Адам Блейк
Измамата Мъртво море (7)

6.

Харпър се върна в общата стая и откри, че колегите му нямат търпение да чуят какво се е случило през първия му работен ден с мъжемелачката. Той ги разочарова, нямаше какво толкова да им каже.

— Возихме се заедно в колата около десет минути — отбеляза. — През останалото време оглеждахме местопрестъпление на две седмици. Почти не сме си говорили. Не сме били на среща.

— Ако бяхте — обади се Коумс, — тя сега щеше да ходи и да разправя на всички, че си изстрелял патроните си прекалено бързо.

Това разсмя силно останалите, въпреки че беше куца вариация на обичайните шеги за Кенеди от шест месеца насам. Те се самоподхранваха, като се появяваха в анонимни имейли, надписи по стените на тоалетните, просташки подмятания в „Старата звезда“. Защо Кенеди зарязала гаджето си? Какво казала Кенеди на брачния си консултант? Защо Кенеди никога не стига до оргазъм? Да бе! Оръжия. Пениси. Стрелби. Моля ви се!

Разказаха на Харпър историята. Той вече я знаеше много добре, както и всички полицаи, но детективите преповториха легендата повече за собствено удоволствие, отколкото за негова информация. Кенеди била част от въоръжен отряд за бързо реагиране. Били общо трима. Някакъв мъж започнал да крещи и да размахва оръжие от къща в Харлсдън в два посред нощ. Съседите съобщили за чупене на прозорци. Една жена заявила, че е чула изстрел.

Кенеди се прицелила в човека и тръгнала право към него, докато другите двама колеги, Гейтс и Лийки, се придвижвали зад паркираните коли, за да му излязат от двете страни. Въпросният човек, някой си Маркъс Дел, на трийсет години, бил надрусан като животно с незнайно какво и предметът, който развявал в дясната си ръка, наистина приличал на оръжие. Но лявата му ръка кървяла силно и според показанията на Кенеди по-късно, тя заподозряла, че е счупил прозореца с юмрук, а не с куршум.

Приближила се тя към него, като не спирала да му говори през цялото време, а когато се озовала на три метра от мъжа, видяла, че държи телефон с капаче, което било счупено и стърчало така, че апаратът приличал на пистолет.

Извикала, че няма опасност, и другите двама полицаи излезли от прикритията си, изпълнени със смесица от адреналин, облекчение и малко сюрреалистично опиянение, което се получава, когато трябва да взимаш решения на живот и смърт, а после ти казват, че няма нужда да го правиш.

Дел запратил телефона по Лийки и го ударил право в окото. След това двамата с Гейтс си изтървали нервите и изстреляли единайсет куршума за шест напрегнати секунди. Четири от тях попаднали в целта — ръка, крак, торс, торс.

Странно, но Дел не паднал. Втурнал се към Кенеди и тъй като тя вече била само на около метър от него, му трябвала една крачка, за да я стисне за гърлото.

Накрая Кенеди изстреляла куршума, който го убил. Пронизала лявата му сърдечна камера от разстояние „нула сантиметра“, както бе надлежно отбелязано в доклада по случая. Изкарала му сърцето през гърба, така да се каже, а след това лежала в кръвта му, докато Гейтс и Лийки потвърдят смъртта.

Това била версията на съпругата на убития, единственият свидетел, осмелил се да говори. Оказало се, че Дел се опитвал да проникне в собствената си къща след съпружески скандал, възникнал заради погълнатите от него наркотици и нежеланието му да ги сподели. Лорина Дел била категорична за последователността на събитията и действията на полицаите.

Гейтс и Лийки разказали историята по съвсем различен начин, разбира се. Те твърдели, че стреляли, преди той да ги замери с телефона, докато все още вярвали, че това е оръжие. Тук настъпило разминаване във версиите им. Лийки представил като доказателство истински пистолет, евтин руски GSh-18 с пълен пълнител, заявявайки, че го е намерил затъкнат в колана на Дел. Гейтс потвърдил версията му и продължил да го прави, дори когато се оказало, че по него няма и един отпечатък от Дел. Но показанията, които ги заковали, когато накрая се стигнало до съд, не били на съпругата на мъртвия наркоман, а на Кенеди. Тя отрекла, че пистолетът е намерен на местопрестъплението (в склада с уликите наскоро били пристигнали много пистолети, след акция на товарен кораб, пренасящ контрабандно оръжия, хашиш и — кой да си представи! — фалшиви хапчета виагра). Обвинила и двамата си колеги, че са стреляли по Дел, когато той не представлявал никаква заплаха.

Решението на Кенеди да се прави на Джордж Вашингтон изненадало всички: това означавало, че щели да отнемат не само разрешителните на Гейтс и Лийки за носене на оръжие, но и нейното. И я изправило в неравна битка срещу целия отдел, която нямало как да спечели. Мъжът бе умрял с ръце около шията й. Дори нямало да се стигне до съд, ако всички били дали едни и същи показания.

На разпитите Кенеди била призована да повтори версията си за събитията поне десетина пъти, без да запишат и една нейна дума. Тактично я подканяли да преосмисли реда на ключовите моменти и до каква степен нападението на господин Дел е било опасно за нея. По подобен начин били водени разпитите и при други противоречиви случаи — с Жан-Шарл де Менезес, Хари Стенли, Иън Томлисън^[1]. При тях така се стигнало до положителен изход за властите и замесените полицаи. Но нищо не можело да се направи за ченге без никакво чувство за самосъхранение. Кенеди продължила да твърди, че тя, Гейтс и Лийки са стреляли на месо срещу объркан наркоман, който едва се държал на краката си. И призовала прокурора да я накаже с всичката строгост на закона.

