Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (41)

40.

— Набий си го в главата, Джак — каза Шарън в спешното отделение. — Всички имаме таен живот, не само ти.

Сега Джак осъзна истината в думите й. Дъщеря му е водела таен живот точно под носа му. Все едно никога не я беше познавал. А това, разбира се, беше недостатък, за който Шарън непрекъснато го обвиняваше. Но като имаше предвид думите й, той реши, че трябва да разбере дали тя е знаела за тайния живот на Ема.

— Щом е била толкова силно привлечена от мъглявините на религията и държавното управление, защо не се е присъединила към някоя мирна организация като Първите американски светски проповедници? — попита Джак.

— Защото това беше Ема — отговори Али. — Защото тя никога не вършеше нещата наполовина, защото беше силна и сигурна в себе си. И преди всичко защото смяташе, че групата евангелисти, окупирали федералното правителство, са подстрекатели към война, че единственият начин да се привлече вниманието им, да бъдат атакувани, да бъдат изобличени, е с радикален отговор.

— Мразела е подстрекателите към война и затова самата тя е станала такава? — Джак поклати глава. — Това не противоречи ли на логиката?

— Философите твърдят, че откакто свят светува, „каквото почукало, такова се обадило“ е справедлив отговор.

Разхождаха се в джунглата от дървета и храсталаци зад къщата. Небето почерняваше, сякаш постепенно се покриваше със сажди, и студен вятър поклащаше най-горните клони. Джак премисляше казаното от Али, защото нещо в думите й го глождеше и придобиваше застрашителни размери в игралното поле, на което се озова.

Той поспря до гигантския дъб.

— Да обсъдим това малко по-подробно. Ема е знаела, че баща ти спечели изборите, че сегашната администрация почти си е изпяла песента. Защо просто не е изчакала идването на новия режим?

Али поклати глава.

— Не знам, но в действията й се усещаше припряност.

— Добре, нека оставим това настрани за момент. Ти каза, че тя е искала да изложи администрацията с радикално ответно действие.

— Точно така.

— Каза ли ти какво е имала предвид?

— Да. П-2 иска да провокира краен отговор от страна на администрацията.

— Но тогава със сигурност ще има кръвопролитие.

— В това се състои цялата работа. — Али облиза устни. — Нали разбираш, колкото е по-кървав, нападателен и жесток отговорът, толкова по-добре. Защото П-2 цели да покаже на цялата държава какво е истинското лице на сегашната администрация. Няма да им е лесно да приберат на топло всички членове на П-2. Според Ема те всичките са млади хора на нашата възраст, никой не надвишава трийсетте. Когато има кръв по улиците, когато Америка види синовете и дъщерите си избити, тогава най-накрая ще разбере истинската същност на хората, които изнасят война и смърт по света.

Джак беше потресен до мозъка на костите си.

— Планират да станат мъченици.

— Те са войници — отвърна Али. — Жертват живота си за това, в което вярват.

— Но това, което планират, е чудовищно, безумно.

— Каквато е и външната ни политика от осем години.

— Но не това е начинът.

— Защо не? Седенето със скръстени ръце не свърши кой знае каква работа, нали така? Всеки, който е казал или направил нещо в знак на протест срещу основани на вярата действия, е бил осмян или, още по-лошо, заклеймен като предател от новинарите, контролирани от администрацията. Господи, виж през какво преминават членове на опозиционната партия: нелегална война, скандали, данни, че правителството запушва устата на учените и специалистите по въпросите за оръжията за масово унищожение и глобалното затопляне. Ако ролите на партиите бяха обърнати, можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че този президент досега щеше да е дискредитиран.

