Адам Блейк
Измамата Мъртво море (6)

5.

Точно както беше планирал, Тилмън отиде с колата под наем до покрайнините на Ерзурум и я заряза, след като я прикри с няколко клона от дърветата и наръчи шума от храстите. Беше я взел под чуждо име, но същото като във фалшивия паспорт, който бе показал на грузинската и турската граница.

Обади се по телефона от бар на булевард „Султан Мехмед“, откъдето местните власти не можеха да го проследят. Звънна в полицията в Магас, за да е сигурен, че ще научат за убийството. Завързаните телохранители със запушени усти щяха да бъдат намерени, ако това вече не беше станало. Никой нямаше да умре, с изключение на Картоев. Не беше милост, просто навик, част от подредеността и професионалното му достойнство.

Не смяташе да се задържа дълго, но трябваше да звънне на още няколко души, преди да изчезне от радара. Първото обаждане беше до Бенард Вермюленс — ченге, но от онези, които също като Тилмън бяха служили и в армията, и като наемници, преди да се върнат в цивилния живот. Сега работеше за мисията на ООН в Судан и имаше достъп до всякаква жизненоважна информация, която понякога нямаше нищо против да споделя.

— Hoe gaat het met jou^[1], Бени? — попита Лио. Това беше единствената фраза на фламандски, на която Вермюленс бе успял да го научи.

— Мамка му!

Дрезгавият груб глас на Вермюленс накара телефона в ръката на Тилмън да завибрира.

— Met mij is alles goed!^[2] А ти как си, Лио? Какво мога да направя за теб? И хич не се хаби да ми казваш, че е нищо.

— Не е нищо — призна си Тилмън. — Обичайното.

— Майкъл Бранд.

— Майкъл Бранд. Казаха ми, че скоро е бил в Лондон. Има вероятност още да е там. Може ли да поровиш на обичайните места и да подушиш обичайните следи? Искам да знам дали името не излиза официално някъде. Или където и да било.

— Joak. Ще го направя, Лио.

— А другото обичайно нещо?

— Виж, там имам лоши новини.

— Някой ме търси?

— О, да. Някой те търси много усърдно. Вече две седмици. Много ровене, много въпроси. Най-често следата е прикрита няколко пъти, така че не мога да разбера кой пита. Но пита съвсем сериозно.

— Добре. Благодаря, човече. Длъжник съм ти.

— Нали затова са приятелите? Ако си ми длъжник, значи не сме приятели.

— Тогава нищо не ти дължа.

— Така е по-добре.

Лио затвори и набра Осигуровка. Но тя само се изсмя, когато чу гласа му.

— Лио, вече никой не иска да поема риск, като контактува с теб — каза му тя, но в гласа й се прокрадна искрена симпатия.

— Така ли? И защо, Сузи? — попита той. Не беше зле да й напомни, че е един от тримата или четиримата, които я познаваха още от времето, когато имаше истинско име, и все още не се бяха отказали от нея.

— Ако видиш сметката на някого в странична уличка или забутана пресечка на неизвестна алея край море на майната си, това е едно, скъпи. Но ако убиеш човек на централно кръстовище в голям град, в който всички живеем, това е вече съвсем друго.

Тилмън не каза нищо, но за всеки случай покри слушалката с длан, защото се боеше, че може да изругае или просто да въздъхне. Бяха минали часове. Само няколко часа. Как е възможно новината да го е изпреварила? Как така някой бе свързал името му със смърт, която току-що е била установена?

— А аз си мислех, че светът е едно голямо село — отвърна само той.

— Ще ти се. Ако бяхме в село, ти трябваше да се боиш само от големия брат на Мактийл. А той има зъб на всички, които фигурират в телефонното му тефтерче.

— Мактийл? — Тилмън се затрудни да стопли за кого му говори, но после си спомни едрия гневен шотландец начело на ротата през последната година от службата му в „Зи Сървисиз“^[3]. — Някой е убил Мактийл?

