Адам Блейк
Измамата Мъртво море (9)

8.

Първите истории за зомбита тръгнаха два дни след катастрофата, но се превърнаха в истинско цунами чак на четвъртия. Истерии от този тип имат нужда от време, за да наберат скорост, помисли си шериф Уебстър Гейл. А от един миг нататък вече нямат спиране.

На втория ден се разпространяваше само една история — за едно забелязано зомби. Да речем — забелязано, макар че това бе последната дума, която можеше да се употреби в този случай. Силвия Галос, вдовицата на един от загиналите в полет 124 на „Коустъл Еърлайнс“, се събудила през нощта и чула шум от долния етаж. Колкото и да била съсипана от мъка, все пак проявила здрав разум, преровила чекмеджето на нощното си шкафче и намерила 22-калибровия пистолет, който съпругът й Джак й бил купил. Често му се налагало да пътува по работа и се тревожел за безопасността й.

С оръжие в ръка, сравнително спокойна, госпожа Галос слязла тихо по стълбите и видяла, че къщата е празна, а вратата — добре заключена. Но телевизорът работел, на масичката имало недопита чаша уиски с вода, а във въздуха се носел ароматът от любимия одеколон на покойния й съпруг — черно „Булгари“.

Това се случи на втория ден и получи голяма публичност, въртя се много в новините, обикновено след по-сериозните репортажи. Властите все още не знаеха кого да обвинят за катастрофата, още не бяха намерили черната кутия, макар да я търсеха под дърво и камък. Мненията за случилото се разделиха. Дали беше терористичен акт? Или може би закъснял ефект от вулканичните боклуци във високите пластове на атмосферата, изхвърлени от Исландия преди около година? Или най-лошото от гледна точна на въздухоплаването — технически дефект, което означаваше, че всички самолети от този вид („Ембраер Е-195“, само на четири години) щяха да бъдат спрени в обозримото бъдеще.

На третия ден по новините съобщиха, че част от истината вече е установена. Все още нямаше и следа от черната кутия, но застрахователите и хората от Федералната авиационна администрация бяха прегледали по-голямата част от останките и бяха стигнали до логична, макар и все още непълна хипотеза. Една от вратите се бе отворила във въздуха и това предизвикало внезапна фатална декомпресия. След това цялата редичка от плочки за домино се срутила: налягането спаднало и някои хидравлични тръби се скъсали, след секунди вертикалните стабилизатори били отрязани. Двигателите се задавили, въздушният поток се нарушил и самолетът, който без товар тежал 32 тона, от този миг нататък бил толкова аеродинамичен, колкото торба желязо. Гравитацията си свършила работата и стиснала машината в смъртоносната си прегръдка.

Пийзън все още беше в шок и скърбеше за мъртвите непознати, изсипали се от небето, но за нацията като цяло случката престана да бъде толкова интересна, след като получи обяснение. Затова на третия ден човешките истории надделяха над репортажите за самата катастрофа. Фокусът се измести върху жената, която летяла за Ню Йорк, за да се види със сестра си след двайсетгодишна вражда; мъжът, който се канел да предложи брак на първата си детска любов; тримата пътници, които, макар и да пътували поотделно и никой от тях не подозирал за близостта на другите двама, били от един випуск на гимназия „Нортридж“.

И сред тези евтини сапунки се появиха и историите за живите мъртви. На четвъртия ден те нахлуха мощно в новинарския поток.

Чиновник от нюйоркската служба за комунално строителство, който с полет 124 се връщал у дома от гуляй в Мексико Сити, влязъл в кабинета си, изпратил няколко имейла, погледал малко порно и без да бъде забелязан от охраната или рецепцията да излиза, изчезнал без следа. През цялото това време тялото му лежало на маса в моргата на Пийзън, но очевидно навикът е страшна работа.

Жена от Ню Джърси, жертва на същия полет 124, взела колата от гаража си и отишла с нея до местния супермаркет, където изтеглила петдесет долара от сметката си и си купила играчка за куче и консерва аншоа, които били намерени в багажника й, когато супермаркетът затворил, а колата все още си стояла на паркинга. Приятелят й потвърдил, че винаги купувала на бирманския си котарак Феликс такива лакомства, преди да замине.

