Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (12)

11.

Дъщерята на бъдещия президент се събуди в стая, която не й бе позната. Потънали в сенки, стените и таванът я заблуждаваха. Можеше да е в бункер или в голям салон, кой знае. Друга загадка, която не можеше да разреши, бе дали има прозорци. Една гола крушка, заобиколена от открояващата се полусянка на обикновен абажур, хвърляше изгаряща светлина върху главата и раменете й.

Тя седеше завързана за един стол, който сякаш бе ръчно издялан от сърцевината на гигантско дърво. Облегалката му с напречни летви се извисяваше над главата й, а седалката беше изплетена от тръстика. Лакираните в яркожълто повърхности бяха белязани от червени и лилави извивки, които напомняха както за листа на бугенвилия, така и за пръски кръв.

Китките й бяха завързани за огромните подлакътници с дебели кожени каиши. По същия начин глезените й бяха привързани към краката на стола, все едно я бяха прибрали в лудница от по-миналия век. Беше облечена в други дрехи, а не в тениската и момчешките боксерки, с които спеше. Краката й бяха боси. Усети слаб позив да пишка, но го потисна. Имаше далеч по-големи проблеми.

Али нямаше идея как се е озовала тук. Имаше смътен спомен за мазолеста ръка върху устата си, за това как в ноздрите й нахлу отвратителната миризма на етер. В края на краищата всичко можеше да се окаже кошмар. Усети собствената си миризма на пот, примесена от ужас, гняв и безпомощност.

— Ехо? Ехо! Има ли някой? Помощ! Измъкнете ме от тук!

Напрегнатият й глас звучеше странно в собствените й уши, като изпънат докрай ластик. Смърдяща от страх пот се стече под мишниците й. Крайниците й лудо се разтрепериха.

Това е сън, помисли си тя. Всеки момент ще се събудя в леглото ми в „Лангли Фийлдс“. Ако това беше истина, бодигардовете ми щяха да са ме спасили досега. Татко щеше да е тук заедно с цял батальон агенти от Сикрет Сървис.

В този момент пред погледа й се мярна мишка, истинска, жива мишка, и тя потръпна.

* * *

Както кучетата маркират територията си, двамата чернокожи младежи с нахлупени черни качулки изминаха отсечката на „Ти Стрийт“, разположена между Шестнайсета и Седемнайсета улица. Квартал „Анакостия“ във Вашингтон не беше най-подходящото място за негри и даже ако си като тези двама едри, дългокраки двайсетгодишни мъже, пак трябваше да се оглеждаш за колумбийци, които ако те хванеха, със сигурност щяха да те заговорят, да ти вземат всичките пари и след това вероятно да ти разпорят задника.

Тези двама младежи търсеха салвадорци — миниатюрни същества, с които можеха да се справят, върху които можеха да си излеят гнева, да им вземат парите и после най-вероятно да им съдерат задниците. Още преди години колумбийците, които държаха пазара на наркотици, бяха навлезли в гъсто населени от негри райони като „Анакостия“. Дребните заяждания се бяха превърнали в битки, а фронтовата линия се изместваше с всеки изминал ден. Войната за територия все още предстоеше да се разгърне с пълна сила, макар че витаещата във въздуха враждебност бе разяждаща като киселинен дъжд. След колумбийците, спускайки се като втори кръг колоездачи и следвайки ги по петите, идваха салвадорците, които се опитваха да си наврат човките. Така стояха нещата в „Анакостия“, такава бе обществената йерархия, написана със счупени кости и кръв.

Във всеки случай двамата младежи бяха излезли именно за счупени кости и кръв, затова когато видяха спрелия на светофара при „Оутс“ голям стар червен „Шевролет“ с изпръскани в пясъчножълто калници, се спуснаха към него от двете му страни с движение, което бяха репетирали и отигравали десетки пъти. Двамата много добре знаеха интервала от време, през който се сменяха светлините на светофарите в „Анакостия“, сякаш сами ги бяха инсталирали. Знаеха с колко секунди разполагат и какво трябва да направят. Бяха като пуснати на свобода каубои. Часовникът отмерваше секундите от 120 назад и ако искаха да си получат наградата, трябваше да ударят преди това. Още повече, че познаваха всички коли в квартала, особено тези на колумбийците — тресящи се адски машини с ревящи двигатели, боядисани в искрящи цветове, от които очите ти започват да пулсират и главата ти всеки момент ще експлодира. Опръсканият шевролет им бе непознат и затова беше разрешен за улов. Вътре седеше млад негър, който бе допуснал грешката, която външните за квартала лица правеха понякога — беше спрял в „Анакостия“, вместо да прелети като стрела, запращайки по дяволите червения светофар. В радиус от три километра нямаше пукнато ченге, което да го спре.

