Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (16)

15.

— Браво, Макклюр — каза Хю Гарнър. — Като че ли си нямахме достатъчно грижи на главата и сега ни сервираш друго момиче, което също липсва и е приблизително на същата възраст и със същото тегло като дъщерята на бъдещия президент. Или е мъртва, или й се иска да е така. Най-малкото е жестоко осакатена. — Той плесна трите листа, които държеше. — Но според доклада на патолога няма как да я идентифицираме. — Той се ухили самодоволно, докато гледаше ту Джак, ту Нина. — Кой от вас двамата красавци иска да съобщи на Едуард Карсън и жена му тази окуражителна новина?

— Аз ще го направя — обади се Джак. — Така или иначе му се обаждам на всеки час.

— Вярвам, че в близките дни ще ме изненадаш, Джак. — Гарнър хвърли настрани неприятния доклад на Шилц. — Но не, ти ще ми трябваш, затова ти, Нина, ще съобщиш на семейство Карсън новините от тая сутрин.

Изражението на Нина по никакъв начин не издаде чувствата й. Днес беше облечена в елегантен костюм и блузка с перлени копчета до врата, където си беше сложила подбрана с вкус брошка. Той изобщо не можеше да разбере как една жена можеше да изглежда едновременно скромно и елегантно.

Бяха се събрали около бюро в импровизирания команден център в „Лангли Фийлдс“. Бюрото беше отрупано с ранните днешни комюникета от ФБР, ЦРУ, Разузнавателното управление към Министерство на отбраната, Агенцията за национална сигурност, както и от всички регионални и общински полицейски управления, които вътрешната сигурност беше включила в издирването на Али Карсън.

Триото представляваше окото на внимателно контролирана буря от дейности, които се вихреха около тях. Във външния кабинет на директорката бяха натъпкани не по-малко от трийсет агенти, които работеха на компютрите, свързани с най-секретните национални разузнавателни мрежи. Много от тях едновременно говореха по телефона и разпространяваха получени по телефона сведения за следи, които другите оперативни агенти трябваше да проучат. Наоколо имаше разпръснати торбички от „Макдоналдс“, „Кентъки Фрайд Чикън“, парчета печено на барбекю месо, полупразни кутии от китайски спагети със зеленчуци и пилешко с печурки. Кошчетата за боклук бяха препълнени с празни кутийки от безалкохолни напитки. Тежките аромати на застояла храна, пот и страх насищаха въздуха с лоша миризма, от която човек не можеше да се спаси.

Една от тези работни пчелички се беше свързала с националната база данни на хората от окръг Колумбия, Вирджиния и Мериленд, които бяха в неизвестност, но разпечатката се оказа безполезна. Тя съдържаше единствено данни за обичайното множество от бегълци от Омаха до Амарийо, които бяха изчезнали в недрата на Вашингтон, и с нищо не можеше да им помогне.

— Да се залавяме за работа — обърна се Гарнър към Джак, когато Нина ги остави.

Той изведе Джак през задния изход, който водеше към слабо осветен коридор, късо бетонно стълбище и след това до домакинската зона. На това място имаше лабиринт от работилници и складове, в които се съхраняваха множеството инструменти и принадлежности, необходими за поддържане на класен колеж като „Лангли Фийлдс“ в отлично състояние за пред родителите, които плащаха десетки хиляди долара за образованието на синовете и дъщерите си. Никое изискано училище не можеше да си позволи да изглежда занемарено, а при голям двор като този поддръжката беше постоянна.

Явно поддържащият персонал не беше тук, защото когато Гарнър въведе Джак в най-голямата работилница, тя беше празна, с изключение на двама мъже с маски и техните въоръжени охранители. Мъжете седяха от двете срещуположни страни на помещението, с гръб един към друг. Между тях, по протежение на стената, имаше огромна каменна мивка и няколко работни маси, над които висяха дъски с окачени на тях ръчни триони, чукове, шила, нивелири, метални линеали и дърводелски рендета. На едно място бяха скупчени отвертки, длета, клещи и гаечни ключове с всевъзможни размери. Към някои от масите бяха прикрепени менгемета. Във въздуха се носеше силна миризма на лепило и намазан с грес метал. Между окачените дъски с инструменти имаше прозорци, които разкриваха спокойна гледка към розовата градина, която сега приличаше на армия от бодливи, миниатюрни, застинали войничета на полузамръзнал параден плац.

