Адам Блейк
Измамата Мъртво море (26)

25.

Стигна до кафене „Костела“ в края на седмата минута. Заведението беше празно и достатъчно малко, така че нямаше как някой да седне в него и да не може да бъде видян от улицата. А вътре не я чакаше никой. Завъртя се бавно на тротоара и огледа всички наоколо, но не видя едрия силует на мъжа, с когото се бе срещнала за малко миналата седмица.

Мобилният й иззвъня точно когато правеше пълен оборот.

— Кенеди.

— Знам. Виждам ви. Тръгнете по улицата. В дъното й има църква. Влезте вътре. Купете си свещ и я запалете.

— Наистина сте добър католик.

— О, излъгах за това. Свещта просто ще ми даде време да обиколя сградата два пъти и да видя дали някой не ви следва.

— Не се опитвам да ви устроя капан. Пък и така да беше, бих предпочела подслушвателно устройство, а не опашка.

— Стига да имате такова устройство у дома. Склонен съм да ви вярвам, детектив. Но хората, от които се притеснявам в момента, не са колегите ви от отдела.

Кенеди отиде до църквата — невзрачна съвременна сграда от жълти тухли — и изпълни точно инструкциите. Запалването на ритуална свещ и поставянето й в металния свещник в страничната алея за нея беше безсмислен акт. Никога не бе вярвала в Бог или някаква друга висша сила. Но за своя изненада установи, че се чувства леко погнусена от това, което прави. Смъртта на Харпър беше прекалено прясна в съзнанието й и тази религиозна пантомима й се струваше проява на лош вкус, като шега на негов гръб или за нейна сметка.

След като постави свещта на мястото й, се извърна с очакването да види едрия мъж да стои тихо зад нея, но все още беше сама в църквата. Докато го чакаше, се почувства малко глупаво. Телефонът й повече не звънна и никой не се появи. След пет минути тя излезе през същата врата, през която бе влязла. Едрият мъж се бе облегнал на стената точно до входа, бръкнал дълбоко в джобовете на черното си късо палто. Сега не приличаше толкова на ангел отмъстител, а по-скоро на строител или моряк, напълно безобиден въпреки масата и ръста си. По обруленото му лице не се четеше никаква емоция. Трудно й беше да повярва, че е същият човек, който бе нахлул така категорично в нейния свят преди седмица.

— Добре — каза й той. — Изглежда сме сами.

— Страхотно — отвърна Кенеди. — И сега какво?

— Ще пийнем по нещо — отвърна едрият мъж. — В някоя много шумна кръчма.

 

 

„Короната и котвата“ на Съри стрийт се пукаше по шевовете, така че напълно отговаряше на описанието. Питието се оказа уиски с вода. Едрият мъж, който най-накрая се представи като Тилмън, й го купи, без да я пита. Тя не го докосна, но и той не докосна своето. Чашите бяха просто за камуфлаж. Шумът също, както й обясни Тилмън.

— Не можеш да направиш кой знае какво срещу високочувствителните микрофони — каза той, — нито срещу устройствата, които четат устни. Но и на двете машинки ще им е трудно на такова място. Трябват им чист въздух или добра видимост.

— Значи все още си мислиш, че ме следят? — попита го Кенеди, донякъде впечатлена, но и малко слисана. Спомни си какво й беше казала Роз Барлоу за параноята и кога се прекрачваше границата й с лудостта.

Тилмън поклати глава.

— Не. Сигурен съм, че не те следят. В Лутън също не те следяха, нали? Следяха компютърната специалистка, последната в списъка им. Аз бях единственият, който следеше теб, и го правех, защото си мислех, че ти следиш друг човек. Някой, когото гоня от дълго време.

Кенеди го изгледа косо.

— Каза, че Сара Опи е била последната в списъка. Чий списък? И откъде знаеш?

— Чисто предположение — каза Тилмън. — Не сте потърсили друг човек, което значи, че няма друг застрашен. Не казвам, че сте прави, а че според вас засега всичко е приключило и няма да има повече убийства.

Той се взираше очаквателно в нея, за да види дали ще потвърди или отрече думите му. Тя не направи нито едното от двете, а просто срещна погледа му и остави топката в неговото поле.

— За какво е всичко това? — попита я той най-накрая. — Барлоу е първият, или поне първият, за когото знаете. Работел с другите по нещо и то ги е убило. Това е работна хипотеза.