— Да. Очевидно ти. Поне така се говори.

— Разбрах те. Но това, което се говори, не е вярно, Сузи.

— Е, ти така казваш.

— Не съм убил Мактийл. Убих един руски мафиот, който си мислеше, че има приятели по високите места, но май ще се окажат от онези, за които приятелството е краткосрочен договор за наем. Слушай, искам само още един паспорт, в случай че този се окаже изцапан. Мога да платя предварително, ако това ще улесни нещата.

— Улеснявай ги колкото искаш, Лио. Никой няма да ти продаде нищо, няма да те наеме и няма да сподели поверителна информация с теб. Общността ти хлопна вратата.

— И ти ли?

— Лио, аз съм олицетворение и символ на благородната традиция на убиването на хора за пари. Разбира се, че и аз. Ако започна да пренебрегвам желанията на клиентите си, ме чака самотна мизерна старост. И пак ще съм по-добре от теб, слънце, защото ако правилно съм чула, живееш живот назаем. Без лоши чувства.

— Може би само малко — каза Тилмън.

— Късмет.

Осигуровка беше съвсем сериозна и затвори, преди да го изчака да отговори.

Тилмън щракна капачето на телефона си и прибра апарата. Кимна към бармана, който пристигна с още един скоч и вода. Някой бе положил огромни усилия да го изолира. Който и да беше, бе постигнал чудеса за много кратко време. Вдигна скоча в безмълвна наздравица за невидимия си враг.

„Първата ти грешка, господин Бранд, беше да ме оставиш да науча името ти — помисли си той. — И ето ни сега, само тринайсет години по-късно, а ти отново сбърка. Показа ми, че съм на вярната следа.“

 

 

Тилмън беше никой. Той пръв си го призна. Още повече, защото беше остарял и се бе отдалечил много от онова време в живота си, когато всичко изведнъж дойде на фокус и за съвсем кратко имаше някакъв смисъл.

Точно в тази загадка се беше вкопчил в онези дни. Това, което го бе направило толкова силен, което му бе дало и още му даваше цел и посока, беше толкова далеч, че само нощните спомени и дневните замечтавания го поддържаха живо. Толкова много време бе минало, толкова кръв изтече и толкова още щеше със сигурност да изтече. Алтернативата беше да спре да търси. А спреше ли да търси, щеше наистина да е никой. Едно нищо, тръгнало за никъде. По-скоро би умрял, отколкото да признае, че никога повече няма да види Ребека и децата. Или както той си казваше наум — никога няма да се завърне у дома. Трябваше да признае, че светът е празен.

Когато бе по-млад, беше по-различно. Тогава да си никой бе лесно. Беше роден в Престън, Ланкашър. Живя там, докато навърши шестнайсет години. Израсна като човек, който се носи по течението, и имаше всички умения да го прави. Беше прекалено мързелив, за да бъде опасен или ефективен. Блуждаеше насам-натам, за нищо не му пукаше.

В училище се справяше добре почти по всички предмети — както с науките, така и със спорта и практическите занятия. Но не проявяваше постоянство в нищо, за да се превърне от просто добър в отличник. Постигаше всичко без усилия и това му беше достатъчно. На шестнайсет години напусна гимназия въпреки сериозната съпротива на учителите. Намери си работа в автомобилен сервиз и парите му стигаха, за да задоволява пороците си — пиене, жени, понякога хазарт — в които също не проявяваше кой знае каква страст.

Постепенно, а може би и неизбежно, излезе от обичайната си орбита. Стана част от преселението на своето поколение от Северна към Южна Англия, където се случваха повече неща. Дори това не беше точно негово решение. Огромният упадък в промишлеността, минното дело и морската търговия, които бяха поддържали благосъстоянието на Севера, в десетилетията след Втората световна война предизвика вакуум, който мощно засмука хора с много по-силно чувство за посока от Тилмън.

