Адам Блейк
Измамата Мъртво море (27)

26.

Сутрешната оперативка беше изпитание за мъжкия дух, както и за женския. Самърхил я откри, като обяви едната им посока на търсене за напълно закрита.

— Както знаете — започна той, — иззехме всички компютри на професор Барлоу. Двата в колежа и единият в дома му. Дадохме ги на компютърните ни специалисти, да видим какво могат да изкопчат от тях. Оказа се, че нищо. В машините няма файлове, имейли, снимки, дори интернет история. Някой ги е преинсталирал и е изтрил каквото е имало. И от трите компютъра. Барлоу е имал няколко външни твърди диска, но и те са празни. Намерихме и пет-шест компактдиска, но и на тях нямаше нищо, дори не бяха форматирани. Друго нямаше. В момента проверяваме архива му на хартия, но и в него засега не откриваме нищо ново, което да ни върши работа.

Кенеди си спомни влизанията с взлом в дома и кабинета на Барлоу. Може би точно това е била целта им: изтриването на информацията, а не кражба. Щом компютърните специалисти, които не просто изстискваха кръв от камък, ами те питаха и в каква кръвна група я искаш, не са успели да намерят нищо, значи работата бе свършена професионално. Повечето хора си мислят, че като натиснат бутона за изтриване, се отървават от даден файл, а всъщност не знаят, че така просто го маркират и позволяват върху него да се пише. Убиецът на Барлоу е бил много по-прецизен.

— Ами останалите жертви? — попита тя. — Техните компютри и книжа също ли са иззети? Ако предположим, че мотивът по някакъв начин е свързан с проекта на Барлоу за Скоросмъртницата…

Коумс само въздъхна и поклати глава, но Самърхил я прекъсна:

— Изобщо не предполагаме нищо подобно, сержант — каза той. — Ако мотивът е свързан с проекта, то е по косвен начин. Проектът е събрал жертвите, макар преди това да са контактували през форума на „Знаещите“. Но след като са сформирали екип, са се замесили в нещо, което е привлякло вниманието на много професионална и организирана група убийци. Вероятно са купили документ или друг артефакт от черния пазар и без да искат, са ядосали престъпния картел, който им го е продал. Има много вероятни сценарии, които биха могли да обяснят смъртните случаи, но малко от тях са в пряка връзка с изследването на Барлоу. Хората обикновено не стават убийци заради научни разногласия.

— Ако поне знаехме…

— Не изключваме нищо.

Тонът на Самърхил този път беше по-остър и сякаш казваше: „Престани да люлееш лодката, когато трябва да си благодарна, че изобщо те пуснахме в нея“.

— Разбира се, че претърсихме компютрите и на другите жертви. Особено този на Опи, тъй като нейните файлове имат резервни копия на сървъра на колежа, и успяхме да се върнем много назад. Не намерихме никаква кореспонденция с Барлоу, нито споменаване на името му. Също така не успяхме да открием никакви файлове или папки, в които да е спомената Скоросмъртницата, проектът или каквото и да е свързано с тях. Могат да се приложат и други методи, но на този етап не искахме да стигаме толкова далеч. По предварителни данни става въпрос за хиляди страници, десетки хиляди имейли, вероятно милиони думи. Докато не получим някакъв ориентир, четенето на всяка написана от нея дума ни се струва неприемливо.

Самърхил премести поглед от Кенеди на Коумс.

— Да чуя какви сте ги свършили — каза той. — Джош, ти започни.

Коумс ги информира за търсенето на неуловимия Майкъл Бранд. Изпратил запитване до всички големи хотелски вериги в Обединеното кралство и Испания дали човек с такова име е отсядал при тях. Разпространил устно описание и фоторобот, съставен по данни на администратора от „Прайд Корт“: мъж на средна възраст, с гола глава, среден на ръст, кафяви очи, бледа кожа и чуждестранен акцент, без да е ясно какъв.

Не било кой знае какво и засега нямало никакви отговори. Междувременно Коумс разпоредил и проверка в базите данни на авиолиниите, железопътните компании и фериботите за следи от Майкъл Бранд до идването му в „Прайд Корт“ и след напускането на хотела. Паралелната проверка на полицейските архиви вече била приключила без резултат. Никъде във вселената нямало информация за Майкъл Бранд. Не съществувала личност с досие, чието описание да съвпада с това на техния човек.

