Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (1)

Пролог

20 януари

Али Карсън седеше на задната седалка в бронираната лимузина между Сам и Нина — охранителите й от Сикрет Сървис. Оставаха само три дни до двайсетия й рожден ден, но днес баща й встъпваше в длъжност като президент на Съединените щати и почти не й остана време да мисли какви подаръци ще получи, да не говорим за евентуално празненство.

В момента всичко се въртеше около баща й. Встъпването в длъжност на Едуард Карсън, бивш старши сенатор от щата Небраска, беше достатъчно голямо тържество само по себе си. Даже на нея й се стори интересно, че медиите вдигнаха такъв шум около изборните резултати, според които баща й беше първият президент, получил значителна подкрепа от страна на многобройната афроамериканска общност. Този вот беше резултат на национална кампания, организирана от великолепния предизборен щаб на Карсън с подкрепата на влиятелната негърска религиозна и политическа организация Възродителен мисионерски конгрес. Баща й успешно прокара кандидатурата си в противовес на Роув^[1], основавайки кампанията си на помирение и постигане на консенсус, които бяха основните приоритети на мисионерския конгрес.

За момента всичко беше подчинено на сложните и напрегнати планове за днешния ден, които продължаваха вече повече от шест седмици в съответствие с инструкциите на Обединения конгресен комитет по церемониите за встъпване в длъжност. Речите, баловете, коктейлите, медийните изяви и безсрамно опортюнистичните изказвания вървяха вече пет дни и щяха да продължат още пет след полагането на клетва от баща й след час.

След осемгодишен конфликт между изпълнителната и законодателната власт днес щеше да бъде поставено началото на нова ера в американската политика. За пръв път президент щеше да е умерен републиканец — човек, който въпреки консервативното си отношение към финансовата политика стоеше открито за абортите и подкрепяше правата на жените — нещо, което го противопоставяше на републиканското и религиозното право. Все едно. Мандатът му бе спечелен от младите хора, латиноамериканците и афроамериканците, които най-накрая решиха, че гласовете им трябва да бъдат чути, и рекорден брой от тях гласуваха за Едуард Карсън. Те не само го намираха за неустоимо харизматичен, но и харесваха това, което казваше, и начина, по който го правеше. Али трябваше да признае, че баща й е както умен, така и находчив. Но все пак той принадлежеше към биологичен вид, който тя ненавиждаше — политическо животно.

Али дори не се опитваше да надникне през прозорците. Силно затъмнените бронирани стъкла предлагаха само поглед към един размазан в сенки свят. Вътре тя седеше удобно върху покритата с плюш седалка, а от страничните лампички се носеше мека светлина. Ръцете й изглеждаха бледи на фона на тъмносинята кожена седалка. Гъста кестенява коса обрамчваше овалното й лице, на което ясно изпъкваха големите й зелени очи. Съзвездие от лунички обсипваше горната част на носа й и придаваше особен чар на красивото й лице. Фактът, че нарочно не слагаше грим върху носа си, говореше много за нея.

Стомахът й се сви от тревога. Беше дала айпода си на шофьора, за да го включи към аудиосистемата на колата. Въздухът трептеше под прилива на настръхнали китари, думкащи басове и разгорещените вокали на група, наречена „Кил Хана“.

Изпълнителят пееше „Искам да бъда Кенеди“ и Али неволно се разсмя. Колко пъти й се беше налагало стоически да понася същия въпрос: „Карсън новите Кенеди ли са? Вие ли сте бъдещата политическа династия?“

И Али отговаряше: „Аз — Кенеди? Вие сериозно ли? Не искам да умра млада.“

В интерес на истината тя толкова често изричаше тези думи, че те се превърнаха в рефрен, повтарян както от сериозните новинарски предавания, така и от късните вечерни шоупрограми. Дори по „Сатърди Найт Лайв“ я показаха дегизирана като Каролин Кенеди. Тези гротескни образи не впечатляваха никой друг от семейство Карсън, тъй като почти всички бяха оперирани от чувство за хумор.

Завиха на запад по „Конститюшън Авеню“ и се отправиха към сградата на Капитолия, където според установената практика Едуард Карсън и неговият вицепрезидент щяха да положат клетва.