Защо ми се струва, помисли си Джак, че слушам Ема, а не Али? Случваше му се нещо много странно. То започна в момента, в който двамата с Али прекрачиха прага на къщата и продължаваше сега, докато се разхождаха в горичката. Появи се странното усещане, че светът най-после започва да придобива смисъл за него — ако не светът, то поне неговият свят, този, който той криеше от другите и който го отделяше от тях. Точно както имаше чувството, че усеща Ема — макар тя да не беше вече на този свят, поне по ограничените стандарти на създадената от човека наука, — по същия начин усети, че неговият свят и светът, който винаги е бил затворен за него, започваха да се сливат. Нарастваше напълно непозната за него надежда, че един ден ще може да стъпи едновременно и в двата свята, че ще може да живее в единия, без да се откаже от другия.

Много му се искаше да предложи този подарък на Али и затова каза:

— Искам да се срещнеш с един човек.

Али го изгледа скептично.

— Не и още един психиатър. Дойде ми до гуша от изследвания и ръчкане да проговоря.

— Няма да е психиатър — обеща Джак.

Вместо да се върнат към предната част на къщата, където беше паркирал, той я преведе през шубрака. Отзад стоеше паркиран белият „Континентал“ на Гъс, който Джак поддържаше в идеално състояние.

Али влезе в колата и се засмя от задоволство. Джак седна зад волана, завъртя ключа и големият двигател оживено замърка. Потеглиха с изключени светлини, без изобщо хората от Сикрет Сървис, които бяха паркирали на „Уестморланд“, да ги забележат.

Той пусна касетофона и Джеймс Браун поде „It’s a Man’s World“ от средата на песента.

— Охо! — възкликна Али.

„Да, съгласи се Джак наум, именно.“

Десет минути по-късно пристигнаха на „Канзас Авеню“ и не успяха да се доближат до сградата на Възродителната мисионерска църква. От двете страни на улицата и по тротоарите бяха издигнати бариери. Зад тях имаше над десет коли без обозначения и антитерористични микробуси.

Сърцето на Джак се преобърна в гърдите. Той каза на Али да изчака в колата, слезе и показа документите си на един от двайсетината мъже в костюми, които се навъртаха наоколо. След това забеляза Хю Гарнър, който ръководеше операцията, и прибра картата си за самоличност.

— Здравей, Макклюр — поздрави Гарнър. — Какво те води насам?

— Имам среща с Крис Армитидж от ПАСП — излъга Джак.

Лицето на Гарнър се разтегна в гримаса.

— И ние, Макклюр. Лошото е, че не можем да го открием. Нито него, нито приятелчето му Питър Линк. — Гарнър наклони глава. — Ти случайно да знаеш къде са?

— Ако знаех, нямаше да съм тук и да говоря с теб — отвърна Джак. — Бих искал да говоря с някой друг от офиса на ПАСП.

— Боя се, че това е невъзможно — каза Гарнър със самодоволна физиономия. Един от хората му го извика, при което той се извърна, даде няколко заповеди и пак се обърна към Джак. — Тук няма никой. Офисът е затворен.

Джак се замисли за всички потънали в работа мъже и жени, които видя, докато отиваше към кабинета на Армитидж.

— Къде са всички останали?

— Във федералния арест — ухили се Гарнър. — Нямат право да извършват дейността си. Ще бъдат задържани толкова дълго, колкото е необходимо. Нито ти, нито който и да било друг може да ги види без писмено разрешение, подписано лично от съветника по национална сигурност.

Джак залитна назад като ударен от гръм.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Преди час президентът се появи по телевизията и направи изявление, подкрепено с дадените му лично от руския президент доказателства, че ПАСП и П-2 са финансирани от Пекин. — Гарнър се ухили още по-широко. — На всички им е повдигнато обвинение в държавна измяна по силата на закона против тероризма от декември 2001 година.

* * *

На юг от барикадите, които блокираха авенюто, имаше тясна уличка. Джак подкара колата към „Чилъм Плейс“ и паркира на един празен паркинг. Али не си отваряше устата. Той беше наясно, че тя отлично разбира какво се е случило.

