Адам Блейк
Измамата Мъртво море (4)

3.

Когато Лио Тилмън спеше, съпругата и децата му бяха едновременно живи и мъртви. Понякога сънищата му се закачаха за незначителни детайли, които събуждаха погрешни асоциации в беззащитното му подсъзнание и се превръщаха в кошмари. Малко бяха нощите, в които успяваше да спи чак до сутринта. На пръсти се брояха утрините, които не го заварваха буден, седнал на ръба на леглото да разглобява револвера си иди да рови в интернет с надеждата, че ще открие нещо ново.

Тази сутрин обаче не беше в леглото си. Седеше на седалката на сложен фитнес уред в спалнята на чужд човек и гледаше как слънцето изгрява над Магас. И в ръката му нямаше оръжие, а лист А4 с няколкостотин думи в леко размазан печатен шрифт. Револверът му бе затъкнат в колана с пуснат предпазител. В грамадния панорамен прозорец пред него зад ограда от ковано желязо се виждаше президентският дворец, намиращ се от другата страна на тесния булевард. Изглеждаше също като Белия дом, но със спусната в средата джамия. Зад него беше главната улица, а оттам тръгваше Кавказката магистрала. Според Тилмън беше пресилено да наричат Магас град, както бе пресилено да наричат и Ингушетия държава. Нямаха армия. Нито инфраструктура. Дори нямаха народ. Последното преброяване показваше, че цялата република е по-малобройна от Бирмингам.

За Тилмън хората бяха важни. Можеше да се скрие в тълпата, но същото би могъл да направи и човекът, когото търсеше. Това правеше Магас едновременно привлекателен и опасен. Ако жертвата му бе тук, а това не беше много сигурно, нямаше много места, в които да се притаи. Но същото важеше и за Лио, в случай че нещо се обърка.

Усети движение в леглото зад гърба си; леко, безцелно размърдване, което придружаваше разбуждането. Почти беше станало време да се става за работа.

Но той остана да погледа още малко изгрева и против волята си сънуваше с отворени очи. Ребека стоеше под светлината на слънцето като ангел от Апокалипсиса. В нея се бяха сгушили Джуд, Сет и Грейс. Всички те изглеждаха като в последния ден, в който ги видя — времето не ги бе докоснало. Бяха толкова реални, че до тях Магас изглеждаше като евтин картонен декор от лош филм. Тилмън се наслаждаваше изцяло на тези мигове, защото те го поддържаха жив и му даваха сили. В същото време се боеше от тях, защото го размекваха и го правеха слаб. В настоящето му нямаше място за любов, тя беше ярка и истинска само в спомените му, които приличаха на някаква вуду магия. Те караха мъртвите пространства вътре в него да зейват и напълно загинали части от най-съкровената му същност да се надигат към светлината. През повечето време Тилмън беше просто устроен механизъм, но спомените го правеха сложен и противоречив човек.

От леглото се чу въздишка и дрезгаво мърморене. Последва по-енергично движение. Тилмън неохотно затвори очи. Когато ги отвори отново след няколко секунди, слънцето си беше просто слънце и не можеше да сгрее живота му, беше като прожектор от наблюдателница в небето.

Стана и отиде от другата страна на леглото. Картоев вече беше напълно буден и се опитваше да се ориентира какво му се случва. Опъна въжетата, но само по веднъж, за да провери здравината им. Не смяташе да хаби сили в безсмислена съпротива. Взря се в Тилмън, оголи зъби и сви мускулите на ръцете си.

— Кто ты говнюк?^[1] — попита. Гласът му беше заплашителен.

— Английски — отвърна му троснато Тилмън. — И не мърдай. Предупреждавам те най-приятелски.

Настъпи кратко мълчание. Картоев хвърли поглед към вратата, заслуша се и се замисли. Не се чуваше шум от приближаващи се стъпки. Нито звук от цялата сграда. Да не би похитителят му да бе убил телохранителите или пък беше преминал покрай тях незабелязано? Имаше разлика. Какъвто и да беше случаят, трябваше да печели време, но количеството му би било различно в двете ситуации.