Това все още не се беше случило. Делото забуксувало в тристранна битка между полицията, прокуратурата и комисията за оплаквания от полицията. Водело се пълно разследване, преди да се повдигнат окончателните обвинения. Дотогава Гейтс и Лийки щели да бъдат в платен отпуск, а Кенеди останала в отдела да си върши обичайната работа, но с отнето оръжие.

Но никой от засегнатите не бе успял да се върне към нормалния си живот. Кенеди беше в пълна изолация, низвергната от колегите си, ходеща мишена за помията, с която останалите се чувстваха длъжни да я заливат. На Харпър му се струваше, че травмата й е много по-сериозна, но тя не я показва. Когато му каза, че може да се откаже от работата с нея, му се стори, че това е по-скоро хладен прагматизъм, а не донкихотовско благородство — както останалите на „Титаник“ моряци са предупредили спасителните лодки да се отдалечат, за да не бъдат завлечени от потъващия кораб.

Харпър усети, че Коумс още го гледа и го чака да реагира на предупредителния разказ.

— Не ми прилича на човек, с когото се работи лесно — отвърна той, колкото да каже нещо.

— Много си прав — съгласи се някой.

Кой ли беше? Може би Стануик.

— Но сигурно се е почувствала много зле, след като онези двамата са прецакали ареста.

Атмосферата в стаята леко охладня.

— И какво е очаквало онова копеле? — попита Стануик. — Нападнал е полицай — продължи той. — Добре че са се отървали от него.

— Хубаво — съгласи се Харпър. — И сигурно точно така ще погледнат и в съда на случая. Значи Кенеди не наранява никого, като държи на версията си.

— Да не би да си й хвърлил око? — попита Коумс злостно. — Бива си я, нали?

Обективно погледнато, Кенеди си имаше всичко необходимо, за да заслужи това описание: добре оформена на точните места фигура; поразителна сламеноруса коса, която носеше прибрана назад по начин, който предполагаше, че ако я пусне и разклати като прелюдия за секс, гледката ще е впечатляваща; и макар носът и брадичката й да бяха малко прекалено подчертани, изражението на лицето й със сигурност можеше да се определи като чувствено.

Беше десет години по-възрастна от приятелката на Харпър, Теса, а връзката му с нея беше все още съвсем нова и замъгляваше преценката му за всички други жени. Той сви небрежно рамене.

— Хвърлил й е око — произнесе Коумс. — Забрави, момче. Тя е лесбийка.

— Така ли? — Сега вече Харпър бе заинтригуван, не само като детектив. — И откъде знаете?

— На пикника миналия март — обясни му Стануик, сякаш говореше на идиот — си доведе гадже.

— По тази логика вие половината тук сте лесбийки — отвърна невинно Харпър. Каза го лековато и приятелски, но в помещението стана още по-хладно. Подлагаха го на изпитание, с което той не се справяше добре.

— Е, гледай да намажеш по-бързо, приятел — обобщи ситуацията един от детективите. — Защото тя няма да е още дълго тук.

— Така е — съгласи се Харпър. — Сигурно няма да е дълго тук.

Заговориха на други теми, но избягваха Харпър и отказваха да го включат. Той не се съпротивляваше. Имаше да прозвъни много телефони и може би трябваше да започне още докато Кенеди разпитваше сестрата на Барлоу.

Лондонският исторически форум беше събитие, което се провеждаше веднъж на две години в едноименния университет. Откри кой го организира, оказа се, че е колежът „Бъркбек“, и след като го премятаха дълго по телефона по различни секретарки и рецепционистки, накрая успя да измоли списък с координатите на участниците от последното издание. Списъкът дойде по имейла след половин час. Но вместо да му прикачат документ от текстови редактор, му бяха пратили снимки. Всяка страница беше сканирана, на места доста зле. Първите букви на имената бяха отрязани, както и най-долните два-три реда.

Харпър изпрати обратен мейл, с който попита дали някъде из университетските архиви нямат списъка в електронен вид на текстови документ, а не на сканирани листи. Но засега можеше да започне работа с това, с което разполагаше.

Когато тръгна по коридора към принтера, той се замисли за разговора отпреди малко. Защо бе защитил Кенеди или поне беше отказал да се присъедини към общото презрение към нея? Тя не беше от най-приятните хора и му даде ясно да разбере, че предпочита да работи по случая сама.

Но това беше първото му разследване и някаква атавистична част от него не му позволяваше да се откаже. Полицейският ангел хранител сигурно не се грижи много за тези, които се отказват от страх, че лодката може да се обърне. А и по всичко личеше, че Кенеди има добри инстинкти. Не беше творческа личност, а методична и прецизна. Харпър познаваше и трескавите гении, но предпочиташе класическия набор от умения, приложени интелигентно. Колкото и да беше отнесена заради стрелбата по Дел, съдебното дело и тормоза на колегите си, тя се опитваше да изпълнява съвестно задълженията си.

Затова той реши да продължи да работи с нея и да й даде шанс, поне засега. Ако започнеше да го юрка прекалено или се окажеше по-нестабилна, отколкото е предполагал, винаги имаше възможност да каже на шефа, че имат личностна несъвместимост, както тя сама бе предложила.

А оставането извън лагера на Коумс и Стануик, които вече се показаха като самодоволни педали, си беше истински балсам за душата.

Върна се с разпечатките на бюрото си и се захвана с тежката и неприятна задача да търси показания от очевидец, който можеше и да не съществува.

Бе прехвърлил само седем души от списъка, когато намери още един труп.