— Защо дойдохме тук? — попита Али най-после. — Да седим в мрака с изгасени светлини и изключен двигател?

— Отиваме на край света — каза Джак съвсем сериозно. — Ще се махнем от координатната система.

— И какво ще правим там?

— Разкажи ми още за Ема.

Али усети как познат ужас стисна сърцето й. Откакто Джак и Нина я спасиха, се чувстваше в треска, измъчваха я пристъпи на безпокойство, обливаше я студена пот, видения на застрашителни сенки й шепнеха ужасни неща. Виждаше Крей навсякъде. Като че ли той я дебнеше, наблюдаваше всяко нейно движение, чуваше всяка нейна дума и всеки неин дъх. Често, останала сама, тя трепереше, скована от студ до мозъка на костите. Крей се беше превърнал в слънцето, луната, облаците в небето, които се движеха заедно с нея, вятърът, който шумолеше в клоните на дърветата. Винаги беше с нея, заплахите му се преплитаха с идеите му, със странната и неудържима откритост и свобода, които тя чувстваше в негово присъствие. Тези противоречиви чувства я объркваха и ужасяваха още повече. Вече не знаеше коя е всъщност или по-точно вече не можеше да упражнява контрол над самата себе си. Нещо зловещо и невероятно страшно беше станало с нея в онази стая, където беше той. Честно казано, не можеше да си спомни някои моменти и това й действаше успокояващо. Не искаше да бърника под непознатата повърхност на смътната тревога, че не може да си спомни. Усещаше, че нещо се е изплъзнало от нея, за да бъде заменено от нещо друго. Вече не беше онази Али Карсън, която спеше в общежитието.

От друга страна, сега тук беше Джак. Тя много го харесваше и му имаше доверие. Той я караше да се чувства в безопасност както никой друг. Завидя на Ема за този баща, но после за пореден път си даде сметка, че Ема е мъртва, и се засрами, че подобна мисъл даже мина през главата й. Но дори мисълта да говори с него за Крей, за това, което се случи, отключваше чувство на паника, което тя не можеше да разбере, макар да се опитваше да го контролира.

— Веднъж Ема ми каза, че никога не виждаме себе си наистина — каза тя, опитвайки се както да се успокои, така и да му отговори. Усещаше, че докато продължава да говори за Ема, приятелката й не е мъртва, че част от нея, онази част от Ема, която те виждаха и чуваха, щеше да остане. — Каза, че виждаме само отражението си — в огледала, във вода. Но изобщо не изглеждаме така в действителност. Затова вечер често играехме една игра. Сядахме на леглото една срещу друга и се редувахме да описваме лицето на другата до най-малката подробност — първо челото, после очите, носа, бузите, устата. И Ема беше права. Опознавахме самите себе си от различен ъгъл.

— Както и една друга — добави Джак.

Али се загледа в празното пространство отвъд предното стъкло.

— Вече се познавахме по-добре, отколкото ако бяхме сестри. Бяхме се открили взаимно, обичахме се. Споделяхме нощта с цялата й самота, смълчаност, потайност.

И изведнъж й се стори, че Ема седи до нея. От гърдите й се изтръгна леко ридание и заплака. Тя трябва да е тук, помисли си Али. Тя би разбрала какво ми се случи, тя ще може да ми каже защо се чувствам толкова странно, защо всичко изглежда страшно. Всичко, освен Джак.

— Тайни като например с кого се срещаше Ема под дъбовете до „Лангли Фийлдс“?

За миг настъпи мълчание и Али се сви на седалката. В главата й бушуваше борба между това, което искаше да направи, и това, което се чувстваше длъжна да премълчи.

— Добре, излъгах те за това, но само за да предпазя Ема, онази част от живота й, която тя ми беше доверила.

— Значи знаеш с кого се е срещала?