— Чуваш само моето мълчание — каза му хладно Кенеди. — Ти имаш предимство, Тилмън. Разказваш ми подробности от моето разследване, които не би трябвало да знаеш, които не са излизали публично и за които никой извън отдела не е чувал. Няма да кажа и дума, преди да ми признаеш как си ги научил. И със сигурност не смятам да се съглася, че след като вече си изминал половината път, аз съм длъжна да те изтегля на буксир през другата половина.

Тилмън кимна сдържано.

— Добре — каза той. — Изглежда справедливо. Майкъл Бранд.

— Какво за него?

— Ти го издирваш. Аз също. Разликата е, че ти го търсиш от десет дни. А аз го гоня вече тринайсет години. Нали си виждала по шпионските филми как оставят косъм на вратата или пъхват кибритена клечка между стената и касата, за да видят дали някой е влизал в стаята им? Правила ли си някога подобни неща?

— Досега не — отвърна Кенеди. — Но мога да опитам и да ми хареса.

— Е, аз ги правя от години, детектив. Косми, кибритени клечки, парчета картон, консерви, канапчета. Градя своя собствена малка мрежа, която хвърлям във всички посоки, за да бъда предупреден, ако Майкъл Бранд изскочи отнякъде. Имам приятели, те също имат приятели в най-различни точки на земята, които следят всичко в големия информационен поток. Като вируси в компютърна система са. Мониторинг на пресата по старомодния начин с изрезките в двайсетина страни, където компютрите са още рядкост. А може би просто искам да се подсигуря допълнително. Майкъл Бранд е моята фикс идея. Не си показва често главата над повърхността, но щом го направи, искам да знам. Така че когато името му изскочи в твоето разследване, аз също се появих. Това е краткият отговор.

Кенеди беше като гръмната. Нищо в това обяснение не звучеше нормално, макар Тилмън да го произнесе със спокоен и разумен тон. Тя не отвърна. След няколко секунди вече се беше разсеяла достатъчно, затова взе автоматично чашата си с уиски и отпи. Изобщо не беше приятно, но го предпочиташе пред това да се взира в Тилмън, който в момента й напомняше на откачалка в градски автобус.

Той се засмя малко тъжно, като че ли прочете всичко по лицето й.

— Добре — каза, — може би трябва да ти дам още малко контекст. Преди години загубих жена си и децата си.

— Съжалявам — отвърна Кенеди. Безсмислен клиширан отговор. — Как…?

— Как загинаха ли? Не са. Изгубих ти. Прибрах се една вечер у дома и тях ги нямаше. И къщата бе изпразнена. Това стана преди тринайсет години. Още ги търся.

Разказа й набързо всичко. Как се бе озовал пред непреодолима стена, за отказа на полицията да започне официално разследване, скръбта, страха и объркването му, безплодното търсене, измъчването и осъзнаването, че му е необходим напълно нов подход, ако изобщо иска да постигне нещо.

Докато го слушаше, Кенеди предположи, че Тилмън все още е влюбен в жена, която вече не го обича. Но непоколебимата му вяра накрая започна да й въздейства. Тринайсет години са доста време, не може през всички тях да е живял в самозаблуда. Пък и не може толкова дълго да се укриват три деца. Сама жена може по-лесно да изчезне. Но жена с три деца ще трябва да се регистрира при лекари, зъболекари, училища и още куп услуги, по които много лесно може да бъде открита. Освен, разбира се, ако всички не са мъртви. Не спомена тази възможност пред него, но той сякаш прочете мислите й.

— Тя ми остави бележка — каза на Кенеди. — С която ме молеше да не я търся. А и в багажа, който беше изнесен, имаше някаква логика, или по-скоро почерк. Казах, че къщата беше изпразнена, но не беше точно така. Бяха оставили някои дреболии без значение. Книги, играчки, дрехи. Но какво от това? Бяха все неща, които нямаше да липсват на децата. Любимите им книги, любимите им играчки, дрехите, които харесваха и все още им ставаха — всичко това беше взето. Такъв е бил изборът на Ребека и тя бе свършила всичко както трябва, освен…

Той млъкна.

— Освен какво?

— Нищо. Нищо важно.

Кенеди сви рамене.

— Добре. Но какво ти говори това, Тилмън? Че си е тръгнала по своя воля, нали така?