— Какво е това? — разтревожено попита Джак.

Гарнър го издърпа обратно в коридора за момент.

— Доведохме двамата лидери на Първите американски светски проповедници — тихо обясни той. — Някои от членовете на организацията са изчезнали и отново са се появили като П-2. Най-малкото ПАСП е тренировъчен лагер за П-2 терористи. Според нас това е законна фасада, зад която се крие революционната групировка.

— Довели сте ги? Тези мъже престъпници ли са?

Без да обръща внимание на въпроса на Джак, Гарнър приключи:

— Дръж си устата затворена, умнико, и може да научиш нещо.

Когато се върнаха вътре, Гарнър даде знак на охранителите, които рязко завъртяха столовете на затворниците и смъкнаха маските им. Мъжете замигаха дезориентирани. Първо се вгледаха един в друг, а след това зяпнаха Гарнър и Джак с широко отворени очи. Явно бяха ужасени.

— Кои сте вие? — попита един от мъжете. — Защо сме тук?

Гарнър се приближи към мивката, пъхна гумена запушалка в канала и пусна студената вода с пълна сила. Когато водата започна да пълни мивката, той рече:

— Питър Линк, Кристофър Армитидж, вие сте членове на П-2, мисионерската секуларистка терористична групировка.

— Какво?! — възкликнаха двамата мъже почти едновременно. — Не сме!

Гарнър гледаше втренчено покачващата се вода.

— Искате да ми кажете, че не сте мисионерски секуларисти?

— Ние вярваме, че организираната религия, всички организирани религии са опасни за съвременното общество — започна Кристофър Армитидж, мъжът отдясно.

— Но не сме терористи — добави Питър Линк от отсрещната страна на помещението.

— Не сте, а? — Гарнър направи знак на охранителя на Линк, който го освободи, издърпа го за яката и го завлачи към Гарнър. Гарнър спря кранчето. Мивката беше пълна до горе.

Линк гледаше ту Гарнър, ту леко поклащащата се вода.

— Не може да го мислите наистина… какво си мислите, че е това? Полицейска държава?

Гарнър заби юмрук в корема на Линк. Когато мъжът се преви на две, той хвана двете страни на главата му и я напъха в мивката. Линк се замята като риба и водата започна да прелива и да се пени.

— Не можеш да направиш това! — извика Армитидж. — Това е Америка, правото ни на свободно слово е гарантирано!

Гарнър извади от водата задавящия се и пръхтящ мъж. Охранителят хвана ръцете на Линк, а Гарнър се обърна към Армитидж, бръкна в джоба на сакото си и му показа служебната си карта.

— Що се отнася до теб и приятелчето ти, аз съм Америка.

След като прибра картата, той пак се залови с потапянето на Питър Линк. Но когато главата на Линк се озова под водата за втори път, Джак хвана ръката на Гарнър.

— Това не е начинът — спокойно каза той. — Постъпваш глупаво.

Джак моментално усети, че това не бяха правилните думи. Гарнър продължи да държи потопената глава на Линк, докато се взираше в лицето на Джак.

— Махни шибаните си ръце от мен или, кълна се, ти ще си следващият.

— Доведе ме, за да помогна — тихо каза Джак. — Изказвам мнението си…

— Не аз те доведох, Макклюр. Всъщност мъчех се да те държа далеч. Но ще стане както иска новият президент, дори и да не е правилно.

С ръба на ръката си Джак удари лакътя на Гарнър по лъчевия нерв и Гарнър изпусна Питър Линк. Джак го извади от водата. От очите на Линк се стичаха сълзи и той повърна вода.

— О, боже! — извика Армитидж ужасен.

Гарнър се освободи от Джак, приближи се до Армитидж и изкрещя в лицето му:

— Не можеш да използваш тази дума! — Той кипеше от гняв, раменете му се приведоха, ръцете му се свиха в юмруци. На челото му пулсираше вена.