Али прехапа устна. Подобно на облак, покрил с воала си луната, върху нея се спусна сянка. Очите й изгубиха фокус, а после погледът й сякаш се фиксира върху далечен остров. Стомахът й се сви на топка, студена пот започна да се стича под мишниците и по кръста й. Вече нямаше връщане назад, но знаеше, че не може да каже на Джак, че отвличането е дело на Крей. Ако се придържаше към това, което й каза Ема, всичко щеше да е наред. Единственото нещо, което я успокояваше, бе да говори за приятелката си, да се чувства по-близо до нея. Затова тя продължи вече започнатия от самия Крей процес да разделя мислите си на две — да говори за приемливото и да отблъсква забраненото.

— Ема каза, че името е Рони Крей.

До този момент Джак си бе мислил, че изразът „кръвта му се смрази“ е просто фигура на речта. Но сега го преживя буквално. Ема се е срещала със сериен убиец, с мъжа, който отвлече Али. Дали Али е разбрала това? И тъй като тя едва започваше да се разкрива пред него, той прецени, че моментът не е подходящ да й каже.

— Но още от самото начало тя подозираше, че Рони Крей вероятно не е истинското му име — допълни Али.

Всеки един причудливо навит синапс в мозъка на Джак затрепка.

— Какво я е карало да се съмнява?

— Ема прочете много материали за патологичното състояние да си Аутсайдер. Всъщност тя буквално беше научила наизуст „Аутсайдерът“ на Колин Уилсън. Именно оттам взе термина и така разбра, че тя самата е такава. Прочете и още една книга на Уилсън. Мисля, че се казваше „Криминална история на човечеството“. Във всеки случай беше чувала името Рони Крей и го провери. Той е един от двама близнаци убийци от Ийст Енд в Лондон. Патологията им я впечатлила и мисля, че това беше една от причините дори да се заслуша в този човек.

— Те са споделяли възгледите на П-2.

Тя кимна.

Джак почувства вътрешната борба на дъщеря си. Този важен епизод се беше случил, докато той бе изцяло отдаден на работата си. Животът на дъщеря му се беше изплъзнал между пръстите му като пясък.

— Тя не усети ли потенциалната опасност?

— Разбира се — отвърна Али. — Но в това му беше чарът, затова не се оттегли. После започна да подозира, че Рони Крей крие някакви тайни, и се зае да разбере какви са.

— Не мога да повярвам — каза Джак. И това бе самата истина.

— Защо? — попита Али. — Ти би направил същото.

Нямаше смисъл да й казва, че той е мъж на възраст и има зад гърба си години обучение.

— Знаех си, че тя не би следвала Крей сляпо.

— Ема никога не вършеше каквото и да било на сляпо.

— Дори и да се дрогира?

— Най-вече що се отнася до наркотиците. За Ема вземането им беше, как да кажа, социален експеримент.

— Какво имаш предвид?

— Чудеше се дали опиянението ще й даде възможност да постигне друго ниво на състоянието „Аутсайдер“. Да докосне, знам ли, безкрайността.

— И постигна ли го?

— Ами… разочарова се. Беше убедена, че има нещо непостижимо, но то е отвъд нашите възприятия.

— Аз съм имал същото усещане — вметна Джак.

Али кимна.

— И аз.

Той се замисли.

— Тя наистина ли искаше да стане член на П-2, или я водеше желанието да разбере нещо повече за Крей?

Али сви рамене.

— Мотивите на Ема никога не бяха прости. Но знам едно нещо със сигурност. Тя беше твърде умна, за да последва вожда с лъжливите обещания ей така. Вътрешният й глас беше ненадминат.

Джак се замисли за случаите, когато Ема се опитваше да го укроти по време на някой от словесните му спаринги с Шарън, как думите й влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Защо го е правил? Защо е подценявал мнението й? Или беше твърде трудно да се изправи лице в лице с истината в думите й?

— Има и още нещо — каза Али. — Имам чувството, че тъй като знаеше колко е опасна връзката й с Крей, тя си водеше дневник.

