Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (45)

44.

Джак имаше усещането, че върви по въже. От една страна, обеща на Едуард Карсън да му заведе Али в дванайсет на обяд, а, от друга, трябваше да намери начин да накара Али да проговори за Иън Брейди, защото тя бе единствената му връзка с него. Беше прекарала с него цяла седмица. Съществуваше вероятност да е видяла или чула нещо, което да го насочи към убиеца.

— Али, знам колко ти е трудно — каза той, когато тя слезе в кухнята. — Знам колко е страшен този мъж.

Тя мигновено се обърна.

— Не искам да говоря за това.

Той пренебрегна боязливото зайче в очите й и неумолимо продължи да си пробива път. Това можеше да е последният му шанс да я накара да говори за мъчението й.

— Али, чуй ме, трябва да знаем защо Крей те отвлече. Не го е направил на майтап, има някакъв план. Само ти и той знаете какъв е той. Ти си ключът към станалото.

— Казвам ти, че не знам. Не си спомням.

— А опита ли? — попита Джак. — Опита ли наистина?

— Моля те, Джак. — Тя се разтрепери, абсолютно сигурна, че е близо до нещо ужасно, че се приближава до огнена паст, в която неминуемо ще влезе и ще бъде погълната. Дори Джак не можеше да я спаси този път. — Моля те, спри.

— Али, сигурен съм, че Ема би искала ти да…

— Недей! — Тя се извъртя и лицето й почервеня. — Не използвай Ема по този начин.

— Добре. — Джак вдигна ръце. Съзнаваше, че отиде твърде далеч. — Съжалявам. Не исках да те разстройвам. — Колкото повече я притискаше, толкова по-тревожна ставаше тя. Нямаше да измъкне нищо от нея по този или по който и да било друг начин, за който можеше да се сети. Независимо дали му харесваше, трябваше да се оттегли.

Той й се усмихна.

— Приятели ли сме?

Али се опита да отвърне на усмивката, но единственото, което успя да направи, бе да кимне сковано.

* * *

Тъкмо седнаха да закусват, когато Джак чу една кола да спира отпред. Предполагайки, че са мъжете от Сикрет Сървис, той отиде до входната врата и се показа навън, за да им каже да не влизат в къщата. Но вместо това видя кафявото класическо комби на Игън Шилц — превъзходен „Буик Супер“, модел „Истейт Уди“ от 1950 година, с уникална броня, странични ламперии от истинска бреза, оригинален редови осемцилиндров двигател 124 конски сили и новаторска за времето си автоматична скоростна кутия „Дайна Флоу“, разработена от „Дженеръл Мотърс“. В действителност тази кола трябваше да стои в някоя изложбена зала или да препуска по булевард „Виктори“ в Лос Анджелис, но тя беше второто дете на Игън и той си я караше.

Приятелят му слезе от комбито и вдигна ръка за поздрав.

— Най-после. Вчера цял ден се опитвах да се свържа с теб, но ти не си вдигаше телефона, Бенет ми даде един номер, използван за операцията, който вече не се обслужва.

Джак слезе от верандата. Мекият въздух все още не помръдваше. Усещаше се само лек хлад, а ниското слънце вече топеше сребристия скреж.

— Как си, Игън?

— Задай ми този въпрос след един месец. — Шилц се усмихна кисело. — Признах всичко на Кенди. Мисля, че тя ще се изнесе, но не и Моли. Двамата единодушно се разбрахме, че Моли не трябва никога да узнае.

— Щом сте постигнали съгласие за едно нещо, ще последват още много други. Двамата трябва да се консултирате с някого.

Игън кимна.

— Аз искам. Сигурен съм, че и Кенди също. Тя просто има нужда от малко време. — Той се почеса по тила. — Ти си истински приятел, Джак, благодаря ти. — Чувствам се… — От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. — Излиза, че ти ме познаваш по-добре, отколкото аз самият се познавам. Живот в лъжа не е за мен и затова засега спрях да ходя на църква. — Той се облегна на нашарения ствол на едно дърво. — Не е толкова зле. Честно казано, не мисля, че на Моли й липсва. Опитвах се да я накарам да види светлината, но няма полза. Не става. Човек иска за детето си всичко, което той самият не е имал, а открива, че детето му си има свой свят и желания. И накрая ти се оказваш без значение, наистина. Животът си е неин. — Той потърка ръце. — Тя никога не стигна до Бог наистина. Човек или вярва, или не. Няма смисъл да се върши нещо отгоре-отгоре.

— Надявам се, че не си спрял да вярваш, Игън.

Съдебният лекар се усмихна мрачно.