Коумс в момента работел по останалите членове на форума на „Знаещите“, за да види дали някой от тях не се е срещал с Бранд или не е водил лична кореспонденция с него.

Стануик и Макалиски бяха събирали показания от студентите, станали свидетели на убийството на Сара Опи. Освен това бяха проверили записите от охранителните камери на колежа с надеждата, че са запечатали двамата убийци в компютърната лаборатория или на път към нея. Но нямали никакъв късмет. Камерите записвали на дискове, а точно този, който им трябвал, имал грешка във форматирането, което означавало, че бил недостъпен. Намерили компютърен специалист, който можел да успее да спаси записа, но процесът бил бавен. Също така разпространили описанията на двамата мъже по регионалните участъци и неправителствените организации за борба с престъпността и създали специална телефонна линия, на която да се обаждат всички, които са ги виждали. Шестима униформени полицаи вече преглеждали стотиците обаждания, които били постъпили.

Къмингс се бе занимавал със Самир Девани, единствения, за когото все още можеше да се смята, че е загинал при нещастен случай. След разглобяване и преглед на компонентите на фаталния компютър тази възможност била изключена. Кабелът за захранване бил откъснат от машината и след това някак си се върнал обратно и се докоснал до кутията. Кабелът бил подпъхнат под остър ъгъл, за да не падне. Когато компютърът бил включен от копчето, хубавата стара метална кутия светнала като крушка. Сега Къмингс се опитвал да установи кой е оставал насаме с машината в шестнайсетте часа между последното й използване и фаталното натискане на копчето.

Самърхил ги изслуша до един, като от време на време вмъкваше въпроси и предложения. Наложи бърз ритъм, създаваше усещане за неотложност и целенасоченост. Когато стигна до Кенеди, млъкна за малко.

— Нещо от теб, детектив? — попита той с подозрителна любезност.

Нищо не й бе възложено, а и беше излязла от болницата преди ден. Може би този блясък в очите му значеше, че очаква отрицателен отговор.

— Искам проучване на оръдието на убийството — каза Кенеди. — Имам предвид другото оръдие на убийството. Разполагаме с данни за пистолета, но нямаме нищо за ножа, с който бе убит Харпър. Според мен си струва…

— Острието е широко седем сантиметра и половина — каза Коумс. — Много остро. Вероятно завито на върха. Нещо друго да искаш да знаеш?

Говореше през рамо, без да я поглежда.

— Според мен си струва да го проучим по-добре — продължи Кенеди към Самърхил. — Този Майкъл Бранд е имал чужд акцент според показанията на един от свидетелите. А в Лутън нападателят ми говореше на някакъв непознат език. Може би и тримата са от един и същ регион или от една и съща страна. Ножът имаше много странна форма. Възможно е тя да е характерна за някоя географска област. Ако е така, можем да съберем достатъчно данни, за да разберем към коя национална полиция да се обърнем.

Самърхил не изглеждаше впечатлен, но не отхвърли веднага идеята.

— Огледа ли ножа достатъчно добре? — попита я той. — Наистина ли? Достатъчно ясно, че да го разпознаеш, ако го видиш?

В ъгъла имаше дъска за писане със сменящи се листове и няколко маркера, останали от друга оперативка. Кенеди кимна към тях.

— Може ли?

— Моля, заповядай.

Тя отиде до дъската, взе маркер и започна да рисува това, което бе видяла.

Зад нея някой промърмори:

— Става ли ти ясно какво е това?

А някой друг се изсмя в отговор. Тя не им обърна внимание, опитваше се да си спомни точната форма на онова странно грозно острие. Беше дълго колкото дръжката, но по-широко и асиметрично. Към върха се разширяваше от едната страна като половинка шапчица на гъба. Изглеждаше неудобно и неподходящо за целта, но беше остро като бръснач и уби от раз Крис Харпър.

Кенеди остави маркера и се обърна към останалите от екипа.

— Нещо такова — каза тя и тръгна обратно към мястото си.

Останалите се взряха в рисунката.

— Добре — каза лаконично Макалиски. — Доста е характерно.

— Изглежда като нож на скулптор — отбеляза Къмингс. — Или за рязане на торта. Не прилича на оръжие за убиване.

