Адам Блейк
Измамата Мъртво море (61)

60.

Кенеди започна да се разбужда към 7 часа заедно с изгрева на слънцето. Промърмори нещо, обърна се, но не успя да се спаси от светлината, която й блестеше в очите. Гърлото й беше толкова сухо, че не можеше да преглътне, и я болеше, а главата й пулсираше в ритъма на сърцето.

— Господи — простена дрезгаво тя. — Къде… къде сме?

— Лопес Матеос — отвърна Тилмън. — От около петдесет километра край шосето е застроено, но все още не сме навлезли в самия град, а Шочимилко е на юг. Да кажем, че имаме още час път.

Подаде й бутилка вода и тя се изправи омаломощена, за да пие. Задържа първата глътка в устата си, след това започна да я пропуска на малки глътки през гърлото си. Въпреки това й се повдигна и й се зави свят. Но продължи да прави опити да се свести, докато Тилмън шофираше в мълчание. След като подутата лигавица на гърлото й леко се поотпусна, тя вече можеше да отпива по-големи глътки. Накрая изпразни цялата бутилка. От това болката в главата й не намаля, но тя се почувства малко по-способна да мисли въпреки нея.

Гледаше пред прозореца нижещите се анонимни предградия и бордеи, а умът й се фокусираше бавно и на пресекулки. Но когато Тилмън спря до безкрайната редица от едноетажни сгради, отначало не проумя защо го прави. След това до носа й достигна миризмата на храна: яйца, хляб и нещо пикантно. Стомахът й направи още няколко агресивни пируета, но въпреки гаденето усети, че е гладна.

В дъното на голата, но въпреки това оживена закусвалня ядоха пържени яйца с чили сос върху царевични тортили и малки кифлички, току-що извадени от фурната. Кенеди бе наметнала шал върху раменете си, за да скрие гипса, и ядеше с една ръка. Храната й се стори неочаквано вкусна, а Тилмън я остави да си лапа лакомо на спокойствие. Чак когато тя омете всичко, той заговори делово:

— Трябва да знам къде отиваме. Ти каза Шочимилко и ние сме вече почти там. Но какъв е адресът, като стигнем? На някое определено място ли отиваме?

— Няма адрес — каза Кенеди и бутна празната чиния. Заедно със закуската бе погълнала два парацетамола и след като утоли глада си и лекарството започна да действа, вече започваше да се чувства като човешко същество.

— Но знам, че е на място, обслужвано от определена електрическа подстанция, и мисля, че ще се окаже нещо голямо. Може би цяла сграда с офиси или бизнес парк.

Разказа на Тилмън за Питър Бонвил и необяснимите несъответствия в електропотреблението, които го бяха накарали да влезе в следите на племето на Юда. Тилмън се бе смръщил съсредоточено и попиваше информацията. Изчака я да свърши и чак тогава зададе въпрос:

— Това отскоро ли е?

— Отпреди два месеца. Отпътувал е от Мексико Сити с катастрофиралия полет 124. А самолетът е свален в същия ден, в който е бил убит Стюарт Барлоу.

— Да не би да смяташ, че има връзка?

Кенеди сви рамене.

— Не ми се струва вероятно. Доколкото ми е известно, Барлоу и Бонвил никога не са се срещали и не са общували. Не са се движили в едни и същи среди. Единствената връзка е, че и двамата представляват заплаха за Майкъл Бранд и неговия… ами народ, предполагам. Народът, който го е изпратил на мисия.

Млъкна и си спомни думите от Евангелието на Юда: за Елохим и Келим, двата вида емисари на тази общност от архаични вманиачени нинджи сектанти. Изведнъж направи връзката — може би защото мозъкът й току-що се бе включил и работеше по малко по-различен начин от обикновено.

— Съпругата ти — каза тя на Тилмън. — Ребека. Как е моминското й име?

— Кели. Защо?

— Има още една Кели, която е изчезнала. Тамара? Талула? Нещо подобно. Този случай Крис успя да свърже с Бранд, преди да умре.

Тилмън се взря в нея и зачака да се доизкаже.

— Ти летя дотук със самолет — каза тя. — Имам предвид до Щатите. От Лондон.

— Да.

— Но не под собственото си име?

Тилмън остави вилицата, яйцата му бяха наполовина довършени.