— Я не говорю по английски — промълви той. — Извини.^[2]

— Очевидно това не е вярно — каза кротко Тилмън. — Чух те снощи да говориш с гаджето си.

Картоев хвърли малко позакъснял поглед вляво от себе си. Беше сам в огромното легло. Нямаше и следа от червенокоската, с която го бе споделял предната нощ.

— Тя е долу — обади се Тилмън, като разчете изражението на руснака. — Заедно с горилите ти. Нямаше смисъл да става свидетел на неприятните неща, които с теб ще преживеем заедно след малко. Не, не те е предала. Пиячката те подхлъзна, не момичето.

Пресегна се към джоба си и извади малка полупразна бутилка. На руснака този жест може би му се стори злорад, но всъщност Тилмън просто искаше да му покаже колко е загазил.

— Едно цяло и четири — добави той. — Бутандиол. Когато влезе в стомаха ти, се превръща в гама-хидроксибутират и действа като лекарството, което изнасилвачите дават на жертвите си, за да ги направят безпомощни. Но ако го вземеш с алкохол, действието му се забавя. И двете вещества се състезават за един и същ ензим. Затова си спал така дълбоко. И затова хората ти сега са вързани в банята и са безполезни като талпи.

— Момчето от бара — каза мрачно Картоев, като най-накрая премина на английски. — Джамаат. Мъртъв е. Знам му името, познавам семейството му, наясно съм къде живее. Мъртъв е. Обещавам ти.

Тилмън поклати глава. Не си направи труда да отрича съучастничеството на младия чеченец — алкохолът беше уликата срещу него и Картоев не беше глупак.

— Прекалено късно е за това — каза той на руснака. — Хлапето отдавна е изчезнало. Дадох му няколко милиона рубли от твоя сейф. Не са кой знае колко пари, но ще са му достатъчно, за да започне начисто в Полша или Чехия. Някъде далеч от дългата ти ръка.

— Няма толкова далечно място — отвърна хладно Картоев. — Знам всички полети от Магас и имам приятели във вътрешното министерство. Ще го намеря и ще го смачкам. И двамата ще ви смачкам.

— Вероятно. Но може би надценяваш приятелите си. След погребението ти сигурно ще са прекалено заети да разграбват малката ти империйка, за да се занимават с хората, които са те извадили от играта.

Картоев се взря дълго и настойчиво в Тилмън. Преценяваше го, опитваше се да вникне в него. Очевидно откри нещо, което му се стори слабост.

— Няма да ме убиеш, задник. Затъкнал си голям пистолет на колана си като истински гангстер, но не ти стига смелост. Всеки миг ще се разревеш като малко момиченце.

Тилмън нямаше намерение да спори с него. Може би очите му се бяха насълзили от взирането в слънцето и руснакът бе решил да тълкува това както му е удобно.

— Прав си — каза Тилмън. — Поне що се отнася до оръжието. Засега ще остане където си е. Повечето от нещата, които бях намислил да правя с теб, вече са направени. А може и да те развържа, ако ми дадеш това, за което съм дошъл.

— Какво? — изсумтя презрително Картоев. — Да не си си паднал по мен, американецо? Да не искаш да ми духаш?

— Британец съм, Януш. И не, благодаря.

Картоев се стегна, когато го нарече с малкото му име, и отново опъна въжетата.

— Ще ти изпия кръвчицата, задник! По-добре ме убий. Гледай наистина да ме убиеш, защото ако те пипна…

Внезапно млъкна. Щракването се извиси ясно над бръщолевенето му. Идваше от леглото, точно под него.

