Ричард Кондън
Фамилията Прици (44)

Четиридесет и четвърта глава

Джордж Ф. Мелън беше дълбоко смаян от външния и вътрешния вид на къщата на Дженаро Фустино в Ню Орлиънс. В кабинета на Дженаро го заведе възрастната жена в униформа на прислужница от Викторианската епоха, която му беше отворила входната врата. Затвърди се прозрението му, че хората с истинско благосъстояние и вкус не държат иконом в къщата си. Но дори да уволни своя, къде ще намери такава достолепна жена като тази да отваря вратата? Униформата сама по себе си говори за дълга традиция.

Приеха го в голяма стая, чиито три високи стени бяха покрити от лавици с книги, а четвъртата бе изцяло стъклена; вратата бе също от стъкло и водеше към вътрешния двор, който бе самото въплъщение на охолен и изискан живот. Има нещо от чара на старата Европа в тази къща, мислеше си той, въпреки че за да се ползуваш от такъв климат, трябва да отидеш в Северна Африка.

В стаята влезе около шестдесетгодишен мъж, добре окръглен, с доста килограми. Подобно на аристократ, той не се извини на Мелън задето го накара да чака. Седна зад огромното голо бюро и се усмихна.

— Добър ден господин Фустино — каза Мелън.

Пълният мъж кимна благосклонно.

— Сигурен съм, че нашите общи приятели са ви казали причината за това посещение?

Дженаро кимна.

— Моят син, моят единствен син е в голяма беда и мога да ви уверя, господин Фустино, че всичко е резултат от престъпен заговор.

— Разкажете ми — каза Фустино, — а после ще поговорим.

— На пръв поглед, казват моите адвокати, случаят изглежда безнадежден, но от друга страна те казват, че ако ви убедя да се заинтересувате от него, чудото би могло да стане.

Господин Фустино сви рамене.

— Можете ли да помогнете на сина ми?

— Много трудно, ако изобщо е възможно. Може би е по-добре да се разбере как съдът ще разглежда случая на сина ви и после да мислим за някакво обжалване.

— Това, което се случи със сина ми е злоумишлено действие, последвало от кандидатирането ми за кмет на град Ню Йорк в изборите, които се проведоха тази седмица. Моят опонент отрича. Аз се срещнах с него и хвърлих обвинението в лицето му, но кой друг би извършил такова долно нещо и защо?

Господин Фустино трепна сякаш съчувствено.

— Казвам ви, синът ми беше брутално, престъпно и несправедливо заклещен в този капан, господин Фустино. Мисля, че това е точната дума. Животът бе пред него. Но вместо това сега го грозят сто и петдесет години затвор. Или свобода, или живот зад решетките, но тъй като всичко е скроено така изкусно с предстоящия процес, най-вероятно е да не бъде освободен и затова е необходимо да се предприемат спешни мерки.

— Какви мерки?

— Аз, хъм, ви потърсих, господин Фустино. Аз съм човек с жизнен опит и не разчитам само на съветите на моите адвокати. Аз разбирам, че вие можете да установите контакти с някои ключови „елементи“ и…

— Ключови елементи ли?

— Бандата мисля, че ги наричат. Хората, които са сведущи в областта на рушвета и изнудването, за които е нищо работа да подкупят обществени служители.

— Не зная за какво говорите. Не познавам такива хора — премигна той.

— Виждам, че се разбираме. Много добре. — Той извади от страничния си джоб дълъг, огромен кафяв плик и го плъзна през бюрото към Дженаро.

— В този плик ще намерите сто хиляди долара. Моля ви да се съгласите да го предадете на хората в Бандата, които знаят кой, кога и как да се отнесе към най-подходящите лица в полицейската и съдебната система, които могат да помогнат за най-бързото освобождаване на моето момче.

Дженаро прибра плика в най-горното чекмедже на бюрото си с такова бързо движение, че беше трудно да се каже дали наистина го направи, но пликът вече не беше там.

— Искате да кажете, че възнамерявате да подкупите хора, които да убедите да се отнесат леко към сина ви?

— Искам да кажа, че трябва да бъдат подкупени, за да освободят сина ми.

— Радвам се, че се запознах с вас, господин Мелън. Дано се срещнем скоро.

Джордж Ф. Мелън вдигна ръка.

— Има още нещо, господин Фустино. Мислех си, дали вашите контакти в тази среда…

— Коя?

— Престъпния свят, това, което нарекох Бандата…

Дженаро показа със жест, че разбира.

— Ако може да ми намерите това, което се нарича сред тези хора главорез.

— Главорез?

— Знаете какво имам предвид — каза мрачно Мелън.

— Защо?

— Защото си мисля за бедата, която сполетя сина ми. Всичко води към един човек.

— Един човек?

— Човек, за когото не трябва да изпитваме никакво угризение, ако му светят маслото, както казват в престъпния свят. Той самият е убиец и понеже обявих намерението си да го разоблича и да го преследвам с цялата сила на закона, неговите хора направиха така, че синът ми да бъде обвинен и подложен на издевателства.

— Неговите хора?

— Кметът и другите. Той е престъпник, от чиито услуги се ползува Нюйоркската банда. Името му е Чарли Партана.

Лицето на Дженаро остана неподвижно.

— Искам да говоря с някого от подземния свят в Ню Орлиънс, далеч от Нюйоркската банда, който ще се наеме с премахването на господин Чарли Партана.

— Чарли Партана.

— Така се казва.

— Смятате, че този човек провали избора ви, господин Мелън?

— Да. И аз нямаше да съм човек, ако не изпитвам нуждата от отмъщение за това, както и за онова, което причиниха на момчето ми.

Дженаро се завъртя на стола, спря се с лице към двора и с гръб към Мелън, после вдигна очи към небето.

Мелън каза:

— Можете ли да уредите такава среща, господин Фустино?

Дженаро завъртя стола, за да погледне очите на Мелън и каза:

— Какво е това? За к’во ме мислите? Как може да молите за такова нещо? — Той отново намигна.

— Благодаря, господин Фустино, и приятен ден.

След като Джордж Ф. Мелън си отиде, Дженаро извади филма от осеммилиметрова кинокамера, заснела господин Мелън и записала неговите премерени думи. После взе телефона и помоли да му пратят шофьора Гус Фангосо. Когато той влезе, Дженаро му подаде плика.

— Занеси го на Джери в лабораторията. Направи едно копие. Донеси ми обратно негатива, а копието занеси на Анджело Партана в Ню Йорк. След това се върни тук. Утре ще имам нужда от тебе, за да ме закараш до летището.