— Обикновено си купувам документи от една жена, която се е специализирала в създаване на фалшиви самоличности. Бивш агент на ЦРУ, има приятели в общността на частните военни фирми и основно работи за тях. Шпионаж, но едно ниво под този, с който се занимава държавата. Хедър, какво искаш да кажеш?

— Бранд винаги използва едно и също име — продължи тя. — Това прави работата му по-трудна, защото става по-вероятно някой като теб да прихване следата му, но въпреки това никога не се крие под други фалшиви самоличности. Защо?

— Ти ми кажи.

— Може би защото не иска да лъже. И ако е така… тогава може би…

Отново започна да й се вие свят и яйцата, които бяха толкова вкусни, докато ги бе поглъщала, заплашиха да изригнат нагоре. Тилмън позна по лицето й, че преминава през някаква криза, и затова се пресегна и я докосна по ръката.

— Искаш ли да си тръгваме?

— Добре съм — излъга тя. — Тилмън, Емил Гасан ми каза, че Елохим на арамейски означава нещо като Предвестник. В обикновената Библия така наричат ангелите. Чудя се дали убийците на Бранд — неговият екип касапи — се смятат за ангели хранители на своя народ и затова използват това име.

— Слушам те, продължавай.

— Ако съм права, то Келим означава нещо друго.

Тя се надяваше, че той ще види логиката, но не стана така. Опитваше се да му каже: ако Келим също като Бранд живеят сред нормалните хора, без да лъжат какви са? Ами ако избират нарочно имената си, за да демонстрират произхода, мисията или същността си?

Ребека Кели.

Тамара Кели.

Много хора с една и съща фамилия. Защо не бе проверила колко са изчезналите жени, които се казват така?

Ами ако те са Келим?

И също като Бранд и хората му имат някаква мисия в нормалния свят, а след като я изпълнят — изчезват. И ако междувременно са създали деца, то те се връщат заедно с тях.

— Вероятно това са йерархични степени или специални роли в някаква организация — каза Тилмън. — Може всички да работят за Бранд. Но според мен си права, че той не иска да лъже. Затова оставя и монетите. Ако има връзка с Юда — а ти каза, че в онова евангелие пишело за сребърни монети, с които била сключена сделката с Бог, то тогава по този начин показват, че някой от потомците на Юда е посещавал мястото.

Той се засмя и този смях беше в такъв разрез с настроението й, че тя замалко да подскочи.

— Но за убиец е недостатък да не може да лъже. Не разбирам защо така си връзват ръцете.

Но Кенеди като че ли разбираше.

— Защо католиците се отказват от земните удоволствия по време на пости? — попита го тя. — Може би е същото. Посвещават страданието си на Бог. А пък потомците на Юда му посвещават неспособността си да лъжат, не знам.

След като го произнесе, й хрумна по-добро обяснение.

— Или пък получават предварително опрощение — продължи тя — за определени грехове. Както някога епископите са благославяли армиите, преди да тръгнат на война. Но имат позволение само за убийство, не за всеки грях, който им се прииска да извършат. Във всичко останало трябва да проявяват висок морал, а той изключва лъжите.

— Това е откачено — каза Тилмън.

— А ти с нормални хора ли мислиш, че си имаме работа, Лио? След всичко, което се случи?

Той не отговори. Махна на сервитьора и кимна, за да му покаже, че са готови да платят.

— Успели са да запазят голямата си общност в тайна поне през последните две хилядолетия — промълви Кенеди. — Но всъщност са лошо подобие на самите себе си. Защото освен всичко друго са и раса. Тайна раса. Почти тайна порода хора. Не смятат, че са като останалите, гледат на нас така, както ние гледаме на маймуните може би. Държат се настрани. Сигурно някъде си имат собствена държава, но със сигурност разполагат със…

— Сграда в Мексико Сити.

— Или нещо друго. Така че не очаквай нормалност, Лио. Каквото и да ни чака в края на този път, ти гарантирам, че ще е откачено.

 

 

Продължиха с колата на юг, а градът прииждаше към тях на вълни. Безкрайните площи с бедняшки тухлени и бетонни постройки — стари и нови, съчетани в зловеща дисхармония — отстъпиха на делови квартали с небостъргачи от стомана и стъкло. Но после всичко се повтори в обратен ред и лъскавите кули и бастиони изчезнаха, за да бъдат заместени от още улици, пълни с прах, панелки и отчаяние.

Според пътната карта на Тилмън, която сигурно си бе купил от някоя бензиностанция, докато Кенеди беше спала, или бе измолил или откраднал от закусвалнята, бяха пристигнали в Шочимилко.