— Това би превърнало целия ми живот в един фарс. Не, не, още вярвам в Бог, но ти ме накара да осъзная, че има много пътеки към спасението. Аз трябва да намеря своята. Църквата не може да ми помогне.

Джак потупа приятеля си по рамото.

— Всеки има нужда от свобода да реши. — Той посочи с глава. — Искаш ли да влезеш? Мога да те уредя със закуска.

Игън се огледа.

— Не и ако имаш гости.

— В такъв случай нека се поразходим.

Те заобиколиха северната страна на къщата. Тук беше по-студено. Зелените капаци на мазето все още бяха покрити с тънък слой лед и лепилото на зимата беше слепило падналите листа.

— Случва се нещо много странно — започна Игън.

Джак автоматично застана нащрек.

— В какъв смисъл?

— Сигурно си чул за онова момиче, Кала Майърс, което е било намушкано на Испанските стълби онзи ден. Областният съдебен лекар ми е стар приятел от бридж карето. Той ми се обади вчера сутринта, видяхме се. Каза ми, че раната от намушкването е на същото място като на двамата агенти, охранявали Али Карсън. Показах му снимки на раните и той потвърди, че тази на Кала Майърс е абсолютно същата.

— Ти потвърди ли го върху тялото й?

— Там е работата — отговори Игън. — Тялото не беше в неговата морга. Федералните го отнесли оттам заедно с предварителните му констатации.

Джак изобщо не се изненада, защото беше ясно, че Кала Майърс е последната жертва на Иън Брейди. Но самият факт, че я е взел на прицел, го накара да настръхне. В главата му се оформяше друго кубче на Рубик, чиято форма изобщо не му харесваше. Той беше изслушал изявлението на президента. Преки доказателства свързвали Кала Майърс, член на ПАСП, с убийствата на агентите от Сикрет Сървис. Това беше едно от основанията за затваряне на офиса на „Канзас Авеню“ и задържането на членовете на организацията. Какво означаваше, че Брейди — човек, който се ползва с протекциите на правителството — е убил Кала Майърс? Брейди беше убил мъжете от Сикрет Сървис. На първия брифинг Хю Гарнър му каза, че мобилните телефони на агентите не били намерени. За миг кубчето на Рубик в главата на Джак застана на фокус. Много ясно, че телефоните няма да бъдат намерени. Брейди ги е взел. И сега е подхвърлил единия до Кала Майърс, за да замеси нея и съответно ПАСП.

Игън наруши нишката на мислите му.

— Джак, слушаш ли ме?

Той кимна.

— Просто си мислех за убиеца на Кала Майърс. Мисля, че знам кой е, но нямам представа какво е истинското му име или пък къде да го намеря.

— Може да успея да ти помогна. — Игън извади малък бележник и го отвори. — Както ти казах, приятелят ми още не бил приключил с аутопсията на Кала Майърс, когато федералните я отнесли, но той забелязал нещо интересно. Още не го бил отбелязал в предварителните си бележки, защото трябвало да го провери, така че федералните не разполагат с него.

Шилц погледна в бележника.

— Според метода на действие липсват каквито и да било пръстови отпечатъци освен тези на жертвата, което неминуемо води до заключението, че престъпникът е носил ръкавици. Приятелят ми намерил следи от суперфин прах по палтото на Кала Майърс, под лявата й ръка, там, където би се намирала ръката на някой, който я е бил прегърнал през кръста. Отнело му известно време да установи какъв в действителност е този прах. — Игън вдигна поглед. — Това ще ти хареса, Джак. По палтото на Кала Майърс имало прах от кампеш. Кампешът е екстракт от сърцевината на дървесния вид Haematoxylon campechianum, който се среща в Централна Америка и на Карибите. При смесването му с етилов алкохол, глицерин или „Листерин“ се получава черен пигмент, използван за татуиране. — Той затвори бележника. — А между другото Кала Майърс няма татуировки.

Сърцето на Джак подскочи.

— Значи прахът от кампеш е дошъл от престъпника.

Шилц кимна.

— Освен всичко друго този кучи син е и татуировчик. Но ето и най-хубавата част. Почти всички като него купуват предварително смесени пигменти, които обаче не съдържат кампеш. Твоят човек смесва пигментите собственоръчно.

* * *

— Белият континентал ми харесва повече — отбеляза Али, докато се качваше в колата на Джак.

Той се разсмя и включи на скорост. След миг забеляза мъжете от Сикрет Сървис в огледалото за обратно виждане. Беше 11:20. Минутите до момента, в който щеше да изгуби достъп до нея, изтичаха. Сега или никога.

— Али, чудех се нещо — подхвана той. — Мъжът, който те отвлече, имаше ли татуировка?

Али замръзна. Погледът й сочеше право напред.

