Адам Блейк
Измамата Мъртво море (15)

14.

Кенеди се обади от „Принс Рийджънтс“, за да провери докъде е стигнал Харпър, и той й каза с известно простимо самодоволство, че е намерил връзката между тримата мъртви учени. Това бе забележителна новина, но след като я изговори, значението й започна да се свива, защото Кенеди не спираше да го обсипва с въпроси, които той трябваше да е задал на Сара Опи, докато все още е била на линията. Дали тримата мъртви „Знаещи“ са контактували помежду си през уебсайта, или са се познавали от другаде? Откога са се занимавали с един и същ проект и кой още е знаел за това? Дали им е сътрудничил някой друг, който не е участвал в Лондонския исторически форум? Тя не се опитваше да омаловажи постижението му, просто така работеше мозъкът й, както Харпър се бе убедил от краткото им познанство. Събираше цялата информация наум и преценяваше с какво разполагат и от какво се нуждаят.

— Мислех, че това може да почака, докато не отидем да се срещнем с нея — каза раздразнен той. — Искам да кажа, че това е пробив, нали? Имаме връзка. А това значи, че сме много близо до откриването на мотива. Но знаех, че се нуждаем от показанията й, и не исках да й внушавам нищо предварително.

— Добре си се справил, Харпър. Но ми кажи какво са превеждали.

— Скоросмъртницата — отвърна той. — Някаква легенда сред археолозите. Повечето смятат, че книгата е фалшива. Но Барлоу бил стигнал до нова гледна точка, така каза доктор Опи. Открил нещо, докато изследвал някакви ранни християни… акростици.

— Гностици.

— Няма значение. Така че пак се връщаме на Барлоу. Той се опитвал да преведе тази Скоросмъртница и увлякъл и останалите двама.

— Само тях? Искам да кажа — никой друг ли не е участвал? Който трябва да бъде предупреден, че незнаен враг иска да го убие?

Харпър вече се чувстваше по-уверен.

— Няма други участници в проекта. Освен един-единствен човек, към когото Барлоу се обърнал, защото бил голям специалист по онези ранни исторически документи. Казва се Емил Гасан. Работи някъде на север, в Шотландия. Но той отказал директно да работи с Барлоу. Общо взето, го пратил по дяволите.

— Ами Опи? Тя как е научила за това?

— От съобщения във форума? — каза Харпър с въпросителна интонация. — Добре, признавам, че е само предположение. Попитах я няколко пъти направо, но тя винаги се измъкваше. Приятелка е на Барлоу. Е, познавали са се поне, защото той е написал бележка под съобщението за наградата й. Но тя заяви, че не е участвала в този проект. Беше много ясна. Нямала нищо общо с него. Каза го два пъти.

— И въпреки това е знаела с какво се занимава Барлоу? — попита Кенеди.

Харпър усети подтекста: че е идиот и не може да разпита заподозрян.

— Това не е било тайна — припомни той на Кенеди, като се опитваше да звучи по-категорично. — Тази жена е активна участничка във форума на „Знаещите“, така че не виждам нищо странно, че е знаела за проекта. Както и да е, ти можеш сама да си я попиташ. Да уредя среща?

Докато произнасяше последното изречение, си погледна часовника. Минаваше шест, което значеше, че няма да успеят да хванат доктор Опи в университета. Той трябваше да намери домашния или мобилния й телефон и да се опита да се свърже с нея по път. Това нямаше да й се хареса. Настроението й се бе развалило още по време на много внимателния разговор с Харпър. Тя се страхуваше, беше разлюляна, защото подозираше, че трима нейни познати са станали жертви на един и същ убиец. Отговорите й ставаха все по-троснати и кратки, но не защото отказваше да съдейства. Харпър подозираше, че по-скоро й е трудно да се изправи лице в лице с проблема. Физическата травма води до състояние на клиничен шок, а психологическата кара колелата на мисълта да клеясат и да спрат да се въртят. Това беше истинската причина да не притиска прекалено Опи за подробности. Боеше се, че може да я вкара в някаква криза, върху която няма да има контрол от разстояние.

