Метаданни
Данни
- Серия
- Лио Тилмън и Хедър Кенеди (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Dead Sea Deception, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Еми (2014)
Издание:
Адам Блейк. Измамата Мъртво море
Английска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2011
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-259-4
История
- — Добавяне
10.
Соломон Куутма беше истинска загадка дори за самия себе си. Ценеше честността и прозрачността, но живееше далеч от хорските погледи и криеше най-дълбоките си тайни на закътани места. Смяташе живота за свят, но убиваше без угризения и нареждаше и на други да убиват. Единственото, което го тревожеше, бе, че отстрани тези противоречия приличаха на чисто лицемерие. Някой можеше да не си направи труда да проумее парадоксите и да не стигне до простата истина в сърцевината им. Можеше да го осъди нечестно и макар мнението на другите да не значеше нищо за него (най-вече това на жените), чисто хипотетичната възможност за несправедлива преценка го тревожеше.
Затова бе замислил да напише мемоари, които да бъдат публикувани след смъртта му. Всички имена и конкретни подробности ще бъдат променени, но много ясно ще бъде обяснено как един свестен човек е принуден да прави компромиси със съвестта си, за да се промуши през иглени уши. И читателите с широко отворени очи, умове и сърца ще го разберат.
Но това си беше лудост. Мемоарите никога нямаше да бъдат написани, обяснението нямаше да се появи на бял свят. Дори без имена истината щеше да е очевидна и всички дългогодишни усилия щяха да се обезсмислят с едно щракване на пръсти. Господарите му щяха да са ужасени, ако само дочуят, че Куутма обмисля подобна идея. Можеха дори да го отзоват, и то без почести, а тази перспектива му се струваше непоносима. Тя щеше да превърне и най-великата радост в изгаряща болка.
Но въпреки това на скрито място в съзнанието си Куутма имаше обяснение за действията си. Рецитираше си ги наум, но не като молитва, а профилактично, за да се предпази от злото, защото човек, който върши това, което вършеше Куутма, винаги бе в опасност да залитне към злото, без дори да се усети. Докато седеше на покривната тераса на кафенето в Монмартър, а под него като покорна любовница бе полегнал Париж, той обмисляше ситуацията, възникнала в резултат от действията на Лио Тилмън, и обясняваше само на себе си и може би и на Бог какво смята да направи, за да я разреши.
„Най-великото ми умение, мислеше си той, най-великият ми дар е любовта. Не мога да победя враг, ако не го опозная и не го обикна, ако не накарам ума си да се слее съчувствено и безмълвно с неговия. След като изпълня тази херкулесова задача, ще съм винаги една крачка преди него, и то без никакво усилие, ще мога да му изскачам от засада по всичките му житейски пътища.“
Но Куутма нямаше как да обикне Тилмън. И може би точно това бе причината Тилмън още да е жив. Куутма следваше бившия наемник още от Турция, опитваше се да реши кой би бил най-правилният подход, след като Тилмън вече бе убил Картоев и вероятно преди да го умъртви, беше говорил с него.
Това бе динамичен процес, който се развиваше в четири измерения, докато наемникът прекосяваше континента. Тилмън се движеше твърде бързо, но това само по себе си не представляваше проблем. Много повече трудности създаваше фактът, че той нарочно се движеше хаотично. Така усложняваше преследването и караше Куутма да се отдръпва и да предислоцира екипите си многократно. Хващаше такси до някъде, след това вървеше пеша, купуваше си билет за влака, после крадеше кола. И макар на този етап да изглеждаше невъзможно, като че ли знаеше за американския провал и никога не летеше.
Тилмън остана в Ерзурум само няколко часа, недостатъчно за Куутма да накара екипа си да го обгради. Дори нямаше време да се преоблече, избръсне и евентуално да провери източниците си за отзвук и последствия от атаката срещу Картоев в Ингушетия.
Смъртта на Картоев създаваше проблеми на Куутма. Руснакът беше само доставчик и не заслужаваше никакво внимание, защото това, което продаваше, служеше за удовлетворяване на най-низките човешки страсти. Въпреки това беше ефективен и полезен и отдавна се бе научил да си знае мястото в голямата схема. Картоев не задаваше въпроси. Доставяше трудни за намиране стоки, и то без следа към получателя. Успяваше да държи алчността си в приемливи граници.
Сега трябваше да намерят нов Картоев, и то по вина на Тилмън. Или пък отговорността бе на самия Куутма, задето не се беше справил навреме с уникалните проблеми, които наемникът създаваше.
„Въздържах се да те убия, защото трябваше да съм напълно сигурен, че се налага да го направя. Че преценката ми е безупречна. Въздържах се не от страх, а от угризения. Но това не ме принизява.“
В Ерзурум Куутма задържа положението още малко. Дори и най-черните му предчувствия да се сбъднат, имаше време. Достатъчно, за да се придвижи внимателно към синтеза от възможности в сърцето на загадката; да осъзнае и да прости всичко, а след това да действа.
