Адам Блейк
Измамата Мъртво море (42)

41.

Шериф Гейл взе Кенеди от хотела в девет часа на следващата сутрин. Предната вечер я бе откарал дотам с обозначена полицейска кола. Тази сутрин я взе с возило малко по-малко от футболен стадион. Цветовата му гама се състоеше от два тона — синьо и ръждиво. А на места по корпуса имаше и истински дупки.

Като видя недоверчивия й поглед, Гейл я увери най-сериозно, че колата ще ги закара закъдето са тръгнали.

— Никога не ме е разочаровала, сержант. Ако в гробището имаше достатъчно място, щях да помоля да я заровят до мен.

Пейзажът беше по-скучен и не толкова драматичен като гледките покрай река Колорадо, но докато излизаха от Пийзън по шосе 93, Кенеди бе обзета от същото усещане за колосален мащаб. През по-голямата част от пътуването тяхната кола беше единствената на пътя. Планините вдясно от тях бяха на слоеве: каменна публика в амфитеатър с планетарни размери. Хоризонтът вляво се простираше в идеален полукръг. Шосе 93 беше границата, човешката намеса в подкрепа на божието разделение между водите горе и водите долу.

Град Дядо Коледа обаче беше олицетворение на жалките амбиции на смъртните. Гейл й каза, че в най-добрите му години в него са живеели десет хиляди души. А сега представляваше само сбирщина от сладникави къщички като от филм на „Дисни“, която пустинята бавно превземаше. Бяха боядисани като къщи от сладкиши: стени на бели и червени ивици, яркорозови первази като от захарен памук; електриковозелени капандури, закръглени в горната част, които бяха вечно отворени. Всичко обаче в момента се рушеше. Полуразложен Дядо Коледа се усмихваше зловещо от веранда, чиито подпори висяха накриво като счупени ребра. Тук-там между разпадащите се къщи се виждаха ръждясали успоредни релси, съединени с оцелели дървени греди. По всичко личеше, че бяха направени за кукленското червено локомотивче, което сега бе забравено край една къща — останало завинаги без тяга и забило нос в пясъка.

От двете страни на улицата имаше добре поддържани билбордове. На южния тротоар се рекламираха компютри „Дел“, а на северния, на който се намираше и полуразложеният Дядо Коледа със зловещата усмивка — памперси за възрастни. Точно зад втория билборд, накъдето сега сочеше шериф Гейл, се виждаше малка редичка от метални бараки като миниатюрни самолетни хангари.

— Третата е нашата, сержант — каза той. — Освен ако не предпочитате да кажете на Дядо Коледа какъв подарък искате.

— Като всички момиченца — влезе в тон с шегата Кенеди, — пони, кукла Барби. И световен мир.

— Само така — отвърна Гейл и я поведе. — Мисля, че старецът ви намигна, така че можете да очаквате точно такъв подарък. Добре, да видим какво има тук.

Свали тежката връзка ключове от колана си и започна бавно и внимателно да я преглежда. Накрая избра един голям месингов ключ с дръжка с дупка и го пъхна в ключалката с идеална кръгла форма. Не го превъртя, само го натисна навътре и след това го издърпа. Чу се двутактово изтракване. Гейл бутна вратата настрани по релсите и влезе в тъмното пространство, в което беше горещо като във фурна.

— Тук има генератор — каза той, докато опипваше някакви ключове по стената точно до вратата. — Трябва малко да изчакаме.

— Ще се оправя — отвърна Кенеди.

Лампите потрепнаха и светнаха и тя тръгна навътре в помещението. Беше обикновен склад с дълги метални етажерки с пътеки между тях. В близкия край се виждаше бюро с две папки формат А4 — една синя и една червена.

Полиците бяха пълни с кутии, купени на едро от компания за оборудване на складове, чието лого се виждаше на всяка една от тях: „ЕЗ-СТАК“. Бяха и надлежно номерирани. Гейл отгърна синята папка на бюрото. Прелисти страница-две, намери „Б“ и прокара пръста на лявата си ръка надолу по полето.

— Майкъл Бранд, Майкъл Бранд, Майкъл Бранд — мърмореше си той. — Да, ето го. Кутия 161.

Кутиите бяха наредени по номера и абсолютно всяка си беше на мястото, така че намирането на 161-вата беше лесно, костваше им само кратка разходка по една от пътечките вдясно. Гейл взе кутията и я занесе на бюрото, остави я там и кимна на Кенеди.

— Моля, сержант.

Тя вдигна капака и погледна вътре. Всеки предмет беше поставен в отделен плик. Повечето бяха дрехи: риза, панталон, сако, бельо, чорапи. В найлоновите си опаковки на пръв поглед изглеждаха като току-що пристигнали от химическо чистене. Само дето ги бяха почистили много некачествено и червените петна от кръв се виждаха навсякъде по тях.