Джак забеляза, че Линк е в полусъзнание и му помогна да легне на пода. Коленичи до него и провери пулса му. Беше непостоянен и слаб. Вдигна поглед и каза на Гарнър:

— Искрено се надявам, че разполагаш с лекар тук.

Гарнър отвори уста да каже нещо, но очевидно размисли и вдигна мобилния си телефон. Не след дълго вратата се отвори. Появилият се лекар забърза към мястото, където Питър Линк лежеше в локва от вода и собственото му повърнато.

Джак се изправи и предложи на Гарнър:

— Нека да се поразходим.

* * *

Небето беше покрито с грозни облаци, готови за битка. Силен, студен вятър ги удари в лицата, от което носовете им потекоха, а очите им се навлажниха.

— Това ще ти коства кариерата — закани се Гарнър, докато отминаваха заспалата розова градина.

— Най-добре ще е, ако се успокоиш, преди да отправяш заплахи — отвърна Джак.

Гарнър крачеше напред и рязко се извърна.

— Ти постави под съмнение авторитета ми.

— Ти превиши правомощията си — тихо рече Джак. — Не сме в Ирак.

— Не е нужно. Става въпрос за националната сигурност. Имаме си работа с родни терористи, предатели на собствения си начин на живот.

Джак се вгледа в лицето на Гарнър. Беше решен да запази спокоен и уравновесен тон. Все някой трябваше да прояви благоразумие в този разговор.

— Защото не мислят като теб и сегашната администрация?

— Те отвлякоха дъщерята на бъдещия президент!

— Не знаеш дали е така.

— Да, благодарение на теб не знам. Във всеки случай не и със сигурност. От друга страна, разполагаме с подписа на П-2 на местопрестъплението.

— Някой друг може да го е оставил — изтъкна Джак.

Гарнър се засмя горчиво.

— Не вярваш наистина в това, нали?

— Честно казано, не знам в какво да вярвам, защото все още не знаем какво става.

Гарнър закрачи по обратния път.

— Добре. Да се върнем към разпита, за да разберем.

Джак се обърна и му препречи пътя.

— Няма да ти позволя да продължиш да измъчваш тези хора.

— Не можеш да ме спреш.

Джак отвори мобилния си телефон и го приближи към ухото.

— Така или иначе съм длъжен да се обадя на бъдещия президент.

Гарнър вдигна ръце.

— Виж ти. Тук съм, за да намеря хората, които хванаха дъщерята на новия президент. Какво ти е оправданието?

— Изтезанието не върши работа — отвърна Джак. — Човекът или млъква, докато умре, или, което е по-вероятно, лъже. Казва ти каквото искаш да чуеш, но това не е истината. За щастие има по-добър начин да се разбере дали тези момчета са престъпници.

Гарнър облиза устни. Джак забеляза, че гневът му се уталожи леко.

— И каква е блестящата ти идея?

Джак сгъна мобилния телефон и го прибра.

— Ще се върна там и ще поговоря с Крис Армитидж. После ще го пусна да си ходи.

— Луд ли си? Няма да ти позволя!

— Ще го освободим, както и Линк, когато се оправи — отсече Джак. — Ще ги проследим. Ще ги поставим под 24-часово наблюдение. Съвсем скоро ще разберем дали са замесени.

След като размишлява близо минута, Гарнър кимна.

— Идеята е твоя, ти сам ще се заемеш с наблюдението.

Твърде късно Джак разбра как Гарнър щеше да го накара да си плати за това, че го предизвика. Въпреки че повече от всичко искаше да се откъсне от Гарнър и да тръгне по следата на Сирил Толкан, Джак беше наясно, че не може да се измъкне от тази задача и затова кимна в съгласие.

— Ще ми е нужна помощ да държа под око двамата мъже.

— Това си е твой проблем. Погрижи се.

Докато се отдалечаваше, Гарнър извика след него:

— Имаш четирийсет и осем часа, умнико. И след като се провалиш, ще ти съсипя кариерата.