Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (10)

9.

— Тъкмо четях последния бюлетин за П-2 — каза президентът, когато Денис Пол влезе в Овалния кабинет, отстъпвайки, за да направи път на съветника по национална сигурност, който тъкмо си тръгваше.

Пол седна на плюшения стол пред бюрото на президента. Знамената до стената от двете страни на дебелите завеси изпъкваха на ярката светлина на лампата. Беше толкова уморен, колкото и изглеждаше. Всички около него се чувстваха така. В състоянието на постоянна криза само президентът, който разчиташе много на съветите на тесния кръг от близки неоконсервативни съветници, изглеждаше със светнали очи и отпочинал. Вероятно, мислеше си Пол, вярата му, възгледите, абсолютната убеденост в пътя, по който вървеше Америка, го правеха толкова свеж. Самият Пол винаги беше разяждан от съмнения за бъдещето и от вина за миналото.

— Съветникът по национална сигурност го донесе лично. — Президентът вдигна листовете. — Това е чисто зло, Денис. Тези хора са наистина коварни. Искат да погубят страната, да я отслабят, да я направят по-уязвима за всички чужди екстремисти. Искат да разрушат всичко, за което съм работил в продължение на осем дълги години.

— Съгласен съм с вас, сър — каза Пол.

Президентът хвърли листовете на килима и стъпи върху тях.

— Трябва да изкореним П-2, Денис.

— Сър, вече ви казах, че според мен няма да можем да направим това в краткото време, което ни остава. Сега го знам със сигурност. От месеци претърсваме страната без никакъв успех. Където и да са, не можем да ги намерим.

Президентът стана, излезе иззад бюрото и закрачи напред-назад по дебелия син килим.

— Това ми напомня за 2001 година — мрачно каза той. — Така и не открихме отговорните за атаките с антракс. Не мога да приема този неуспех.

Пол разпери ръце.

— Направихме всичко възможно, сър, знаете това. Въпреки милионите долари и работни часове не успяхме да се доберем до основната база. Знаете моята теория, сър. Смятам, че вътре в управлението има изменник, който носи отговорност за това.

Президентът поклати глава.

— Това е доста опасно предположение, Денис. Точно от това ни предпазва съветникът по национална сигурност. И е прав. Всички ние трябва да работим заедно. Спри да общуваш с хора, които не споделят вярванията и идеите ни. Така че да не чуваме повече тези предателски приказки.

— Да, сър. Добре, щом не можем да намерим и следа от П-2…

Президентът вдигна ръка.

— Имаме нужда от промяна в тактиката. Забрави за директно нападение срещу П-2. — Присви очи. — Трябва да накажем тези хора за назидание. Ще тръгнем след Първите американски светски проповедници.

Пол внимаваше да не покаже загрижеността си.

— Те са легитимна организация, сър.

Президентът свъси лице.

— По дяволите, в днешно време вече не разполагаме с лукса да позволим на терористите да се крият зад плаката на свободното слово, което е за добрите, честните и богобоязливи американци.

— Те, изглежда, не са финансирани от някоя чужда сила.

Президентът се завъртя.

— А може би са. — Очите му заблестяха, което винаги беше опасен знак. — Президентът Юкин, с когото, както много добре знаеш, ще се видя след няколко дни, току-що съобщи, че иска да остане на власт. Кучият му син има късмет. В Русия е възможно. — Той махна с ръка. — С помощта на доказателствата, които ти ми предостави в черната папка, мисля, че ще успеем да измъкнем от него нещо повече от отстъпките за петрол, газ и уран.

Сериозно обезпокоен, Пол стана.

— Какво имате предвид, сър?

— Смятам, че точно Юкин е човекът, който ще осигури нужните ни доказателства, че китайците финансират тези секуларисти.

Пол надуши влиянието на съветника по национална сигурност по този въпрос. Президентът нямаше мисловния потенциал да измисли такава схема.

— Имам предвид, нима има нещо по-очевидно? — продължи президентът. — Ти самият каза, че Пекин се опитва да установи безбожна държава. Американците имат дълга история на горчива антипатия към Китай. Хората лесно ще повярват, че Пекин се опитва да изнесе това безбожие към Америка.