— Искам да говоря с някого от Кралския оръжеен музей — каза Кенеди на Самърхил. — Освен ако не ти трябвам за нещо друго. Искам и да прегледам архива на форума на „Знаещите“, за да видя няма ли някаква информация какво се е опитвал да направи Барлоу със Скоросмъртницата.

— Няма — каза Коумс. — Вече го прегледахме. Барлоу не е писал нищо за това след първоначалния си призив, в който е търсил сътрудници. Никой не е разбрал какво е искал от тях, с изключение на тези, които са се съгласили да влязат в екипа му. Опа! Тях май вече ги няма, нали?

— Достатъчно, сержант Коумс — изръмжа Самърхил. — Да. Добре. Направи го, Кенеди. Адресите и паролите са в делото.

— Освен това искам да говоря отново с Роз Барлоу.

— Сестрата на професора? Защо?

— Защото той й е разказвал за Майкъл Бранд, а сега Бранд се оказва ключова фигура в разследването, независимо дали го разглеждаме като свидетел или като заподозрян.

Почувства се неудобно, когато направи това уточнение, защото й беше ясно, че се оправдава. След разговора й с Тилмън вече смяташе Бранд за главния злодей. Трябваше да внимава.

— А и ако Барлоу не е споделял за проекта си пред форума, то си струва да проверим дали не е говорил за него у дома.

Самърхил кимна, но към Коумс.

— Провери това, Джош — каза той.

Коумс също кимна и си записа нещо.

— Тя вече ме познава — отбеляза Кенеди, като се опитваше да си сдържи нервите.

— Да не си заплюваме територии, сержант Кенеди — събра ръце Самърхил, все едно призоваваше всички да започнат да се молят, след това ги раздалечи и обърна дланите си нагоре. — Обадете ми се, ако научите нещо. Иначе очаквам докладите ви на бюрото си до шест. Какво чакате, господа? Специална покана?

Събраха си нещата и се разпръснаха. Значи Самърхил ще я държи настрани, помисли си Кенеди, докато вървеше обратно към общата стая. Или поне ще се опита. Но не можеше да й нареди да не напуска сградата. А само да дава по-обещаващите следи на останалите.

Което означаваше, че през това време тя можеше да провери други улики.

Обади се в Кралския оръжеен музей. Вдигна й стажант, който я остави дълго да чака, докато я свърже с някоя си госпожица Каръл Савандра, отговорничката за новите придобивки в колекциите. Савандра беше много официална. От тона й стана ясно, че има много задачи, сприхав нрав и никакво търпение за необичайни молби, идващи по странни канали. Кенеди не хранеше големи надежди, но все пак й описа ножа.

— Нищо не ми хрумва — каза Савандра.

— А да ви пратя ли рисунката по факса? Може да се сетите нещо или да я покажете на други свои колеги.

— Разбира се — отвърна Савандра, но не й даде номер, докато Кенеди сама не го поиска, а и все избягаше да даде ясен отговор кога ще може да й върне обаждането.

— Честно казано, антиките са все по-малка част от нашата дейност.

— Този нож е използван при скорошно убийство.

— Наистина ли? Е, пратете ми го. Може пък като го видя, да се сетя нещо.

Кенеди нарисува отново ножа на лист А4 и го изпрати по факса.

След това звънна в „Шефилд Найвс“ и разговаря с някой си господин Лапотер, главния им проектант. Той се оказа доста по-любезен, но никога не беше чувал за ножа, който Кенеди му описа. Обади й се много скоро след като получи факса, но само за да са потвърди, че скицата не му говори нищо.

— Произвеждаме много ножове с асиметрични остриета — каза той. — Но такъв виждам за първи път.

— Не ви ли напомня за някакъв вид, произвеждан в определена част на света? — попита Кенеди отчаяно.

— Не ми напомня за абсолютно нищо. Ако намерите скелет на птица, ще знаете, че е на птица, защото костите й ще са си на местата като при всички останали от този вид. Но това не прилича на нищо. Не попада в нито една категория, която аз познавам. Съжалявам.

Кенеди се надяваше на по-добър резултат в Британската гилдия на колекционерите на ножове и Американското управление на стратегическите служби, което на сайта си се хвалеше, че организира търговете за въоръжението на американската армия, но на нито едно от двете места не получи нужната помощ.