А най-зловещата от всички беше историята за госпожа Анджелика Савил, която се обадила на брат си в Скенектади, за да му се оплаче, че самолетът обикалял от часове в такава гъста мъгла, че нищо не се виждало през прозорците. Това се случило цели шейсет и един часа след катастрофата.

— Чете ли това? — попита Уебстър Гейл Айлин Могс по време на редовния им обяд в средата на седмицата в „Уест кафе“ на три километра извън града по шосе 93. Показа й историята за жената от Ню Джърси, а тя примигна, сякаш й причини физическа болка.

— Това го пускат на всеки десет години — каза Могс. Физиономията й стана кисела и Гейл съжали, че е повдигнал въпроса. Смяташе набръчканото й тържествено лице с грубовати черти и ореол от червена коса като подпален нискостеблен храст за удивително красиво и приятно за гледане. — Изчакват да мине достатъчно време, за да се забрави, и пак публикуват историята. Стара традиция. От времето на Бостънското наводнение с меласа.

Гейл помисли, че не е чул добре.

— На кое?

— Бостънското наводнение с меласа от 1919 година. Спри да се хилиш, Уеб. Било е истинска трагедия, загинали са двайсетина души. Спукал се контейнер и хората се удавили в меласа, което сигурно е ужасна смърт.

Гейл кимна разкаяно и се съгласи с нея. Могс беше много убедителна.

— Седмици след това вестниците писали, че мъртвите мъже и жени продължават да ходят на работа. Или по-точно техните призраци. Цитирали оцелели, колеги, роднини, които потвърждавали тези истории и разказвали подробности. Да, това беше ризата на Джон, Мери винаги сядаше на този стол и т.н. Само дето те никога не били казвали тези неща. Или може би само един-двама. След това журналистите продължили да си измислят, а разни откачалки и измамници им пригласяли. Винаги така става.

Шериф Гейл каза, че й вярва, както обикновено, когато говореха за нещо извън неговата тясна компетенция, което на практика значеше извън границите на окръг Коконино. Но малко послъгваше. Подсъзнателно се чувстваше привлечен от историите за завърнали се от отвъдното духове. Много хора бяха загинали за един миг, внезапно и по ужасен начин. Толкова ли беше трудно да си представиш, че част от тях бяха могли да възкръснат? Че може би душите им са излетели толкова бързо, та дори не са разбрали, че са мъртви, затова са продължили да вършат обичайните си неща, докато не осъзнаят промяната и не избледнеят? Образът беше натрапчив. Не го сподели с Могс, но продължи да го премисля отново и отново.

На петия ден историите за живите мъртви вече се споменаваха съвсем накратко в по-големите медии, но милиони подобни се появиха в интернет. С помощта на Кони, която не беше толкова скептична като Могс, той започна да ги издирва и да си съставя база данни. Не го тревожеше, че част от тях бяха анонимни и че подробности като имена и възраст на героите варираха от една история в друга. Няма дим без огън, казваше си той. И тъй като метафората навяваше ужасен неизличим спомен за самата катастрофа, на него му се струваше, че в нея има някаква извечна истина. Не всичко е видимо, нито на небето, нито на земята. Човек никога не знае, после внезапно нещо му се случва и той проумява всичко.

Междувременно хората на окръжния шериф се занимаваха с разследването на катастрофата само като поддържащ екип. Първия ден държаха тълпата настрани от мястото на падането на самолета, контролираха достъпа на линейките и медицинските екипи. Не пускаха журналистите да припарят, с изключение на Могс, на която винаги бе позволено да ходи навсякъде, стига да не пречи. Никой не й се сърдеше за тази привилегия. Шериф Гейл беше много уважаван и повечето му подчинени се чувстваха стоплени от мисълта, че някой пуска на началника им.

Когато пристигнаха експертите на авиокомпанията, Федералната авиационна администрация и застрахователите, Гейл и хората му се заеха да търсят черната кутия, която можеше да се окаже игла в купа сено, ако бе поверена на външни хора. Устройството издаваше сигнал и локаторите бяха модерни джаджи, настроени само на тази единствена честота. Бяха толкова чувствителни, че почти усещаш как ти подръпват ръката като ловджийски кучета. Но въпреки това трябва да познаваш местността, за да разчетеш какво ти казват. Ако само следваш посоката им, след някой друг километър можеш да се озовеш пред плато или пресъхнало речно корито, които трябва да заобиколиш. И тогава ще изгубиш следата, ще поемеш в друга посока, а колата ти може и да затъне някъде. Затова четирима от хората на шерифа тръгнаха с търсещите групи, за да им помогнат да се справят с терена.

