Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (11)

10.

22 декември — 2 януари

На петнайсет години Джак често не можеше да спи. Възможно беше да е форма на безсъние, но едва ли. Той имаше основателна причина да стои буден. Живееше в една от онези еднотипни къщи с наклонени покриви, подредени в дълги редици, които се намираха толкова близо до границата на Мериленд, че сякаш окръг Колумбия искаше да ги прогони от земите си. Нощем, обзет от тревога и безпокойство, лежеше в леглото и се взираше в светофара на кръстовището между „Ню Хемпшир“ и „Истърн Авеню“. Живееше, ядеше и дишаше с ритъма на смяната на светлините от червено до зелено. Зад прозореца му, на източната граница на окръг Колумбия, градът ревеше, лаеше, виеше, квичеше, ръмжеше като глутница диви кучета с блеснали от глад очи. Вътре в къщата мракът беше изпълнен със страх, който стискаше главата му като менгеме и заплашваше да го смаже, да го остави без дъх. Накрая той не издържаше и скачаше сред бурно море от чаршафи. Този момент беше решаващ. Ако случеше зелена светлина, това означаваше, че всичко ще е наред. Но ако беше червена… Сърцето му биеше лудо, ревът в ушите го замайваше. Катастрофа.

Когато събереше сили да погледне назад към тези нощи, той осъзнаваше, че цветът на светофара е бил без значение. Уповаването на схема, зависеща от волята на незнаен работник, му създаваше илюзията, че контролира онези части от живота си, от които се страхуваше. Но както всички деца, той също разчиташе на илюзията, за да държи ужасите си в кутията на Пандора.

Между един и три часа през нощта ушите му бяха настроени да доловят тежкия тропот на стъпките на баща му, който се връщаше от работа. Въпросната нощ с нищо не се различаваше от останалите. Беше юни, задух. Даже и най-леките дрехи на простора не помръдваха. Едно куче лежеше в дъното на прашния празен паркинг до автотенекеджийската работилница и хъркаше астматично. Един старец хриптеше и кашляше толкова силно и продължително, че Джак се опасяваше, че от устата му всеки момент ще изскочи парче бял дроб.

Звуците припълзяваха и сякаш самият апартамент протестираше срещу тежестта на баща му. Всеки един от малките, но обособени шумове, които съпътстваха бавното придвижване на баща му, изпращаше прилив на кръв в слепоочията на Джак и той потрепваше от болка.

Понякога това бе всичко, което се случваше. Звуците постепенно се оттегляха, Джак се отпускаше, пулсът му се нормализираше и най-накрая той се унасяше в неспокоен сън. Но друг път първите тактове на „California Dreaming“ на „Дъ Мамас енд дъ Папас“ се вмъкваха в стаята му, сърцето му се впускаше в див ритъм и той с усилие се въздържаше да не повърне върху чаршафите.

„Щях да съм на топло и безопасно място…“

Трите парчета пица „пеперони“, които Джак изяде на вечеря, се надигнаха като с магическа пръчка.

„… ако живеех в Ел Ей…“

Стомашната киселина изгаряше гърлото му и в главата му се въртеше една–единствена мисъл: „О, Господи, той идва.“

Мелодията поемаше свой собствен живот. Също като нотите на змиеукротител, тя беше изпълнена със зловещо значение, което рязко контрастираше с първоначалното й слънчево настроение. И както кобрата, която се извива и напада, когато поиска, забивайки зъби дълбоко в плътта, баща му го издебваше. Дебелият черен колан, купен от мотомагазин във Форт Уошингтън, Мериленд, висеше в лявата му ръка.

Боят с камшик беше на особена почит в семейство Макклюр. Ако причината беше алкохол, щеше да е много по-добре, защото в такъв случай вината нямаше да е на Джак. Но вината беше на Джак. Колко пъти баща му се опита да му втълпи този факт?

А майката на Джак, каква бе нейната роля в ритуала? Тя стоеше зад плътно затворената врата на спалнята, откъдето при всяко увиване на колана около кокалчетата на левия юмрук на съпруга й долиташе „California Dreaming“. И когато Джак, който беше жив пример за психологията на Скинър, чуеше първите сладко и невинно изпети тактове на песента, той започваше да се подготвя за болката.