Това събуди интереса на Джак.

— Претърсих всичко след катастрофата — каза той. — Нищо не намерих.

Страхът на Али се върна с пълна сила.

— Може и да греша. Това е само подозрение. Имам предвид, че тя никога не ми е казвала нещо директно.

И все пак си заслужава да се помисли върху това, каза си Джак. Може да е пропуснал нещо.

— Хайде да тръгваме — подкани я той, докато слизаше от колата. Когато Али го настигна, той я поведе по уличката, а после покрай задната част на сградите на „Канзас Авеню“. Трябваше да внимават, когато приближаха гърба на постройката, ползвана от ПАСП, защото тя беше осветена като самолетна писта. Федерални агенти с бронежилетки, полицейски каски и автомати, заредени с халосни патрони, кръстосваха наоколо.

Джак се насочи към сенките на огромните складове вдясно и преведе Али през врящото от активност поле на действието. Докато се придвижваха напред, светлината продължи да избледнява, накрая пак се озоваха погълнати от мрак. На гърба на сградата, която някога приютяваше „Хай Лайн“, двамата започнаха да лазят, докато стигнаха стена без прозорци. Джак прокара пръсти по стената и намери каквото търсеше — очертанията на врата, която клиентите детективи на Гъс използваха, за да влизат и излизат, без никой да ги види.

Той извади от портфейла си кредитна карта и я мушна в процепа от лявата страна. Само след миг, макар Али да не чу никакъв шум, той пъхна върховете на пръстите си в малкия отвор и вратата се отвори навън.

Двамата се шмугнаха вътре едновременно и Джак моментално затвори вратата след тях. Намираха се в почти непрогледна тъмнина. Пред тях се виждаше тънка ивица мека светлина, която се пронизваше през пролуката между вътрешната врата и пода.

Джак пристъпи към вратата, завъртя облата дръжка, отвори и прекрачи прага. Крис Армитидж се извъртя, сграбчил една тръба.

— Спокойно, момче — каза Джак. — Може да се нараниш така.

Армитидж приличаше на диво животно.

— Как, по дяволите, ни намери?

Джак погледна зад него. Питър Линк спеше на един диван.

— Да кажем, че ми е известно, че тези постройки са служили за леговища на контрабандистите от 30-те години. Пълни са с тайни изходи за надхитряване на полицията.

Устните на Армитидж се изкривиха в сардонична усмивка.

— Явно нищо не се е променило оттогава. — Той въздъхна и остави тръбата. — Предполагам, че са те вербували да ни прибереш на топло.

— Наложи се да се промъкна скришом покрай агентите от Сикрет Сървис, за да вляза, без да ме забележат — обясни Джак. След това се обърна и кимна.

Очите на Армитидж се разшириха.

— Мили боже!

— Крис Армитидж, това е Али Карсън, дъщерята на бъдещия президент. Али, Крис е един от лидерите на Първите американски светски проповедници.

— На това, което остана от тях — поясни Армитидж. — Здрасти, Али. — После се обърна към Джак: — Защо, за бога, си я довел тук?

Джак се усмихна.

— Мислех си, че вие двамата трябва да се запознаете.

— Организацията ми току-що беше очернена от президента на Съединените щати с помощта на руския президент. — Армитидж се разсмя горчиво. — Моментът не е най-подходящ за социални сбирки.

— Не виждам да си зает с нещо по-належащо — отвърна Джак.

Армитидж кимна.

— Така е. — Той вдигна ръка. — Съжалявам, не мога да ви предложа много удобства. — Посочи един хладилник. — Там има кола и сок. И замразена храна.

Джак и Али поклатиха глави, докато сядаха на два стола, разположени един срещу друг. Армитидж седна на ръба на дивана.

— Как е Линк? — попита Джак.

