Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (8)

7.

Нина Милър запали цигара с аромат на карамфил, загледа се в горящото пламъче за момент и се засмя.

— Напомня ми за колежанските дни. Никога не ми опротивяха. — Тя вдиша бавно и дълбоко, сякаш дърпаше трева, после изпусна дима от дробовете си с лек съскащ звук. Зад нея слънцето се спускаше над ниските хълмове. Чуваше се силен, пронизителен лай, но не беше някое от полицейските кучета, а куче от съседен имот.

Тя стоеше пред западния пансион, където се намираше стаята на Али. Беше се облегнала на измазаните тухли. Стройното й тяло бе леко извито в хълбока, десният й лакът подпрян на лявата китка, чиито пръсти обвиваха талията й. Светлината пълзеше едва и прибутваше силуета й към удължената сянка на покрива.

— Намерихте ли нещо интересно? — поинтересува се тя.

— Може би.

Джак й изложи теорията си за похитителя.

Тя се намръщи.

— Наистина е трудно да се повярва.

— Благодаря много.

Погледът й се плъзна към лицето му.

— И аз като Гарнър съм обучена да разчитам на доказателствата. За разлика от него обаче, не бих отхвърлила теорията ви с лека ръка. Просто самата аз никога не съм могла да разчитам на интуицията в разбулването на престъпления. Не смятам, че нещата в живота се случват по този начин.

Джак изпита съжаление към нея. Чувството му се стори странно познато и изведнъж с изненада осъзна, че през по-голямата част от брака си е изпитвал същото и към Шарън.

— Гарантирам ви едно — прекъсна мислите му Нина. — Тези аргументи не вървят при Гарнър.

Тогава Джак й подаде металното шишенце.

— Намерих го скрито в дупка на матрака на Али. Кокаин.

Нина прихна.

— Значи сте го намерили.

— Какво?

— Хю ми дължи двайсет долара. — Тя пусна шишенцето в джоба си. — Твърдеше, че няма да го намерите.

Джак се почувства като идиот.

— Било е тест.

Нина кимна.

— Той го сложи там, за да ви изпробва. — Тя внезапно се отдръпна от стената и хвърли фаса на земята. — Забравете този кучи син. — Тя се запъти на запад, а Джак я следваше на крачка отзад.

— Преди — започна той бавно, — когато прочетохте отделни части от онзи доклад…

— Знаех, че имате проблем.

— Но откъде?

— Скоро ще разберете доста неща.

Те продължиха покрай пансиона. Точно зад него имаше барака, използвана за най-различни цели. Аха да я подминат, но в последния момент Нина погледна през рамо и отвори вратата.

— Влизайте — подкани го тя. — Бързо.

Щом Джак пристъпи през тесния вход, Нина затвори вратата зад тях. Вътре имаше обикновена дървена маса, няколко практични стола, месингов лампион. Обзавеждането беше семпло като в полицейска стая за разпит. Квадратното прозорче разкриваше гледка към ръба на ширналата се морава, опасана от редица от дървета, зад които се намираше оградата на имота.

В стаята имаше двама души. Конусът светлина от лампата осветяваше лицата им наполовина. Джак ги позна: Едуард Карсън и съпругата му Лин. Бъдещата първа дама, облечена в тъмен костюм от туид с доста строга кройка и набрана бяла копринена блуза, закопчана при шията с брошка с цвят на зряла праскова, стоеше изправена до прозореца с плътно обвити около тялото ръце и мрачно гледаше разпокъсаните от вятъра облаци. Страхът и безпокойството бяха изпили чертите й, сякаш всяка една частица от тялото й бе физически ангажирана с това да осигури закрила на изчезналата си дъщеря.

Джак погледна Нина. Тя беше узнала тайната му от Едуард Карсън.

Въпреки че бъдещият президент изглеждаше не по-малко измъчен и изтощен, щом Джак и Нина влязоха, чувството му за важността на момента докара на лицето му обичайната политическа фасада. С изправен гръб и изпънати рамене, той се усмихна професионално. Краищата на устата му се набръчкаха в унисон с ъгълчетата на очите. Тези очи, които допринасяха неимоверно за магнетичното му излъчване пред камера, притежаваха стоманен блясък, който на екрана не личеше. Или, размишляваше Джак, може би просто бе войнствено настроен и всичките му оръжия бяха извадени на показ.

Карсън седеше край масата с Библия, отворена на Новия завет. Като плъзгаше пръст по текста, започна да чете от Матей, 7:

„Защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори. Има ли между вас човек, който, ако му поиска син му хляб, ще му даде камък?“

Едуард Карсън стана и заобиколи масата.

— Джак. — Здрависаха се. — Радвам се, че дойде. Поздрави и благопожелания от отец Таск. — Той продължи да стиска здраво ръката на Джак. — Изминахме дълъг път, нали, всички ние?