В действителност той изобщо не трябваше да е тук, затова заслужаваше всичко, което му се случи, включително да бъде издърпан навън от колата, хвърлен върху голата настилка, наруган и осмян, набит с цевта на пистолета и ритан, докато ребрата му започнаха да пукат. След като го укротиха и озаптиха, джобовете му бяха преобърнати и телефонът му, часовникът, пръстенът, синджирчето, изобщо всичко отиде в дълбоките полиестерни джобове. Взеха му и ключовете, само за да му дадат урок, да го натирят в кочината и да му заврат муцуната в помията. След това, надавайки животински викове и писъци, двамата разбойници потънаха в разтворената паст на нощта.

* * *

Привлечен от грозните ругатни и расистките псувни, които се сипеха като коктейли „Молотов“, Рони Крей наблюдаваше иззад плътните завеси на прозореца в задната стая, докато двамата хулигани изчезнаха по улицата, като крещяха и размахваха пистолети — символа на тяхната банда. Той познаваше и двамата и дори знаеше откъде са се сдобили с оръжията. Всъщност той отлично познаваше всяко едно гнусно влечуго в този пропаднал квартал, където добрите обноски бяха прокудени, а цивилизацията заспала, без изгледи да бъде събудена отново. Той познаваше начина им на живот, живот, от който не можеха да избягат. И използваше тази информация, когато му се налагаше. Например тези пистолети бяха стари и прегракнали като света и никое самоуважаващо се ченге от Вашингтон не би допуснало да бъде хванато на улицата с такова оръжие. Но тези евтини, достъпни и безконтролни пистолети бяха всичко, което тези млади мъже притежаваха. Също както белите младежи в Джорджтаун имаха родители, които да ги защитават, така тези разбойници имаха своите оръжия. И също като родителите, бедни или богати, оръжията най-вероятно няма да ти помогнат, когато най-много се нуждаеш от тях.

Тези мисли се стрелкаха в главата на Рони Крей, докато той изучаваше надрасканите с графити къщи и заобиколените от мръсотия и полуизсъхнала трева мрежести огради от другата страна на пустата, нашарена с дупки улица. Страхът беше разчистил района като сълзотворен газ. Парче вестник се издигна над вонящата канавка, като че ли е бил прочетен от някой от многото скръбни призраци, изхвърлени на брега на тази пустош. Накрая погледът му се спря върху единственото друго нещо, което се движеше в полезрението му — превърналия се в безформена маса млад чернокож, който пълзеше в канавката, единствения път, който го приемаше в обятията си. Но той бързо се изтощи и като морска звезда се просна в нечистотиите, голяма част от които бяха негови собствени.

Рони Крей наблюдаваше зорко като ястреб, който прелита над поле със зайци. Можеше да излезе и да помогне на младия мъж, но не го стори. Можеше да се обади на 911, но не го стори. Всъщност подобни идеи никога не му бяха хрумвали. Крей беше мисионер и като на всички добри мисионери съзнанието му беше праволинейно. Мисионерската страст изключваше всякакво отклонение от избрания път. Така че той остана зад пердето, гледаше утайката на света и събираше сили, защото само в най-дълбокото, само когато всяка надежда е изгубена, катализаторът на промяната пуска искра, която пламва в хиляди слънца.

Моментът наближаваше. Той беше сигурен в това, както знаеше със сигурност, че собственото му сърце бие или че дробовете му поемат въздух. Накрая, когато вече нищо не се движеше, той се обърна, с тихи стъпки се отдалечи и мина през потъналия в прах преден салон. Наоколо беше пълно с паянтови етажерки, отрупани със стари книги, изоставени списания, забравени грамофонни плочи в шарени картонени обложки. Не бяха негови и затова не изпитваше непреодолимо желание да ги категоризира, да ги подреди по азбучен ред, да им направи каталог или дори да им изправи ръбчетата, за да не го карат да скърца със зъби всеки път, когато погледът му попадне върху тях.