— Ни жив, ни умрял, както виждаш — Армитидж прокара ръка през косата си. — Ще се оправи. Благодаря, че попита. Благодаря за всичко.

Джак не обърна внимание на думите му.

— Искам да ти задам няколко въпроса за един бивш член на ПАСП. Мъж, когото познаваш под името Рони Крей.

— О, той ли!? — Армитидж потърка брадичката си. — Интересен тип наистина. Много умен, много емоционален. И си беше написал домашното. Познаваше до най-малката подробност всяка тема, която подлагахме на разискване. Всъщност той беше толкова компетентен, че двамата с Питър искахме да поговори заедно с нас пред другите.

Армитидж отвори хладилника. Предложи им нещо за пиене, след което извади една кутийка кола и я отвори.

— Преди всичко Крей притежаваше особена харизма. И това беше другата причина да искаме да играе по-активна роля. Но той отхвърли предложението ни. — Армитидж отпи малко от газираната напитка. — Каза, че може да ни отделя само по два-три дни на седмица. Освен това бил от онзи тип хора, които стояли зад кадър.

— Ти повярва ли му?

— Интересен въпрос. Бих казал да. По особен начин. Той имаше проблеми с общуването с останалите членове на ПАСП. Нямаше… поради липса на по-подходящ израз, ще кажа социални обноски.

— В какъв смисъл?

Армитидж започна да върти кутийката с кола между дланите си.

— Не беше толерантен към хората, които не вършеха нещата според неговите виждания… и със скоростта на светлината. Нервираше по-голяма част от колегите си, защото явно му липсваше грам търпимост. Каквото му беше в главата, без значение колко е грубо, това му беше и на устата. Спомням си един случай, когато го повиках в офиса, за да поговорим за отношението му към хората, с които трябваше да върши съвместна работа. „Добре, каза той, сигурно ще могат да се организират по-добре.“

— Искам да си създам по-пълна представа за него — каза Джак. — Ще ми го опишеш ли?

— Разбира се. — Армитидж се замисли за момент. — На първо място, изглеждаше доста добре, но по особен начин. Загадъчен, потаен… и харизматичен, както вече казах. Висок и строен. В добра форма. Изглеждаше като да наближава петдесетте, но имах чувството, че е по-възрастен, да речем около петдесет и пет.

Мозъкът на Джак работеше на две нива. Докато използваше описанието на Армитидж, за да си изгради представа за Крей, той наблюдаваше Али за признаци на безпокойство или нервност. В края на краищата, мъжът, който Армитидж описваше, я беше отвлякъл и я държа в плен в продължение на седмица. Но тя изглеждаше странно вглъбена, като че ли мислите й бяха някъде далеч, далеч.

Армитидж довърши колата и остави кутийката настрани.

— Струва ми се, че имаше успех сред жените. Мъжете усещаха, че трябва да се защитават от него.

— Знаеше ли, че Рони Крей се е подвизавал и под името Чарлс Уитман? — попита Джак.

— Какво? Не. Много ясно, че не. — Армитидж изглеждаше и звучеше искрено шокиран.

— Вие проучвате ли хората… проверявате ли миналото им?

— Разбира се. Не искаме в редиците ни да има хора с досиета. Но, честно казано, проверката е доста повърхностна. Всички страдаме от хронична преумора от работа.

Джак кимна съчувствено.

— Според мен той е разчитал на това. Съмнявам се, че лъжите на Крей се изчерпват с тези две имена. — Той се обърна към Али. — Ти как мислиш?

— Али — повика я Армитидж, — ти познаваш ли този мъж?

За миг я връхлетя толкова силен пристъп на паника, че едва си пое дъх.

— Една моя приятелка го познаваше — изписука тя. — Дъщерята на Джак, Ема.

— Чудя се — каза Джак с напълно безразличен тон — дали и ти не го познаваш.

Паниката на Али се засили и стигна прага на поносимост. Не можеше да скочи и да избяга от стаята.