В Лондон се занимаваше с много неща, но в нито едно от тях не прояви амбиция. Беше човек със способности, скрити дори и от самия него. Автомонтьор, мазач, строител, охранител, дърводелец — все професии, които изискват умения, и Тилмън с лекота ги усвояваше. Но не можеше да се задържи никъде достатъчно дълго, за да разбере какво се крие под баналностите.

Сега, като обръщаше поглед назад, сигурно му ставаше ясно, че такъв човек като него можеше да намери центъра на тежестта си само с помощта на жена, след като не успяваше да го открие никъде другаде. Когато срещна Ребека Кели — на закрито парти след работно време, организирано от един от някогашните му шефове в кръчма в Източен Лондон — беше на двайсет и четири години, а тя бе с година по-млада от него. Изглеждаше не на място на фона на тъмнорозовите фигурални тапети, но беше толкова необикновена, че сигурно никъде нямаше да изглежда на мястото си.

Не носеше грим, а и нямаше нужда. В кафявите й очи се бяха събрали всички цветове на спектъра, бледата й кожа правеше устните й по-червени и контрастът бе по-въздействащ от което и да е червило. Косата й бе като описаната в Песен на песните, която Тилмън помнеше от часовете по религия: „къдрите — вълнисти, черни като врана“. Стоеше неподвижна като балерина, очакваща началото на увертюрата.

Тилмън никога не беше виждал такава съвършена красота и не бе изпитвал толкова силна страст. Не бе срещал и девственица, затова първата им нощ се оказа неочаквано травматична и за двамата. Ребека плака, седнала сред окървавените чаршафи и заровила глава в скръстените си ръце, а той се почувства ужасен, че я е наранил по някакъв страшен и необратим начин. След това тя го прегърна, целуна го чувствено и двамата отново се опитаха да го направят както трябва.

Три седмици по-късно вече бяха сгодени, ожениха се след месец в общината в Енфийлд. На всички снимки от събитието се виждаше как Тилмън закрилнически прегръща жена си през кръста и се усмихва малко тържествено като човек, който носи нещо ценно и чупливо.

Работеше като насън: просперираше без усилие, движеше се ловко през живота. Но пък очевидно любовта бе реална, бракът — също. Животът на Тилмън се сгъна навътре към друга действителност и намери там своя фокус, който преди му убягваше.

Щастието никога не му беше липсвало, защото вярваше, че вече го е постигнал. Сега осъзнаваше, че е грешал, и прие чудото на любовта на Ребека с тревожна почуда. Не знаеше с какво е заслужил този дар, затова на някакво ниво винаги бе очаквал да падне гръм и най-ценното да му бъде отнето.

Но вместо да стане така, започнаха да се появяват децата и чудото стана още по-сложно. Джуд. Сет. Грейс. Библейски имена. Тилмън никога не бе чел Библията, но знаеше, че в нея се разказва за някаква градина, в която се появил дяволът и настанали проблеми. Все едно живееше там. От шест години се чувстваше точно така. Стана по-щастлив и отчасти защото се научи да фокусира способностите и ума си. Основа собствена фирма, започна да продава системи за централно отопление и всичко вървеше доста добре — дотолкова, че нае склад и малък офис, залепен за него, взе си и секретарка. Работеше по шест дена в седмицата, но никога не оставаше след шест вечерта, освен ако нямаше спешен случай. Винаги искаше да се прибере и да помогне на Ребека да сложи децата да спят, макар тя да не му позволяваше да им чете приказки. Това бе единственото в нея, което не проумяваше. Изпитваше ужас от приказки, никога не четеше художествена литература и веднага го отрязваше, щом чуеше от устата му: „Имало едно време…“.

Трябваше да признае, че тя беше загадка. На него му бяха достатъчни десетина изречения, за да й обясни всичко за себе си, нямаше нужда да прави сложни схеми и рисунки. Но тя бе потайна за миналото си и още повече — за семейството си. Споменаваше само, че били много близки един с друг и много вглъбени. „Бяхме всичко един за друг.“ След това млъкваше и Тилмън подозираше, че се е случила някаква трагедия, за която се боеше да я притиска да му разкаже.