— Казах ти да лежиш мирен — обърна се към него Тилмън. — Какво, да не би да не чувстваш, че в гърба ти е опряно нещо? А, сега вече го усети. И очевидно разбра и какво е, защото е от твоя каталог. В раздела със специални оферти.

Очите на Картоев се разшириха и той замръзна неподвижен.

— Браво на теб — каза окуражително Тилмън. — Най-накрая проумя.

Картоев псува дълго и на висок глас, но внимаваше да не помръдне.

Тилмън вдигна листа хартия, който държеше, и зачете на глас от него.

— Мината SB-33 е модерна бойна амуниция за масово поразяване, която съчетава лекота на употреба, гъвкави решения при залагане и трудности при откриване и обезвреждане. Може да се постави ръчно или чрез системата за въздушно разпръскване SY-AT — страница 92. Неправилната форма на мината я прави трудна за забелязване на всякакви терени, а конструкцията й (в която има само седем грама желязо) на практика я превръща в невидима за повечето конвенционални радарни системи.

— Еб твою мать! — изрева Картоев. — Ти си побъркан! И ти ще умреш! И двамата ще умрем!

Тилмън тържествено поклати глава.

— Знаеш ли, Януш, аз не мисля така. Тук пише, че взривът е много добре насочен: право нагоре, за да откъсне топките и може би и да раздроби вътрешностите на горкото копеле, което стъпи върху мината. Нищо няма да ми стане, както съм се отдалечил от теб. Но ти ме прекъсна, преди да стигна до най-хубавата част. SB-33 има двустъпен задействащ механизъм. Ако я притиснеш силно, както ти току-що направи, устройството не се детонира, а просто се заключва. За да не може да бъде обезвредено от разстояние с противоминна техника. При следващото ти движение ще се отключи и ще се почувстваш като на футболен мач — разполовен на две.

Картоев отново изпсува буйно като преди, но от лицето му се бе източила и последната капчица кръв. Много добре познаваше този продукт от своя асортимент и не само от втора ръка. Докато беше в армията, бе имал доста възможности да види какви поражения нанася SB-33 върху човешкото тяло. Вероятно в момента преценяваше множеството различни начини, по които устройството можеше да го обезобрази, преди да го убие. Горната повърхност на мината беше притисната в долната част на гръбнака му, а това означаваше, че почти със сигурност ще го убие. Но имаше и още няколко наистина противни сценария.

— Е — продължи Тилмън, — прегледах информацията за един от клиентите ти. Поръчките не са големи, но пък са редовни. Знам, че съвсем скоро се е отбил при теб. Само че не разбрах точно от кои твои стоки и услуги се интересува. Нито как да се свържа с него. А много ми се иска.

Погледът на Картоев се стрелна нагоре, надолу, настрани и се върна на Тилмън по възможно най-дългата траектория.

— Какъв клиент? — попита той. — Кажи ми името му.

Руснакът беше прекалено умен и се владееше много добре, затова лицето му не издаде никаква емоция. Но Тилмън прочете всичко в неспокойните му очи, които показаха, че трескаво прави сложни сметки. Никой не би постигнал неговия успех в нелегалната търговия с оръжие и наркотици, трафика на хора, купуването и продаването на политическо влияние, ако предава клиентите си. Всичко, което се канеше да каже, трябваше да звучи правдоподобно, но също така щеше да бъде лъжа до последната дума. Малките, незначителни подробности щяха да са близо до истината, но ключовите детайли като място и време на сделките щяха да са опашати лъжи. Картоев строеше обърнатата пирамида на измамата в ума си.

Тилмън махна с ръка в отговор на въпроса му.

— Името ми се губи — каза той. — Но не се тревожи. Трябва да си взема кафе, а може би и лека закуска. Ще говорим по-късно.

Очите на Картоев се разшириха.

— Чакай… — започна той, но Тилмън вече отиваше към вратата.

В средата на коридора на горния етаж чу как руснакът отново извика „Чакай!“, но малко по-тревожно. Тръгна надолу по спираловидната стълба, като стъпваше тежко по дървените стъпала и крачките му отекваха.