Не юмруците плашеха Джак, макар че баща му имаше големи, кокалести пестници като на зидар или наемен убиец. Баща му не беше особено едър, но с тъмните си очи, сърдито стиснатите устни и счупения нос на Джак му изглеждаше като колос. Особено когато размахваше колана в ръцете си. И следвайки неандерталските си инстинкти, той превръщаше рокерския колан в грозна, гърчеща се вещ. Въоръжението му от метални капси и голяма колкото два юмрука тока не бяха достатъчни. Един слънчев неделен ден, докато Джак играеше софтбол навън, той изостри краищата.

— Разкажи ми приказка, почети ми книжка — подканяше баща му, когато отвореше вратата на стаята на сина си. Оглеждаше безбожния хаос от дрехи, комикси, списания, плочи, опаковки от шоколади и шоколадови десерти. — Книги, книги, къде са скапаните книги? — Навеждаше се и вдигаше един комикс. — Батман — подхвърляше той подигравателно. — На колко години си, по дяволите?

— Петнайсет — отговаряше Джак машинално, макар че устата му беше пресъхнала.

— И четеш само тези боклуци? — Той запращаше комикса в лицето на сина си. — Добре тогава, умнико, почети ми.

Ръцете на Джак трепереха толкова неудържимо, че комиксът се изплъзваше от пръстите му.

— Разтвори го, Джон.

Джак покорно прелистваше страниците на комикса. Той искаше да почете, искаше да покаже на баща си, че може, но емоциите му бушуваха. Беше обзет от страх и безпокойство, които автоматично заличаваха прогреса му в дешифрирането на английския. Взираше се в рисунките. Със същия успех диалозите в балончетата можеха да бъдат написани и на мандарин. Буквите отплаваха като опърничави морски същества. Той ги виждаше, но не можеше да ги разбере. Боклук на входа, боклук на изхода.

— Всемогъщи боже, та това е само шибан комикс. Едно шестгодишно хлапе може да го прочете, но не и ти, нали? — Баща му изтръгваше комикса от ръцете му и го запращаше в ъгъла.

— Хей, внимавай — подскачаше Джак.

Баща му протягаше дясната си ръка и го блъскаше обратно на леглото.

— Това е четвърти брой.

— Как, по дяволите, разбра? — Баща му затопуркваше към ъгъла и разкъсваше комикса. Батман и наметалото му бяха разединени.

Баща му внимателно сваляше от ризата си скъпоценните си копчета за ръкавели от злато и диаманти, събаряше с опакото на ръката си купчина комикси от нощното шкафче на Джак, разпръскваше ги. И тогава боят започваше. Коланът се размотаваше от юмрука на баща му като мазна пепелянка. Изплющяваше отгоре, а после отдолу. Върху гръдния кош на Джак се появяваха ивици. И когато боят преминеше в сериозната си фаза, баща му белязваше всеки звънък удар с море от думи.

— Не говориш правилно. — Пляс! — Държиш се като тъпо зомби, когато те помоля да направиш нещо. — Пляс! — Нервничиш и се мотаеш, защото си твърде глупав, за да ме разбереш. — Пляс! — Господи, на шестнайсет години си и не можеш да четеш. — Пляс! — На тези години аз вече превозвах боклук. — Пляс!

Той дишаше тежко, гърдите му се повдигаха и отпускаха бързо.

— Откъде се взе, по дяволите? — Пляс! — Със сигурност не и от мен! — Пляс! — Дупка в земята, това е то! — Пляс!

Гневът му беше огромен, колкото „Линкълн Мемориал“, колкото необятното небе. Той беше мъж, който гледаше сина си и се чувстваше посрамен. Все едно нещо в семето му бе дефектно. И той не можеше да понесе мисълта. Да има син като Джак го изпълваше с ярост, а яростта му подклаждаше насилието.

— Сигурно майка ти се е чукала с някой ненормалник от цирка — пляс!, — докато аз съм бачкал, за да свържем двата края, Джон. — Пляс! — Джон. Така наричат неудачниците, които ходят по курви. Джон. — Пляс! — Ти си тиквеник! — Пляс! — Малоумник! — Пляс! — Умствено недоразвит! — Пляс! — Да станеш само глупак ще бъде голям напредък за теб. — Пляс! Пляс! Пляс!