* * *

Джак се опита да се свърже с Игън Шилц по мобилния телефон, но се оказа изключен, а не му се искаше да оставя съобщение на гласовата поща на приятеля си.

Игън Шилц, патоанатом за Северна Вирджиния, не беше на години, но със сигурност изглеждаше състарен. Ако не се загледа, човек би му дал към седемдесет, докато реално бе на петдесет и девет. Имаше заоблени рамене, а доста прошарената му коса бе толкова гъста, че предпочиташе да я носи дълга над ушите. Любопитен факт от неговия живот беше, че двамата със съпругата му се бяха венчали в студена зала за аутопсии, в присъствието на приятели и роднини, допълнено от това на нещастници, убити по особено жесток начин.

Той и Джак се сприятелиха, когато Джак разследваше изчезването на кашони с добилия широка популярност наркотик „Фрай“ — балсамираща течност, незаконно продавана по улиците на Вашингтон. „Фрай“ беше сред най-опасните „лоши“ наркотици. Сред дългосрочните му странични ефекти беше бавното разлагане на гръбначния мозък. Определени факти навеждаха полицията на подозрението, че самият Шилц е дилър на „Фрай“, но след дълъг разговор с него Джак реши, че патоанатомът е извън подозрение. Джак продължи да търси посредника, който, както знаеше от опит, би трябвало да е най-лесен за намиране, тъй като стоеше леко извън схемата в сравнение с крадеца и продавача на дребно. Използвайки контактите си, Джак намери копелето, упражни натиск и се сдоби с име, което даде на Шилц. Двамата заедно измислиха начин да заловят крадеца — човек от персонала на патоанатома, който бе твърде нетърпелив да дочака държавната си пенсия. Шилц запомни завинаги жеста на доверие, направен от страна на Джак.

Кабинетът и залите, където работеше Шилц на „Брадок Авеню“ във Феърфакс, Вирджиния, се намираха в относително нова, ниска, ъглова правителствена сграда, построена в онзи скучен модерен стил, който вече беше на изчезване. Джак се качи на околовръстното и взе двайсетте и седем километра от „Лангли Фийлдс“ до кабинета на Шилц за около двайсет минути.

— Доктор Шилц не е тук — уведоми го дребничката асистентка.

— Къде е? — настоятелно попита Джак. — Знам, че знаеш — добави, докато тя отваряше уста да продължи, — така че не си прави труда да отричаш.

Момичето поклати глава.

— Той ще ми отреже главата.

— Не и като разбере, че го търся аз. — Джак се наклони напред, а очите му святкаха като на куче, готово да нападне. — Ти си нова тук, нали?

Тя прехапа устни и не каза нищо.

— Обади му се и му кажи, че Джак има нужда от него.

Тя взе безжичния телефон и набра някакъв номер. Изчака за момент и след това поиска да говори с доктор Шилц. След малко той явно се обади, защото тя каза:

— Съжалявам, че ви безпокоя на вечеря, сър, но…

— Няма значение — каза Джак и изхвърча от кабинета.

* * *

Игън Шилц беше типичен южняк. Часовете за хранене бяха свято време, когато не трябваше да бъде обезпокояван от никого и нищо. Човек верен на навиците си, той винаги се хранеше на едно и също място.

„Съдърн Роудхаус“ се намираше в едноетажен търговски център, който бе толкова невзрачен, колкото и самият Шилц. Отпред земята беше покрита с чакъл, чиито камъчета с течение на годините бяха придобили формата и размерите на грахови зърна. Имитацията на южняшки колони отпред само допринасяше за вялата атмосфера на мястото. Някога ресторантът бе разполагал с цял взвод служители с бели ръкавици, всички до един негри, които поздравяваха клиентите, паркираха кадилаците и мерцедесите им и им пожелаваха приятна вечер. Заведението все още имаше две тоалетни в двата края на П–образната сграда — едната първоначално била използвана от бели, а другата — от чернокожи. Никой, свързан с това място, не говореше за историята на тези помещения — не и с непознати. Но помежду им отвратителните шеги за тоалетните обикаляха като венерическа болест.

Джак влезе през кухненската врата и показа служебната си карта на главния готвач, чието негодувание рухна пред страха му от закона. Колко ли нелегални латиноамериканци работеха в задушната кухня, изпълнена с крясъци?