Най-напред провери останалите си пленници. Приятелката на Картоев и множеството му телохранители не бяха в банята. Щеше да му отнеме прекалено много време да ги извлече от различните места, на които бяха припаднали, след като упойващото вещество им бе подействало. Тилмън само ги беше вързал и им бе запушил устите, там където си бяха, и ги бе избутал зад мебелите, ако имаше риск някой да ги види през прозорците. Повечето вече се бяха пробудили и се чувстваха като прегазени от валяк, затова ги обиколи със спринцовка с етомидат. Беше като наркомански Дядо Коледа с подаръци за всички. Инжектира лекарството в изпъкналите от въжетата вени в свивките на левите или десните им ръце. Скоро всички отново заспаха, и то по-дълбоко от преди.

Когато ставаше въпрос за убиване, Тилмън действаше прецизно и професионално. Същото се отнасяше и за избора му на опиати. Разликата между ефективната и смъртоносната доза на етомидата беше едно към трийсет при здрави възрастни хора. Тези мъже щяха да се събудят като премазани и в ужасно състояние, но щяха да се събудят.

След като приключи с тази задача, Тилмън отиде до прозореца, приседна до него и наблюдава известно време улицата за някакви признаци на раздвижване. Къщата бе отдалечена от външния свят, портите на двора бяха високи, а оградата завършваше с бодлива тел. Изглеждаше обезкуражително за неканени гости, но пък нищо чудно да се появи някой поканен или пък колега или познат на Картоев да се отбие, за да разбере защо не се е появил на някоя среща. Ако това се случеше, тогава къщата, градът и цялата Република Ингушетия щяха да се превърнат за Тилмън в капан без възможност за бягство. Затова трябваше да действа бързо.

Но пък имаше дори по-добри основания да изчака. Беше прекалено напрегнат, за да пие и яде, да чете и да си почива. Седеше неподвижен и се взираше през прозореца във високата трева и хвойните.

Тилмън беше служил като наемник девет години. Никога не бе провеждал разпити, а не ги обичаше особено. От опит знаеше, че специалистите по тази дейност бяха пълни сбърканяци. Но беше виждал как се прави и знаеше голямата тайна, която се състоеше в това, да накараш разпитвания да свърши черната работа. Картоев беше кораво копеле. Пробивал си бе път с нокти и зъби, за да стигне до сегашното си положение, хващайки за топките и гърлата по-слаби човешки същества. Но сега лежеше върху контактна мина и умът му трескаво превърташе възможностите за спасение. Когато силен мъж се почувства безпомощен, силата му се превръща в слабост.

Тилмън се върна в стаята след два часа и половина. По всичко личеше, че Картоев не беше помръднал и на милиметър. Лицето му бе пребледняло, очите — ококорени, устните — леко разтворени, колкото да открият стиснатите му зъби.

— Как му е името? — попита той тихо, но много отчетливо. — За кого искаш да научиш нещо?

Тилмън опипа джобовете си.

— Съжалявам — каза той. — Записах си го някъде. Почакай да проверя в якето.

Когато се обърна и тръгна към вратата, Картоев издаде ужасяващ хриплив звук, сякаш се опитваше да говори с кука, забита в езика си.

— Не — изхърка той. — Кажи ми!

Тилмън се престори, че мисли, а след това, че взима решение. Върна се до леглото, и седна на ръба, като преигра с вниманието при разпределянето на тежестта си.

— Само веднъж да ме излъжеш — каза той, — веднага те пращам по дяволите. Ясно ли е? Имам цял списък с други хора, които този педал използва, така че си напълно заменяем както за мен, така и за него. Ако ме будалкаш или само се поколебаеш да ми кажеш всичко, което знаеш, си тръгвам. Тогава денят ще ти се стори много, много дълъг.