— Али, скъпа, можеш да ми кажеш.

— Видях само ръцете му. — Али бавно поклати глава. — Нямаше никакви татуировки.

Джак, който караше към къщата на Карсън в „Чеви Чейс“, правеше всичко възможно, за да поддържа минимална скорост. Не му се искаше това пътуване да свършва.

— Али, знам, че Рони Крей те е уплашил до смърт, но ще бъде от полза, ако ми кажеш нещо повече за това, което си видяла. Каквото и да е.

Али продължи да седи като скована и не обели нито дума.

— Искам да го хвана, Али. И ти искаш това, нали?

Тя прехапа устна и кимна.

— Само ти можеш да ми помогнеш.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Иска ми се Ема да е тук. Тя щеше да може да ти каже това, което искаш да знаеш.

— Ти също можеш.

Тя стисна очи.

— Не съм смела като нея.

Въпреки усилията му вече навлизаха в „Чеви Чейс“. Това беше то. Краят. Джак омекна.

— Али, баща ти се съгласи да ме остави да подбера служителите, които ще те охраняват.

— Искам теб — каза тя изведнъж.

Той кимна.

— Ще бъда там, само че не през цялото време. Можеш да имаш абсолютно доверие на Нина и Сам. Познавам ги. Работил съм с тях. Няма да те разочароват.

Той зави по задънената уличка на Карсън и видя още агенти от Сикрет Сървис, разположени в коли и по тротоара. Всички го наблюдаваха, докато караше към просторната тухлена къща във федерален стил в края на уличката.

— У дома сме — каза той.

— Нямам такова чувство. — Али се надигна на седалката си. — Нищо не е същото.

— Щом се върнеш към ежедневието, всичко ще ти изглежда познато като преди.

— Но аз не искам да се връщам към предишното си ежедневие! — Звучеше като разглезено дете.

Джак спря на алеята, където ги чакаха Едуард и Лин Карсън. После изгаси двигателя и отвори своята врата, но Али изобщо не понечи да излезе.

— Али…

Тя се обърна към него. В очите й се четеше отчаяние.

— Не искам да те оставя!

— Имаш задължение към родителите си. Утре ще станеш дъщерята на президента. Отсега нататък трябва да се държиш като такава. Цялата страна ще е вперила очи в теб.

— Моля те, не ме карай.

— Скъпа, налага се.

— Но аз се страхувам.

Джак се намръщи.

— От какво?

— Да те оставя, да остана тук, не знам.

Загрижени, семейство Карсън вече се бяха приближили до колата. Лин Карсън отвори вратата откъм пътническата седалка и се наведе.

— Али? Скъпа?

Все още обърната към Джак, Али изрече с устни, без да се чува глас: „Моля те, помогни ми.“

Джак се чувстваше разкъсан на хиляди парчета. Разочарова Ема, не искаше да разочарова и Али. Но какво можеше да направи? Бъдещият президент му даде заповед, която не можеше да пренебрегне. Али не беше негово дете. Оставаше й още една година до навършване на пълнолетие. Затова той направи единственото възможно нещо. Наведе се и й прошепна в ухото:

— Ще дойда при теб малко по-късно, обещавам ти. Става ли?

Докато се отдръпваше назад, видя как тя кимна, след което се обърна, слезе от колата и се озова в прегръдката на майка си.

— Джак.

Едуард Карсън стоеше от неговата страна, когато слезе от колата. Бъдещият президент разтърси енергично ръката му и после импулсивно го прегърна.

— Нямам думи — промълви той със задавен глас от преливащите емоции. — Върна ни момичето живо и здраво точно както обеща.

Джак гледаше Али. С ръка обвита около кръста й, майка й я поведе нагоре по тухлените стъпала към отворената входна врата.

— Така е — съгласи се Лин Карсън и се обърна към дъщеря си. — „Рандъм Хаус“ искат да напишеш автобиографична книга как си израснала и си станала дъщеря на президента.

— Тя е много специална млада дама — отбеляза Джак. — Искам Нина Милър и Сам Скот да бъдат назначени за нейна постоянна охрана. С Нина бяхме партньори в операцията по откриването на Али. Със Сам работехме заедно в Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, докато го преместиха в Сикрет Сървис преди три години.

Карсън кимна.

— Веднага ще се обадя където трябва. — Той погледна съпругата и дъщеря си за момент и пак се обърна към Джак. — Джак, с Лин искаме да присъстваш на церемонията по встъпването в длъжност горе на подиума заедно с нас. Сега ти си като член на семейството.

— За мен ще бъде чест, сър.

На прага Али се обърна и му се усмихна колебливо, след което ръката на майка й я обгърна и тя изчезна в света на привилегиите и властта.