Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (13)

12.

Когато Джак излезе от обитаваната от пастор Таск стая и влезе в същинската църква, погледът му попадна върху Гъс, който седеше на една от пейките в храма. Очите му бяха затворени, устните му се движеха безмълвно, но в момента, в който Джак се опита да се шмугне покрай него, онзи се ококори и макар да гледаше право напред, го попита:

— За пръв път си на подобно място, а, хлапе?

Джак почувства как по гърба му се спусна тръпка.

— Имаш предвид негърска църква?

Гъс много бавно извърна глава. Очите му искряха от гняв и Джак се сви в сянката.

— Църква, хлапе, туй искам да кажа.

Джак не беше сигурен какво да отговори.

— Тук си бъбря с Господ.

— Не знам нищо за Господ — отвърна Джак.

— А к’во знаеш?

Джак сви рамене онемял.

— Ха, умно бяло чаве като тебе. Мислиш си, че имаш всички файди, а? — Устните му се свиха. — Между другото, к’ви ги дириш насам? Що не си кюташ на топло в кревата?

— Не искам да се прибирам у дома.

— Ъ? — Гъс повдигна вежди. — Повече искаш да те пребият в някоя задна уличка?

— Свикнал съм да ме бият.

Гъс дълго се взира в него, после тромаво се изправи на крака.

— Ела тук, хлапе, само плъховете се крият в сенките.

Джак се почувства като насекомо, залепнало за мухоловка. Мускулите му отказваха да се подчинят на командата на Гъс.

— Шубе те е да не ти налетя, а? — присви очи огромният мъж. — Е, тая работа вече са я опекли.

Джак пристъпи неуверено напред, макар това да означаваше да се приближи към събеседника си, от когото се носеше мирис на тютюн, карамел и одеколон. Обезумялото сърце на Джак се качи в гърлото, когато Гъс сложи ръка на рамото му и го обърна така, че лъчите на ранното утринно слънце, оцветено от ръчно рисуваните витражи в преддверието на църквата, да падат върху него.

— Онова мизерно копеленце Андре.

Джак вдигна поглед към Гъс и видя в очите му интересна емоция, която не успя да определи съвсем точно.

— Крайно време е някой да му даде урок, на него и на бандата му, а, к’во мислиш?

Джак усети парализираща тръпка да се качва бързо нагоре по гръбнака му.

Гъс вдигна дебелия си показалец към устните.

— Не казвай на пастора. Туй ще е наш’та тайна, нали?

Той смигна на Джак.

* * *

Бедняшките улици търчаха пред носа на масивния, бял като сняг и дълъг като влак „Линкълн Континентал“ на Гъс. Седнал отдясно до шофьора, Джак имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите. Ръцете му трепереха върху таблото. Под тях разни циферблати и измервателни уреди непрестанно променяха показанията си. Гъс бе толкова огромен, че седалката му беше дръпната максимално назад, а облегалката смъкната под такъв ъгъл, че всеки друг на негово място би зяпал в тавана на колата.

От другата страна на предното стъкло издигащото се слънце образуваше сини сенки в канавките и пред праговете на вратите на къщите. Вятърът разпръскваше боклука в ранната утрин. Саждите се издигаха като миниатюрни торнада. Една старица тикаше пазарска количка, отрупана с вехтории. Мършав мъж със свити юмруци виеше срещу невидими демони. Празна бирена бутилка се търкулна в краката му и той я изрита ожесточено. Старицата се спусна след нея и я напъха в количката, мърморейки доволно.

И все пак тази непрестанно променяща се сцена с всичките й тъжни подробности изглеждаше далечна и банална в сравнение с вътрешността на колата, изпълнена с живот от енергичното присъствие на Гъс. Все едно вътрешният му гняв беше уплашил молекулите на въздуха около него. Въпреки рева на климатика в колата беше ужасно горещо и Джак интуитивно усети, че тази неестествена жега е извънредно опасна.

Веднъж беше на посещение в зоологическата градина със съучениците си — когато все още ходеше на училище. Мечките там едновременно го привлякоха и ужасиха. Не съзря ни най-малка заплаха в черните им бездънни очи, а само гигантска сила, която никога не би могла да бъде обуздана за дълго и която за миг можеше да се превърне в смъртоносна. Представи си как такава мечка стои в стаята му през нощта, надига муцуната си и при най-малките шумове, издавани от баща му, и влажните й ноздри се разширяват от миризмата на баща му, докато той се приближава. Музиката нямаше да има никакво значение за мечката — тя нямаше да обърне никакво внимание на Мама Кас и останалите. И когато вратата на спалнята се отвореше, мечката щеше да събори мъжа още преди той да успее да вдигне колана. Разбира се, подобно животно не съществуваше. Но когато се качи в белия „Линкълн Континентал“, Джак усети нагнетената атмосфера, все едно от електричество, както някога в мечешката клетка.