Тялото на Джак поемаше мъчителната болка с обичайното безразличие. Всъщност под влияние на малтретирането то закоравяваше и ставаше по-жилаво. Думите проникваха във вътрешния му крехък жироскоп, който бе деликатно балансиран в едно по-добро време. Морето от омраза разклащаше из основи жироскопа и тежкият механизъм смачкваше опърпаното самоуважение на Джак и го заравяше в калните мочурища на най-дълбоките кътчета на съществото му. Вярата е мимолетна като облак, деформиран от невидими сили. Колко лесно вярванията на другите хора се маскират като наши собствени. Врагът нахлува отвън, а ние, все още млади и впечатлителни, сме уязвими. Врагът е толкова коварен, че ние се променяме, без дори да го съзнаваме. И докато сме тласкани напред през живота, облакът ни придобива нова форма.

* * *

След това Джак лежеше в изцапаните с кръв чаршафи. В стаята му нахлуваха ревовете на градските покрайнини. Светофарът на кръстовището между „Ню Хемпшир“ и „Истърн Авеню“ присветваше от червено в зелено и после обратно. За пореден път той успяваше да предскаже съдбата му. Но сега светлината бе на заден план. Съзнанието на Джак беше заето с друго. То продължаваше наказанието, което баща му отсъди. Вината, която Джак изпитваше, се уголемяваше. Тази вина беше негова — той я създаде в замъгления си мозък, той я изкопчи от всички неща, които не можеше да направи, от всички неща, които се опиташе да стори, но претърпяваше провал. Баща му беше прав. С всеки изминал ден вината му ставаше все по-голяма и по-всеобхватна.

* * *

Вместо да лежи в локвата пот и да чака плеядата от страховити звуци, Джак излезе да се пошляе из неугледните улици. Нощта се разкъсваше като мъгла, разпорена от уличните светлини, от неоновите реклами, които примигваха и жужаха като оси, от настойчивите дъгови лампи, които възпламеняваха бензиностанциите в заслепяващи сияния. Бляскави лица влизаха и излизаха от полезрението му, пресичаха улиците косо заради ефектите на кокаина, тътреха се покрай него в облак от алкохолни изпарения. С ръце в джобове и приведени под вятъра и дъжда рамене, той се облегна на един осветителен стълб на „Истърн Авеню“ и зазяпа как светът се върти наоколо без него.

Все едно се беше изгубил в лудницата на града. Отражението му във витрините на магазините беше размазано, сякаш за разлика от останалия свят, той се намираше извън фокус. И той си даде сметка колко е лошо положението му, когато една местна банда го завлече зад местния магазин за електроника и го преби до смърт без никаква причина — освен факта, че е бял.

— Щом навлизаш в територията ни, значи не ни уважаваш. — Водачът на бандата го заплю в лицето и Джак се просна в мръсотията на задната улица. Онзи беше поне с една глава по-висок от Джак и върлинест. Очите му бяха изпъкнали. — Ако пак те мернем тук, ще залепим шибания ти бял задник за боклукчийската кофа. — Той риташе Джак безочливо в слабините. — Чуваш ли ме, белчо?

Джак се опита да кимне, но вместо това простена от болка.

След това сигурно е изгубил съзнание, защото когато отвори залепналите си очи, зората вече беше окупирала улицата. Водачът на бандата и кликата му не се виждаха наоколо, но Джак не беше сам на алеята.

Мъж на средна възраст с ъгловато лице с цвят на прясно препечено кафе стоеше приклекнал до Джак и го наблюдаваше с изпълнен със съчувствие поглед.

— Можеш ли да се движиш, синко? — Гласът му приличаше на течно кадифе, сякаш беше изпълнител на любовни романси.

Вече напълно буден и разкъсван от болка, Джак се изправи по хлъзгавата тухлена стена на задната част на магазина за електроника. Седна с изпружени напред крака и с отпуснати върху коленете ръце. Дишаше дълбоко и се опитваше да се справи с болката, но тя бе сковала толкова много части от тялото му, че той се чувстваше замаян и вътрешностите му се вълнуваха. Изведнъж се претърколи и повърна.

Мъжът с кадифения глас наблюдаваше сцената без ни най-малка изненада. Когато Джак приключи с изригванията, онзи протегна ръка.

