Адам Блейк
Измамата Мъртво море (28)

27.

На другата сутрин нямаше оперативка. Самърхил беше в сградата, но си стоеше в кабинета, а останалите детективи се пръснаха отрано, без да се посъветват помежду си. Оставиха Кенеди в общата стая да звъни на своите експерти по ножовете, което тя правеше без особен ентусиазъм.

Нищо не бе пристигнало и от Интерпол, но тя можеше да влезе в интернет архива им и да види дали няма да открие някаква информация в старите приключени случаи, за които не й трябваше специално разрешение.

Дигиталната база данни на Интерпол имаше сложен интерфейс, който изискваше попълване на хиляди, често ненужни данни, преди да те пусне да разпиташ системата. Но Кенеди имаше време и бе натрупала достатъчно агресия в себе си, за да си проправи път през електронната гора и да открие това, което й трябва.

А когато най-накрая успя да влезе, стана интересно. Откри двама на име Майкъл Бранд, единия — обвинен в дребна кражба, а другият — в изнасилване, но възрастта и описанието им не пасваха никак на този, когото тя търсеше. Когато пусна името в търсачката, се появиха два случая с изчезнали хора — преди десет години в северната част на щата Ню Йорк и преди седем години в Нова Зеландия, Саут Айлънд.

Кенеди прочете наличната информация и бе потресена от това, което откри.

Случаят в Ню Йорк: жена на име Тамара Кели и трите й деца са обявени за изчезнали от съпруга Артър Шокрос. Той бил търговски представител на компания за канцеларски материали. Прибрал се след цяла седмица по пътищата и намерил къщата празна, а жена му и децата били изчезнали като дим. Предния ден в дома се бил обаждал някой от номер, който Шокрос не разпознал. Оказало се, че той е регистриран на името на Майкъл Бранд, но разследването не успяло да стигне до такъв човек.

Нова Зеландия: Ъруин Гаскел, дърводелец и строител, заминал за два дни на гости на майка си, която се възстановявала от сърдечна операция. Когато се прибрал, намерил дома си изгорял до основи. Съпругата му Саломе и трите им деца били изчезнали. Имало подозрение, че пожарът е предизвикан умишлено, затова били разпитани живеещите в близкия мотел. Един от тях, Майкъл Бранд, не бил разпитан, защото не се върнал в стаята си, за да си вземе багажа, който бил оставил вътре. Но в деня на изчезването на семейството видели госпожа Гаскел да разговаря с него — или поне с човек, който отговарял на същото описание. То било доста общо: гола глава, тъмни очи, това били запомнили хората.

Всеки път — жена и три деца. Какво, по дяволите, означаваше това? Поне беше сигурно, че този Тилмън не е толкова откачен, колкото изглеждаше. Освен това Майкъл Бранд си падаше по жени с деца повече, отколкото бе подозирала.

Сексуално робство? Но защо всеки път цели семейства? И защо винаги семейства с една и съща конфигурация? И защо тези жени се съгласяват да говорят с него, както беше направила Ребека Тилмън, а и другите две? Как успяваше да ги убеди?

Сериен убиец? Дали Бранд не беше психопат, който многократно пресъздава някакъв важен момент от собственото си минало? Изглеждаше абсурдно, ако е същият Бранд, успял да събере цяла армия убийци, които да премахнат Стюарт Барлоу и нещастния му екип.

Кенеди чувстваше, че идеите й се изчерпват, освен това я налегна и клаустрофобията, затова започна смело да импровизира. Направи нещо подобно на проучването си за ножовете, обади се в музеи и архиви и им прочете поредиците от букви и цифри от гърба на снимката, която Барлоу така внимателно беше скрил.

„Р52

Р75

NHII-1, III-1, IV-1

Eg2

В66, 75

С45“

Никой не знаеше какво означават те.

Кенеди смени метода и се допита до интернет търсачките. Оказа се безполезен ход, защото поредиците от букви и цифри се появяваха навсякъде — в серийни номера на стоки и резервни части, номера на коли и влакове, на какви ли не места. Нямаше как да ограничи търсенето.

Реши да провери в служебната база данни записките на останалите детективи по случая, за да види дали няма нещо ново. Но не успя да влезе с паролата си.

Огледа се. Никой от другите й колеги още не се беше върнал, но Макалиски бе оставил компютъра си включен и не бе излязъл от системата — което си беше дисциплинарно нарушение, стига някой да си направеше труда да го докладва. Кенеди отиде до бюрото му и отвори папката оттам.

Това, което видя, я накара да започне да ругае монитора с широко отворени от учудване очи.

Не си падаше по грубостите, но измина доста заплашително пътя от общата стая до кабинета на шефа. Рол се учуди, като я видя.