От Ерзурум Тилмън отиде в Букурещ, вероятно през Анкара. Сигурно беше взел влака или по-скоро поредица от влакове, като се бе придвижил пеша през планините на север от Бурса. Там имаше място, където две железопътни линии минаваха на няколко километра разстояние, а след това рязко завиваха на север и на запад. Трафикът по западната линия беше предимно товарен. За Тилмън щеше да е относително лесно да скочи в някой бавнодвижещ се вагон или пък да насили вратата на купе, а след това да пропътува петстотин километра по раздрънканите релси през немарливо пазените граници и да стигне до румънската столица.
В Букурещ си взе стая в хотел „Калеа Виктореи“ със собствения си паспорт — един от многото, който обаче бе ползвал и преди и можеше да се свърже с него. Куутма много прецизно обмисли възможностите си. Все още не беше никак наясно какво знае Тилмън и какви са целите му, а в такива редки, обвити в мъгла мигове правилото на Предвестниците беше с две лица като Янус. Не прави нищо несигурно. Направи всичко необходимо.
Убийството на Картоев, помисли си Куутма, избута Тилмън над невидимата, размита граница във втората от тези категории. Налагаше се да бъде премахнат и в идеалния случай преди това трябваше да бъде разпитан. Куутма лично щеше да се погрижи за разпита.
Свърза се с местното подразделение на Предвестниците и в „Калеа Виктореи“ бе изпратен екип от четирима души, които да задържат Тилмън достатъчно дълго, за да има време Куутма да пристигне там.
Но въпреки че Тилмън се бе регистрирал в хотела и бе платил за три нощи предварително, по всичко личеше, че това е една от онези фалшиви следи, които обичаше да оставя, където и да ходеше. Когато Предвестниците пристигнаха, намериха празно легло и недокосната стая, ако не броим бележката, която успя да стигне до Куутма. На нея пишеше: „Нож с две остриета“.
Куутма беше сигурен, че бележката не бе предназначена лично за него, макар да приличаше на игра на думи с името му. Тилмън нямаше как да знае името му. Познаваше само един човек, който би могъл да му го каже, но Куутма беше сигурен и нямаше никакви основателни, та дори и неоснователни поводи да се съмнява в него. Не, бележката целеше да ги подразни и затова бе детинска грешка от страна на Тилмън. Искаше да им каже, че Куутма и интересите, които той представлява, не могат да му противодействат, без да разкрият картите си и да улеснят неговото издирване.
Щеше да разбере, че ножът няма две остриета. Само в последната ера от човешката история, когато и неверниците щяха да бъдат помазани, ножовете имаха две остриета.
От Букурещ Тилмън замина за Мюнхен, а от там — за Париж. Направи го по сложен, параноичен начин, ползва и крадена кола. Или избягваше напълно граничните пунктове, или представяше фалшиви паспорти, които източниците на Куутма още не бяха успели да свържат с него. Нямаше официални следи от пътуването му, нямаше и неофициални, по които да го търсят. Картинката щеше да е подобна, ако самият Куутма бе предприел същото пътуване.
В Париж вече бе пратен екип, защото Куутма имаше ясно предчувствие за къде пътува обектът. Тримата Предвестници, избрани лично от него след внимателна преценка на същността на задачата и мишената, прихванаха Тилмън на булевард „Монпарнас“ и се задействаха бързо. Предположиха, че се движи към метростанцията, и вече бяха решили да го убият там. Но той влезе в подземния гараж на небостъргача „Тур Мен“ и когато екипът се приближи, за да го премахне, вече беше изчезнал. След щателно претърсване на района от него нямаше и следа. Тогава екипът извърши огромно нарушение на протокола. По заповед на ръководителя си се разпръсна и се върна в квартирата си по три различни маршрута. Решението беше правилно и се налагаше от обстоятелствата. Но не спазиха системата за заблуда на противника, наложена от Куутма, която им гарантираше, че никой от тях няма да бъде проследен.
Когато следващия път излязоха от квартирата си, тя бе преобърната с главата надолу. Тилмън беше обърнал жилото на Куутма обратно към него, и то много елегантно. За щастие в квартирата не държаха никакви документи. А и какви документи им трябваха на Предвестниците? Тилмън им се изплъзна, но с празни ръце.
Куутма чувстваше, че се учи от неуспехите си. Тилмън се бе прехранвал като наемен войник девет години и имаше опит във водене на война в градски условия. Чувстваше се удобно в градовете, знаеше как да стане невидим в тълпата и намираше изход там, където другите виждаха задънена улица. Беше ясно, че когато следващия път се опитат да затегнат примката около него, трябва да го направят някъде, където тези умения щяха да му бъдат безполезни.