— Аз ли? — Той знае, помисли си тя. Той знае, че Крей ме отвлече. — Никога не съм го срещала.

— Скоро не си ли била с някого, чието описание да съвпада с това, което Крис даде на Рони Крей?

Али не отговори, но Джак долови как като невидима ръка я обзе някакво напрежение.

Джак сви рамене.

— Сигурно съм се объркал. — Той насочи вниманието си към Армитидж, който следеше разиграващата се сцена с интерес, примесен с известна доза объркване. — Най-добре да решим какво ще правим с теб и Питър. Не можете да се укривате тук завинаги.

Али отново се озова насред бойното поле в душата й. От едната страна стоеше Рони Крей, който внушаваше ужас с всезнанието си, а от другата — Джак, нейният спасител, който я разбираше също като Ема. И докато мислеше за Ема, усети как в тялото й прииждат силата и куражът на приятелката й. Дали Ема щеше да излъже Джак? Али знаеше, че отговорът е „не“. Тогава как самата тя можеше да го направи?

— Познавах го — промълви тя.

— Мислил ли си как ще се измъкнете от този затвор? — обърна се Джак към Армитидж.

Вътрешностите на Али се бунтуваха.

— Този мъж ме отвлече от „Лангли Фийлдс“ — настоя тя.

Джак се обърна към нея.

— Защо не ми каза?

Али беше уплашена.

— Съ-съжалявам. Знам, че трябваше да ти кажа по-рано.

— Любопитно ми е защо не го направи. — Джак знаеше, че в никакъв случай не бива да допуска в тона му да се долови упрек. Видя как по лицето й, плувнало в пот, се прокрадва ужас.

Али наведе глава.

— Пазех тайната на Ема. Мислех си, че ако кажа само едно нещо, това неминуемо ще поведе към останалите.

— Но ти ми сподели за желанието на Ема да се присъедини към П-2. След това можеше да ми кажеш за Рони Крей.

Али пъхна ръце под бедрата си. Ръцете й бяха изпънати като струни.

— Той каза, че ако проговоря пред някого за него, ще ме намери и ще ме убие.

— И как ще разбере?

Али пак плачеше и не можеше да спре.

— Нямам представа, но той знаеше всичко за мен, включително какво съм правила с едно гадже, за лекарите ми, в коя болница съм родена.

Джак искаше да я прегърне, но интуитивно усещаше, че нито моментът, нито мястото са подходящи. Беше чел, че жертвите на похищение или изнасилване често реагират отрицателно, когато ги докосват, дори това да е истинското им желание.

Али дишаше тежко, сякаш току-що беше финиширала стометров спринт. „Ема, моля те, помогни ми да съм силна.“ Мислите й препускаха необуздано. В много отношения, при това съществени, Ема и Джак си приличаха. Затова му вярваше колкото на нея, затова можеше да сподели с него личните си страхове.

— Той присъства в сънищата ми. Винаги е там.

Стомахът на Джак се сви.

— Какво ти казва? Какво иска?

Тя хълцаше от плач.

— Не мога да си спомня. — Тялото й се разтресе от конвулсии. — Каквото и да е искал, ти пръв стигна до мен и ме спаси.

Той виждаше какъв ужас изпитва Али от този мъж. И как иначе? Целият й живот беше в неговите ръце. Изневиделица в съзнанието му ясно се откроиха направените с телеобектив снимки, които висяха в къщата на Мармозетката. Особено онази, на която Али и Ема вървяха през двора на „Лангли Фийлдс“.

Как, запита се той, Рони Крей или който и да се криеше под това име се е сдобил с цялата тази информация? Някои факти, като например за болниците и лекарите, бяха включени в публичните регистри, но други неща, като интимните подробности от личните й взаимоотношения, със сигурност не можеха да бъдат открити там. Ако този тип беше призрак, Джак щеше да разбере. Но човек? В такъв случай сигурно беше медиум.