Дали не се беше оженил за измислен образ? За фасада? Толкова малко знаеше за нея. Но дори да не знаеш нищо за гравитацията, пак си оставаш залепен за земята. А той бе залепен за Ребека и децата точно толкова силно. Плахият и неспокоен Джуд, буйният и грубоват Сет, дивата и любвеобилна Грейс. А от Ребека епитетите отскачаха, защото нямаше достойни да я опишат. Ако тя поискаше, щеше да му разкаже повече за себе си, но гравитацията й така или иначе продължаваше да му действа.

В една септемврийска вечер, когато лятото внезапно катастрофира и дърветата се обагриха в яркочервено и жълто, Тилмън се прибра у дома към шест вечерта, нито минута по-късно от обичайното време, и намери къщата празна. Напълно пуста. Джуд беше на пет години и току-що бе тръгнал на училище, затова отначало Лио си помисли, че е объркал дните и е пропуснал родителската среща. Изпълнен с угризения, провери календара си. Нищо.

След това погледна в спалните и разкаянието му се превърна в смразяващ ужас. Крилото на Ребека в гардероба беше изпразнено. От банята бе изчезнала цялата козметика и само неговата четка за зъби стоеше самотна в лилавата чаша с изображението на динозавъра Барни. Стаите на децата бяха дори по-оголени: дрехи, играчки, чаршафи, юргани, плакати, фризове и закачени за стената рисунки — всичко беше изчезнало.

Почти всичко. Една от играчките на Грейс — еднорогът господин Снежко, който миришеше на ванилова есенция — беше паднал зад леглото забравен. Намери и бележка с почерка на Ребека, на която имаше три думи.

Не ни търси.

Дори не се беше подписала.

Тилмън се почувства като човек, загубил ръката си в трудова злополука, който трябва да остане в съзнание, докато изрови някакъв шнур, за да направи турникет на ужасната си рана. Обади се в полицията, но оттам му казаха, че не му остава нищо друго, освен да чака. Когато някой излезе от дома си, не го обявяват за изчезнал. Трябва да мине известно време, за да му присъдят този статус. Посъветваха го да се обади на приятелите и роднините на жена си и да види дали не е при някого от тях. Ако децата не се появят на училище на другия ден, да им звънне пак. Но дотогава било по-вероятно семейството да е някъде наблизо и на сигурно място, отколкото да е отвлечено целокупно, особено пък след като имало бележка.

Тилмън не познаваше нито един приятел на Ребека и нямаше представа къде живеят роднините й и дали са още живи. Така че тази възможност отпадаше. Оставаше му само да скита по улиците до среднощ с беглата надежда, че може някъде да я срещне случайно. Тръгна, макар да знаеше, че е безсмислено. Ребека и децата сигурно вече бяха надалеч. Целта на бележката беше да го спре да не ги последва или да го убеди — сякаш това беше възможно — че са си тръгнали по собствено желание.

Не бяха го напуснали. Това беше отправната му точка. Докато крачеше по улиците на Килбърн като робот, той отново и отново прехвърляше събитията от деня в ума си. Децата го целунаха за довиждане с обичайната спонтанност и обич. Ребека му каза, че може да закара колата в сервиза за годишния преглед и сигурно няма да успее да го вземе след работа. (Той се обади и провери: тя беше оставила автомобила по обяд и бе помолила да сменят резервната гума, след което се беше разбрала с механиците да го вземе на другата сутрин, стига да е преминал прегледа.) Дори съдържанието на хладилника бе красноречиво свидетелство: тя го беше заредила за седмица, вероятно сутринта, преди да остави колата.

Значи бележката е написана под натиск — вероятност, която се опита веднага да изхвърли от ума си, защото опасният гняв, който заплашваше да предизвика, можеше да изригне от него по най-налудничав начин.