Магас. Ерзурум. Букурещ. Мюнхен. Париж. Вече беше напълно ясно, че Тилмън се движи на запад, и беше неизбежно пътуването му да свърши на най-неудобното място, където не бива да го оставят да отиде. Куутма също можеше да се държи параноично. Използваше всичките си ресурси, които не бяха многобройни, но напълно достатъчни, за да следи основните гари на север от Париж и фериботните пристанища от Кемпер до Хук ван Холанд.
Междувременно си преговаряше всичко известно за човека, превърнал се в най-префинения дразнител на и без това неспокойното му съществувание. Без съмнение изпитваше най-силен интерес към онзи период от живота на Тилмън, започнал в деня, в който се бе прибрал у дома и открил, че семейството му е изчезнало, а къщата му е празна.
Тилмън спокойно можеше да се върне към предишното си заспало битие, да се укроти благодарение на вродения си мързел и свинското си доволство. Да намери друга жена и да бъде също така щастлив и с нея, защото за един сериозен мъж всички жени са еднакви. Но той не бе направил нито едно от тези неща. Беше тръгнал в напълно противоположна посока и бе придобил нови умения. Погледнато в контекст, това беше крайна, но не невиждана реакция на скръбта и загубата: да стане боец, човек, който убива, без да влага чувства, след като нищо в неговия живот вече не предполага проявата им. Да, крайна реакция. Но от дистанцията на времето това решение можеше да се изтълкува и по друг начин.
Дванайсет години служба, първо в редовната армия, а след това и като наемник. За първи път Тилмън изглеждаше напълно погълнат и отдаден на нещо. Произведоха го в ефрейтор, а после и в сержант. Предложиха му и офицерски чин, но той премина в платените войски, а там беше по-добре да си независим от ранга си. Тилмън избра да си остане сержант, за да се задържи на бойното поле, и работодателите му с удоволствие се съгласиха, защото там беше най-добър. Войниците, които служеха заедно с него, мълчаливо му се възхищаваха и му лепнаха прякора Въжеиграча заради способността му да се измъква от всяка ситуация невредим като по чудо, без да застрашава никого около себе си.
Тилмън сякаш бе намерил нов център на живота си, ново семейство. Но като имаше предвид всички факти, Куутма подозираше, че това е илюзия. Тилмън не се интересуваше от ново семейство. Той все още бе твърдо решен да намери онова, което беше изгубил. През всичките години се бе подготвял точно за тази задача: усвояваше умения, които щяха да му трябват, когато се откаже от военната служба и се хвърли неочаквано и без предупреждение в сегашното си търсене.
Куутма си спомни тревожно ясно един разговор. Последният път… не. Не последният път. Имаше и още един след това. Но близо до ужасния край, до неизбежния миг.
— Ще те забрави ли?
— О, боже? Какво ти пука?
— Ще те забрави ли?
— Никога.
— Тогава е глупак.
— Да.
Отправната точка на Тилмън беше едно име: Майкъл Бранд. Ребека Тилмън се беше срещнала с някой си Майкъл Бранд в деня на изчезването си, и то след предварителна уговорка. За нещастие си бе записала името, часа и мястото на срещата в бележник до телефона в кухнята и въпреки че беше откъснала листа и го бе взела със себе си, Тилмън успя да разчете буквите по отпечатъка върху долния лист.
Името, разбира се, не водеше доникъде. Хотелът, в който Ребека Тилмън се бе разбрала да се срещне с Бранд, не беше станал арена на плътски или престъпни действия и криминално разследване не би открило нищо там. Това беше просто мястото, на което й съобщиха за необходимите приготовления. Времето, в което трябваше да й кажат, бе изтекло, а в тези дела закъснението трябваше да се избягва. Може би ако Бранд беше по-внимателен при изпълнение на задачата си… Бранд беше тъп и несигурен инструмент, но нямаше как да го прескочат.
Все пак това си оставаше задънена улица. Тя би трябвало да е началото и краят на похода на Тилмън. Той имаше име, но не можеше да свърже нищо с него. Знаеше, че срещата се е състояла, но нямаше хипотеза каква може да е причината. Би трябвало да се откаже.
Тринайсет години по-късно той все още не се беше отказал. Изгази кървавото море на световните бойни полета, след като се запозна отблизо с насилието и смъртта, и поднови с неочакван ентусиазъм търсенето, което очевидно никога не бе зарязвал напълно. Търсеше жена си, която след толкова дълго отсъствие можеше дори да не е жива. Търсеше децата си, които дори нямаше да познае, ако види. Опитваше се с усилие на волята да възкреси единствения кратък миг чиста радост, който някога бе изпитал в живота си.
За Куутма и хората, които му се бяха доверили и го бяха наели, беше от изключителна важност Тилмън да не успее. В известен смисъл това беше важно и за съдбите на още двайсет милиона души.
Ако Тилмън дори се доближеше до истината, точно толкова хора щяха да умрат.