— Той… не приема… — започна тя.

— Няма да се бавя — отвърна Кенеди и я подмина.

Самърхил говореше по телефона. Вдигна очи, когато тя влезе, но това беше единствената му реакция.

— Да — каза той. — Да, господине. Знам това. Ще направим всичко възможно. Благодаря ви. И на вас.

Остави слушалката, погледна Кенеди през бюрото и вдигна вежди, за да я подкани да говори.

— Отрязал си ми достъпа до материалите от разследването — каза тя.

— Не точно.

— Не мога да вляза с моята парола. Как така „не точно“?

— Това е просто технически проблем, Хедър, нищо повече. Ти си обект на разследване, всичките ти оперативни файлове трябва да бъдат щателно прегледани от „Човешки ресурси“ и Независимата комисия за оплаквания срещу полицията. Това неминуемо означава, че паролата ти вече не е толкова сигурна. Ще получиш нова до ден-два.

— А междувременно искаш от мен да ви купувам чай.

— Не разбирам какво…

Кенеди хвърли разпечатката на бюрото му. Той се взря в нея известно време, докато разбере какво е: страница от бележките на Коумс от предния ден, добавени в папката в 19:30 часа.

— Коумс се е видял с Роз Барлоу вчера следобед и тя му е казала да си гледа работата — обобщи Кенеди.

Самърхил кимна.

— Да. Струваше си да я попитаме дали брат й е говорил някога за работата си, както ти предложи. Но тя не е оказала никакво съдействие.

— Джими, тя е питала за мен.

— Знам това.

— Отказала е да говори с Коумс и изрично е поискала да говори с мен. Кога смяташе да ми кажеш?

Той я погледна, но в очите му нямаше извинение.

— Ако прочетеш и останалото от доклада на сержант Коумс, ще видиш, че според него Розалинд Барлоу е нямала какво да добави към показанията, които вече е дала. Той препоръчва повече да не бъде посещавана.

— Глупости! — избухна Кенеди. — Поискала е аз да говоря с нея. Дали това означава, че няма какво да каже, или че Коумс се е държал като пълен задник и е приличал на анимационен герой с писклив глас, а тя предпочита да се среща с човешки същества?

— Кенеди, посъветвах те да внимаваш с острия си език. Няма да толерирам обиди към колеги.

Тя сви безпомощно рамене.

— За бога — каза с измъчен глас, — работя ли по случая или не? Ако не ми дадеш да върша нещо съществено, Джими, какъв е смисълът да стоя тук?

При тези думи Самърхил като че ли се поокопити, сякаш ги чакаше отдавна и се радваше, че най-накрая ги чува.

— Да не би да искаш прехвърляне? — попита я той. Бутна стола си назад към шкафа. Кенеди знаеше, че в него се пази цялата документация на отдела, включително и формулярите за личностна несъвместимост, какъвто бе посъветвала Харпър да попълни. Полицаят иска прехвърляне по лични причини, които се отразяват на ефективността на работата.

Изсмя се.

— Не — каза тя и ръката на Самърхил се върна обратно в скута му. — Съжалявам, че ще те разочаровам, Джими. Не искам да ме прехвърляш. Мислех, че приключихме този разговор и че се разбрахме. Но май съм много наивна, нали? Добре, продължавай в същия дух. А междувременно кажи на Рол да ми даде временна парола. Може да ме държиш на каишка, щом искаш, но само да си посмял да ми вържеш очите.

Стана и го изгледа с подозрение и неприязън.

— Няма да говориш с Роз Барлоу, Хедър — каза й той. — Ще си загубиш времето, а враждебността й към нашия отдел и към разследването я прави ненадежден свидетел.

— А пък аз си мисля, че това я прави сродна душа, но ти си шефът, ти знаеш по-добре.

— Да. Опитай се да не го забравяш.

— Сигурна съм, че ако стане така, ти ще ми го припомниш.

Излезе много бързо, защото се боеше, че ако желанието й да фрасне някого надделее над самоконтрола й, Самърхил не трябва да бъде толкова изкушаващо близо.

 

 

Седна на бюрото си и обмисли всичко отново.

Самърхил беше твърдо решен да я държи в неведение. Вероятно в неговата морална координатна система имаше оправдание да постъпи така: тя получи шанс да работи по случая и в Парк Скуеър доказа, че не може да се справи, след нея остана труп на полицай. Игра ва банк в последния момент след заседанието на комисията по инцидентите и така успя да се върне в екипа, но шефът й показваше по своя си грубоват начин, че повече няма да й позволи да му се налага.

Оставаха й само три възможности.

Можеше да си затваря устата и да се превърне в наблюдател на събитията, седнала удобно зад бюрото си. Предпочиташе да умре.