На дъното на кутията под изцапаните дрехи имаше още дреболии. Касова бележка, също с кърваво петно на ъгъла. Беше за вестник и пакет дъвки, платени в брой на една от будките на международното летище на Лос Анджелис. Черно пластмасово гребенче. Портфейл, изпразнен след катастрофата. В отделен найлонов плик бяха поставени банкнотите и монетите, намерени в него, на обща стойност 89 долара и 67 цента. Отворен пакет хартиени носни кърпички. Полупразно пакетче дъвки с аромат на канела, вероятно същото, което бе описано на касовата бележка. И това бяха всичките лични вещи на Майкъл Бранд.

— Няма паспорт — отбеляза Кенеди. Не беше очаквала кой знае какво, но въпреки това се чувстваше леко разочарована.

— Останките от катастрофата бяха пръснати върху голяма площ, сержант, и то в пустинята. Вероятно е още там някъде. Освен ако някой не го е взел и не го е предал в местния полицейски участък или не го е запазил за себе си, а може и да го е продал. Но неговият паспорт е бил проверен, преди да се качи на самолета. Всичко е документирано.

— Знам — каза Кенеди. — Нямах предвид самия паспорт.

— Разписка за багажа?

— Да, точно това.

— Вече проверихме всичко, прегледахме документацията за полета, която ни изпратиха от авиокомпанията. Бранд не се е качил с куфар. Не е чекирал никакъв багаж.

След като взе разрешение от Гейл, Кенеди си сложи ръкавици и започна да разглежда разочароващата купчина. Повъртя касовата бележка, увери се, че на обратната й страна няма нищо — никакви кодирани послания или енигматични списъци. Порови из портфейла, търсеше парчета хартия, които може да са пропуснати, скъсана подплата, под която да се е пъхнало нещо, надписи или знаци по самата кожа. Нямаше нищо. На една от банкнотите бе отбелязано нещо: три успоредни черти, направени с червен маркер, тръгващи от средата и стигащи до долната дясна част. Някой се бе опитал да зачертае лицето на Бен Франклин, но се беше отклонил с цял сантиметър. Кенеди се зачуди какво ли означава това, но после се отказа.

— Ами вещите, чиито собственици не са установени? — попита тя Гейл.

— Има много такива — отвърна й той. — Цели кутии, които заемат по-голямата част от последната редица етажерки. Говорим за около шест-седем хиляди предмета. Не мисля, че денят ще ви стигне, за да ги разгледате.

— Имате ли списък?

— Естествено. Във втората папка е. Червената.

Кенеди прегледа списъка. Търсеше нещо, което да се отличава и да й направи впечатление. Много неща привлякоха за кратко вниманието й, някои дори за по-дълго; парче от стъклен еднорог; медальон с череп и лист от марихуана; дилдо, украсено с мотиви от американското знаме. Но откъде да знае какво може да е носил със себе си Майкъл Бранд и какво е означавало то за него? По-интересното беше, че имаше към трийсет-четирийсет мобилни телефона, чиито собственици не бяха открити. Но когато стигна до тази страница и вдигна поглед към шериф Гейл, той вече клатеше глава, преди още да си е задала въпроса.

— Не мога да ви позволя да ги включите, сержант — каза той. — Незаконно е без съдебно разпореждане. Няма как да го взема, без да представя основание, а такова няма за никого от тези хора. Дори и за вашия Майкъл Бранд.

— Така е — съгласи се неохотно Кенеди. — Действам по-скоро по инстинкт.

— Инстинктът е хубаво нещо. Не давам и дума да се издума срещу него, но полето ми за действие е ограничено, ако ме разбирате. Има неща, които мога да направя, и такива, които не мога.

Кенеди замалко да се разсмее. Все едно говореше тя, такава каквато беше, преди да срещне Тилмън и да нагази в тази бъркотия толкова надълбоко, че вече не виждаше земя на хоризонта.

— Напълно ви разбирам, шерифе — отбеляза тя. Все още държеше найлоновия плик с парите на Майкъл Бранд. Вдигна го и го показа на Гейл. — Мога ли да направя фотокопие на банкнотата? Онази с червените линии?

— Разбира се. Нека я запиша и тогава можем да я вземем с нас в града. Кони ще я снима, докато сме в моргата. Защо? Да не би да виждате нещо в тези линии?

— Може да е код. Хората, с които си имаме работа, си падат по кодовете. Но може и нищо да не означава. Най-вероятно е точно така. Въпреки това искам да си помисля.

Гейл тържествено попълни формуляра, който извади от горното чекмедже на бюрото, продупчи го с малък перфоратор (второто чекмедже) и го сложи в папката с описанията на веществените доказателства. И точно когато претовареният климатик започна да охлажда сгорещения въздух в големия хангар, двамата излязоха навън в пустинята.