— А „Рандъм Хаус“? — обади се внезапно Нина, която седеше от дясната й страна. Наложи й се да повиши глас, за да надвика музиката.

— Какво за тях? — попита Али.

Сам, който седеше от другата й страна, леко се наклони към нея.

— Има предвид дали ще сключиш договор?

Сам носеше тъмен костюм с класическа кройка, официална бяла риза и раирана вратовръзка. Той беше висок и широкоплещест мъж със здраво телосложение, оредяваща кестенява коса, мек поглед и странно монашеско изражение. Нина имаше издължено, доста мрачно лице с предизвикателен нос и големи сини очи. Тя носеше сив камгарен костюм, практични обувки на нисък ток и бледосиня риза, закопчана до якичката. И двамата агенти от Сикрет Сървис бяха снабдени с миниатюрни слушалки, чрез които поддържаха връзка с колегите си от президентската автоколона.

— „Мемоарите на дъщерята на президента“. Е, в днешно време публичното унижение е медал за храброст, не е ли така? — Али подпря глава на седалката. — А, да, моята запленяваща сага. Аз самата нямам търпение да я прочета, така че мога да си представя как всички ще горят от желание да си я вземат.

— Няма да сключи договор — обърна се Нина към Сам над главата й.

— Мислиш ли? — попита той с насмешка. След миг на покритото му с белези от шарка лице се появи усмивка. — Правилно. Тя не е Парис Хилтън.

— Хей, слушайте — прекъсна ги Али. — Парис Хилтън първа е разбрала разликата между това сам да разкриваш неща за себе си и това другите да го правят вместо теб. Задала си е въпроса: „Защо да се боря срещу таблоидната култура, като мога да изкарвам пари от тази работа?“ И точно това е направила. Превърнала е разкриването на собствената личност в съвсем хладнокръвна дейност.

— Няма да изкараш Нина лъжкиня. Няма да сключиш договора. — Сам се намръщи. — Нали?

Али сви устни.

— Ако си мъж, ще се хванем на бас. — Де да можеше да не е толкова предсказуема.

Лимузината направи остър завой надясно по „Пенсилвания Авеню“, мина под четирите платна на шосе 395 и излезе на околовръстния път, който се виеше около обширната сграда на Капитолия.

Друга песен, „Неонова Библия“ на „Аркейд Файър“, разтресе лимузината и Али изненадано се усети, че гледа ръцете на Сам. Те бяха продълговати, мазолести, леко плашещи и й напомняха за Джак Макклюр. Нещо я прободе дълбоко и над нея се разстла мрак, сякаш траурен воал. Сигналът за тревога придоби целенасоченост. Имаше чувството, че наблюдава света като през телескоп.

Вече почти бяха стигнали до Капитолия. Придвижваха се бавно като през гъста, бухнала пяна. Тя забеляза тълпата от хора — висши служители, политици, охранители, военни от всички служби, репортери, знаменитости, папараци. Внушителното множество се отразяваше в затъмнените стъкла.

Тя осъзна колко е напрегнато тялото й.

— Къде е Джак?

— Моят стар приятел е по задачи — отвърна Сам. Но нещо в гласа му я разтревожи.

— Задачата му е да е тук, с мен. Татко обеща.

— Може и да стане — обади се Нина.

— Знаеш как стават тези неща, Али. — Сам се наведе напред и хвана вътрешната дръжка на вратата, докато колата спираше напълно.

— Не, не знам — каза тя. — Нямам идея. — Обзе я внезапен и необясним страх и усети докосването на траурния воал. — Искам да говоря с татко.

— Татко ти е зает, Али — каза Нина. — Знаеш го.

От страха й се надигна прилив на гняв. Разбира се, Нина беше права и това я накара да се почувства безпомощна.

— Тогава ми кажете къде е Джак — настоя тя. Зелените й очи блестяха на светлината на страничните лампи. — И не ми казвайте, че не знаете.

Нина въздъхна и погледна към Сам, който кимна.

— Факт е — каза Нина, — че не знаем къде е.

— Той не се появи тази сутрин — добави Сам.

Али усети леко пулсиране в ямката на шията.

— Защо не сте го намерили?

— Попитахме, разбира се — каза Сам.

— Али, истината е, че… — Нина млъкна. — Изчезнал е от екрана на радара.