Можеше да изтупа от праха ултиматума си и да се опита да извие ръцете на Самърхил още малко. Първия път не беше блъфирала, но сега щеше да го направи. Вече имаше какво да губи, след като бе получила работата си обратно.

Или…

Взе мобилния си телефон, отвори капачето и избра архива с проведените разговори. След това натисна бутона със слушалката.

— Ало?

— Тилмън.

— Сержант Кенеди.

Не звучеше изненадан, но в гласа му имаше някакво напрежение, премълчан въпрос.

— Сделката не е от вида „всичко или нищо“, нали?

— Не знам какво имаш предвид. Сравняваме си информациите, това е всичко. Не те моля да работиш с мен, а просто да ми казваш каквото знаеш. Да се разберем за едно правило обаче. Никакви лъжи, дори премълчавания. Не се опитвай да ме държиш, като криеш информация.

— А ти ще направиш ли същото за мен?

— Имаш думата ми.

— Добре.

Тя се обърна към бюрото на Макалиски, където все още стоеше отворена папката с докладите.

— Имам нещо за теб. Безплатно е, защото ми се струва, че съм ти длъжница.

Каза му за другите две жени — имена, места, дати, часове. Чу го как си записва всичко подробно, вероятно можеше да ги провери през собствените си контакти. Не реагира на новината или поне по телефона не си пролича.

— Добре — каза тя. — Записа ли?

— Да — отвърна Тилмън. — А сега какво?

— Двайсет въпроса. Ти си пръв.

Той я разпитва цял час. Започна със Стюарт Барлоу, продължи с известните жертви: причина за смъртта, връзките им със „Знаещите“, тайния проект на Барлоу (който звучеше наистина абсурдно като претекст за масово убийство), непознатия преследвач и състоянието на разследването до този момент. През цялото време Тилмън задаваше целенасочени и адекватни въпроси, каквито би задало ченге. Какво ги е накарало да смятат, че Барлоу е бил убит? Дали убийците са оставили отпечатъци или следи от ДНК по някое от местопрестъпленията? Щом не са, има ли някакви материални улики, които да доказват връзката, или просто изхождат от факта, че всички смъртни случаи са подозрителни? Кенеди му отговаряше и признаваше, когато не знаеше нищо. Щом въпросите му се изчерпаха и млъкна, тя сама му предложи допълнителна информация.

— Все още сме в пълно неведение за мотива, но смятам за важно, че Барлоу и екипът му са били толкова потайни за откритията и целите си.

— И защо да е важно?

— Нямам представа. Но понякога законното историческо проучване и търсенето на съкровища се припокриват. Миналата година имаше големи англосаксонски находки — викингско злато, което струва милиони. Ако го обявиш, следват облаги. Откривателите и собствениците на земя взимат компенсации, а държавата получава съкровището. Ами ако Барлоу се е натъкнал на нещо подобно? И някой е разбрал?

— Би могло да бъде мотив за убийство — допусна Тилмън.

— Не звучиш много убеден.

— Нито ти, сержант.

— Хедър. Казвам се Хедър, Тилмън. Хедър Кенеди. В момента с теб не разговаря ченге. Направих каквото можах като полицай. Сега говориш със загрижена гражданка.

— Добре, Хедър. Аз съм Лио.

— Знам. Проверих те. И си прав, не вярвам, че става въпрос за пари. Мотивът е по-голям, по-универсален, за който някой би направил всичко. А тези двамата в Лутън си бяха като от филм на Джеймс Бонд. Изглеждаха и се държаха като воини. И убиха трима души само за два дни, и то по три различни начина. Имат умения и са много тренирани.

— Картелите на организираната престъпност се държат като армии.

— О, сигурна съм, че е така. Но поправи ме, ако бъркам — не се ли държат и като корпорации? Внос-износ, дистрибуция, търговски отдели, добро финансиране и големи обороти. Ако нещата, които продават, не бяха незаконни, щяха да са в списъка на списание „Форчън“. Дали се интересуват от откраднати антики? Не мисля. Сигурно става въпрос за друг вид престъпници, които нямат световна инфраструктура.

— И това докъде ни води?

— Дотам, че продължавам да се чудя за Майкъл Бранд, Лио. Това е една от причините да ти се обадя. Мисля, че няма да разрешим този случай само с индуктивна логика като Шерлок Холмс. Може би имам нужда от това, което ти си събрал.

— Една от причините? А другите?

— Ще стигна и до там. Разкажи ми за Майкъл Бранд.

— Ако преди това ти ми кажеш нещо.

— Питай.

— Забелязах, че не смяташ Бранд за преследвача на Барлоу. Говориш за тях като за две отделни личности. Защо?

— А, да.

Трябваше да си помисли, преди да му отговори. Направила беше това предположение доста рано и отдавна не се бе връщала към него.