— Доктор Шилц — каза Джак, докато двамата отстъпиха да сторят място на надзорника, който крещеше заповеди на помощник–готвачите. — Довърши ли си бифтека?

Главният готвач, едър мъж с оредяваща коса и воднисти очи, кимна.

— Тъкмо приготвяме десерта му „Снежни топки“.

— Забравете. Дайте ми чиста десертна чиния — нареди Джак.

За секунди пред него се появи чиния. Главният готвач едва не припадна, когато видя какво сложи Джак в нея. Нададе писък и извърна глава.

Като държеше чинията високо като сервитьор, Джак бутна с дясното си рамо летящата врата, енергично и самоуверено закрачи от кухнята към салона за хранене и внезапно се закова на място толкова рязко, че чинията едва не излетя от ръката му. Игън Шилц седеше на обичайната си маса в ъгъла, но не беше сам. Разбира се, че не беше. Беше си поставил за задача да вечеря поне с един член от семейството си дори когато работеше до късно. Тази вечер беше ред на дъщеря му Моли. На възрастта на Ема, помисли си Джак. Погледни ги как разговарят, как се смеят. Това ли означава да имаш дъщеря? Изведнъж му запари на очите, едва си поемаше дъх. Боже мой, помисли си, нещата никога няма да се подобрят, никога няма да мога да живея с това.

Моли го забеляза, скочи и толкова бързо се затича към него, че Джак само успя да вдигне подноса над нивото на главата й.

— Чичо Джак! — извика тя. Имаше широко, открито лице, яркосини очи и коса с цвят на царевично лико. Беше мажоретка в училище. — Как си?

— Чудесно, сладурче. Виждаш ми се доста пораснала.

Тя направи физиономия и наклони глава.

— Какво е това?

— Нещо за баща ти.

— Дай да видя. — Тя се повдигна на пръсти.

— Изненада.

— Няма да му кажа. Честна дума. — Тя придоби възможно най-сериозния вид. — Нищо не излиза от устата ми. Никога.

— Той ще познае по реакцията ти — каза Джак. „Кажи го пак“, додаде наум.

Тя изчака за момент, докато се увери, че Джак наистина няма да й разкрие изненадата.

— О, добре. — Тя го целуна по бузата. — Така или иначе трябва да тръгвам, Рик ме чака.

Джак се вгледа в раздалечените й очи и срамежливата й усмивка. Около челюстта и брадичката й все още имаше нещо детинско, но тя вече беше красива млада дама.

— Откога нещата между теб и Рик са сериозни?

— Е, чичо Джак, може ли да си по-малко осведомен? — В същия момент тя се усети. — О, боже, съжалявам.

Той разроши косата й.

— Всичко е наред.

Но не беше. Долови остър звук. Беше сигурен, че сърцето му се къса.

Моли се обърна.

— Чао, татко. — Тя махна с ръка и в следващия миг вече беше навън.

Шилц въздъхна, докато размахваше сгънато издание на новия „Вашингтон Поуст“.

— Като говорим за Рик, току-що обърнах внимание на Моли как религията и придържането към Божиите заповеди ще я предпази от наказание за греховете, които в днешно време са очебийни. Сенатор Джордж е живият пример на деня. Предполагам си чул, че демократът е бил уличен в прелюбодейство.

— Честно казано, не съм имал време за политически клюки.

— Затова ли не те виждам напоследък? Колко време мина?

— Съжалявам, Игън.

Шилц изсумтя, докато пъхаше вестника в куфарчето си. После кимна към чинията, която Джак носеше високо вдигната.

— Това моите „снежни топки“ ли са?

— Не точно. — Джак постави чинията на масата пред патоанатома.

Шилц пренасочи вниманието си от лицето на Джак към отрязаната човешка ръка на десертната чиния.

— Много смешно. — Той хвана чинията за ръба. — А сега би ли казал на Карл, че си искам „снежните топки“?

— Боя се, че няма да е възможно. Нужен си на друго място.

Шилц изгледа Джак и внимателно върна чинията върху безупречната ленена покривка. Нито една трошичка хляб не загрозяваше колосаната й бяла повърхност. Същото можеше да се каже и за лицето на Шилц, що се отнася до емоциите, които изразяваше. След това той избухна в силен смях.