Обезкуражена, тя се върна към другата си задача за деня: старите съобщения във форума на „Знаещите“, които колегите й вече бяха прегледали безрезултатно. Влезе в сайта и въведе паролата, за да получи достъп до архивните директории. Веднага осъзна каква огромна работа е това и че колкото и категорично да се бе изказал Коумс, той не беше прегледал всичко. Ставаше въпрос за седем хиляди страници, или по-скоро за седем хиляди теми. Десетки хиляди съобщения. Щяха да й трябват поне два месеца само за да ги прочете по веднъж.

Може би имаше начин да ги сортира. На сайта нямаше търсачка, но тя знаеше как да ползва служебната, която бе писана по поръчка на Министерството на отбраната. Псевдонимът на Барлоу във форума бе записан в документацията под паролата. БАРЛОУ ПРК — фамилията и инициалите на колежа му. Очевидно обществото на „Знаещите“ се състоеше от малко хора и нямаше нужда да си измислят сложни идентификации.

След първото търсене видя, че Барлоу бе писал коментари само в двеста и осемнайсет теми. Седемдесет и една от тях беше започнал самият той. Насочи вниманието си първо към тях.

Веднага се натъкна на същия проблем, от който се бе оплакал и Харпър. Заглавията в повечето случаи бяха толкова неясни, че не даваха никаква информация за съдържанието.

„AWMC Чаталхьоюк пропуск/преглед?

Грешно положение на медиална сигма по периоди стат 905

Грийнсмит 2В не става

Предложение за производни на Бранч Кодекс в Ml102“

Кликна на последната тема, само защото съдържаше думата „кодекс“. Нищо не разбираше. Барлоу имаше теория за горните и долните половини на отделните страници. После се караше с някого, който също имаше теория. Страниците се идентифицирали само с цифри, а спорът се въртеше около местоположението и идентификацията на това, което професорът наричаше „изолирани знаци“. Каквото и да казваше, то беше противоречиво, защото много други участници във форума не бяха съгласни и спореха настървено. Но и от техните аргументи нищо не се разбираше, така че не й вършеха никаква работа.

Намери темата, която търсеше. Заглавието, както Опи вече им беше казала, бе: „Има ли някой желание за нов поглед към Скоросмъртницата?“. И отдолу Барлоу беше написал няколко кратки изречения: „Мисля да погледна Скоросмъртницата от нов ъгъл — за забавление, а и заради книгата, която пиша, не за да намеря финансиране. Тежка работа, безкраен анализ на данни, вероятна слава и пари: някой да се интересува?“.

Коментарите отдолу бяха малко, повечето бяха груби и подигравателни. Защо ще се връща към Скоросмъртницата? И то без финансиране? Сигурно не говори сериозно. Нямало да открие нищо ново вътре, а и това вероятно не било превод, а фалшификат. Положителните отзиви бяха от ХЪРТ ЛДМ и ДЕВАНИ (без уточнение на учебното заведение). Нищо от Сара Опи. Барлоу обещаваше да се свърже с желаещите по телефона и след още няколко недобронамерени отговора от други скептични членове на форума обсъждането приключваше. Но почти две години след започването на темата и само три месеца преди смъртта на Барлоу се появяваше ново съобщение от БРАНД АУИ. „Много съм впечатлен от това, което сте постигнали досега. Бихте ли искали да поговорим и може би да ви подскажа нещо много важно?“

След това — нищо.

А после — фатални падания по стълби, компютри под високо напрежение, шофьори убийци, които бягат след катастрофата, и размахване на ками посред бял ден.

Как ли е отговорил Барлоу на Бранд, почуди се Кенеди. Не е написал нищо в темата, дори не е поискал телефон за връзка. Може би е влязъл в профила на Бранд и е взел оттам негови координати. Тя влезе в профила на Бранд, но там нямаше нищо, само име, нищо друго.

Откри, че АУИ е съкращение за Астурийския университет в Испания. Но ако Барлоу е тръгнал по тази следа, тогава сигурно беше открил, че Бранд е измамник. А по-вероятно е да беше решил, че в исторически форум биха влизали само историци, и изобщо да не е проверил.

Значи му е изпратил лично съобщение. Паролата за лични съобщения беше различна, но модераторът на „Знаещите“ им беше дал и нея. Кенеди отвори този архив в друг прозорец. Под името на Барлоу имаше около двайсет и пет съобщения, но те не бяха до никого от членовете на екипа, работещи по проекта.

