Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (7)

6.

Меланхолична като есенен ден светлина се промъкваше в стаята през двукрилия прозорец. Това беше северна светлина, бледа, странна, почти призрачна по това време на годината. Хю Гарнър отлепи жълто-черната лента, която като предупредителен пръст маркираше границите на местопрестъплението, но когато се канеше да прекрачи прага, Джак се изправи на пътя му.

Джак си сложи чифт латексови ръкавици.

— Колко хора са минали през мястото?

— Нямам представа — Гарнър сви рамене. — Може би дузина.

Джак поклати глава.

— Тук прилича на дискотека. Естествено, че не бързахте да ме доведете.

— Всичко в тази дискотека е маркирано, фотографирано и прибрано без вашите умения. Прочетохте докладите — натърти Гарнър.

— Така е. — Джак вече беше убеден, че единствената причина, поради която Гарнър още не го е изритал от мястото, беше бъдещият президент. Дори президентът не можеше да каже „не“ на Едуард Карсън, без да изглежда като заяждане.

— Ако намерите нещо, в което дълбоко се съмнявам, то ще бъде анализирано от подразделението ни за специални разследвания в Куантико — каза Гарнър. — Това не само е най-добрата, но и най-сигурната институция по криминалистика в страната.

— Там ли изпратихте двете тела?

— Аутопсиите направиха нашите хора, но телата се държат в района. — Гарнър извади джобен компютър и провери нещо. — В кабинета на патоанатом на име… — Той, изглежда, се готвеше да прочете името на глас, но размисли и извърна поглед от монитора, за да даде възможност на Джак да го прочете сам.

— Игън Шилц — каза Джак, докато мозъкът му напразно се опитваше да дешифрира неразбираемите завъртулки на екрана. За щастие догадката му не беше само изстрел в тъмното. Шилц беше патоанатом за Северна Вирджиния. Въпреки огромните им политически различия тяхното приятелство датираше от двайсет години.

Връщайки се към настоящето, Джак влезе в стаята, като внимателно слагаше крак пред крак, докато застана в центъра. На пръв поглед беше около шест на шест метра — не беше малка като за спалня. Но „Лангли Фийлдс“ не беше стандартен колеж. Получаваш всичко, за което си си платил, във всяко едно отношение.

Подът беше покрит с плюшен мокет. Легла, тоалетни масички, столове, лампи, бюра, гардероби, лавици. Почти всички вещи и мебели бяха по две. Лаптопът на Али, чийто хард диск беше претърсен от компютърните специалисти, стоеше на бюрото. На рафтчето над леглото й цареше безпорядък от книги, бележки, карфици, знаменца от шампионати, трофеи за първо място, спечелени от нея в състезания по езда и тенис. Тя беше атлетично момиче със състезателна натура. Той се приближи и видя бронзов медал от турнир по карате. Почувства се горд с нея. Предвид дребничката й фигура и мислейки си за дъщерята на Шилц, той успя да я убеди да се заеме по-сериозно с този спорт. Погледът му пробяга по книгите. Разбира се, имаше учебници, но също и доста романи. Джак беше обучен да търси точка извън себе си, върху която да съсредоточи подскачащото си съзнание. Точката беше фиксирана. Като въртящ се танцьор, трениран да се концентрира в точка в далечината, за да не изгуби равновесие или да не му се завие свят, за Джак беше жизненоважно да не изпуска тази точка от поглед и да остане неподвижен, за да обуздае хаоса в главата си. В противен случай опитите да разбере буквите и цифрите биха били толкова безполезни, колкото и търсенето на игла в купа сено. Проблемът бе, че невинаги успяваше да я намери. Под колкото по-голям стрес се намираше, толкова по-малък беше шансът да открие такава точка, камо ли да я задържи.

В крайна сметка успя да я намери — петнайсет сантиметра над и зад главата си. Вихрушката в главата му се успокои, дезориентацията затихна и той съумя да прочете заглавията на книгите с минимално затруднение: „Криптономикон“ на Нийл Стивънсън, „Аут“ на Нацуо Кирино, „Тази сладка болест“ на Патриша Хайсмит, „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон.

Гарнър пристъпваше от крак на крак.

— След смъртта на Ема Али Карсън отказала да дели стаята си с друго момиче.