— Ах, ти, куче! — възкликна той, бършейки очите си, и се изправи, за да прегърне приятеля си. — Липсваше ми, приятелю!

— Ти също, хитрецо. — Джак се освободи. — Но честно, имам нужда от помощта ти. Сега.

— По-бавно. Не съм те виждал от месеци. — Шилц направи знак на Джак да седне на стола, на който допреди минути бе седяла дъщеря му.

— Няма време, Игън.

— „Няма време за здравей, за довиждане, закъснявам, закъснявам, закъснявам!“ — Шилц цитира Белия заек с гласа на Бъгс Бъни, който винаги караше Джак да се засмее, без значение в какво настроение беше. — Винаги има време — продължи той спокойно. — Дай на истеричната логика малко почивка.

— Логиката е всичко, което имам, Игън.

— Това е тъжно, Джак. Наистина. — Той извади от горния си джоб пура „Кохиба Корона Еспесиал“ и я предложи на Джак, но той отказа. — Мислех си, че трагичната смърт на Ема те е научила колко е безполезен животът, основан на логиката.

Джак почувства как по тила му се стича пот. Лицето му гореше и пак усети онова противно чувство под лъжичката, което го споходи, когато видя Ема на „Сайгон Роуд“. За да се успокои, той обърна стола си, бутна настрани прибрания в кобура „Глок G36“ и възседна стола.

— И ти смяташ, че е по-добре да се осланяме на вярата.

— Със сигурност. — Шилц се облегна, запали пурата, пробва вкуса й с няколко кратки всмуквания, след което я завъртя бавно и с благоговение между палеца, показалеца и средния пръст. — Логиката произтича от ума и затова е ограничена, несъвършена. Вярата ти дава надежда, предпазва те от отчаяние. Вярата е това, което те изправя на крака и те кара да продължиш напред. Логиката те държи с лице, потопено в калта. — Той размаха сивия край на пурата. — Само един пример — сигурен съм, че си убеден в безсмислието на смъртта на Ема.

Джак се вкопчи в ръба на масата с две ръце.

— Но аз не смятам така — продължи Шилц. — Ема ни остави поради някаква причина, Джак. Причина, която само Бог знае. Вярвам в това с цялото си сърце и душа, защото имам вяра.

Каквото и да говореха хората, Шилц беше изкусен ловджия и пушеше само най-добрите пури. Това бяха единствените качества, които понякога възпираха Джак да го удуши.

— Джак, знам колко много те боли.

— А теб не те ли боли? Ти познаваше Ема, колкото аз познавам Моли. Заедно ходехме на излети, лагерувахме в Смоуки Маунтънс, организирахме си екскурзии в Блу Ридж.

— Разбира се, че скърбя за нея. Разликата е, че мога да поставя смъртта й в един по-широк контекст.

— Игън, изпитвам необходимост да намеря смисъл в смъртта й — каза Джак почти отчаяно.

— Донкихотовско желание, приятелю. Помощта, от която се нуждаеш, ще намериш само във вярата.

— Там, където ти виждаш вяра, аз виждам съмнение, объркване, хаос. Всичко е с краката нагоре.

Патоанатомът поклати глава.

— Казвам ти това като приятел. Време е да спреш да се самосъжаляваш.

Джак инстинктивно премина в нападение:

— И какво точно е вярата, Игън? Никога не съм можел да я разбера.

Шилц изтръска пурата в пепелник от шлифован кристал.

— Щом настояваш да я оголиш до основните й елементи, тя е сигурното и просто знание, че съществува нещо повече, нещо по-голямо от теб, от цялото човечество — огромен план, схема, която не може да бъде разбрана от теб или от което и да е човешко същество, защото е божествена, замисъл, който само той може да прозре.

— Ами ангелите? Те могат ли да схванат Божия план?

Шилц изпусна облак ароматен дим.

— Виждаш ли как логиката те приковава към земята, Джак? Тя гарантира, че ще отхвърлиш с шега всичко, което не можеш да разбереш.

— Като ангели на велосипеди с едно колело например.

— Да, Джак. — Игън отказа да откликне на шегата. — Точно като ангели на велосипеди с едно колело.

— Тогава там, горе, на небето Ема трябва да знае какво й крои Бог.