На облицованите стени в коридора бяха окачени черно-бели фотографии на момиче на не повече от двайсетина години, с интелигентни, силно раздалечени очи. Плоските, леко зърнести образи на лицето й бяха резултат от силен телеобектив като тези, които се използваха в полицията и в наблюденията на отряда за борба с наркотиците. На всички снимки задният план беше замъглен и размазан. Но на една–две от тях можеше да се различи част от знамето на Съединените щати.

Кухнята беше в жизнерадостно жълто. Вътре имаше дървени шкафове, боядисани в гланцово бяло. Пред долната част на прозорците бяха спуснати раирани пердета в ярки цветове. Той се поспря при бялата мивка, бавно изпи чаша студена вода, изми чашата със сапун и гореща вода и я постави точно в центъра на сифона, обърната наопаки. След това отвори хладилника. Всички метални скари бяха махнати, за да има място за момичето, което беше напъхал вътре с притисната брадичка към коленете. Очите й бяха потъмнели, а синкаво-бялата й кожа съсухрена. Ръцете й бяха върху бедрата. Лявата й ръка беше без китка. Той бръкна в триъгълното пространство между петите и задника й и извади платнена торбичка.

До кухнята имаше стаичка. Някога използвано като килер, помещението без прозорци беше оборудвано с малка мивка от неръждаема стомана, шкаф, излязъл като от приказка на братя Грим, и ожулен скрин, спасен от улицата и внимателно възстановен до най-малката подробност. Той отвори чекмеджетата на скрина, които бяха пълни с химически реактиви, лъщящи скалпели, ретрактори, стерилни спринцовки, стъкленици със серуми — всичките старателно подредени в редички между метални разделители, разпределени с математическа точност. Извади хирургически щипци и ги пъхна в десния джоб на гащеризона си.

После се протегна нагоре и отвори шкафа. В полумрака лежеше отровна змия, прилежно навита като моряшко въже. Светлината разкри бледорозова човешка плът. Персийската рогата пепелянка вдигна глава и тялото й бавно започна да се развива. Роговидните израстъци й придаваха зловещия вид на демон. Под тях рубиненочервените очи се отвориха и раздвоеният език затрепка навън. Когато забеляза платнената торбичка, челюстите й се разтвориха широко и отдолу се показаха пълни с отрова зъби.

— Хей, Кари, усещаш, нали? — тихо заприпява Крей. Розовото в устата й изглеждаше почти еротично. Хората са толкова предсказуеми, помисли си Крей с горчивина. Но вие не познавате Кари. Това бе най-вкусната част, като подправка, позната само на него. Тя можеше да се извива любовно около кръста му в продължение на години и после някой ден да впие зъби в плътта между палеца и показалеца му. Той усети, как беше онази френска дума, а, да, frisson^[1], усети как frisson наелектризира гръбнака му.

— Вечерята е сервирана. — Отвори торбичката и изтърси съдържанието й в леко извитата си длан. Плъхът лежеше на една страна, замаян и летаргичен от студа. Широката триъгълна глава на Кари се изви и езикът й започна да проучва. Пепелянката се уви около кръста на Крей и демоничната й глава надвисна над потрепващия плъх.

— Точно така — изпя Крей. — Наяж се, скъпа.

Раздвоеният език се стрелна и главата й се отдръпна назад. Точно когато, вече постоплил се, плъхът се претърколи и стъпи на краката си, Кари нападна. Плоската й глава се спусна напред и зъбите й потънаха във врата на плъха. Плъхът извъртя очи, опита да се освободи, но невротоксинът бе толкова мощен, че той даже не успя да помръдне.

А сега идва най-хубавото, помисли си Крей, докато Кари започваше дългия процес по гълтането на жертвата. Чудото на смъртта превземаше живота сантиметър по сантиметър. Защото, макар и парализиран, плъхът бе все още жив, очите му се въртяха от ужас, докато задните му части потъваха в гърлото на пепелянката.

След това Крей се върна в задната стая и извади ключ, прикрепен за гайка на гащеризона му с помощта на верижка от неръждаема стомана. Пъхна ключа в ключалката и влезе.

Вече озовал се от другата страна на вратата, той я затвори, заключи я внимателно, обърна се и попита Али Карсън:

— Какво ти сториха?