— Не — отвърна той веднага. — Че е знаела, че ще оцелеят и ще останат заедно. Взела е всичко, от което са имали нужда за живот на друго място. Но аз не вярвам… Не мога да повярвам… че тя е искала да живее без мен. И дори и да греша за това, детектив, пак искам да я намеря и да я попитам защо го е направила. И каквато и да е истината, искам да видя децата си. Но не греша. Ребека е тръгнала, защото не е имала друг избор. И ми е оставила бележка да не я търся, защото не е вярвала, че ще успея да я намеря и да я върна. Опитвала се е да ми спести част от болката.

Млъкна и се вгледа внимателно в Кенеди. За него беше много важно тя да приеме думите му като чиста монета.

— Майкъл Бранд — напомни му тя, сменяйки темата.

Тилмън кимна неохотно, но одобрително. Това беше важният въпрос, към който трябваше да се придържат. Заради който изобщо разговаряха в момента.

— Ребека се е видяла с Бранд — каза той. — Уредила си е среща с него или пък той с нея. По-вероятно е Бранд да й се е обадил и да й е казал къде да отиде. В хотел от веригата „Холидей Ин“ на пет минути пеша от къщата. Бил е регистриран там като гост. В деня, в който са напуснали дома ни. И тя е отишла. Отишла е на срещата. Администраторът си спомни как изглежда Бранд. Каза, че е мъж на трийсет и няколко години, с бръсната глава и много строга външност, като на полицай или бивш военен. Показах му снимка на Ребека и той потвърди, че я е виждал с него. Не знам какво се е случило между тях. Какво й е казал той. Но каквото и да е било, са тръгнали заедно. Предполагам, че са се върнали в дома ни и Ребека е започнала да събира багажа. И повече не я видях. Нито нея, нито децата.

Тилмън разказа всичко това със съвсем спокоен глас. Кенеди не можеше и да предположи какво усилие му костваше. Щом продължаваше да ги търси и след тринайсет години, значи всички тези събития бяха като отворена рана, погълнала целия му живот. Тя знаеше, както и Тилмън сигурно разбираше, че дори да е прав по всяка точка, това не означава, че семейството му е все още живо и здраво, нито дори че е оцеляло и час след като е напуснало къщата. Означаваше само, че Ребека е вярвала, че ще останат живи. Може би гонеше призрак: четири призрака или пет — ако броим и Майкъл Бранд.

И като се замисли, Бранд се оказваше най-слабото звено в тази къща от карти.

— Не може да е същият човек — каза тя. — Твоят Майкъл Бранд, нашият Майкъл Бранд…

— Защо да не е?

— А защо да е? Твоят Майкъл Бранд се среща тайно с омъжени жени в евтини хотели. Моят Майкъл Бранд пише по академични интернет форуми. Появява се на исторически семинари като… — опита се да се усмихне тя — онази комета, която ще видим преди края на света. Убива много хора, след това изчезва. Нямат много общо, Тилмън. А и името му се среща често. Не, сериозно, каква е вероятността твоят човек да е нашият човек?

Тилмън въртеше чашата си с уиски в ръка, но все още не беше отпил.

— Приблизително? — попита той с ледена физиономия. — Бих казал сто процента. Дори и след това, което ти току-що каза. Същият начин на действие. Появява се, регистрира се в хотел, свършва това, за което е дошъл, и изчезва. Очевидно целите му са напълно различни, но подходът му към тях е един и същ.

— Все пак…

— Нека довърша, детектив. Сигурен съм, че ще харесаш разследването ми. Започнах да залагам капани на Майкъл Бранд много отдавна. Това значи, че съм имал възможност да свърша някои неща, които ти не си. Записал съм цялата история. Нещо като база данни, само дето те са на компютър, а аз не се оправям добре с компютрите. Записки, които съм си водил по време на търсенето. Например на стари пликове за писма. Факт от тук, факт от там.

Наведе се през масата към нея и я погледна тъжно и мъдро като Стария моряк от поемата на Колридж.

— Не е само името. Има и други неща, които не променя. Дава винаги един и същ фалшив адрес. Гардън стрийт или Гардън Роуд, Гардън Кресънт, Гардън авеню, Гардън Мюз, Гардън Терас — винаги има градина в него. Къде е казал, че живее твоят Майкъл Бранд?

— „Кампо дел Хардин“^[1] — промълви Кенеди. — Може да си го прочел в документите по случая.