— Със сигурност.

— Значи е доволна.

Шилц леко присви очи зад ароматния облак.

— Всички, които са на небето, са доволни.

— Кой го казва?

— Разполагаме с Божието слово.

— В книга, написана от хора.

Игън изгледа Джак така, все едно пред него стоеше дяволът.

— Предполагам, че има само един начин да се отърва от теб тази вечер — въздъхна той.

* * *

— Какво искаш да ти кажа за ръката?

— Дали принадлежи на Али Карсън или не.

Това привлече вниманието на Шилц. Белите му вежди се повдигнаха като в анимационно филмче.

— Дъщерята на новоизбрания президент?

— Същата.

Джак и Шилц застанаха един срещу друг в залата за аутопсии. Светлината беше слаба, за да смекчи блясъка на заобикалящата ги неръждаема стомана и плочките.

Шилц надяна чифт гумени ръкавици и постави лупа пред дясното си око. След това нагласи прожектора, така че снопът светлина да пада върху ръката, и се приведе напред.

— Невъзможно подгизнала — мрачно промълви той. — Така че забрави за ДНК анализи. — Подбутна ръката с върховете на пръстите си. — Интересно.

— Какво има? — нетърпеливо попита Джак.

— Ръката е била отрязана с трион, при това много вещо.

— Електрическа резачка?

— Логично предположение. — Дали в гласа му прозвуча иронична нотка? Повдигна ръката със среза нагоре. — Но следите сочат друго. Със сигурност е бил инструмент, който се върти. Но деликатно. — Той сви рамене. — Бих казал медицински трион.

Джак се наведе. Миризмата на формалдехид и ацетон беше отблъскваща.

— Имаме си работа с престъпник хирург?

— Възможно е.

— Е, това намалява заподозрените до няколкостотин милиона.

— Забавно. — Шилц вдигна поглед. — Ето какво виждам: направено е с уверена ръка, без грам разкаяние при рязането, без абсолютно никакво колебание. Плюс, че потапянето във вода е финализирало нещата. Взел е мерки да не можем да вземем пръстови отпечатъци за идентифициране.

— Да разбирам ли, че злосторникът го е правил и преди?

— Аха.

Джак извади пръстена от злато и платина, който беше сложил в найлоново пликче за събиране на улики.

— Махнах го от средния пръст. На Али Карсън е.

— Което не говори нищо за здравословното й състояние. — Като видя как Джак пребледня, той побърза да добави: — Означава единствено, че престъпникът има достъп до нея. — Шилц използва зъболекарска сонда, за да остърже внимателно областта около и под ноктите — един по един. — Ето. — Той вдигна инструмента високо, така че работният край да се намира директно под светлината, и попита: — Какво виждаш?

— Нещо розово — отвърна Джак.

— И лъскаво. — Шилц приближи връхчето на сондата към окото си. — Без съмнение е лак за нокти. Освен това ноктите са скоро подрязани, затова предполагам, че поради някаква причина…

— Престъпникът е отрязал ноктите на момичето и е почистил лака — довърши Джак вместо него и се изправи. — Али Карсън никога не използва лак за нокти и ходи с ниско подрязани нокти като на момче. Това не е нейната ръка.

— Ти може да си сигурен, Джак, но аз съм съдебен патолог. Имам нужда от доказателство, преди да кажа „да“ или „не“. — Той отиде до мивката и напълни една ваничка с топла вода. После потопи ръката вътре, леко разхлаби кожата, след което я обели, като започна от китката. Сивата, безформена медуза заплува във водата. С вниманието на колекционер на пеперуди, който борави с нежно крило, Шилц разви полупрозрачния материал.

— Ейми! — извика той.

След миг дребничката асистентка подаде глава в кабинета.

— Да, сър.

— Имам работа за теб. Едни пръстови отпечатъци.

Ейми кимна и застана до него.

— Лявата ръка — каза той.

Ейми потопи лявата си ръка във водата. Шилц надяна кожата на ръката й като ръкавица. Ейми я изсуши на въздуха, като държеше ръката си високо вдигната. После той взе отпечатъци от човешката ръкавица.

