Адам Блейк
Измамата Мъртво море (19)

18.

На Тилмън му трябваше много време да се съвземе и да поеме отново по пътя си, след като най-накрая изпълзя на брега при Фолкстоун. Беше мокър до кости, умираше от студ, напълно изтощен от физическото усилие и загубата на кръв, но знаеше, че не може да си позволи лукса да постъпи в болница. Трябваше да продължи да се движи, ако иска да остане жив. Иначе преохлаждането и шокът щяха да го победят.

В едно отношение извади късмет: във Фолкстоун в три през нощта можеше лесно да си набави всичко необходимо. Проникна в една аптека за превръзки и сулфадин и претърси найлоновите чували пред магазин на благотворителна фондация за сухи дрехи. Мъжката тоалетна край парка с каравани се превърна в съблекалня и операционна.

Раните на рамото и бедрото му кървяха доста обилно и сулфадинът дори не забави процеса. Тилмън подозираше, че ледената вода, която бе свила артериите му, му беше спасила и живота. Но някакво вещество, вероятно намазано по остриетата, не позволяваше на кръвта му да се съсири. Разби още една ключалка — този път на магазин за хранителни стоки, където дълго търси запалки и накрая се задоволи с кибрит. С няколко клечки успя да запали клонче, отчупено от един жив плет, след това захапа мократа си тениска и обгори краищата на раните. Омайният мирис на иглолистната смола се смеси отвратително с този на овъглена плът. Когато приключи, сложи с леко треперещи ръце дезинфектант и превърза раните възможно най-добре.

Сега оставаше да стигне до Лондон. За щастие портфейлът му беше още у него, защото го държеше в джоба на панталона си, не в якето, което бе зарязал на ферибота. Тилмън се отказа от железопътния транспорт, защото знаеше, че изглежда зле и някой може да се изкуши да се обади в полицията, ако се опита да си купи билет. Нощният автобус му се стори по-добра идея. Почти беше сигурен, че във Фолкстоун има автогара. Градският център бе малък и той с лекота я откри. Първият автобус тръгваше преди изгрев-слънце. Купи си билет от малката будка до огромния паркинг и изчака далеч от светлината на уличните лампи, докато не видя шофьора да се качва. Нареди се на късата опашка в последния възможен момент. Не предизвика никакви коментари, привлече само няколко плахи погледа. Приличаше на алкохолик в много добра физическа форма и вероятно от него се носеше миризма като при пожар в аптека. Добре. Никой нямаше да иска да среща погледа му, още по-малко да го заговаря. Можеше да поспи, стига болката в раните да намалее.

На „Виктория“ вече започна да му просветва пред очите. Поръча си огромна английска закуска в кафене на Бъкингам Палас Роуд, чийто собственик бе свикнал да обслужва бездомници от близките общежития и не му пукаше как изглежда или мирише Тилмън. Храната го накара да се почувства много по-добре, а и силната болка от раните започна да намалява. Поне достатъчно, за да се движи и мисли ясно.

Налагаше се да си намери база, докато не му се обади Вермюленс. Трябваше да разбере какво е правил Майкъл Бранд в Лондон и дали още е тук. Беше важно да е готов да действа, и то бързо, ако има срещу кого и какво.

Тилмън още бе собственик на къщата в Килбърн, където беше живял с Ребека и децата, но дори и не си помисляше да се върне там. Тези, които се опитаха да го убият на ферибота, определено знаеха доста за последните му движения, които бяха сложни и прикрити. Не се и съмняваше, че са наясно и с миналото му, което беше прозрачно и на показ.

Затова след като мина през складовото помещение на гара „Сейнт Панкрас“, едно от многото му резервни скривалища, той отиде с метрото до Куинс Парк и се регистрира в пансион. Плати в брой и показа фалшив паспорт на името на Крудър — един от последните, които бе купил от Осигуровка, преди тя да го отреже. Внезапно се почуди дали паспортът е още безопасен. Може би не, ако се наложеше да го проверяват в база данни. Преди отново да се качи на самолет, ще трябва да си набави няколко нови самоличности.