Не беше това, което Кенеди бе очаквала. Като знаеше с какви мащабни ресурси разполага Майкъл Бранд — можеше да прати екипи от убийци по всички континенти и да сваля самолети — очакваше да стигне до център на власт. Шеметно висока кула би изглеждала адекватна. Или ограден комплекс, нещо като модерна крепост, изолирана от прострелия се наоколо град.

Но Шочимилко нямаше нищо общо с тази престава. Беше индустриална зона, в по-голямата си част порутена. Улиците бяха широки, но през асфалта им бяха прораснали плевели, а единствените паркирани наоколо коли бяха пълни развалини. Сякаш караха през град, преминал през свой собствен малък апокалипсис. Сградите от двете страни на пътя бяха огромни, но от тях бяха останали само обвивките им. Всички прозорци бяха счупени, всяка каса на врата зееше празна и тъмна като уста на мъртвец. В спомените на Кенеди се раздвижи нещо, от което лъхна на смърт и опасност.

Тилмън завиваше напосоки.

— Доста време ще изгубим без точен адрес — промърмори той. — Не знаем дори приблизително къде отиваме, нито какво точно търсим.

— Електростанция 73 юг — каза Кенеди. — Точно в нея Бонвил е открил странности в ползването на енергия. И там трябва да отидем.

Тилмън кимна, но не беше много убеден. Започна да набира някакъв номер, после се поколеба.

— Приятел — каза той. — Но не те познава и много внимава пред кого да говори за работата си. Имаш ли нещо против?

— Давай — отвърна Кенеди. — И без това ми се иска да се разкърша.

Слезе от колата и с изненада установи, че навън е хладно. Отнякъде бе излязъл ветрец, а в небето бяха надвиснали гъсти облаци, които променяха светлината и я правеха неземна, сребристосива. В далечината се чу гръмотевица — наближаваше лятна буря с пречистващ дъжд. Кенеди се чувстваше мръсна до мозъка на костите си и копнееше да се измие с каквато и да е вода — гореща, студена или леко топла — докато пак усети тялото си както преди.

Тръгна бавно към края на улицата. Тук, насред град, населен с почти двайсет милиона души, цареше почти пълна тишина. Никой от тези двайсет милиона сякаш не живееше в Шочимилко, или поне на тази улица. Видя кафене, или поне фасада на кафене, на което с демонстративно високомерие бе написано El Paraiso — Рай. Прозорците бяха заковани с нагърчени ламарини и вкусните неща от рекламата (Енчиладас! Чилакилес! Бифтек!) като че ли нямаше никакъв шанс да се материализират.

Ресторантът приличаше на джудже в компанията на бегемоти и мъртъв като тях. Кризата на късния монополистичен капитализъм също като ангела на смъртта не проявява милост към никого, който не носи вълшебния знак на божието благоволение на вратата си.

Кенеди стигна до ъгъла и спря. Срещу нея от другата страна на улицата с две платна — достатъчно широка, за да може в средата й да бъде посадена редица от дървета, но напълно пуста — имаше складов комплекс, състоящ се от една голяма масивна сграда и безброй малки панелни постройки, боядисани във военно сиво. Няколко малки прозореца високо под покривите едва ли изобщо пропускаха някаква светлина. Оградата все още беше здрава, макар на портата да имаше масивен катинар. Над входа на стоманени стълбове бяха качени охранителни камери, обърнати и към двете посоки на улицата.

Кенеди се изсмя на глас — просто не можеше да повярва какво виждат очите й.

Чу стъпките на Тилмън зад себе си и се обърна.

— Всичко това — каза той и посочи пространството край тях, като разпери ръце — Електростанция 73 юг обслужва всичко в радиус от три километра. Ще трябва да пробваме нещо друго, Кенеди. Ако Бонвил е говорил с някого за работата си или е подал доклад, може би ще успеем да стесним територията. Иначе ще трябва да опитаме…

Най-накрая млъкна, когато видя какво му сочи Кенеди от другата страна на улицата — сивия склад.

— Намерихме го, Лио — каза тя. — Това е.

Това беше сградата от снимката от тайника на Стюарт Барлоу под плочата на пода — онази, на чиято обратна страна той бе записал списъка от свитъци и кодекси, в които се съдържа Евангелието на Юда.

Краят на пътуването е бил заложен в самото му начало.