Полицаите не станаха по-полезни на следващата сутрин. Бележката, обясниха му те, показва, че госпожа Тилмън го е напуснала по своя воля и е взела децата със себе си, защото му няма доверие.

— Скарахте ли се предната вечер? — попита полицаят на приемното гише. В очите му се четеше откровена неприязън. Погледът му сякаш казваше: „Разбира се, че сте се карали. Всеки ден някоя жена напуска съпруга си, но не всички тръгват с трите си деца, освен ако нещо никак не е наред“.

Тилмън обясни, че не са имали никакви проблеми, и не спря да го повтаря, но полицаите непрекъснато му задаваха едни и същи въпроси и категорично отказваха да обявят Ребека за изчезнала. Децата — да, тях не можело просто да ги оставят да се изпарят. Записаха описанията им, направиха им фотороботи. Децата щели да издирват, така казаха на Тилмън. Но когато ги открият, няма да ги отнемат от майка им, а и полицията не е длъжна да му съдейства да се свърже с жена си. Това ще зависи от версията, която Ребека им разкаже, и от нейните желания.

Докато се въртеше в този порочен кръг от надменно безразличие и нагла подозрителност, Тилмън изгуби контрол. Прекара нощта в ареста, след като налетя на един неприлично млад полицай. Започна да го псува на висок глас, когато малкото копеленце го попита дали Ребека не е имала любовник. Имаше късмет, че не успя да го докопа за врата, както се канеше.

Доколкото му беше известно, така и не проведоха истинско разследване. Имаше някакви текущи доклади от време на време. Обаждаха се хора да кажат, че са ги видели някъде, уж полицаите винаги отиваха да проверят, после се оказваше, че е било фалшива тревога. Тук-там излизаха статии, които по едно време започнаха да тиражират конспиративни теории, според които той бе убил жена си и децата си. Или пък твърдяха, че е убил жена си, пък е продал децата на белгийски педофили. Но подобни сензации се нуждаеха от подхранване и след като не се появиха никакви новини, отмряха, без да достигнат критична маса.

Тилмън осъзна, че животът му е в пълна разруха. Можеше да се върне на работа, да се опита да забрави, но така и никога не обмисли сериозно тази възможност. Да забрави значеше да зареже Ребека и децата в ръцете на непознати, чиито мотиви дори не можеше да предположи. Ако не бяха тръгнали доброволно — а той беше сигурен, че са отвлечени — значи чакаха да бъдат спасени. Чакаха него. Тилмън беше достатъчно интелигентен да признае, че изобщо не бе онзи тип човек, от когото те имаха нужда. И това беше големият проблем. Не можеше да намери и освободи семейството си от ръцете на загадъчни хора, успели да направят така, че Ребека и децата да се изпарят от големия град без следа. Дори не знаеше откъде да започне.

Седмица след изчезването седна в кухнята на семейния дом и обмисли всичко безмилостно, хладнокръвно и логично. Той лично не можеше да свърши това, което бе необходимо, не можеше да го повери и на никого другиго.

Трябваше да се промени. Да стане човека, който може да ги намери, да се пребори за тях, да ги освободи и да направи всичко, за да възстанови равновесието в света. Имаше на разположение четиринайсет хиляди паунда спестявания и ум, който никога не бе изпробвал пределите си.

Извади бележката на Ребека от джоба си. „Не ни търси.“ Прочете за хиляден път тези думи, търсеше скрития смисъл зад очевидното. Между първата и втората дума имаше по-голямо разстояние, отколкото между втората и третата. Копнежът на Ребека по него се отразяваше в малката празнина, молеше го да види какво е чувствало сърцето й, докато ръката й е писала.

Не ни

търси.

Идвам, каза й той наум и сви юмрук. Няма да е скоро, но идвам. И тези, които са ви откъснали от мен, ще умрат в адски мъки.

На следващия ден той се записа в армията — 45-и средносрочен полк на Кралската артилерия. И започна много методично да се изгражда наново.