— Трябва да се измиеш. Ще те заведа до вас.

— Аз нямам дом — тъжно констатира Джак.

— Е, съмнявам се, синко. Честна дума. — Мъжът с кадифения глас пак отвори уста: — Може би имаш дом, в който не искаш да се прибереш точно сега. Така ли е?

Джак кимна.

— Но ще поискаш, гарантирам ти. — Той се приведе и взе ръката на Джак в своята. — Междувременно защо не дойдеш с мен? Ще оправим каквото е нужно и след това ще се обадим на вашите. Те сигурно се побъркват от тревога за теб.

— Те сигурно изобщо не са разбрали, че ме няма — каза Джак. Това вероятно не беше вярно, но той така чувстваше нещата.

— И все пак според мен имат право да знаят, че си добре.

Джак изобщо не беше сигурен в това. Но въпреки всичко погледна мъжа в лицето.

— Казвам се Майрън. Майрън Таск. — Таск се усмихна широко и показа големите си бели зъби. — А ти ще ми кажеш ли името си?

— Джак.

Когато Майрън разбра, че Джак няма да му каже нищо повече, той кимна.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна, Джак?

— Защо ви е да ми помагате? — попита Джак.

Лицето на Майрън грейна.

— Защото, синко, Бог ми повелява да го сторя.

* * *

Майрън Таск беше пастор на Възродителната мисионерска църква на „Канзас Авеню“. Дървената сграда, която приютяваше църквата, някога била двуфамилна къща, но първо едното, а после и другото семейство не изпълнили задълженията си по ипотеката и банката обявила сградата за продан.

— И тогава ние я купихме — рече Таск, докато въвеждаше Джак през страничната врата на помещението, което обитаваше. — За наш късмет един от вицепрезидентите на банката е член на нашето паство. По това време си търсехме нов дом и така се подслонихме тук. — Той намигна. — Получихме я на добра цена.

— Но този район е пълен с бандити, престъпления и наркотици — каза Джак и потръпна, докато Таск почистваше с памучен тампон, напоен с кислородна вода, многобройните му натъртвания, рани и разкъсвания.

— Има ли по-добро място за Божието дело? — Таск му направи знак да си свали ризата. — Което ми напомня да те попитам, какво правеше в това диво кътче посред нощ?

— Мотаех се — отговори навъсено Джак.

— Защо не беше вкъщи в леглото?

Джак изсули ризата си.

— Смятах, че на улицата ще съм в безопасност.

Свещеникът се загледа в черно-сините петна по гръдния кош на Джак и тихо го попита:

— Не са от снощи, нали?

Джак прехапа устни.

— Баща ти или брат ти?

— Нямам брат — защити се Джак. Как ли щяха да се развият нещата у дома, ако кажеше, че баща му го бие? Във всеки случай баща му нямаше вина, че Джак е толкова глупав.

Майрън Таск замислено продължи работата си по възстановяването на Джак. Оказа се, че всяка неделя пее в хора и го дирижира при изпълнението на три ликуващи песни в края на проповедта му. Обичаше да пее песни в прослава на Бог както на земята, така и на небето. Таск разказа всичко това на Джак, докато го превързваше.

— Всички ли тук са черни? — попита Джак.

Майрън Таск се приведе напред и го изгледа изпитателно над кацналите на носа му очилца, които си беше сложил, за да вижда наблизо.

— Всеки, който иска да е близо до Бог, е добре дошъл тук, Джак.

Когато приключи, той събра нещата в аптечката и я върна в големия шкаф, който заемаше почти цялата стена. Отсреща беше нарисуван ликът на Христос, облян в светлината на златна аура.

— Вярваш ли в Бог, Джак?

— Аз… никога не съм мислил за това.

Майрън Таск пак прехапа устни.

— А искаш ли да помислиш сега?

Преди Джак да успее да отговори, откъм вратата се чуха няколко силни удара — три кратки и два по-продължителни.

— Един момент! — извика Таск, но вратата така или иначе се отвори навътре.

Цялата рамка на вратата се изпълни от мъж с огромни размери. Сигурно тежеше около 150 килограма. Кожата му беше с цвят на безлунна нощ, очите жълти, зъбите огромни и много бели, с изключение на левия преден резец, който беше златен и блестеше като диамант по средата. Дланите му бяха големи колкото стъпалата на нормален човек, а стъпалата — колкото глава. Беше плешив като топка за боулинг и темето му лъщеше.