В тази част на стаята, която някога принадлежеше на Ема, не беше останало нищо нейно освен малка поставка за компактдискове. Всичко бе прибрано от него или Шарън, сякаш бяха вещи от къща, която двамата никога повече нямаше да споделят. Компактдисковете събудиха един спомен у него: Тори Еймъс, Джей Зет, Мориси, Сиобан Донаги, „Интерпол“. Джак не можа да удържи усмивката си. В деня, в който тя се нанесе, той й подари айпод — не модел „Нано“, но с огромна памет от 80 гигабайта. Веднага щом Ема се научи да прехвърля музиката си в mp3 формат, дисковете станаха излишни. Джак взе диска на Тори Еймъс и погледът му попадна върху песен със заглавие „Strange Little Girl“. Сърцето му, което биеше като оркестър от барабани, всеки момент щеше да пробие дупка в гърдите му. Когато върна диска върху малката поставка, ръката му трепереше. Не ги искаше, но не искаше и да ги премести. Нейният айпод беше в дома му, недокоснат. Той го прибра незабелязано от катастрофиралата й кола — единствената вещ, по чудо оцеляла невредима. Вече нямаше представа колко пъти си беше обещавал да изслуша музиката от него, но до този момент не беше успял да събере кураж.

— Никак не е лесно — продължи Гарнър. — Мога само да се надявам, че ще си свършите работата с ясно съзнание, Макклюр.

Джак беше имунизиран срещу саркастичните забележки. Беше понасял подигравките на 18-годишни профита, достигащи до непостижими за Гарнър висини на садизма. Застанал неподвижно, пренастрои погледа си така, че да е в състояние да обгърне цялата стая. Както казваха в занаята, имаше „меки очи“. Беше трудно да се даде точно обяснение на тази фраза, но в общи линии да имаш меки очи означаваше да умееш да видиш даден район, квартал, къща или стая такъв, какъвто е, а не да ги нагаждаш според очакванията си. Ако отидеш на местопрестъпление с предубеждения, т.е. с твърди очи, би могъл да пропуснеше важен за разрешаването на случая детайл. Понякога не. Понякога, разбира се, беше невъзможно да се намерят доказателства, независимо колко са ти меки очите. Но този проблем беше извън контрола на Джак, затова той никога не мислеше за него.

Джак отиде да надникне през прозорците. Намираха се на третия етаж. Точно отдолу имаше синьо-сива чакълеста алея, без никакви дървета наоколо, никакви живи плетове, които да омекотят евентуално падане, никакви стволове на глицинии, по които да се покатериш или да се спуснеш. Той се извъртя и погледна право напред.

Гарнър за пореден път подръпна възглавничката на ухото си.

— И какво? Видяхте ли нещо, което сме пропуснали, някоя гореща следа?

По дяволите меките очи. Докато дислексията на Джак го бе лишила от способността да вижда нещата на писмено ниво, в замяна той беше получил нещо безценно. Мултисензорният му начин на възприятие на света проникваше в най-дълбоката интуиция — област, затворена за повечето човешки същества. Същата чудатост на мозъка беше станала причина Айнщайн да се провали в училище и все пак да стане един от най-великите математически умове на своя век. Това бе позволило и на Леонардо да Винчи да измисля самолети и подводници 300 години преди те да бъдат изобретени. Тези големи скокове на интуицията бяха възможни, защото гениите, които са ги притежавали, са страдали от дислексия, не са били обвързани от тромавата логика на езиковото мислене. Езиковото мислене действа със скорост приблизително 150 думи на минута. Умът на Джак работеше с хиляда пъти по-висока скорост. Нищо чудно, че определени неща го дезориентираха, докато в същото време той можеше да надникне под повърхността на други. Например местопрестъплението.

Али беше спала тук снощи, докато малко след три часа нещо се е случило. Дали е била изненадана от груба ръка, която я е изтръгнала от съня, запушвайки устата й, или от връв, която се е врязала в китките й? Дали е чула странен шум, дали е била будна, когато вратата се е отворила и хищническата сянка се е спуснала върху нея? Разполагала ли е с време, преди да бъде похитена, преди да й запушат устатата, да я завържат и промъкнат през тъмната морава под черното небе? Джак знаеше, че Али е умно момиче. Съобразително. Може би Ема тайно е завиждала на съквартирантката си за остроумието й. Тази мисъл внезапно го натъжи, но нима има човек, който да не завижда на някого, да не изпитва недоволство от истинската си същност? Неговите родители със сигурност изпитваха тези чувства, както и брат му до момента, в който бомбата го разчлени на онази опустошена иракска магистрала накрай света. След експлозията и пожара не беше останало кой знае какво, така че беше невъзможно да се направи прилична идентификация. Джак просто остана неподвижен на лобното място на брат си, втренчен в нажеженото до жълто небе.