— Не съм ти чел документите. Но бях готов да се обзаложа. Както и да е, има и още. Срещнах се с познат на Бранд в Русия. Извинявай, в бившия Съветски съюз. Та той ми каза, че човекът, когото гоня, е заминал за Лондон. Така стигнах до вашето разследване. Но си права, може да е друг Майкъл Бранд. Пълно съвпадение. Затова порових тук-там и открих адреса на хотела, в който е бил отседнал.

— „Прайд Корт“. Блумсбъри.

— Точно така. Огледа ли стаята?

— Не — призна си Кенеди. — Не лично. Един от колегите ми я претърси.

— И намери ли нещо?

— Доколкото знам — не.

— Не. Но аз намерих. Ето това.

Тилмън бръкна в джоба си и измъкна оттам нещо малко и лъскаво, което държеше между палеца и показалеца си. Остави го на масата. Беше сребърна монета.

Кенеди се взря в нея. Сякаш един от сребърниците от съня й се беше материализирал, а това дълбоко я разстрои. Овладя се с усилие, като се надяваше Тилмън да не е забелязал нищо, протегна се към монетата, но се спря и го погледна въпросително.

— Разбира се — каза той. — Заповядай. Никога няма отпечатъци от пръсти. Никакви следи никъде, след като Бранд е почистил. Освен това.

Монетата изглеждаше много стара и изтъркана. Познаваше се, че е монета само по това, че беше малко плоско парче метал с очертания на човешка глава. Далеч не бе кръгла и формата й беше доста неправилна. Изображението на главата бе толкова изтрито, че не беше ясно дали е на мъж или жена, но по челото имаше множество малки издатини, които говореха за някакво украшение. Може би лавров венец. Тя преобърна монетата. Обратната й страна беше още по-неясна. На нея имаше фигура, която можеше да е на птица с прибрани криле или просто клас пшеница, както и няколко символа, сред които К и Р.

След като много пъти я превъртя в ръцете си, Кенеди най-накрая забеляза нещо странно. Среброто се окислява бързо и върху него се образува черна патина, която трудно се маха. Ако тази монета бе толкова стара, защо тогава беше така лъскава? Вероятно беше копие. Но със сигурност тежеше много и показваше, че е от благороден метал.

— Беше в тръбата на мивката — каза й Тилмън. — Колегата ти е трябвало да търси по-добре. Моята версия на Бранд, Бранд 1.0, винаги оставя такава монета след себе си навсякъде, където отсяда за повече от един ден. Преди ги оставяше на очевидни места, като например над касата на вратата или зад таблата на леглото. Все още постъпва и така, но напоследък е започнал да проявява повече въображение…

Кенеди поклати глава.

— Не разбирам — промълви тя. — Щом си прави труда да оставя фалшиви адреси, тогава защо си разхвърля визитките навсякъде?

— А защо ползва едно и също име? — попита я Тилмън. — Това е големият въпрос и аз не знам как да му отговоря. Но наистина е така. Преди си мислех, че си играе игрички с мен. Дразни ме по някакъв начин. Все едно казва: „Мога да се държа колкото си искам недискретно и ти пак никога няма да ме откриеш“. Но после се уверих, че допреди две години дори не е подозирал, че го търся, а не е спирал да постъпва така. Значи е нещо друго. Нещо, което ще проумеем, когато разберем с какво се занимава.

С какво се занимава? Здравият разум на Кенеди се разбунтува за последен път.

— Няма как мисията му да включва едновременно отвличането на жена ти и децата ти преди тринайсет години и убийството на четирима преподаватели по история наскоро.

— Трима преподаватели по история. И един по компютърни науки.

— Няма значение. Не искам да ти разрушавам илюзиите, Тилмън, но убийците в Парк Скуеър бяха двама. А не един. Възможно е нито един от тях да не е Майкъл Бранд.

— Не — каза Тилмън. — Сигурен съм, че нито един от тях не е Майкъл Бранд. Не мисля, че убива със собствените си ръце.

— Тогава какво прави?

— Ще ти кажа. Но няма да е безплатно. Днес ти дадох много информация. Споделяй с мен какво изскача в разследването ти — това, което имаш дотук, и това, което ще откриеш в бъдеще — и ще ти дам всичко, което имам.

Кенеди дори не се замисли. Поклати глава.

— Не.

— Защо не?

— Защото съм детектив от полицията, Тилмън, а ти си никой. Наистина съм ти благодарна, че се намеси, когато онзи мъж се канеше да ме накълца на парчета, но нямам право да обсъждам текущо разследване с хора, които не са част от екипа ми. Още повече с такива, които дори не са полицаи.