— Ти знаеш къде се подвизава Андре — каза Джак само защото изпитваше отчаяна нужда да пропъди мълчанието, което го притискаше като надвиснала буря.

— Не зная и не ме е грижа — отвърна Гъс, докато свиваха зад един ъгъл.

Джак упорито се опитваше да схване, но всичко, което му се случи през последните няколко часа, му бе толкова непонятно, че опитите му изглеждаха обречени на неуспех.

— Но нали каза…

Гъс му хвърли бърз, неразгадаем и непреклонен поглед.

— Не е моя работа да наказвам Андре.

Двамата пътуваха, потънали в мълчание, което Гъс наруши, като пусна касетофона. Негърският глас на Джеймс Браун забумтя от колоните: „Мъжът изкарва пари, източник на всички злини, за да купи всяка жена и всеки мъж.“

— „This Is A Man’s World“ — припяваше Гъс. Това е мъжки свят. Гласът му изумително наподобяваше на този на Браун. — Вярно, брат, мамка му, толкоз е вярно.

Най-после спряха пред хлебарницата, която се помещаваше на приземния етаж на една издраскана с графити кооперация. През наплютото от мухи дебело стъкло на витрината Джак видя няколко мъже, които бъбреха, подпрени на отрупаните с хляб, кифлички и сладкиши рафтове.

Когато влязоха през входната врата, го удари тежката миризма на масло, захар и още нещо с характерен силен дъх. Мъжете се умълчаха, докато Гъс се приближаваше към стъклената витрина в далечния край на тесния магазин. Никой не обърна внимание на Джак.

— Сирил — обърна се Гъс към оплешивяващия мъж зад тезгяха.

Онзи избърса ръцете си в престилката, изчезна през отворената врата на задната стена, мина през къс коридор, от двете страни на който имаше струпани метални кутии, кашони и контейнери с всевъзможни размери, и влезе в задната стая. Джак наблюдаваше мъжете. Единият чоплеше мръсотията под ноктите си със сгъваемо ножче, другият се беше вторачил в часовника си, а третият шумолеше със страниците на бюлетина за залагания, който четеше. Никой не погледна Гъс. Не размениха нито дума помежду си или с някой друг.

Оплешивяващият мъж се върна и кимна на Гъс.

— Айде — Гъс подкани Джак.

Джак го последва зад тезгяха. Докато се промушваше, оплешивяващият мъж грабна шоколадова бисквита от купчината зад витрината и му я даде. Джак задъвка замислено и се загледа в контейнерите, докато минаваше покрай тях.

Коридорът водеше към просторна като пещера стая с нисък таван и цвят на препечен хляб. По-голямата й част бе заета от огромни фурни от неръждаема стомана. От две големи решетъчни скари, разположени високо на стената, духаше хлад. Двама мъже с дълги бели престилки се занимаваха със скромната задача да пълнят машината за тесто и да пъхат във фурните бледите и тънки самуни, подредени в спретнати редички.

В средата на стаята стоеше дундест мъж с врат като на бик и малка кръгла глава. Гладкото му широко, овално и матово лице говореше за ежедневни посещения в бръснарницата.

— Здравей, Сирил — поздрави Гъс. Той не протегна ръка. Нито пък Сирил.

Сирил кимна. Той погледна Джак и след това кръглите му черни очи се спряха на Гъс.

— Ей, това хлапе изглежда като сдъвкано и изплюто. — Имаше интересен акцент. Явно английският не му беше майчин език.

Гъс моментално разпознаваше ироничните забележки. Започна да преживя въображаемо парче тютюн.

— Изглежда като сдъвкан и изплют заради Андре.

Вече отгатнал причината за посещението, Сирил настръхна.

— Това какво общо има с мен?

Гъс постави огромната си лапа върху рамото на Джак с удивителна нежност.

— Джак е мой.

Хлебарите крадешком наблюдаваха двамата мъже, които сякаш бяха титани, канещи се всеки момент да започнат да мятат мълнии един по друг.

