа наоколо в падащия мрак на вечерта и хлътва в отсрещния бар.

Отиде в последното сепаре, където го чакаше Анджело Партана. Седна срещу него, свали си фуражката, изтри челото и врата си и заговори:

— Каза, че ще разкрие операцията за продажбата на говна по източното крайбрежие, ако му осигурим достъп до града.

Анджело въздъхна тежко. Изправи се бавно и отиде до телефонната кабина в другия край на стаята. Беше висок, плешив мъж в заника на петдесетте, но гъвкав и стегнат, забравил отдавна що е жал. От двете страни на главата, точно над ушите, се белееха ивички коса, но нагоре към темето от нея нямаше и помен. Лицето му беше с цвят на какао, а носът висеше като клюн на папагал. Не се забелязваха бижута, но не можеше да се каже, че е облечен немарливо. Анджело бе съветник на семейство Прици. Най-ценното човешко качество за него си оставаше лукавството. Дълбоко бе убеден, че е способен да се измъкне от какъвто и да е хитър капан. Дори сицилианците бяха „пестеливи“ в отношението си към него, поради близостта му с Рогатия.

— Хората гледат телевизия — обичаше да казва той на сина си Чарли — и започват да мислят, че нашего брата сме безмозъчни бабаити. Никога не съм плашил с бабаитлък. Като ме видят, хората си мислят — а, тоя е някой богат зъболекар. Обличай се винаги семпло. Костюмът ти да трепти, а обувките да лъщят, нека те вземат за уважаван гражданин.

Той свали от апарата бележката с надпис „НЕ РАБОТИ“ и я прибра в джоба си, после набра личния телефонен номер на Корадо Прици.