Освен това официално отговаряха и за всичко, което пристигаше и заминаваше. Усърдно описваха физическите доказателства. Не беше от най-славните полицейски задачи — а и малко от тези, които попадаха в ръцете на Гейл, бяха такива — но държеше ума му във форма и му даваше възможност всекидневно да контактува с хората, провеждащи истинско разследване.

Използваше възможността да повдигне темата за живите мъртви пред всеки, който имаше търпение да го изслуша. Хората намираха историите за забавни или зловещи, ала и в двата случая смятаха, че са пълна глупост. Но една служителка на Федералната авиационна администрация се оказа по-възприемчива от останалите. Тя беше висока нервна жена на име Сандра Лестрайър и бе спиритуалистка. Изрично уточни, че не вярва изцяло в тази доктрина. Спиритуалистите не били неудачници, а хора, които контактували с още едно измерение от многообразието на живота. Но нямаше обяснение за призраците. Отначало не беше много ентусиазирана, но впоследствие се съгласи да сподели интереса му. С впечатляващия си ръст и грубовати черти Гейл винаги беше правил впечатление на жените, но никога не злоупотребяваше с чара си. Вече бе преминал петдесетте, косата му бе посребряла, но все още беше гъста. За негово съжаление чарът му беше станал малко пенсионерски, безопасен. Жените с удоволствие разговаряха с него. Само Могс показваше желание да отиде по-далеч и да скочи в леглото му.

— Призраците са раните на света — каза Сандра Лестрайър на Гейл. — Ние смятаме, че светът е нещо голямо с физически измерения, но това е само малка част от цялото. Светът е жив и ражда живот. А когато нещо толкова голямо е живо, може да се очаква, че има и голяма душа, нали? Когато светът кърви, от раните му се излива духът. Точно това са призраците.

Гейл беше потресен. Религията не бе на почит в семейството му, но той имаше вкус към нея и знаеше, че бива три вида: обикновена, която си бе в реда на нещата; юдейска, която също донякъде беше в реда на нещата, защото Бог се явил пред евреите и им дал, така да се каже, генерално опрощение; и мюсюлманска, която беше гнилата ябълка. Досега не си бе давал сметка, че религията, както всичко останало, може да се развива, че в нея има моди, които идват и си отиват.

Помоли госпожица Лестрайър да му разкаже повече за раните на света, но подробностите се оказаха малко объркващи и безинтересни. Ставаше въпрос за упоритостта на живота в долината на смъртта, няколко различни вида човешки души, които си имаха имена и място в йерархията. Колкото по-технически ставаше разговорът, толкова повече Гейл се отегчаваше. Накрая в главата му остана само една метафора и почти нищо друго. Но метафората му харесваше.

Междувременно всички бяха започнали леко да полудяват. Черната кутия на самолета все още не бе намерена, а това си беше жив срам за федералните. Сигналът вече се губеше и бе трудно да го уловят, макар да бяха докарали някакъв шпионски сателит за издирването. Хората от Федералната авиационна администрация прехвърляха с готовност вината върху неадекватната помощ на шерифския екип и Гейл си размени тежки думи с един от важните клечки, който пристигна в участъка да се прави на важен.

Работата загрубяваше и се пропиваше с политика. Гейл мразеше политиката и искаше да намерят кутията, преди да се появи някой от кабинета на губернатора. Започна сам да ръководи издирването, а така неочаквано получи и облагата да прекарва повече време с госпожица Лестрайър и да слуша разказите за новата й религия. Но беше сам, когато се срещна с бледите хора. Следваше малък поток с множество притоци — силно пресечен терен, който федералните вече бяха претърсили, но не бяха открили нищо. Беше късен следобед, но все още припичаше силно. Един от онези безоблачни дни, когато сенките са черни като мастилени петна, а слънцето е застинало в средата на небето като увиснал на клон плод, който можеш да се протегнеш и докоснеш.

Гейл остана в колата с климатик колкото се може по-дълго, но се наложи да слезе и да повърви, когато брегът стана прекалено висок. По това време на годината в коритото нямаше много вода, само малки локви тук-там с по няколко гущерчета край тях като почетен караул.