Тези коренно различни мисли можеха и да объркат един така наречен нормален ум, но не и Джак. Той видя стаята така, както нито Гарнър, нито някой от криминалистите не бе способен да види. Пред него се ширна лента от неподвижни рамки и триизмерни образи, които се преплитаха в едно цяло, подтикващо изострената му интуиция към скорострелни изводи.

— Имало е само един престъпник — заключи той.

— Нима? — Гарнър даже не си направи труда да потисне напушилия го смях. — Един мъж да проникне на територията на колежа, безшумно да убие двама обучени агенти от Сикрет Сървис, да похити двайсетгодишно момиче, да го преведе през двора и да се изпари? Вие какво, Макклюр, да не откачихте?

— И все пак — натърти бавно Джак — точно това се е случило.

Гарнър не можа да скрие изписалия се върху лицето му скептицизъм.

— Добре, да предположим за момент, че съществува дори и минимална възможност да сте прав. Тогава как го разбрахте, просто гледайки стаята, при положение че дузина от най-добрите криминалисти в страната изследваха старателно мястото, без да могат да стигнат до това заключение?

— Преди всичко полицейските снимки на мъжете от Сикрет Сървис показват, че и двамата са били убити по напълно идентичен начин и имат само по една рана. Шансът двама души да направят това едновременно е толкова минимален, че практически е невъзможно. Второ, човек не би използвал екип от хора, освен ако не организира нападение срещу имението на наркобос. Този двор е малък, но е охраняван от пазачи, няма записващи камери. Сам човек, особено ако познава обстановката, би могъл да се вмъкне много по-лесно, отколкото ако са група.

Гарнър поклати глава.

— Питах ви за доказателства, а вие ми предлагате това?

— Казвам ви…

— Достатъчно, Макклюр. Знам, че отчаяно се опитвате да оправдаете присъствието си тук, но тези глупости няма да свършат работа. Вие ми описвате Спайдърмен, а не престъпник от плът и кръв. — Гарнър кръстоса ръце пред гърдите си и придоби надменен вид. — Дипломирах се втори по успех от моя клас в Йейл. Кой колеж сте посещавали, Макклюр, „Уест Армпит“?

Джак не отговори. Той вече беше на лакти и колене, с включено миниатюрно фенерче, и разучаваше обстановката под леглото на Али.

— Работя във вътрешната сигурност още от началото, Макклюр. От шибания 11 септември.

Забеляза, че килимът е почистен с прахосмукачка от криминалистите. От долната страна на пружинения матрак имаше малка вдлъбнатина. Всъщност при по-внимателно вглеждане установи, че е дупка, голяма колкото да се пъхне вътре показалец, издълбана в черно-белия раиран дюшек.

— И какво точно правите в Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви? Вкарвате на топло нелегални производители на алкохол? Преследвате контрабандисти на цигари?

Джак запази спокойствие и не повиши тон.

— Някога да сте обезвреждали бомба, направена от амониев нитрат и бензин, поставена в мазето на гимназия, или четвърт килограм експлозиви С4 в лабораторията на наркотрафикант, докато заклещеният вътре работник се опитва да ги възпламени?

Мобилният телефон на Гарнър звънна и той го долепи до ухото си.

— Някога да сте преследвали психопат, чието единствено удоволствие е да хваща момичета и да се закача с тях? — контрира Джак.

— Поне мога да чета, без да кълча мозъка си като настъпен червей. — Гарнър се завъртя на пета и излезе от стаята, за да говори спешно с човека от другата страна на линията.

Джак почувства как от вътрешността му се възпламенява огън, придвижва се към бузите и крайниците му, докато ръцете му се разтрепериха. Значи Гарнър знае. Някак си се е добрал до миналото на Джак, за да открие истината. Искаше му се да го срита, да забие юмрук в самодоволната му муцуна. Точно в такива случаи недостатъкът му го караше да се чувства дребен, безполезен. Той беше особняк, винаги е бил особняк. Беше заклещен в шибания си мозък и нямаше шанс да се измъкне. Никога.

Нещо проблесна за миг, когато малкият сноп лъчи на миниатюрното фенерче освети дупката. Той бръкна вътре и извади малко метално шишенце с винтова капачка. Когато го отвори, видя, че е наполовина пълно с бял прах. Опита малко на върха на пръста си и подозрението му се потвърди. Кокаин.