— Не тази вечер — каза Кенеди за негово облекчение. — Мисля, че първо трябва да се върнем при шефа. Когато ни възложи случая, нямаше представа за какво става въпрос. Трябва да знае какво е изскочило, за да вземе решение за ресурсите, които ще използва за него.

Харпър беше шокиран.

— Имаш предвид да го даде на друг екип? Няма начин, сержант. Това си е моят сериен убиец. Нашият, имам предвид. Даже вече съм му измислил име за пред медиите.

— Харпър, дори не искам…

— Историка. Трябва да се мисли и за тези неща, Кенеди. Ако искаш гръмки заглавия, трябва да дадеш на пресата нещо, което да й хареса. Нямам търпение за първата пресконференция.

— Хубаво, Харпър. Но ако има пресконференция, най-вероятно ние с теб няма да присъстваме на нея.

— Нищо не може да ме спре да отида.

Въздишката й отекна гръмко по линията. Беше като въздишка на майка към вироглавото й дете.

— Вероятно няма да поискат да се вдига шум около случая заради издънката с разследването на смъртта на Барлоу първия път. Ако обаче решат да направят цирк в медиите, бъди сигурен, че Самърхил ще обсеби микрофона. Нас могат да ни пуснат да седим отстрани и да мълчим тържествено. Оформи ли в писмен вид всичко, което научи дотук?

— Да — излъга Харпър. Имаше само нечетливи записки, които си беше водил по време на разговорите. Нищо не бе напечатал и попълнил.

— Остави всичко на бюрото ми. Аз ще добавя и моята информация и ще дам документите на Самърхил тази вечер. Утре сутринта ще отидем при него да видим какво е решил. Когато има висящ разпит на ключов свидетел, шефът се активизира. Няма да иска да задържа разследването, особено пък ако неговото протакане е документирано. Обаче ми дай телефона на другия човек, онзи от Шотландия, който отказал на Барлоу. Аз ще му се обадя и ще видя за какво точно става въпрос.

— Добре.

Харпър й продиктува номера на Емил Гасан и Кенеди си го записа. Но партньорът й остана неспокоен:

— Нали не мислиш, че Самърхил ще ни махне от този случай?

— Тебе може би не. Но със сигурност ще назначи друг главен разследващ.

— И защо?

— Защото ако се окаже, че не е някаква глупост, която само губи времето на полицията, тогава престава да бъде по моята тясна специалност. Сега като размислих — не си оставяй доклада на бюрото ми. Изпрати ми файла и аз ще разпечатам всичко заедно.

Кенеди не го каза, но той знаеше, че тя си мисли за Коумс и неговите хора. Нямаше да се посвенят да вземат нещо от бюрото й и да го прочетат, независимо дали за да й навредят или от чисто любопитство. Ако видеха случай, който им харесва, щяха да направят всичко, за да го получат, и тогава двамата с Кенеди щяха да се окажат атакувани от два фронта. Или поне така си мислеше Харпър. За него тази купчина трупове (тройно убийство му звучеше още по-добре) беше като узряла ябълка, паднала в скута му и доказваща природния закон, който се надяваше някой ден да кръстят на негово име: че великите детективи магически привличат разследвания, достойни единствено за техните неподражаеми способности.

След като Кенеди затвори, той осъзна, че е забравил да й каже за фалшивите адрес и телефон, дадени от Майкъл Бранд. Разкритията на доктор Опи бяха отмили напълно тази малка подробност от паметта му. Може би Кенеди щеше да се впечатли повече, ако бе започнал с новината, че вероятно имат заподозрян. Е, ще го разбере от доклада и след това ще му каже какви въпроси е можел да зададе на испанеца.

Набра записките си на компютъра — досадно задължение, към което той имаше малко срамно пристрастие — и започна да си събира нещата, за да си ходи. Но не бе затворил файла. Стануик се приближи и започна да чете отворения документ през рамото му. Харпър извъртя монитора далеч от него.

— Мамка му, просто исках да погледна — изсумтя Стануик. — Все едно, мислех си, че случаят ти е лайно, което водата от казанчето не може да отмие. Затова го дадоха на теб и Джейн Белята. Защо е толкова таен?

