Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (15)

14.

Президентът и министър Пол седяха на задната седалка в бронираната лимузина и пътуваха от Белия дом към „Еър Форс 1“, който щеше да отнесе президента и малката му свита в Москва за среща с руския президент Юкин. В куфарчето на коленете на президента стоеше черната папка, която Пол му даде и която съдържаше доказателства, че назначеният от Юкин управител на държавната „Рус Ойл“ все още е действащ бивш убиец от КГБ.

Президентът можеше да използва президентския хеликоптер „Марийн 1“, за да стигне до летището, но преградата между пътниците и шофьора в лимузината им осигуряваше пълно усамотение — нещо, което се бе превърнало в мания на президента през последните няколко седмици от управлението му.

— Как вървят нещата около похищението? — поинтересува се президентът.

— Работим по всяка една следа — уклончиво отговори Пол.

— Хей, Денис, нека да наричаме нещата с истинските им имена, какво ще кажеш? Президентът погледна през бронираното затъмнено стъкло. — Бяхме благословени с голям късмет. Тази работа е истинско нещастие за семейство Карсън и Бог ми е свидетел, че всеки ден се моля за освобождаването на тази девойка, но тя ни предостави извинението, от което имаме нужда, за да обезвредим мисионерските секуларисти — до един. — Той пак се извърна и в очите му вече гореше набожният пламък. — Искам да знам защо това все още не е направено.

— Агентът на бъдещия президент, Джак Макклюр, върви по многообещаваща следа.

— Разбираш ли, Денис, ти току-що бръкна в същината на проблема.

Пол поклати глава.

— Не, не разбирам, сър — отвърна той, макар да беше напълно сигурен, че много добре схваща мисълта на президента.

— Струва ми се, че Джак Макклюр разваля работата.

— Сър, вярвам, че той е по следа, която може да ни отведе до похитителя на Али Карсън. Останах с впечатлението, че връщането й жива и здрава е основният ни приоритет.

— Забрави ли предишния ни разговор, Денис? Предай нареждането на Хю Гарнър и да се справим с това. Докато се върна от Москва, искам Първите американски светски проповедници да са арестувани. След това ще направя обръщение към нацията с доказателствата, които той ще е измъкнал от неговата Федерална служба за сигурност.

— Ще уведомя Гарнър веднага щом се качите на самолета, сър — каза Пол с натежало сърце. Чудеше се как да се справи елегантно с тази грозна и при това незаконна ситуация, която президентът му сервира. В момента не виждаше никаква алтернатива на това да пусне Гарнър след ПАСП, но таеше надежда, че ако настояваше Джак Макклюр да помогне на операцията, човекът на бъдещия президент може би щеше да намери начин да намали евентуалните неблагоприятни последици. Разбира се, това щеше да постави Макклюр директно на мушката на всеки. Той щеше да поеме натиска, ако се изпречеше пред очите на Гарнър, но това не можеше да се преодолее по никакъв начин. По принцип задачата на полевите агенти беше да се справят с всеки упражнен натиск спрямо тях. Освен това Макклюр можеше да бъде използван, докато агентът на Пол в Сикрет Сървис — не.

Докато министърът размишляваше, лимузината пристигна във въздушната база „Андрюс“. Пол, който цяла сутрин обмисляше дали да повдигне един крайно деликатен проблем, най-накрая взе решение, когато президентската лимузина спря на самолетната писта, на десетина метра от по-близкото крило на „Еър Форс 1“.

— Сър, преди да тръгнете, се чувствам длъжен да ви кажа, че…

— Да? — Ведрото, скоро избръснато лице на президента изглеждаше навъсено, мислите му вече бяха на хиляди километри от тук, в студената, потънала в сняг Москва. Несъмнено си точеше зъбите да постави Юкин на място.

— Найтуинг не се е появил на последната среща. — Найтуинг беше най-добрият шпионин на правителството, работещ под дълбоко прикритие.

— За кога е била уговорена тя? — сопна се президентът.

— За преди десет дни — отговори Пол също толкова отсечено.

— Денис, защо, за бога, ми съобщаваш това секунди преди да замина за тази жизненоважна среща с руския президент?

— Той пропусна резервните срещи преди четири дни и вчера също, сър. Сметнах за благоразумно да не ви безпокоя с това с надеждата, че Найтуинг ще се появи на повърхността. Но не го направи.

— Честна дума, Денис, като знам колко много ангажименти имаш, не разбирам защо изобщо си правиш труда да се занимаваш с това.

— Шпионите са хитри мъже, сър. Караме ги да правят много подмолни неща. Мокри поръчки. Хората, които убиват без угризение на съвестта, имат особена психология. Склонни са да мислят, че светът се върти около тях. Затова се справят успешно. Но вече съм ставал свидетел на това. Понякога някой процес от развитието спира. Желанието им да бъдат някой, да бъдат специални, да станат известни, прегазва самодисциплината им.

— Какво е това? Психология? — сопна се президентът.

— Сър, искам да изясня гледната ми точка. Когато самодисциплината на един шпионин изчезне, той се превръща в сериен убиец.

Ръката на президента беше на дръжката на вратата. Изражението на лицето му подсказваше, че единият му крак вече беше стъпил на руска почва.