В дъното на съзнанието на Джак странно подредените му синапси си играеха с триизмерния пъзел, който той сглобяваше в главата си. Изведнъж пъзелът се извъртя в друга посока и той съзря формата на липсващия елемент.

— Али — сърцето му щеше да изскочи от гърдите, — името Иън Брейди звучи ли ти познато?

— Разбира се — тя кимна. — Той и партньорката му Майра Хиндли са извършвали така наречените „блатни убийства“. Между 1963 и 1965 година, ако не се лъжа.

Опа! Джак чу как липсващото блокче от пъзела падна на мястото си. Доказателство, че мъжът, който похити Али и уби охраната й от Сикрет Сървис, е същият, който преди двайсет и пет години уби двама мъже с неизвестни имена при „Макмилън Резервоар“, а малко след това Мармозетката и Гъс.

Джак беше обвинил не когото трябва. Сирил Толкан беше виновен за много престъпления, но убийството на Гъс не беше сред тях. Колко ли хитър е този Крей/ Уитман/ Брейди, щом е използвал за убийствата ръчно изпилена палета, напълно съзнавайки, че това ще насочи разследващите към друг човек?

В този ред на мисли, дали серийният убиец не бе използвал същия метод и сега, двайсет и пет години по-късно? Беше оставил улики, които да поведат разследващите към ПАСП и П-2 и съответно да отдалечат следите от него. Всички лапнаха въдицата, с изключение на Джак, чийто мозък вече беше кален в подреждането на пъзели. В началото нещата просто не си бяха на мястото, но впоследствие, малко по малко, с появата на все повече елементи от кубчето на Рубик, Джак започна да добива представа за преследвания от него обект.

Вече нямаше никакви съмнения. Този мъж беше личното му отмъщение. Веднъж Крей го направи на глупак, но този път Джак или щеше да се добере до него, или щеше да умре.

В този момент мобилният му телефон завибрира. Преди да тръгнат от къщата, беше изключил звука му. Получи есемес само от две букви: КС. Беше от Нина, но какво, по дяволите, означаваше? Джак нямаше навика да праща съобщения и нямаше никаква представа какви съкращения се използват.

Той показа екрана на Али.

— Какво означава това?

— Къде си? — Али го изгледа. — Иска да те види.

Джак се замисли за момент. След като се изплъзна на агентите от Сикрет Сървис, не можеше да се появи на среща с Нина, водейки и Али, и със сигурност нямаше да я остави в къщата, независимо дали има охрана от Сикрет Сървис или не. Веднъж вече се издъниха и не можеше да рискува втори път.

Как да отговори на Нина, без мястото да събуди подозрение? Канеше се да помоли Али да напише отговор, но размисли. Беше странно Нина да му пише съобщение, вместо просто да му звънне. Предвид случилото се с „черната кола“, Джак не беше в настроение да рискува. Влезе в интернет и отвори „Гугъл“. Имаше няколко запаметени линка. Избра един и го изпрати на Нина. Нямаше да свърши никаква работа на евентуалните подслушвачи.

— Добре, ние трябва да тръгваме. — Двамата с Али се изправиха. — Засега се спотайвайте. Ще ви стигне ли храната за една седмица?

— Мисля, че да. — Армитидж се наведе и отвори хладилника. — Когато колата и сокът свършат, имаме много вода. — Той вдигна поглед. — Но всичко това е безсмислено, нали? В момента, в който хората, които поддържат това място, дойдат сутринта, ще изхвърчим като тапи.

— Не, няма. — Джак все още притежаваше сградата и тъй като искаше по-ниски наеми от обичайните, наемателите щяха да направят всичко за него. — Повярвай ми, няма да ви притесняват. — Джак подаде ръка на Армитидж. — Ще ви измъкна, Крис.

Армитидж кимна, но изобщо не изглеждаше убеден.