— Да, сър, така е наистина.

— Досега нямах възможност да ти благодаря подобаващо за помощта, която ни оказа, когато се наложи да евакуираме кабинета ми по време на нападението с антракс през 2001 година.

— Просто си вършех работата, сър.

Очите се на Карсън го изгледаха сърдечно.

— И двамата знаем, че не е вярно. Недей да скромничиш, Джак. Онези дни наистина бяха мрачни, подвластни на незнаен терорист, който така и не открихме. Честно казано, нямам представа как щяхме да се справим без помощта на вашето бюро.

— Благодаря, сър.

Другата ръка на бъдещия президент покри дланта на Джак и познатият глас се понижи с един тон:

— Ще ни я върнеш, нали, Джак?

Бъдещият президент се вгледа в очите на Джак с пламнал поглед, като човек, сменил вярата си. Въпреки подчертано градското си възпитание той имаше магнетичното излъчване на селски проповедник и на човек едва ли не му се приискваше да се протегне и да го докосне, да го следва. Присъствието му разпалваше у хората желание да му вярват, все едно баща говори със сина си, или поне Джак си представяше, че един баща би трябвало да общува със сина си именно по този начин. Но всичко това беше един идеализиран образ, безгрешна фигура от синия екран, където зрителите се печелят с хепиенд. За разлика от действителността, която никога не бе носила щастие на Джак и едва ли някога щеше да донесе.

— Ще направя всичко възможно — отвърна той. — За мен е чест, че ме включихте в операцията, сър.

— Честно казано, кой би се справил по-добре, Джак?

— Оценявам това. Сър, според мен първо трябва да се измисли правдоподобна история. — Погледът на Джак се отмести към жената до прозореца, която с невероятно усилие на волята съумяваше да запази присъствие на духа. Той си спомни Шарън в подобно състояние, когато ковчегът на Ема бавно се спускаше в земята. Тогава той чу шепот, както преди малко в главната сграда. Шарън каза, че бил повеят на вятъра в короните на дърветата. Тогава той й повярва.

— Госпожо Карсън — леко наклони глава към нея.

Чула името си, тя се сепна, сякаш се върна в настоящето. Изглеждаше слаба, явно беше изгубила всякакъв апетит. За момент се взря мрачно в лицето на Джак, след което се отдръпна от прозореца и застана пред него.

— Госпожо, родителите ви още ли притежават онази маслинова ферма в Умбрия?

— Да, защо?

Той погледна Едуард Карсън.

— Изглежда ми добро място, където Али може да прекара ваканцията, не мислите ли?

— Да, защо не. — Бъдещият президент вдигна мобилния телефон към ухото си. — Ще кажа на прессекретаря ми да се заеме с това.

Лин Карсън се приближи към Джак.

— Сега знам какво сте преживели, господин Макклюр. Дъщеря ви… — Тя се поколеба. В ъгълчетата на очите й заблестяха сълзи. Тя прехапа устната си. Изглежда, броеше наум до десет. Когато установи контрол над себе си, промълви: — Сигурно Ема ви липсва ужасно.

— Да, госпожо, така е.

Вече приключил с разговора, бъдещият президент даде знак на жена си, при което тя отстъпи и се обърна с гръб към тях, за да се върне към съзерцаването на външния свят, който беше завинаги променен.

— Джак, трябва да ти кажа нещо. Без съмнение си бил осведомен накратко за теориите, доказателствата и т.н.

— За П-2. Да, сър.

— Какво ти е мнението?

— Мисля, че има и нещо под повърхността. П-2 може да са основните заподозрени, но не смятам, че са единствените.

Лин Карсън пак се върна в стаята. Устните й бяха полуотворени, сякаш се готвеше да добави нещо, но като видя рязкото поклащане на главата на съпруга си, замълча.

Когато Карсън заговори отново, тонът му беше приглушен, заговорнически — вероятно по същия начин говореше и на закритите заседания, помисли си Джак.

— Джак, важното е, че не правиш прибързани изводи като тези политически драскачи. Искам да следваш собствения си инстинкт, да проследиш своите си улики. Затова упражних толкова политическо влияние, за да те вкарам обратно в играта.

Лин Карсън протегна ръка. Беше много лека и много студена, като крило на птица с кухи кости, но в нея пулсираше желязната решителност на родител. В нечовешката агония, блеснала в очите й, той разпозна своята собствена.

— Ужасно съжалявам.

Думите й криеха двойно значение и той го знаеше. Тя говореше както за Ема, така и за Али.

— Върнете ни дъщерята.

— Ще го направя. — Когато стисна ръката й, костите като че ли наистина бяха кухи. — Обещавам.

От очите на Лин Карсън бликнаха сълзи.