Картоев приближи брадичка към гърдите си, след това отново я отдалечи — бавен жест в знак на съгласие.

— Майкъл Бранд — каза Тилмън.

— Бранд? — Гласът на Картоев беше измъчен. Нищо не разбираше. Очевидно очакваше друго име. — Бранд… е никой!

— Не съм казал, че е голяма клечка. А че искам да науча някои неща за него. Та каква информация имаш, Януш? За какво идва той при теб? Оръжия? Наркотици? Жени?

Руснакът изхриптя, докато си поемаше дъх.

— Жени — не. Никога. Оръжия — да. Наркотици… да. Или поне… вещества, от които могат да се правят наркотици.

— За какви обеми говорим?

Тилмън се стараеше да говори спокойно, да не позволи да му проличи колко много иска информацията, защото силата трябваше да е изцяло на негова страна. Всяко пропукване на бронята му щеше да даде предимство на руснака.

— За оръжията — промърмори Картоев — не чак толкова големи. Не са достатъчни за цяла армия, но стигат за среден джихад, ако си терорист. Пушки — по-скоро стотици, отколкото хиляди. Амуниции. Няколко гранати. Но не и експлозиви. Май не си пада много по бомбите.

— А наркотиците?

— Чист ефедрин. Амоняк. Литий.

Тилмън се намръщи.

— Значи произвежда метамфетамини?

— Аз продавам метамфетамини — прозвуча възмутено Картоев. — Веднъж му казах: „Ако това искаш, господин Бранд, защо купуваш тези обемисти и неудобни суровини? Срещу малка комисиона ще ти доставя всичките кристалчета и прахчета, които си поискаш“.

— И той какво отговори?

— Да му изпълня поръчката. Че нямал нужда от нищо друго, което бих могъл да му предложа.

— А количествата? — продължаваше да го притиска Тилмън. — Достатъчни ли са за продажба, за търговия?

Картоев понечи да поклати глава и примигна. Не бе помръдвал от няколко часа и мускулите му се бяха схванали болезнено.

— Не бих казал — изсумтя той. — Напоследък обаче започна да поръчва много, много повече от обикновено. Хиляда пъти повече.

— И винаги Бранд ли прибира стоката и плаща?

Отново онзи поглед. Защо ме пита?

— Да. Винаги… използва това име. Бранд.

— Кого представлява?

— Нямам представа. Не виждах причина да питам.

Тилмън се намръщи. Изправи се рязко и разклати леко леглото, което накара Картоев да извика — задавен, уплашен, пълен с болка вой. Но експлозия не последва.

— Глупости — каза Тилмън и се наведе над пленника си. — Човек като теб не върши нищо на сляпо. Дори и най-малката сделка. Научил си за Бранд всичко, което си успял. Вече те предупредих за лъжите, лайно такова. Мисля, че току-що стигна края на добрата ми воля.

— Не! — Картоев беше отчаяно сериозен. — Разбира се, че опитах. Но не открих нищо. Нямаше ни една следа, която да води до него. Или от него нанякъде.

Тилмън помисли с каменно лице. Това съвпадаше и с неговия опит.

— И как се свързваш с Бранд?

— Не се свързвам. Той ми казва какво му трябва и се появява. Плаща в брой. Сам си урежда транспорта. Обикновено с коли. Веднъж с камион. Винаги ги наема под фалшиви имена. Когато се върнат, са излъскани.

— А как Бранд се свързваше с теб?

— По телефона. Винаги по мобилен. И винаги с предплатени карти за еднократна употреба. Представя се с определена дума.

Тази подробност направи впечатление на Тилмън. Изглеждаше му невероятна, аматьорска и ненужна.

— И ти няма доверие, че ще му познаеш гласа?

— По незнайни причини. Представя се с определена дума. Диатека.

— Какво означава?

Картоев не можеше да свие рамене. Поклати бавно и изключително внимателно глава само веднъж.