Тилмън помълча известно време, като се взираше в лицето й.

— Ама ти сериозно ли? — попита я накрая.

— Да. Напълно сериозно.

— Тогава приключихме.

Протегна ръката за монетата. Кенеди не му я даде.

— Това е улика — каза тя. — Свързана е с разследване на убийство и ти нямаш право да я задържиш.

— Дай ми монетата, детектив. Не може да взимаш, без да даваш. Дойдох с предложение, което ти отказа. Връщаме се в изходно положение.

Тя отвори чантата си и пусна монетата вътре.

— Кенеди…

Тя го прекъсна:

— Не. Според правилата трябва да те прибера като свидетел, ако не и като заподозрян. Няма да го направя, защото съм ти длъжница и защото и без това си преживял достатъчно гадости и не ми се иска да ти причинявам нови. Но няма да ти върна това. Съществува граница, Тилмън. Аз съм от едната й страна, а ти си от другата. Аз имам право да преследвам престъпници. Това ми е работата. Ти нямаш. А това, което направи с мъжа, който се канеше да ме намушка, те прави престъпник.

Тилмън направи нетърпелив жест.

— Вманиачаваш се във формалностите — каза той. — Мислех, че си човек, който вижда отвъд тези неща.

— Не, изобщо не съм такъв човек.

Сметна, че е нужно да му обясни, макар да й се струваше, че това се подразбира и дори няма нужда да говорят.

— Мога да престъпя някои правила и изобщо да не си загубя съня после, но този случай не е такъв. Не мога да споделям информация с теб, Тилмън. Не и ако все още се чувствам полицай. Това значи да прекрача границата, която значи много за мен.

Сега си даде сметка, че това наистина означава много за нея. Гласът й трепереше. Когато заговори за това, в ума й изплуваха онези сложни чувства и тревоги, които се бяха обвили около стореното от нея с Маркъс Дел. Това, което Тилмън беше направил с убиеца на Харпър, бе различно. Но в този миг разликата й се стори малко размита.

Тя стана и Тилмън си прибра ръката.

— Добре — каза той, — задръж монетата. Имам и други. Много ще ти е трудно да обясниш откъде я имаш и дори още по-трудно да я заведеш като улика. Съжалявам, че не се споразумяхме, сержант Кенеди. Ако размислиш, имаш номера ми на мобилния си, нали? Но не ми се обаждай, ако не си готова да споделяш. Това е последното безплатно нещо, което ти давам.

Погледът му, докато произнасяше тези думи, се запечата в ума й, защото напълно се разминаваше с казаното. Говореше като корав мъж от филмите, а изглеждаше като човек, висящ от ръба на небостъргач, чиито пръсти вече не го държат и всеки миг ще полети към гибелта си.

Тръгна си, без да докосне уискито.

Кенеди допи своето на екс.

 

 

Когато се прибра, благодари на Изи, сложи баща си да си легне и се върна към папката. Зарови се в мрачните й дълбини за около час, ала не откри и една златна прашинка.

Но имаше неща, които можеше да провери, цели три.

Последните думи на доктор Опи, преди да умре. Кенеди ги бе споменала в доклада си, но те като че ли не водеха наникъде и бяха пренебрегнати. Разследващите бяха сметнали, че не им вършат работа.

Снимката, която намери в кабинета на Барлоу. На разнебитената сграда в някакво забутано неизвестно място с безсмислени комбинации от знаци на гърба. Барлоу я беше скрил. Убиецът му — или някой друг — бе претърсил дома и кабинета, но не я беше намерил. Или я беше намерил, но бе сметнал, че е маловажна, и не я беше взел. Последната хипотеза не й помагаше много, но трябваше да я има предвид.

А също така и ножът.

Дълго не можа да заспи. Непрекъснато мислеше за налудничавия поглед на Тилмън, преди да си тръгне. И за тринайсетгодишния му поход през пустинята, без да е сигурен дали той ще го отведе до обетованата земя. При случаите на отвличане повечето детективи определят шансовете за успех с правилото за трите дни. През първите три дни вероятността жертвата да се появи жива беше петдесет на петдесет. На всеки три дни този шанс намалява двойно.

Дали Тилмън наистина вярваше в откачената си мисия, или чрез нея се опитваше да не мисли за почти сигурната възможност жена му и децата му да са мъртви?

И в двата случая тя подозираше, че само преследването го държи още жив. Беше като акулите, които умират, ако спрат да се движат.