— Бих казал, че Андре не е знаел това.

— Андре и бандата му са изкарали червата на Джак от бой. — Тонът на Гъс беше непреклонен. Вътрешната му ярост се бе изписала на лицето като предупредително святкане без гръм.

Сирил изчака малко повече от нужното, преди неохотно да се съгласи.

— Ще се погрижа за това.

— Предупредих те за тоя негодник — мигновено отвърна Гъс.

Сирил разпери ръце.

— Не искам неприятности помежду ни, Гъс.

— Хм — изсумтя Гъс. — Вече си минал през тая кървава баня.

* * *

По обратния път линкълнът сякаш беше обзет от невидим огън. Навъсеният Гъс изглеждаше като бодливо прасе с наежени бодли.

— Тоя негодник — измънка той, докато очите му бяха вперени напред. Джак нямаше представа кого имаше предвид — Андре или Сирил.

— Знаеш ли, тази хлебарница не е истинска — обади се Джак изведнъж. — Преди всичко там нямаше никакви клиенти, само мотаещи се мъже. — Боеше се от казаното, страхуваше се, че гневът на Гъс ще се излее върху него. Но не можеше да се възпре, то бе част от това, което не беше наред с него. Мозъкът му експлодираше от всичко, което виждаше, чуваше, предугаждаше, извеждаше логически.

— То се знае, че не е само хлебарница. Шибаният Сирил върти наркотици и бинго там.

В подобни моменти, когато имаше възможност да се концентрира върху това, което мозъкът му регистрира, когато пред вътрешното му око се разкриеше общата картина, когато можеше да разчете знаците и с тяхна помощ да създаде триизмерен модел в съзнанието си, Джак постигаше яснота на мисълта, каквато му се струваше особено въодушевяваща.

— Имам предвид, че там правят нещо друго, освен хляб.

Внезапно, когато думите му проникнаха в целта си, се чу изсвирване на спирачки. Гъс отклони към бордюра. Двигателят мъркаше под тях като звяр, който се пробужда от сън. Гъс паркира. Извърна се, за да изгледа Джак, и седалката му изскърца в знак на протест.

— Хлапе, к’во говориш, по дяволите?

За пръв път Джак не беше изплашен. Сега плуваше в свои води, уверен в това, което видя, което знаеше, което щеше да каже.

— Миришеше.

— Да, на мая, масло и захар.

— Под всички тези неща се усеща друга миризма. Остра и синя.

— Синя? — Гъс се облещи срещу него. — Мамка му, как може миризмата да е синя?

— Такава е. Синя е като миризмата, когато майка ми си маха лака от ноктите.

— Ацетон? Лакочистителят е ацетон. Ползвам го да махам петна от нещата, дето хората носят в заложната ми къща. — Гъс се замисли. — И к’во още, хлапе?

— Ами, бисквитата, която ми даде онзи мъж, беше от няколко дни. Би трябвало да е прясна. Освен това по ръцете му нямаше брашно или мая, върховете на пръстите му бяха изцапани с нещо оранжево.

Гъс обмисли известно време разкритието му. Най-накрая, като от мъгла, попита:

— Продължавай. Нещо друго?

— В стаята с пещите би трябвало да е горещо.

— Естествено, че не беше горещо. Има големи климатици.

— И все пак — настоя Джак, — когато отвориха вратите на фурната, отвътре не лъхна никаква топлина. Самуните бяха твърде тънки за хляб. Те не пъхаха тесто, а нещо, което има нужда от изсушаване.

— Как, по дяволите…

— И този тип Сирил се страхува от теб.

— Аха, можеш да си сигурен в това.

— Не, имам предвид, че е достатъчно уплашен, за да предприеме нещо по въпроса.

Гъс се намръщи.

— Искаш да кажеш, че всъщност иска да направи нещо срещу мен? — Той поклати глава. — Няма как да знаеш това, хлапе.

— Но знам.

— Със Сирил имаме договорка и я спазваме.

— Не е така.

Нещо в гласа на Джак, някаква увереност, накара Гъс да замълчи за момент.

— Какъв си ти, хлапе, оракул?

— Какво е оракул? — поинтересува се Джак.

Гъс се загледа през страничния прозорец.

— Обичаш ли свински пържоли и булгур?

— Никога не съм ял булгур.

— Мамка му, много ясно. — Гъс направи отвратена гримаса. — Бяло момче.

Той включи на скорост.