— Виждаш ли — каза той, докато притискаше всеки пръст върху мастиления тампон, — като нахлузиш кожата, отпечатъкът се вижда по-добре. — Той вдигна картончето със снетите отпечатъци и кимна на Ейми, която изхлузи кожата, взе картончето и изчезна. — Скоро ще разберем дали тази ръка принадлежи на Али Карсън или не.

Шилц извади отрязаната ръка от топлата вода, върна я върху металния поднос и пак започна да я разучава.

— Готов ли си да заложиш? — сухо попита той.

— Знам, че не е нейна — отвърна Джак.

След малко Ейми се върна.

— Няма съвпадение в нито една система за идентификация на лица — съобщи тя. — Едно е сигурно — не е Али Карсън.

Джак въздъхна облекчено, след което набра Нина по мобилния и й съобщи добрата новина. Докато прибираше телефона в джоба си, потупа устни с показалец.

— Пръстенът на Али, подрязаните нокти, накисването във вода… Явно някой иска да повярваме, че това е нейната ръка. Защо играе тази зловеща игра? Защо си прави целия този труд? Защо я е отвлякъл? Какво иска похитителят на Али? Кой болен мозък е осакатил момиче на възрастта на Али само за да ни изиграе номер?

— Болен мозък е, Джак, няма спор. — Шилц обърна ръката. — Отрязал я е, докато момичето е било още живо.

* * *

Дъждът беше превърнал паркинга в сцена. Пред светлините на прожекторите се спускаха мънистени сребристи завеси. Джак прекоси лъщящата асфалтова площадка. Отвори рязко вратата на колата си, намести се зад волана и запали двигателя. Но не потегли. Тазсутрешните събития го връхлетяха. Главата му пулсираше, всички мускули на тялото му крещяха в хор. Наведе се, отвори жабката, извади четири таблетки „Ибупрофен“ и ги схруска, мръщейки се на тръпчивия, възкисел вкус.

Замисли се за ръката на момичето. Похитителят я беше накиснал във вода, за да не могат да я идентифицират чрез пръстовите отпечатъци. Но Игън намери начин и доказа, че ръката не принадлежи на Али Карсън. И все пак похитителят беше отрязал ръката на живо момиче. Защо? Опитът навеждаше Джак на мисълта, че мъжът е методичен, но не и маниак. Ами ако е искал да знаят, че Али е още жива? Взел е мерки за това, като е отрязал ръката на живо момиче. Но не е отрязал ръката на Али. Защо? Мислите на Джак препускаха една след друга като светкавици. Той потърка чело с месестата част на дланта си.

Зад паркинга, откъм магистралата, безкраен морзов код от светлини пробягваше по лицето му, осветяваше очите, удвояваше главоболието. Неоновите надписи проблясваха в розово и зелено като биолуминесцентни същества дълбоко в сърцето на океана. Чу се клаксон, а след него и заглъхващият звук на ехото. Ритмичното вършеене на чистачките на предното стъкло приличаше на поучителния пръст на баща му. С конвулсивно потръпване на ръката той изключи двигателя и се загледа в дъждовния слалом по стъклото.

Али, помисли си той, къде, по дяволите, се намираш? Какво става с теб?

Той нямаше сили да спре мислите, които неизменно пълзяха към Ема. Жаждата му да поговори с дъщеря си, за да го благослови тя с прошката си, наля очите му със сълзи. Ръцете му се разтрепериха.

„Време е да спреш да се самосъжаляваш.“ Съветът на Шилц долетя обратно до него като ехо в пещера. Знаеше, че приятелят му е прав, но, Бог да му прости, той не можеше да спре. Беше като алкохолик с бутилка до устата. С всяка една клетка от тялото си копнееше за шанса да каже, че съжалява, да каже на Ема колко много я обича. Защо стана така, запита се той отчаяно, че беше в състояние да признае обичта си към нея едва сега, когато бе твърде късно? Удари с юмрук волана и колата се разтресе като желе.

Той вдигна поглед, несигурен дали вижда дъжда или собствените си сълзи. По-скоро усети, отколкото видя, някакво проблясване, сякаш сенките в периферното му зрение се раздвижиха като повърхността на езеро. Сепнато се огледа и усети аромата на Ема. Нейното лице ли го гледаше в огледалото? Той бързо се извъртя, но до ноздрите му достигна преситената миризма на нагорещен метал, претрита гума и изгоряла плът.