Наоколо не се виждаше жива душа. Никой нямаше причина да идва по тези места в горещината. Гейл слиза още пет-шест пъти, ходи до коритото на потока, изритваше няколко камъка, за да докаже, че е бил там, после се качваше обратно.

Но веднъж, след като почти се беше пребил, докато слизаше по стръмния бряг, се озова лице в лице с двама напълно непознати. Не се криеха, не му изскочиха от засада. По-скоро беше потънал в мислите си и когато забеляза присъствието им, те се оказаха на педя от носа му и се взираха в него.

Бяха мъж и жена. И двамата млади, може би на около двайсет и пет години. Високи и стройни като хора, които цял живот са прекарали в усърдни тренировки във фитнеса или на пистата. Имаха невероятно бледа кожа, почти като на албиноси, но бузите на мъжа бяха пламнали от слънцето. Косите им бяха гарвановочерни, на мъжа беше дълга и пусната, а на жената — прибрана на тила в делови кок с размера на юмрук. Очите им също изглеждаха черни, макар вероятно да бяха тъмнокафяви.

Но това, което веднага се наби в очите на Гейл, беше симетрията. Еднакви ризи с пясъчен нюанс, светлокафяви панталони, обувки в същия цвят — сякаш се опитваха да се слеят с пустинята наоколо. Идентични погледи на идентични лица, сякаш пред теб стои една и съща личност, клонирана в различен пол, а двамата дори не си приличаха. Спомни си за калейдоскопа от детството си, в който всяка картинка беше всъщност две от различните страни на огледалото. Сега имаше същото усещане и за миг почти се уплаши да ги заговори, за да не му отвърнат в зловещ унисон.

Но не стана така. В отговор на закъснелия му поздрав, жената кимна, а младежът му отвърна с неочаквано официален тон. След това и двамата отново се взряха безмълвно в него, без да помръдват.

— Търся черната кутия на катастрофиралия самолет — обясни ненужно Гейл. — Ей толкова голяма.

И той направи жест, който привлече вниманието им към колана му, на който в износен кожен кобур висеше 45-калибровото му оръжие. Осъзна го малко късно и спусна непохватно ръце отстрани, но двамата непознати не помръднаха. Гейл не можеше да разбере защо се чувства толкова тревожен.

— Не сме виждали нищо такова наоколо — отвърна мъжът.

Гласът му беше дълбок, с някаква странна нотка в него, която Гейл не можеше да определи откъде идва. Нямаше акцент, макар че донякъде звучеше като чужденец. Беше заради ритъма на речта му, която звучеше напевно, все едно четеше книга. Говореше малко по-провлечено и акцентираше върху думите, макар че нямаше нужда да го прави при такова обикновено изречение. Освен това едва забележимо наблегна на „наоколо“, което Гейл забеляза и му се стори странно.

— Е, ще се радвам на всякаква помощ — каза той. — Да сте виждали следа от кутията някъде?

Мъжът се намръщи, сякаш за миг се притесни или раздразни, след това отвърна с въпрос:

— Защо я търсите? Важна ли е?

— Би могла да бъде. В нея е цялата информация как самолетът е паднал на земята. Много хора я търсят под дърво и камък.

Жената кимна, но мъжът изобщо не реагира.

— Е, за всеки случай си дръжте очите отворени — каза Гейл просто за да запълни мълчанието.

— Ще се постараем — обеща жената. Произнесе го премерено и натъртено, също като придружителя си, сякаш четеше предварително написани реплики. И отново този неуловим акцент, който със сигурност не беше местен.

За Гейл всичко местно бе мярка за съвършенство и този непознат говор му причиняваше известен дискомфорт.

Младият мъж вдигна ръка, за да избърше окото си от някаква прашинка. Когато пак я свали, на лицето му, точно под окото, имаше размазано червено петно. Гейл беше в шок. Забрави доброто си възпитание и посочи.

— Имате нещо тук — каза вдървено — на бузата…

— Плача за свидетелите — отвърна мъжът. Или поне така прозвуча.

— За какво? — попита Гейл. — Да не сте… се порязали или нещо такова? Струва ми се, че кървите.

— Може би трябва да потърсите там — обади се жената, без да обръща внимание на тревогата на Гейл. — При сипея. Ако кутията е паднала там, сигурно се е плъзнала надолу към коритото. Няма как да я видите, освен ако не се приближите.