Али се чудеше дали слабият писък, който се надигаше в гърлото й, щеше да си прокара път навън, и нервно започна да върти пръстена от злато и платина около пръста си.

— Намерете го — нареди тя кратко и ясно. — Искам да е с мен. — Но още докато говореше, разбра безполезността на думите си. Джак го нямаше. И щом Сикрет Сървис не можеха да го намерят, никой нямаше да успее.

Сам се усмихна окуражително.

— Джак лично ни избра да те пазим. Няма за какво да се тревожиш.

— Али, време е да тръгваме — нежно каза Нина.

Сам отвори вратата и пристъпи навън под бледото януарско слънце. Али го чу как зашепна в микрофона, а после го видя съсредоточено да слуша последните данни по сигурността.

Нина, която вече се беше подала навън, хвана Али за лакътя. Али приглади полата на костюма, който майка й купи и настоя да облече — син туид със зелени пръски, които отиваха на цвета на очите й. Ако се появеше в колежа облечена в подобно нещо, дълго щеше да слуша подмятанията. Образът й нямаше да слезе от вестниците и вечерните новини. Тя нервно се размърда — всичко я сърбеше, изгаряше от жега. Както винаги имаше съвсем малко грим — поне в това отношение не беше се предала, а ноктите й бяха ниско подрязани, почти като на мъж.

Когато Сам кимна, Нина пристъпи напред и Али се появи от плюшеното си гнездо в лимузината. Служители от военноморските и въздушните сили стояха нащрек от двете страни на платформата, върху която бяха говорителят на Белия дом, който щеше да открие церемонията и да изнесе встъпителната реч, негово преосвещенство доктор Фред Граймс, който щеше да произнесе молитвата и благословията, и двете мецосопрано от „Метрополитън Опера“, които щяха да пеят арии по време на музикалните паузи. Тук беше и вицепрезидентът със семейството си. Баща й разговаряше с говорителя на Белия дом, а майка й с леко приведена глава говореше приглушено на Граймс, който ги беше венчал.

След това Али беше завъртяна във водовъртеж от хора, гласове, микрофони. Стотици фотоапарати защракаха като армия от щурци. Сам и Нина проправиха защитна пътека през въодушевената навалица и най-после поведоха Али нагоре по стъпалата на платформата, която беше украсена с американското знаме, а в центъра на подиума, където щяха да бъдат произнесени речите и клетвата, беше поставен синьо-златният символ на кабинета на президента.

Али целуна майка си, докато тя я прегръщаше, а баща й се обърна, усмихна й се и кимна.

Отдръпнаха се встрани и майка й я попита:

— Добре ли си?

— Да — отговори Али машинално. Рефлекторна реакция, която тя не можеше да разбере напълно. Подухна лек ветрец и тя потръпна. Когато оркестърът на военноморските сили подхвана първата си мелодия, тя пъхна ръце в джобовете на дългото си вълнено палто.

Бакърената слънчева светлина пробягваше по лицата на най-важните мъже в западния свят. Тя пристъпи към баща си и той отново я възнагради с онази характерна усмивка, с която сякаш казваше: „Горд съм с теб.“ Което означаваше, че изобщо не я вижда.

Последните тактове на фанфарите заглъхнаха и говорителят на Белия дом се качи на трибуната, за да открие церемонията. Зад него се издигаше фасадата на Капитолия — символ на управлението и свободата. Куполът му проблясваше в унисон с обещанието на Едуард Карсън за едно ново утре. Отдолу, между бледите, набраздени колони имаше три огромни американски флага, чиито звезди и ивици се полюшваха леко като класове пшеница, които блестят на фона на залязващо слънце.

Дясната ръка на Али намери шевовете на сатенената подплата и единият й нокът разпори тропоската, докато се образува малък процеп. Двата й пръста докоснаха скритото там малко стъклено шишенце. Като в сън тя хвана шишенцето и сви юмрук около него. Докато броеше наум, в главата й нещо тиктакаше. Сто и осемдесет секунди. След това щеше да отвори шишенцето, съдържащо специално приготвен антракс.

И също като от кутията на Пандора навън щеше да се разнесе смърт, пълзяща на талази като кехлибарени житни вълни.