— Сигурен съм, че нещата с Найтуинг не стоят така. За бога, той е безценен шпионин вече трийсет години. Нищо не се е променило, уверявам те. Спри да се бориш с призраци. Убеден съм, че зад мълчанието му се крие основателна причина. — Той се усмихна насърчително. — Концентрирай се върху месионерските секуларисти. Остави Найтуинг да се грижи сам за себе си.

* * *

— Лошото в предложението на президента е — обясни Пол, — че на никой шпионин, дори на толкова добър и затова неприкосновен като Найтуинг, не трябва да му бъде позволявано да бъде независим до такава степен. Според мен това е рецепта за разюзданост и най-после за сриване на основните морални принципи.

— Президентът дойде да ме види. — Някаква блещукаща искрица в мозъка на Луиз я беше пробудила от унеса й. — Не е ли мило?

— Много е мило, скъпа.

Пол и съпругата му седнаха в остъклената веранда на санаториума, в който живееше тя. Той усещаше вълните на лъчистото отопление, които струяха от покрития с плочки под.

— Татко — обърна се тя към него, — къде съм?

— Вкъщи, скъпа. — Пол стисна ръката й. — Ти си си вкъщи.

Като чу това, Луиз се усмихна равнодушно и се върна в загадъчния си вътрешен свят. Пол се вгледа в лицето й. Деменцията не беше засенчила красотата й. Сърцето още го болеше от това. Но сега ги делеше стъклена стена и независимо от усилията му той не можеше да преодолее тази ужасяваща преграда. Тя беше изгубена както за него, така и за самата себе си. Пол не можеше да понесе мисълта и затова идваше и говореше с нея, все едно тя му е най-близкият довереник, какъвто не успя да стане, докато беше млада и жизнена. Той по необходимост я беше изолирал от служебния си живот и сега, за да преобрази времето, прекарано с нея, в спомен, който можеше да отнесе в истинския свят, той й се изповядваше.

— Луиз, наследих Найтуинг преди осем години. Най-много ме тревожи фактът, че макар да отговарям за него, никога не съм го виждал. Можеш ли да повярваш? Срещите бяха задочни, с оставени запечатани съобщения за „чичо Дан“, винаги в различен хотел във Вашингтон, избран от Найтуинг.

Той поклати глава. Докато мислите му се обличаха в думи, загрижеността му нарастваше.

— В началото Найтуинг ни осигуряваше информация за Русия и Китай. После разшири полето си на действие. Даваше ни безценни разузнавателни сведения за решенията, взимани зад затворените врати в ключови държави от Близкия изток, някои от които имат претенции да са наши съюзници. Тези сведения винаги се оказваха надеждни и ценни, така че можеш да се досетиш защо президентът настоява да се отнасяме към него много деликатно. Но Найтуинг е бил замесен в съмнителни задачи, действа по свои собствени принципи. Нима е чудно безпокойството ми, че фактически не знам нищо за него? Досието му е необичайно тънко. Силно подозирам, че информацията в него е по-скоро измислена. Чие дело е това и защо го е направил, остава загадка. Предишният отговорник на Найтуинг не е между живите и няма кого да попитам. Повярвай ми, прекарах много безплодни нощи в четене на базата данни на вътрешната сигурност, която сега включва базите данни на ЦРУ, ФБР и Агенцията за национална сигурност, но не намерих дори и да се споменава за Найтуинг някой си. Вече на няколко пъти ми хрумна идеята, че досието е написано от самия Найтуинг.

Ръката на Луиз, сгушена в неговата, беше студена, и той имаше чувството, че говори на мраморна статуя — чудесно изработена, но все пак от камък. Чудеше се дали го чува, дали гласът му й е познат, като любима радиостанция, която човек е слушал, докато е бил млад. Харесваше му мисълта, че гласът му вероятно я кара да се чувства сигурна, в безопасност. Обичана. Очите му се навлажниха и сълзите временно го заслепиха. Той продължи да говори, решен повече от всякога да превърне посещението в нещо лично и интимно, на което ще може да се наслаждава по-късно, когато се озове навън в забързания свят. Тогава щеше да си мисли за нея как стои тук, затворена в лабиринта на собственото си съзнание.

— Всъщност, Луиз, само двама души знаят повече за този шпионин от самия мен — президентът и съветникът по национална сигурност. Предвид безгрижното отношение на президента към внезапното изчезване на шпионина започвам да подозирам, че един от тях двамата против всички правила е бил в контакт с Найтуинг без мое знание. Но отлично съзнавам, че опитите ми да докажа това подозрение са сигурен начин да се самоубия в политическо отношение.

Не, реши той, докато набираше Хю Гарнър по мобилния. Ще трябва да приеме съвета на президента и да се концентрира върху отвличането на Али Карсън и върху Първите американски светски проповедници. За момента нямаше друг избор, освен да остави Найтуинг, който според досието се казваше Иън Брейди, да прави каквото иска. Но щом съветникът по национална сигурност сега имаше изгодна позиция пред президента, тогава беше време той самият да се свърже с неговия мощен съюзник, тъй като неочаквано политическият пейзаж се бе превърнал в плаващи пясъци. Въпреки опасността той трябваше да направи решителен ход, преди те да го погълнат.

Разговорът приключи и той освободи ръката си от вялата хватка на Луиз. Когато се наведе и я целуна по бледите устни, през тялото му премина тръпка на любов и силно желание. В мислите му тя беше с румени бузи, засмяна, а дългата й коса блестеше на слънцето, докато той си играеше с нея.