Този път премереният й говор прозвуча като пледоария в съда. Подбираше внимателно всяка дума, за да избегне нещо, което не искаше да признае. Гейл се почуди дали тези двамата знаят нещо, което се опитват да скрият. Нямаше за какво да ги задържи, но нещо във вида им продължаваше да кара косъмчетата на тила му да настръхват. Очакваше с нетърпение срещата да свърши и се канеше да им кимне, да благодари любезно и да продължи.

Но непознатите тръгнаха преди него. Действаха в синхрон, без да си дават някакъв очевиден сигнал. Макар да говореха бавно, се движеха като капки вода по мазен тиган. За части от секундата преминаха покрай Гейл, разделиха се, за да го заобиколят от двете страни. С омекнали крака и срамно бавен, той се обърна и ги изгледа как се отдалечават. Видя ги да минават покрай колата му, да излизат на пътя с бърза и лека стъпка и да крачат в крак като войници.

Най-близката сграда — бензиностанцията — беше на 7–8 километра и никой не би тръгнал доброволно към нея пеша в тази горещина. Но по всичко личеше, че непознатите се канят да направят точно това. Така ли бяха стигнали и дотук? Просто са дошли пеша отнякъде? Как е станало, без слънцето да направи лицата и ръцете им на мехури?

Гейл отвори уста да извика след тях. Човек можеше да умре от топлинен удар, ако се разхожда без шапка. Но думите се изпариха някъде по пътя между мозъка и устата му. Загледа се след двата силуета, които изкачиха малко възвишение и се изгубиха от полезрението му.

Той с мъка върна мислите си обратно на задачата.

Този малък участък от потока бе празен, но беше видно, че двамата чудаци се бяха разходили доста по коритото. Имаше много стъпки и следи от тътрене на крака в пясъка и по тъмната мокра част от потока. Бяха изтръгнали няколко стръка градински чай по пътя си. Сякаш бяха правили точно като него: слизали са от пътя, приближавали са се до близкия бряг, доколкото им е било възможно, а когато са стигали до препятствие, което не могат да преминат, са се връщали обратно.

Може просто да се бяха разхождали за удоволствие. Да са дошли тук за сделка с наркотици. Да платят подкуп. Сексуална среща. Не, това последното — не. У тях имаше нещо, което навеждаше Гейл на мисълта, че са роднини, и то много близки, а неговото въображение се бунтуваше срещу представата за стерео онанизъм, която се надигаше в главата му. Прогони я и се опита да забрави страховитата двойка. Не бяха направили нищо неподходящо. Бяха изключително любезни и добронамерени и нямаше нужда да обясняват на властите какво правят тук, в този пресъхнал поток в горещината.

Изкачи се по брега и изведнъж осъзна, че се поти като прасе. Докато вървеше към колата, чу гласа на Кони по радиостанцията. Приканваше го да се обади, ако е там.

Взе слушалката през отворения прозорец и натисна разговорния бутон.

— Тук съм, Кони — каза той. — Аз съм край Хайуош на пет километра от шосе 66. Придвижвам се по пътя. Трябвам ли ти?

— Хей, Уеб — отвърна Кони. Гласът й потъваше под пукането на връзката, която се прекъсваше от високите скали в далечината. — Можеш да се връщаш. Приключихме с черната кутия.

Гейл преглътна информацията с тъжно примирение. Бе изгубил много време с тази задача.

— Добре — каза той. — Къде я намериха?

— Не са.

— Какво? — мушна Гейл глава през прозореца, за да се изолира от шума на вятъра, който бе задухал в неподходящия момент. — Какво каза?

— Не са я намерили. Просто спря да излъчва и се отказаха. Но жената от Федералната авиационна администрация, с която ти все си говориш, каза, че са разбрали всичко необходимо от мястото на катастрофата. Целият цирк си събра багажа и се изнесе. Жената помоли да ти предам, че ти казва „довиждане“. Край.

Гейл върна слушалката на мястото й и се почувства по-скоро объркан, отколкото огорчен, макар да трябваше да признае, че и ядът му не беше малък. Отказали са се просто ей така? В един миг е много важно, а в следващия няма никакво значение?

Гейл беше упорит човек и не можеше да приеме това.

Нищо не можеше да приключи, преди той да каже, че е приключило.