Дишайки тежко, рязко отвори вратата и коленичи на асфалта с наведена глава. Дъждът трополеше по него с безразличие, което го накара да стовари юмрук върху вратата. Набра се на дръжката и надзърна през обсипания с дъждовни капки прозорец. Задната седалка беше празна. Той опря чело на стъклото и мислите му се върнаха назад в мрачния водовъртеж на миналото.

Беше завел Ема, Игън и Моли на екскурзия в Къмбърланд Стейт Форест, за да ловят риба в езерото Беър Крийк. Момичетата бяха на десет години. Беше подарил на Ема въздушна пушка „Дейзи“. Един следобед тя се върна в лагера тичешком, цялата обляна в сълзи. Прицелила се в пойна птичка, която била кацнала на клона на един бор, и дръпнала спусъка. Нито за момент не допускала, че ще уцели, камо ли да убие, но точно това се беше случило.

Сърцето й беше разбито и никой не можеше да я утеши. Джак предложи да направят погребение. Суетенето около подготовката като че ли я поуспокои. Но когато Джак посипа с пръст трогателно загиналата птица, Ема отново избухна в плач, след което взе въздушната пушка и с всичка сила я запрати в езерото. Оръжието потъна като камък и на повърхността на водата останаха да се мержелеят само концентрични кръгове.

Това бе последният спомен на Джак за нещо, което бе преживял заедно с дъщеря си. Какво се случи след това? Тя ли порасна твърде бързо? Или просто се отчуждиха един от друг? Недоумяваше къде е отлетяло времето, как Ема се промени толкова. Все едно беше заспал в експреса. Ако не беше станала катастрофата, навярно никога нямаше да се събуди.

* * *

Шилц отвори вратата в отговор на думкането на Джак. Гумените му ръкавици бяха хлъзгави, напоени с кой знае какви вещества.

Той се отмести от вратата, за да направи път на Джак.

— Приличаш на ударено животно. Какво се е случило тук?

Потопен в ужаса на собствения си затвор, Джак едва не каза на Шилц за призрачните посещения. Всъщност беше убеден, че нямаше никаква свръхестествена намеса, просто се самозалъгваше, сякаш силното му желание би могло да върне Ема към живота или негово призрачно подобие. От друга страна, кой освен Игън, който виждаше Божията ръка в невероятното, в необяснимото, можеше да разбере. Въпреки това Джак предпочете да замълчи по въпроса. Беше твърде лично, твърде унизително. Щеше да изглежда като дете, изгубено в приказка за духове.

— Сетих се за нещо, което не разбирам. — Шарън постоянно го обвиняваше, че крие истинските си чувства зад сарказма. Какво знаеше тя?

Кабинетите бяха затъмнени, хлъзгави и утихнали и мъркаха като вентилатор. Килимите и ламперията рязко контрастираха с редиците банки за трупове от неръждаема стомана, отводнителните маркучи, огромните тръби на пода, съдовете с химикали, множеството микроскопи, редиците подпори, използвани за повдигане на гърдите на труповете за по-лесно проникване, чекмеджетата, пълни с инструменти за морфология и патология: триони за кости, назъбени ножове, ножици за отваряне на стомашно–чревния тракт, чукчета с кукички, клещи за разрязване на ребра, длета за черепи, скалпели и извити хирургически игли за зашиване на телата, след като работата е свършена. Джак и Игън заобиколиха стаята с рентгена и токсикологичната лаборатория и минаха през стаята за измерване, която беше прецизно подредена като швейцарска часовникарска работилница и равнодушна като месарница, където труповете и основните им органи биваха претегляни и измервани. Дори и в късия коридор се усещаше леденият дъх на студената стая — мрачна, неприветлива, безлична като терминал, смълчана като библиотека.

— Е, какво те върна? Няма къде да отидеш в една дъждовна декемврийска нощ? — Шилц направи знак към стената с контейнерите за трупове. — Тъй като не всички места са запълнени, бих могъл да ти предоставя легло за една нощ в японския ми хотел. Тихо е като в гроб, а от осем часа в стаята за аутопсии се сервира континентална закуска за чревоугодници. Къде предпочиташ да е леглото: горе или долу?