Имаше съобщение до Сара Опи, изпратено малко по-късно от останалите: „Сара, помниш ли разговора ни на вечерята на Основателите? Мислиш ли, че ще е възможно да направиш това, за което те помолих, като използваш собствената си система или компютъра си в работата? Обади ми се да го обсъдим“. Другото съобщение беше до Майкъл Бранд от същия ден като неговия постинг във форума. „Господин Бранд, заинтригувахте ме. Знам, че Девани е разговарял с вас на Франкфуртския панаир на книгата, но също така знам, че не ви е казал нищо. Как разбрахте за нас? Моля, не отговаряйте във форума. Предпочитам да не вдигаме шум около това. Вътрешният ми номер в колежа е 3274.“

След това — нищо, което да има връзка с проекта. Кенеди реши да разгледа личните съобщения и на други „Знаещи“, за да види дали някъде не споменават Скоросмъртницата. Може би нарушаваше заповедта за влизане в личните данни, но това щеше да има значение само ако пипа нещо, а тя не го правеше. Скоросмъртницата не беше много популярна тема. Никой не клюкарстваше за големия проект на Барлоу, нито изказваше предположения с какво точно се занимава. Изглежда на никого не му пукаше. Заглавията на темите, които тя разбираше, се отнасяха за пари — изследователски грантове, бюджети на катедри, дневни, финансирания от лотарията, прехвърляне на капитали, монети, намерени зад възглавниците на дивана. Парите все не стигаха и никой не беше сигурен дали следващия месец ще има доходи.

На всички им беше трудно, с изключение на Стюарт Барлоу и малката му компания. Те работеха за удоволствие. А сега бяха мъртви.

Денят премина в търсене без посока, мъчително бавно и досадно. Кенеди се отърси от скуката, когато отиде до бюрото на Харпър, за да прибере свързани със случая документи, които той евентуално беше забравил. Под някакви ненужни книжа за вътрешна употреба откри молбите до Интерпол, които беше попълвал, за да иска информация за Майкъл Бранд. Това бяха оригиналите, които бе изпратил по факса. Тя ги прегледа и откри, че Харпър е допуснал елементарна грешка. Поискал беше да го уведомят само за случаите, по които Бранд е посочен като заподозрян или потенциален свидетел. Имаше много други възможности това име да изскочи в показания на други хора и тя искаше да провери и тях. Изпрати поправена молба — същия формуляр, но с повече отбелязани кутийки. И тъй като не се наложи да попълва нова, нямаше защо и да я носи при Самърхил за одобрение. Само написа името и номера си в дъното на листа и с болка задраска името на Харпър.

Обади се на още няколко места да пита за ножа, но не получи никакви резултати и си тръгна от работа точно в пет следобед — нещо, което правеше за първи път от седем години.

Изи се учуди, като я видя да се прибира преди шест. Изглеждаше почти възмутена.

— Никога не си се връщала толкова рано — каза тя, докато си събираше нещата. — Какво, да не би днес да не са станали никакви престъпления?

— Работя в отдела по тежки престъпления — отвърна Кенеди. — Днес имаше, но всички бяха леки.

Както винаги я изпрати до вратата.

— Той е в гадно настроение — докладва Изи. — Плака и слуша онази ужасна циганска музика. Говореше за майка ти.

Кенеди се учуди и се разтревожи.

— Какво каза за нея?

— Че съжалявал. „Извинявай, Каролайн. Съжалявам, че те нараних.“ Ей такива работи.

Кенеди можеше да каже, че вече не изпитва никакви чувства към баща си, освен онази смесица от болезнена обич и полупретръпнало презрение, с която така беше свикнала. Но я заболя. И то силно, защото стана след други случки, които бяха отворили нови рани. Затаи дъх и Изи осъзна, че някъде е сбъркала.

— Какво? — попита тя стреснато. — Извинявай, Хедър. Какво казах?

Кенеди поклати глава.

— Добре съм — отвърна тя. — Само дето…

Трябваше дълго да обяснява.

— Името на майка ми беше Джанет — промълви тя.

— Така ли? А коя е Каролайн? Любовницата му?

— Не. Една жена, която той уби. Лека нощ, Изи.

И затвори вратата.