Адам Блейк
Измамата Мъртво море (37)

36.

Това беше краят.

Тилмън и жената бяха хванати в непробиваем капан в запалената до основи сграда.

Мариам очакваше да се опитат да избягат през прозорците и бе готова да ги върне обратно вътре, ако го направят. Всъщност беше почти сигурна, че уцели Тилмън, когато той се показа през прозореца на спалнята. А тя вече се бе прицелила и нямаше да се изненада, ако нито той, нито жената се покажат повече.

Озия пръв чу звуци откъм покрива. Подсвирна кратко два пъти, за да привлече вниманието на Мариам, и посочи. Тя видя раздвижването, отначало размазано, но след това главата и раменете на жената ясно се очертаха пред очите й. Стреля, а жената приклекна и се скри от погледа й.

Но това беше просто въпрос на геометрия. Нямаше нужда Мариам да казва на Озия и Цефас какво да правят: и двамата се отдалечиха от стените на къщата в синхрон с лидерката си. Двата силуета вече се катереха по покрива, ала през повечето време се сливаха с фона. Но когато част от някого от тях се издигаше над очертанията на покрива, пламъците го осветяваха и всичко се виждаше ясно. Мариам вдигна оръжието си и зачака. Два пъти видя нещо да се раздвижва бързо на фона на огъня и стреля. Втория път й отвърнаха и тя трябваше да се приближи към стената, за да излезе от полезрението на Тилмън.

Помисли малко, но не предприе нищо. Ще остави и двамата да изгорят в пожара, а това рано или късно щеше да се случи без никакви по-нататъшни усложнения. Но покривът не беше напълно изолиран и Тилмън и Кенеди като че ли се движеха към задната му част, откъдето можеха да скочат върху най-близката помощна сграда.

Мариам подсвирна и Озия отново погледна към нея. „Върви отзад“, заповяда му тя със знаци и той веднага потегли. Тя притича пред фасадата на къщата, докато Цефас влезе в полезрението й. Той се обърна към нея, щом я видя, и Мариам му даде същите безмълвни указания.

Тя самата реши да остане отпред. Вече изглеждаше невъзможно Тилмън и Кенеди да се върнат обратно в сградата, чиято вътрешност бе напълно погълната от пожара, и да се опитат да стигнат до прозореца. Но ако го направеха или ако дори стореха по-невероятното и затичаха към вратата, тогава Мариам щеше да е на пост и да ги застреля.

Наблюдаваше одобрително как Озия и Цефас заобикалят и стрелят по пътя си. За миг зърна рамото на жената и част от гърба й. По всичко личеше, че Кенеди е изминала по-голямата част от пътя към задната стена, където й се изпречваше вертикален комин и й осигуряваше прикритие, стига да не се опита да го заобиколи. Ако останеше на място, имаше около минута, преди покривът да се срути, а междувременно се очертаваше ясно на фона на белия комин всеки път, щом загубеше равновесие. Цефас се прицели, но после рязко се извърна да стреля по друга мишена, вероятно по Тилмън. Пусна два куршума.

Третият дойде от покрива и Мариам го видя в мига, в който го и чу: ярка червена следа, движеща се по най-краткия път между две точки. Първата точка беше Тилмън, а втората — камионът, с който бе дошъл. Експлозията беше живописна, внезапна и изключително ярка. Вълна горещ въздух удари Мариам и я свали на земята. Взривът се чу с такова закъснение, че сякаш не идваше от едно и също място с огнената гледка.

Омаломощена, тя надигна глава и примигна срещу кълбата дим. Ушите й пищяха, очите й бяха заслепени и горещият въздух, който вдишваше, беше като прегоряла супа от бензин. Опита се да извика Цефас, но само се задави от мъчителна кашлица, която разкъсваше обгореното й гърло, все едно преглъщаше начупени стъкла.

Тогава пред очите й се появи нещо странно, може би видение. Светът беше станал черно-бял и нарисуван с тебешир и сажди мъж танцуваше гротескно като клоун. Движенията му бяха насечени и неубедителни. Падна като Чарли Чаплин, но с такава енергия, че се прекатури обратно и застана отново на крака. След това падна отново.

Беше Цефас. И не танцуваше и не правеше смешки. Това беше предсмъртната му агония. Огънят го обгърна от всички страни, приласка го като любовница. Горящият бензин се бе просмукал в дрехите и кожата му, пресушаваше влагата в тялото му и я превръщаше в пара, която се носеше преобразена с бясна скорост към небето.

Мариам изпищя и от това толкова я заболя, че мозъкът й замалко да спре да работи. Положи усилия, за да остане в съзнание.

С насълзени очи успя да се изправи на крака. Забеляза Озия да тича покрай задната стена на къщата, а след това да се спира, след като зърна това, което тя вече беше видяла: как Цефас се превръща в жертвено агне за Бога.

— Озия! — изграчи Мариам и тръгна към него. Произнасяше думите с обгорени устни. — Озия, не…

Не го доближавай, искаше да каже. Не излизай на светло, така само ще се превърнеш в мишена! Но Тилмън гръмна още преди тя да довърши изречението. Озия застина на място и силната светлина от пожара разкри пред Мариам ясно какво му се случи. Димът около главата му се разнесе и почервеня. Той бе примесен с кръв и мозък, които изтичаха от дупката в черепа му, причинена от изстрел с мощен патрон от близко до средно разстояние.

Мариам затича с всички сили към хамбара, защото знаеше какво се канят да направят сега. Щяха да скочат, а докато го правеха, щяха да са уязвими, беззащитни щяха да бъдат и когато се приземят. Все още можеше да успее. Все още можеше да отмъсти… да отмъсти… можеше да приключи мисията.

Вратите на хамбара бяха затворени, пантите им бяха изкривени. Тя дърпа и повдига, докато се отвориха, отстъпи и се хвърли в мрака с кълбо напред. Когато се изправи, мускулите й се стегнаха, готови за действие. В едната ръка държеше пистолет, а в другата нож. Ако го види първа, преди той да я забележи, ще използва ножа. Ако се стигне до престрелка, ще се довери първо на пистолета и ще се моли той да не умре веднага, за да може да се приближи до него и да му пререже гърлото.

Отвън се чу глухо тупване, след това второ. Те бяха скочили от другата страна на хамбара, а не влизаха в него!

Мариам извика отново. Произнесе цинизъм, който дори не би си признала, че знае. Побягна навън, но горящият камион, опожарената къща и пренаситеният с дим въздух я заслепиха повече и от най-плътната превръзка през очите. В тъмното, отвъд адския огън, се чуха стъпки на тичащи хора. Тя се втурна след тях и започна да стреля в посоката, по която се изнизваха, докато изпразни пълнителя и спусъкът се заключи.

След това се спъна в нещо в мрака и се просна на твърдата земя, като разрани дланите си. Остана без въздух, струваше й се, че гърдите й се разкъсани, а кожата на обгорялото й лице бе болезнено опъната по черепа като маска на смъртта. Претърколи се по гръб във високата трева. Беше напълно изтощена. За миг помисли, че умира. Но болката, която се усилваше с всеки дъх, й подсказа, че е все още жива.

През агонията й започна да се прокрадва тънък несигурен лъч надежда. Бог не беше приключил с нея. А и тя не бе приключила с чудовищата, които отнеха живота на любимите й братовчеди.