— Не знам какво означава за него. За мен значи Бранд. Това е.

Тилмън си погледна часовника. Беше почти сигурен, че руснакът няма какво повече да му каже, но времето не беше на негова страна. Като че ли бе настъпил моментът да се измита оттук. Но Картоев беше най-добрата му следа от три години насам и му бе трудно да си тръгне, преди да го е изцедил като лимон.

— Все още не вярвам, че си се отнесъл толкова лековато — каза той, като се взря във вдървения потящ се мъж. — Че години наред си правил бизнес с него, без да се опиташ да разбереш нещо повече за самоличността му.

Картоев въздъхна.

— Казах ти, опитах. Бранд идва по различни маршрути, от различни летища. И си тръгва по същия начин, в различни посоки. Понякога по въздух, понякога с кола. Плаща в най-разнообразни валути — долари, евро, понякога дори в рубли. Поръчките му са… еклектични. Не само това, което ти споменах. Понякога иска и легални технологии, придобити нелегално. Генератори. Медицинско оборудване. Веднъж дори камион за наблюдение, нов, произведен специално за руското разузнаване. Очевидно е посредник. Работи като подставено лице за множество интереси. Взима каквото е необходимо и го носи на всеки, който е готов да плати.

През Тилмън премина тръпка, която не успя да потисне и да скрие от руснака.

— Да — съгласи се той. — Точно с това се занимава. Но казваш, че никога не си му продавал хора.

— Не.

Гласът на Картоев беше напрегнат. Не можеше да разчете емоциите на Тилмън и явно се бе притеснил какво означава тази моментна загуба на контрол.

— Не и хора. Нито за работа, нито за секс. Вероятно си взима тези неща от другаде.

— Тези неща?

— Тези стоки.

Тилмън поклати глава. Сега изражението му бе станала каменно като на палач.

— Не прозвуча по-добре.

— Аз съм бизнесмен — промърмори през зъби Картоев. Беше саркастичен дори и в крайно тежки обстоятелства. — Ще трябва да ми простиш.

— Не — каза Тилмън. — Нищо не ме задължава да го направя.

Наведе се и бръкна под Картоев. Руснакът отново извика отчаяно и гневно, цялото му тяло се стегна в очакване на взрива.

Тилмън извади пластмасова кутия изпод него и му я показа. Беше празен дигитален екран, а на черната планка около него с бяло бяха отпечатани думите — „АЛАРМА, ВРЕМЕ, НАГЛАСИ, СПРИ — ПУСНИ“. От устройството висеше около трийсетина сантиметра кабел, завършващ с щепсел, на който ясно личеше името на производителя — „Филипс“. Стар часовник от 80-те години. Тилмън го беше купил под моста „Зязиков“ от един турчин, изложил нещастните си стоки на пиедестала на паметника на президента.

Картоев се изсмя невярващо, но смехът му прозвуча по-скоро като стон!

— Кучи син! — изръмжа той.

— Къде отиде Бранд този път? — попита веднага рязко Тилмън. — След като си тръгна от теб?

— Англия — каза Картоев. — Замина за Лондон.

Тилмън извади револвера си от колана, махна предпазителя и застреля Картоев право в лявото слепоочие. Дюшекът приглуши звука, но Тилмън изобщо не се притесняваше, че някой ще го чуе. Прозорците на къщата имаха по три стъкла, а стените бяха дебели.

Събра си нещата бързо и методично: часовника, оръжието, ксерокопирания лист и останалите пари от сейфа. Вече бе изтрил отпечатъците от стаята, но го направи още веднъж. След това кимна прощално към мъртвеца на леглото, слезе на долния етаж и напусна къщата.

Лондон. Напомни му за мъртвилото в ума и душата му. Дълго време бе стоял далеч от този град, и то неслучайно. Но може би в крайна сметка Бог все пак съществуваше, а Провидението имаше симетрична форма.

Приличаше на кръг.