— Боже господи, Гъс, не ме ли чу?

Обсипаното с белези лице на Гъс беше като черна лампа, която поглъщаше цялата дневна светлина от стаята. Дрезгавият му глас бе също толкова страховит.

— Много ясно, че те чух, пасторе. — Той влезе. Бедрата му бяха толкова дебели, че изглеждаше леко кривокрак. — Исках да видя с очите си кого си измъкнал от помията тоя път.

— Новините се разпространяват бързо — отбеляза Джак, без да се замисли, но моментално замлъкна, когато жълтите очи на Гъс го пронизаха.

— Добрите новини, да — избоботи Гъс. — Лошите направо летят.

— Гъс е склад за афоризми — обърна се Майрън Таск към Джак. — Огромен склад.

Гигантският търбух на новодошлия се разтресе от смях. Той се придвижи из стаята като сумист, като необуздана природна стихия.

Без да откъсва очи от Джак, той рече на пастор Таск:

— Но тоя е различен, бял е. — След малко вече говореше на Джак: — Гле’й к’ъв грозен пердах са ти дръпнали.

— Аз си бях виновен — отговори Джак.

— Тъй ли? — Това явно предизвика интереса на Гъс. — К’во искаш да кажеш?

— Стоях на ъгъла на „Истърн“.

Гъс поклати чудовищно голямата си глава, докато обикаляше около Джак.

— И?

— Завлякоха ме на задната улица и ме пребиха. Момчето каза, че не съм проявил уважение към него.

Гъс беше на ръба да избухне.

— Що, к’во си му направил?

— Влязох му в територията.

Погледът на Гъс се отклони към пастора.

— Андре — бе единствената дума, която изрече той.

Таск кимна тъжно.

— Мамка му, казах ви, че проповедта няма да свърши работа при него. — Гъс беше видимо отвратен.

— Огъстъс, колко пъти съм ти казвал, че този език няма място в Божия дом — рязко го сряза пастор Таск.

— Извинявам се, пасторе. — Гъс изглеждаше засрамен.

— Не се извинявай на мен, Огъстъс. — Той направи знак с глава. — Изкупи греха си, потърси Божието опрощение.

Гъс хвърли последен поглед на Джак, затопурка и тръшна вратата след себе си.

Последва мълчание, което Джак наруши:

— Предполагам, че сега ще ми кажете да не се притеснявам, че той само лае, но не хапе.

Пастор Таск печално поклати глава.

— Не, синко. Пази се да не попаднеш в захапката на Гъс. — Той плесна с ръце по бедрата си и го подкани: — А сега, готов ли си да се прибереш у дома? — Той погледна часовника си. — Вече минава осем.

— Няма да се прибера — заинати се Джак.

— Тогава ще те заведа на училище.

Джак сведе глава.

— Не ходя на училище. Не ме искат.

Кратко мълчание. Джак беше ужасен, че Майрън Таск ще го попита защо.

Вместо това пасторът каза:

— Ще се обадя на Службата за закрила на детето в девет. Не ми се иска побоищата да продължат.

Джак прехапа устни. Службата за закрила на детето. Непознати. Не, те ще разберат колко е глупав и баща му ще се ядоса още повече.

— Не се обаждайте на никого. — Тонът му привлече вниманието на Таск.

— Добре, засега няма да го правя — съгласи се пасторът след кратка пауза, — но при едно условие. Много бих искал да се върнеш, защото според мен си готов да говориш за Бог.

Джак се колебаеше, но нямаше друг избор. Освен това отец Таск беше толкова мил, че можеше и да започне да харесва Джак, ако Джак не изглеждаше нелепо или не говореше глупости в негово присъствие. Това означаваше, че освен всичко друго трябва да стои надалеч от всяка страница текст, който пасторът можеше да поиска от него да прочете. Обезпокоен, той кимна в съгласие.

— Повярвай ми, Джак, първата стъпка е най-болезнена. — С усмивка Майрън Таск леко потупа Джак по рамото. — Сега си изгубен, даже ти не можеш да го отречеш. Но когато намериш Бог, ще откриеш и себе си.