Ричард Кондън
Фамилията Прици (26)

Двадесет и шеста глава

Когато Мардел отвори очи и протегна ръка да докосне Чарли, остана поразена, защото в другия край на леглото нямаше никой. Сигурно чете в другата стая. Чете? Какво ли имаше да чете?

— Чарли? — провикна се тя.

В този миг си спомни за жената и телефонния разговор. Изпъшка. В кой ли момент беше преиграла? Надигна се и облегната на три възглавници реши безпристрастно да огледа фактите. Очевидно не биваше да изпива двата аспирина вместо приспивателно, сякаш бе самата Клеопатра с отровната змия, но разговорът с него й досаждаше до смърт. По-скоро трябваше да облее със състрадателни сълзи душевните му терзания, да оплаче неговата болка от станалото, като че ли не може да гледа как се измъчва, да го държи в ръцете си, да го целува, да му говори, че миналото не я интересува, че не може да се сърди за неща, случили се преди да е видял очите й, и други щуротии от този род.

Стана, легна на пода и започна да прави комплекса физически упражнения на Канадските кралски въздушни сили, като в същото време си спомни, че изпуска изключителна разпродажба на обувки в Сакс, Ню Йорк. Трябваше да потърси чистачка. Чистенето е прекрасно физическо усилие, но изисква време, а Фреди все по-често взе да прескача със самолета от Вашингтон до Ню Йорк. Майка й смяташе, че той има сериозни намерения. А и самата Мардел бе убедена, че е така. Но въпреки това тя не искаше да отстъпва от взетото вече решение; Фреди трябваше високо да оцени наградата, която щеше да спечели в нейно лице, ето защо тя беше на мнение, че трябва да го остави да се бори още малко за нея, нека й каже, че той ще бъде най-щастливият човек на света, преди нейното „да“, което тя ще промълви със сведени очи.

Не трябваше да избързва. Първо нека си довърши работата, започната заради Хати Блекър — историята на случая, свързан с организираната престъпност, и чак тогава Мардел ла Тур можеше да изчезне.

Беше сигурна, че нахаканата дама, която вчера се обади по телефона, я въвлича в нещо като сицилианска кървава вражда. Ама биваше си го Чарли, голям дявол, да има такава любеща и грижлива годеница, а в същото време да я кара по този начин и с нея, та всичко да заприлича на френски фарс. Прозя се и се протегна, помисли дали да не вземе кола под наем и да посети семейство Спалдинг в Палм Бийч.

Бележката на Чарли, която намери върху възглавницата, я развесели. За него изглежда нямаше съмнение, че годеницата му ще се появи тук с голямата пушка и той ще си получи заслуженото. Опита се да си я представи: ниска, леко мустаката. Вероятно носеше обувки с джуфки и верижка на глезена.

Господ знае колко рано е станал, за да се измъкне с намерение да я напусне, защото беше убедена, че той не би могъл да издържа повече разправиите с темпераментната сицилианска годеница. Е, бяха прекарали чудесно времето си заедно. Реши да изпие голям сок от грейпфрут за закуска. Тъкмо няма да е гладна, а и няма да й се лепне нито едно грамче.

Помисли си, че ако разиграе този театър докрай, ще бъде много забавно. Господи, какви хора на бурните страсти! Все едно е изпълнителка — сопрано на сцената на голяма опера, в самия център на действието и шумотевицата. Въпреки че моментът изглеждаше много подходящ за да се измъкне незабелязано и приключението да стигне до естествения си край, тя усещаше с всичките си сетива, че не бива да напуска сцената по средата на второто действие. Трябваше да изчака и да види какво ще излезе от цялата тази работа. Чарли заслужаваше такова внимание. Той й беше достатъчно мил и не би могла да го остави на произвола на съдбата, трябва да разбере какво ще стане с него.

Телефонът иззвъня.

— Чарли?

— Госпожица ла Тур? — беше нисък, тих и приветлив глас.

— Да?

— Обажда се бащата на Чарли.

— Баща му ли?

— Чарли работи за мен. Появи се много голяма възможност. Обадих му се по телефона тази сутрин, но той сигурно е минал в другата стая, за да не ви събуди. Вие заемате изключително място в живота му. Сигурен съм, че знаете.

О, какъв професионал! Ама че ласкател — помисли си тя.

— Къде е той, господин Партана?

— Аз съм в Ню Йорк. Чарли просто нямаше кога да поговори с вас, беше много рано да ви буди, но настоя да ви се обадя предиобяд. И ето, обаждам ви се.

Мардел не беше чувала по-мазен и лукав глас. Започваше да се досеща, че случилото се има повече от едно измерение. Чарли вероятно наистина е трябвало да замине във връзка с някое отвратително криминално деяние.

— Моята помощничка от кантората в Маями ще ви придружи до Ню Йорк, госпожице ла Тур. Ще пътувате в първа класа, а вечерта ще вечеряме заедно в някой хубав ресторант и аз ще ви разкажа за работата на Чарли. Залогът е голям, отговорността също. Той беше принуден да постъпи така, госпожице ла Тур.

— Моля, наричайте ме Мардел.

— Госпожа Бостуик ще донесе билетите. Лимузината ще ви откара на летището. Кажете на камериера, щом бъдете готова, ще ви се обадя в апартамента в пет следобед и ще ви кажа кога ще се срещнем довечера.

— Вие сте много мил, господин Партана.

— О, не, Мардел! Моля ви се. Това не е никаква любезност. Говоря от името на Чарли.

— Как ще позная коя е госпожа Бостуик?

— Госпожа Бостуик ще носи два големи куфара, а после ще остави единия на паважа пред вратата на лимузината.

Госпожа Бостуик беше „мулето“, което пренасяше два пъти седмично чистата дрога до Ню Йорк, където се размесваше само шест пъти в лабораторията на Прици.