Джак се разсмя. Игън притежаваше необичайната способност да разсейва депресиите му.

— Интересувам се от леглата, заети от двамата мъже от Сикрет Сървис.

— А, да — каза Игън. — Мъжете в черно.

Чувството за хумор, колкото по-черно, толкова по-добре, както бе казвал Игън на Джак, е важно качество за един патоанатом. „Само професионалното безпристрастие ще те спаси, защото накрая все някой ще ти влезе под кожата. Оттам нататък всеки зловещ шегаджия се оправя сам.“

Шилц преведе Джак покрай редиците с лъщящи контейнери от неръждаема стомана и отвори два от тях, които се намираха един до друг на височината на кръста.

— Очарован от снежната ти топка, съвсем забравих за тях. Вероятно защото не аз съм правил първоначалните аутопсии. Сега законът изисква в случай на смърт на федерални служители работата да бъде свършена от патолози от Института по патология към въоръжените сили. — Той сви рамене. — Идиотщина, ако питаш мен, но това са изискванията.

Двата трупа лежаха по гръб, с безизразни, восъчни черти като на кукла, с разрязани гръдни кошове и след това зашити с типичния за аутопсиите Т-образен белег, който тръгваше от под ключицата и стигаше до дебелото черво.

— Патологията е вчерашен вестник според новите ти приятелчета. Дойдоха, видяха и се оказаха в задънена улица.

— Съвсем нищо ли? — попита Джак.

— Аз направих и собствена аутопсия, за да съм сигурен. Нито частица от отпечатък, изпуснат косъм, парченце кожа, боя или мръсотия под ноктите. Никаква следа от нещо, което би могло да помогне за идентифицирането на престъпниците. — Шилц сви рамене. — Няма и кой знае какво за гледане. Едно промушване — твърдо, директно, без никакво колебание — между третото и четвъртото гръбно ребро право в сърцето. — Той направи пауза. — Е, долу-горе.

Собственото сърце на Джак заби като лудо.

— Какво имаш предвид?

Шилц обърна първия труп на една страна, изблъска го до другия край на койката и го обърна по корем. Докато извършваше същата процедура с второто тяло, показа на Джак входящата рана.

— Виж тук. Обелих мускула, за да се видят по-добре вътрешните рани. Гладко е като коприна, значи нападателят не е използвал назъбено острие, но има лека извивка. Не мога да разбера що за острие би оставило такава следа.

Но аз мога, помисли си Джак. Той беше виждал тази странна, леко дъгообразна рана преди — веднъж преди деветнайсет години. Последвалото разследване от негова страна, което проведе съвсем сам и което беше колкото опасно, толкова и трудно, разкри оръжието на убийството — нож с тънко острие, познат като палета. Използваха го професионални пекари за разстилане на меко тесто или намазване на захарна глазура. Характерно за този вид нож беше, че е със заоблен връх на острието, което го правеше напълно безполезен при нападение с наръгване. Но тази палета беше уникална — убиецът беше заточил върха, превръщайки ножа в безпощадно оръжие.

— Добре ли си? — Шилц се вгледа в застиналото лице на Джак.

— И още как — отговори Джак със сподавен глас.

— Промъкнал се е зад тях и бинго! Никакъв шум, никакво сборичкване. — Леко отегченият тон на Шилц показваше, че е проучвал въпроса многократно през последните двайсет и четири часа. — Абсолютно професионално, да не кажа впечатляващо изпълнение, особено предвид обучението на жертвите. Всъщност бих казал, че ножът е използван с хирургическа точност. Честно казано, аз самият не бих могъл да се справя по-добре.

Джак едва чу последното изречение на приятеля си. Той беше застинал приведен между двете койки, погледът му отскачаше от едната рана към другата и обратно. Галопиращото сърце в гърдите му внезапно спря от ужас.

„Това е абсолютно невъзможно, каза си той. Аз лично застрелях Сирил Толкан, докато се опитваше да избяга от покрива, където го приклещих. Той е мъртъв, знам го.“

И все пак свидетелството пред очите му беше неоспоримо. Двете рани бяха визитната картичка на един убиец, когото Джак бе проследил деветнайсет години по-рано след едно убийство, оставило го с разбито сърце и съсипан от отчаяние.