— Убиецът е някой от отдела — каза Харпър. — Може да е шефът. Може и да си ти.

Стануик се взря в него озадачен.

— Какво значи това?

— Ами — започна Харпър, пресегна се и дръпна щепсела на компютъра с все още отворения файл — значи да си гледаш собствената работа.

Тръгна си, като очакваше ръка да се стовари на рамото му, едрият мъж да го обърне и да му фрасне един в лицето. Но Стануик само подсвирна изненадано. Харпър не бе направил добро впечатление, като отказа да се присъедини към тормоза над Кенеди. А сега това подсвирване ясно подсказваше, че вече всички в отдела се чувстваха в правото си да го ползват за писоар.

На Харпър наистина не му пукаше. Беше амбициозен, но по-скоро лаком за опит, отколкото за издигане в кариерата. Искаше да види и да участва в необикновени неща. Работата му на униформен полицай беше тясна за душата му, а сега и детективският отдел можеше да се окаже също толкова ограничителен. А той просто копнееше за приключения.

След като Харпър си тръгна, раздвижването в ранната вечер довя още няколко души в общото помещение, но по-скоро на приливи и отливи. Детективите се бяха изнизали на малки групи, когато Кенеди пристигна там към осем. Стаята беше празна. Тя нямаше абсолютно нищо против.

Отне й малко време да опише работата си от деня. Не че бе свършила кой знае какво. Колкото и сензационни да бяха находките, можеха да се поместят в няколко експлозивни абзаца. Просто си подсигуряваше гърба. Макар издънките по този случай да бяха станали преди нейното включване, това нямаше да й осигури защита, ако трябваше да се търколи нечия глава. А когато има три, а не само едно проспано убийство, обезглавяването за назидание ставаше все по-вероятно. С Харпър бяха спазили педантично всяка буква на протокола, бяха се държали безкрайно любезно със свидетелите и им бяха обяснили и най-малката подробност, водеха си дълги и обстойни записки. Накратко — бяха истински светци на полицейската работа.

Докато четеше доклада на Харпър, се натъкна на бомбата с Майкъл Бранд и изруга на глас. Фалшив адрес? Измислен телефонен номер? Мамка му! Защо Харпър не беше проверил това през Опи и не я бе попитал за какво пише във форума на „Знаещите“ Бранд? Дали все още участваше в дискусиите? Дали модераторите на сайта имаха някакви негови контакти? Щом Бранд беше излъгал за адреса си, за какво ли друго е заблуждавал? А Розалинд Барлоу каза, че брат й се е срещнал с него вечерта, преди да умре. Той можеше да е техният човек или пък много важен свидетел, а е имал три седмици преднина.

Тогава какво им оставаше? Онзи от Шотландия. Емил Гасан. Набра телефона, който Харпър й беше дал, но откри, че е номератор на университет. Казаха й, че доктор Гасан си е тръгнал, и след обичайната досадна церемония по легитимацията тя накара телефонистката да й даде личния му номер. Звънна на домашния му телефон, но никой не й вдигна, а мобилният му беше изключен. Нямаше друг избор, затова остави своя номер на гласовата му поща и обясни, че много иска да говори с него във връзка с течащо разследване. Отбеляза си наум пак да му се обади на домашния и мобилния.

Разтревожена и потънала в мисли, разпечата записките на Харпър и ги прибави към своите. Мразеше тази игра на догонване, необходимостта да компенсира гафовете на други полицаи. Бяха закъснели с три седмици за всичко. Препрати докладите по имейла на Самърхил, след това тръгна по коридора към бюрото на секретарката му и остави разпечатката и останалите документи по случая най-отгоре в кутията, която той щеше да прегледа на другата сутрин.

Готово. Вече нямаше какво да я спре да се прибере у дома. Нямаше повече основания да отлага.

Взе си връхната дреха от общата стая и забеляза, че металният капан бе изваден от кошчето й за боклук. Този, който го беше донесъл, за да я сплаши, си го бе взел обратно. Или пък можеше утре да го намери в чекмеджето или шкафчето си. Но в сравнение с това, което я очакваше, тези провокации й изглеждаха като детска игра.