— Най-вече защото Барлоу се е запознал с Бранд в интернет. Срещнали са се малко преди да бъде убит. Очевидно има вероятност Бранд да е преследвачът, но защо ще си прави труда да си създава фалшива самоличност на заинтригуван учен и едновременно с това ще следи Барлоу като някакъв треторазреден детектив?

— Два различни подхода към един и същ проблем — каза Тилмън.

— Да — потвърди Кенеди. — Мисля, че е точно това. Знаем, че някой е ровил в нещата на жертвите — в домовете, кабинетите, компютрите им. Търсили са нещо, но не са го намерили. Майкъл Бранд се е сприятелил с Барлоу. Това е лигавата, подхлъзваща част от уравнението. Но може би е накарал един от хората си да следи професора по петите и да види дали няма да намери това, което търсят, по този начин.

— И когато и двата подхода са се провалили, са избили всички.

— Точно така. И внимателно са преровили вещите им.

— Добре.

Тилмън помълча известно време. Кенеди чакаше. За него Бранд беше центърът на всичко. Нямаше друг начин след това, което й разказа предишния път. Предполагаше, че това, което се кани да й каже сега, ще докосне болезнения възел, стегнал живота му. Но изобщо не беше подготвена за онова, което накрая чу.

— Бранд е купувач.

— Какво!?

— Или доставчик. Някой, който намира и придобива нещо за друг.

— И какво е това нещо?

— Може да бъде всичко. Каквото си пожелаеш. Няма конкретна тясна специалност. Оръжията и лекарствата са постоянни величини, но също така и други неща. Компютри, части за компютри, софтуер, инструменти, електронно оборудване за наблюдение, дървесина, витамини. И… наред с всичко останало…

Кенеди реши да запълни наелектризираното мълчание:

— Жени с точно три деца.

— Да.

— Добре. Да предположим, че случващото се сега е част от същия модел. Бранд се опитва да се сдобие с нещо, което Барлоу и неговите хора са намерили или създали, или пък знаят къде се намира. Влиза в играта. Настанява и хората си по местата им. Омайва Барлоу, след това го убива и претърсва къщата му. Но не намира каквото търси. Екипът му още не си е тръгнал, още търсят.

Чу как Тилмън диша тежко от другата страна на линията.

— Все още търсят — съгласи се той. — Но твоят сценарий е недостоверен.

— И защо?

— Защото не се опитаха да говорят със Сара Опи, а просто я застреляха. Не мисля, че това е доставка. Не мисля, че е като обичайния му бизнес. Според мен е нещо друго и това ме кара да смятам, че този път имам шанс. Бранд е много добър в това да се появява отникъде, да взима каквото му трябва и да изчезва. Никога не се задържа на едно място и никога не оставя следи. Но вече минаха — колко? — почти два месеца от убийството на Барлоу, а хората на Бранд още са тук. Значи той не владее напълно ситуацията, а…

— … е ограничен заради понесени щети — довърши вместо него Кенеди.

— Така мисля. Да. Спомена, че искаш да ме питаш и още нещо.

Тя му разказа за ножа и провалените си опити да го идентифицира. Той с радост се зае с този проблем. Накара я да затвори, да снима скицата си и да му я прати през телефона. След това пак й се обади.

— Съвсем наскоро видях такъв нож — каза той.

— Видял си? Как?

— Хвърлиха го по мен.

— Сигурен ли си, че е бил със същата форма?

— Трябваше да обгоря раната си, защото кръвта не спираше да тече.

— Добре — призна Кенеди. — Значи е същият.

— Не ми беше хрумвало да проверявам какъв е ножът — каза Тилмън, малко нездраво превъзбуден. — Виждаш ли? Две глави мислят по-добре от една.

Кенеди се засмя, без да иска.

— Но и двамата нямаме представа какво търсим — отбеляза тя.

— Съгласен съм. Но познавам един човек. Инженер.

— Инженер? Тилмън, идеята ми е, че произходът на ножа може да…

— Той е инженер, много добре запознат с оръжията. Странна птица. Казва се Партридж. Нека му се обадя и пак ще ти звънна.

Тилмън затвори и Кенеди си събра нещата. Точно тогава усети някаква странна връзка с мистериозния Майкъл Бранд. Ако наистина беше ограничен от понесени щети и се опитваше да се измъкне от трудна, объркана и неподдаваща се на разрешаване ситуация, значи беше в нейното положение. Тя също компенсираше и поправяше грешките на други хора, както и своите собствени; опитваше се да намери безопасна пътека през минното поле, което сама бе натъпкала с взривоопасни устройства. А дори можеше да няма спасителен път.

Но поне знаеше откъде трябва да започне.