Адам Блейк
Измамата Мъртво море (24)

23.

Куутма беше далеч от Лондон, когато получи обаждане от групата на Авидан. Всъщност беше в Москва и оправяше комуникационните мрежи, разкъсани, след като Тилмън уби руснака Картоев. Седеше в преддверието на руския министър на икономиката, което бе с размерите на половин стадион. Пътуваше под обичайната си самоличност и чакаше да види дали ще го приемат.

Когато Авидан му каза за мистериозния стрелец, който се появил прекалено късно, за да саботира мисията, Куутма веднага разбра по описанието на височината, телосложението, косата — светлокафява или бледочервена — и разбира се, по точността на стрелбата, че това е бил Тилмън. Притесненията му се оказаха съвсем основателни: Тилмън се бе позабавил, но след смъртта на Картоев наистина целта му беше само Лондон. А сега бе намерил и връзката между Майкъл Бранд и последните смъртни случаи, които вече се разследваха като убийства.

Предвестниците имаха много сериозен проблем с начина, по който работеха, винаги бяха работили и трябваше да продължат да работят, докато не изтекат трийсетте столетия (а краят вече приближаваше, можеше да се спори за летоброенето, но то със сигурност приключваше). Взимаха веществото келалит и то ги благославяше със сила и бързина, беше част от свят ритуал. Но също така беше невротоксин и накрая или ги убиваше, или ги водеше до лудост. Затова Куутма все беше зает с обучението на нови Предвестници, а и намирането на нови ръководители на екипи с достатъчно опит му бе непрестанна грижа.

Имаше много пропуски в проектите със Скоросмъртницата и полет 124. Останаха недовършени неща и пропуснати възможности, използваха се сложни методи там, където всичко можеше да се свърши просто. И сега Куутма трябваше да оправя ситуацията и да я доведе до успешен край. Той беше честен човек, затова призна и собствените си грешки. Тилмън все още беше жив, Куутма носеше отговорност за това ужасно обстоятелство и трябваше да се погрижи и за него.

Имаше сериозен аргумент срещу директното си влизане в бойните действия. Силата на желанието му да се включи беше предупреждение, че не бива да го прави. Водеше се от емоциите си и затова на преценката му не можеше да се вярва. Но екипът на Авидан беше ударен лошо. Хира бе прострелян в гърдите и ръката. И двете рани вече бяха частично заздравели — още един страничен ефект на келалита, но веществото колкото даваше, толкова и взимаше. Гърдите на Хира бяха добре, но костите и мускулите на ръката му бяха зараснали неправилно и тя стана практически неизползваема.

Куутма се замисли и стигна до решение.

— Върнете Хира в Гинат Дания — каза той на Авидан. — Има нужда да си почине и да прекара малко време със семейството си. Така травмите в тялото и душата му ще зараснат по-бързо.

Авидан бе потресен.

— Но, Танану — каза той, — мисията…

— Знам, Авидан. Има много работа за вършене. Доста неща ни се струпаха, след като този Тилмън се намеси.

— Тилмън?

— Мъжът, който простреля Хира. Ето това е той.

В тона на Авидан се прокрадна страх и може би малко паника.

— Но Тилмън… Лио Тилмън… беше човекът, който…

— Авидан.

Куутма накара Предвестника да млъкне с укорителната си интонация.

— Да, Танану?

— Върни се в Гинат Дания. Вземи екипа си със себе си. В тази страна вече съм пратил друга група. Те гонят Тилмън от Франция и с радост отново ще се захванат с него.

— Може ли да попитам, Танану, коя е тази група?

Авидан говореше предпазливо, но си личеше, че не е доволен. Болеше го, че го изваждат от строя, и Куутма много добре разбираше това.

— На Мариам Данат. В нея са още Озия и Цефас^[1]. Върви, Авидан, и се гордей със стореното от теб.

Затвори телефона и се взря в стената срещу себе си. На картината, висяща на нея, бе нарисувано отстъплението на Наполеон от Москва, така както си го е представял съветският художник, подписал се с неразбираеми букви в ъгъла на платното. Наполеон се бе привел на седлото си и се взираше с празен поглед в безкрайния сняг. Зад него, докъдето поглед стига, се виждаха умиращи победени френски войници с почти еднакви изражения: унижението на завоевателя бе увеличено и размножено магически по лицата им като в огледална зала.

На Куутма му се прииска да види тази физиономия на лицето на Тилмън.

— Ще те забрави ли?

— Никога.

— Значи е глупак.

— Да. И трябва да се боиш от него. Прекалено глупав е, за да осъзнае кога е загубил. Ще пренебрегне предупреждението. Няма да се спре. Някой ден ще те погледне в очите, Куутма, и един от вас ще мигне.

Екипът на Мариам. Ще ги инструктира лично. И въпреки че няма да ходи до Великобритания, ще ги наблюдава изкъсо и ще ги направлява: не директно към Тилмън, защото ситуацията със Скоросмъртницата беше проблемна и изискваше незабавни мерки. Но очевидно Тилмън се канеше да пресече пътя на Скоросмъртницата.

Все някога този сблъсък щеше да го унищожи, независимо дали ще се опита да го избегне.