Докато разглеждаше малкото си оцелели вещи и съставяше списък на нещата, които трябваше да намери или замени през близките дни, се сети как господин Снежко се удави. Споменът беше като въдица с огромна бяла акула на кукичката. Тилмън я подръпна, усети съпротивлението и бързо и отчаяно насочи мислите си към друго.

Свали си дрехите и превръзките и си взе студен душ. Не искаше да рискува да се къпе с гореща, дори с леко топла вода заради изгорялата кожа на едва затворилите се рани. Набра номера на Вермюленс и му остави съобщение на гласовата поща — даде му новия си мобилен телефон.

Навън беше ясна слънчева утрин, но пердетата бяха дебели и спираха по-голямата част от дневната светлина. Тилмън легна по корем, така по-малко го болеше рамото, и спа непробудно осемнайсет часа.

Събуди го телефонът. Заопипва за апарата, докато се опитваше да си събере мислите и да си спомни къде е.

— Ало — каза дрезгаво в слушалката и млъкна, за да разбере кой му се обажда.

— Hoe gaat het met jou^[1], Лио?

— Бени.

— Да, Бени е. Изчезна за известно време от радара. Обаждах ти се на обичайния номер, но ми вдигна непознат мъж. Каза, че ти е приятел. Реших да не му вярвам.

Телефонът му беше останал в джоба на якето. Мъжете с ножовете и техният женски Петкан сигурно го бяха прибрали. Проверили са за запаметени контакти или списък с обаждания, но Тилмън винаги ги триеше. А сега държаха телефона включен с надеждата приятели или познати на Лио да се обадят. Тромава стратегия, разчитаща на късмета, която нямаше да ги отведе много далеч. Само пет-шест души имаха този номер и не бе вероятно никой, освен Вермюленс да му звънне без предварителна уговорка.

— Не ми е приятел — потвърди Тилмън.

— А пък така държеше да разбере дали си добре. Или по-скоро, дали не си зле и къде може да те посети.

Тилмън се засмя.

— Да бе! Сигурно щеше да ми прати и цветя. Най-вероятно бели лилии.

— Разстройваш хората, Лио. Знам го, защото обикалят слухове за теб, които не ми се струват верни.

— Мактийл.

— Да, Мактийл. И не само. Търгуваш с наркотици и партньорите ти били два пъти арестувани при полицейски акции. А ти все си се измъквал. Очевидно си открил в продаването на информация за свои хора доходоносна странична дейност.

— Не търгувам с наркотици, Бени. Нито съм предател.

— Не. Разбира се, че не. Това е далеч от твоята работна етика. Но подобни слухове струват пари, Лио. Някой иска да ти вгорчи живота и да те отреже от приятелите ти.

— Както и от кислорода. Наскоро скочих от ферибот, на който се опитаха да ме накълцат като пуйка. Професионална работа.

— Професионална — съгласи се Вермюленс. — И то много. Точно това имах предвид. Че са професионалисти и имат доста добри връзки, както и достъп до пари и канали. Трябва да внимаваш.

— Затова ли ми се обаждаш?

— Не, Лио. Не за това ти се обаждам. Макар да сме приятели, не съм чак толкова загрижен за теб, че да ти звъня и да ти казвам да си слагаш шал в студените зимни вечери. А и най-вероятно там, където си, е лято.

— Откъде знаеш къде съм, Бени?

Тилмън усети как в гласа му се прокрадна параноя, хаотичен страх, скрит под агресията. Нещо се беше променило в ума му, в целия му свят. Сякаш наклонът не беше вече същият, плоската повърхност се бе превърнала в склон, а той стоеше на него и трябваше непрекъснато да балансира, за да остане на крака.

— Телефонът, Лио. Номерът ти е английски. Което най-вероятно означава, че си се върнал във Великобритания, но ако забелязваш, не те питам. А сега да си дойдем на думата — Майкъл Бранд.

Тилмън седна на леглото.

— Какво за Майкъл Бранд?

— Бил е недискретен. И то много.

— Какво означава това?

— Търсят го за убийство, Лио, По-точно за много убийства. Мисля, че късметът най-накрая ти се усмихна.