Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (37)

36.

За разлика от другите места, свързани с миналото му, които Джак посети напоследък, къщата на Мармозетката изглеждаше точно както си я спомняше — тъмносиня отвън с бели кепенци. Сигурно е пребоядисвана скоро, помисли си той.

При наличието на реална възможност вътре да се намира жертва на отвличане, както и похитителят й, Джак не беше готов да рискува някой супернетърпелив идиот да предупреди Крей/ Уитман. Нина не се противопостави. Но той не й каза, че вече е повече от сигурен, че Крей/ Уитман, колкото и невероятно да звучи, е същият човек, който преди двайсет и пет години беше убил двамата безименни мъже при „Макмилън Резервоар“, Мармозетката и Гъс. Освен това той беше мъжът, който бе похитил Али Карсън, и Джак изобщо не се съмняваше, че би забил палетата си в гърба й, ако му дадяха и най-малкия повод да заподозре, че леговището му е било открито. Това, което Джак все още не можеше да проумее, бе начинът, по който всички тези ужасни престъпления бяха свързани, защото той ни най-малко не се съмняваше, че това е така. Но сега се доближаваше до целта. Усещаше цвета в съзнанието си: студено, неоново синьо, точно толкова красиво, колкото грозна бе разгръщащата се серия от злодеяния.

Поредицата престъпления му казваше още нещо: като застреля Сирил Толкан заради убийството на Гъс, той тръгна след неправилния човек. Сега, докато в главата му се премятаха всички налични факти, се запита дали нарочно не е бил подведен да проследи Толкан. В крайна сметка както Станц, така и Джак решиха, че най-уличаващото бе уникалното оръжие на убийството. Палетата се използваше в пекарните. А Сирил Толкан притежаваше една — хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“. Но макар че Джак уби Толкан преди двайсет и пет години, странната изпилена палета отново биваше използвана като оръжие за извършване на убийства. На Джак не му се вярваше, че появата на палетата отново е съвпадение, а и не допускаше, че става въпрос за убиец имитатор, поради простия факт, че преди двайсет и пет години оръжието на престъплението в нито един момент не бе показано публично. Това означаваше, че убиецът на Гъс е бил жив през цялото това време. Но защо изплува на повърхността сега и защо отвлече Али Карсън?

Джак седеше зашеметен, опитвайки се да възстанови равновесието си, докато миналото и настоящето неудържимо препускаха едно към друго.

Най-накрая се раздвижи.

— Аз познавам това място — призна той, докато сядаха в колата, паркирана до сградата. — Аз ще поема задната част, а ти предната.

Синхронизираха часовниците си. Беше сумрачно. Светлината неумолимо чезнеше от небето, сякаш прогонена от тъмна мъгла. Въздухът беше студен, но нямаше вятър. Влагата покриваше земята като пелена от смет.

— Дай ми деветдесет секунди, след като се разделим, за да заема позиция — продължи той. — Става ли?

Нина кимна и двамата слязоха от колата. И двамата погледнаха часовниците си, когато се разделиха на тротоара. Джак си броеше наум, докато вървеше покрай къщата и минаваше между боклукчийските кофи вдясно и телената ограда отляво. Замисли се за Зила — огромната немска овчарка, към която Гъс се отнасяше много добре.

Стигна до задната врата шестнайсет секунди по-рано. По пътя натам мина покрай три прозореца. На два от тях бяха спуснати плътни завеси и нищо не можеше да се види отвътре. На третия имаше дантелени, жълти като масло пердета. Кухнята вътре беше пуста.

Той пъхна в ключалката два извити шперца и ловко ги използва да имитира завъртането на истинския ключ. Вратата се отвори в почти същия момент, в който Нина почука на входната врата. С изваден пистолет „Глок“, Джак мина от стая в стая, като през цялото време се ослушваше за човешки звук между настоятелните почуквания на Нина. Беше мрачно, потискащо, пълно с лоши спомени, които сякаш вибрираха през дъските на пода. В коридора се спря при наредените фотографии. Косата му се изправи. Всичките бяха на Али Карсън. Отличаваха се с добро качество. И тогава дъхът му секна. В средата имаше снимка на Али и Ема, които вървяха заедно през двора на „Лангли Фийлдс“. Докато се взираше в двете момичета, образът на Ема затрепка, стана вълнообразен и заприижда към него. Той можеше да се закълне, че тя знае, че той е тук. Помисли си, че усмивката на лицето й е за него.

Тя го викаше. Гласът й като че ли идваше от обратната страна на високоговорител. Искаше да й отговори, но страхът, че Крей/ Уитман може да е в къщата, го принуждаваше да си държи устата затворена.

Нина пак задумка по входната врата и той подскочи, но това в никакъв случай не беше причината за уплаха му. Мина в антрето и се протегна да й отвори вратата. Бързото му поклащане на главата я извести, че не е открил никого, но я поведе мълчаливо към снимките в коридора.

С лявата ръка й даде знак да провери втория етаж. Той минаваше от стая в стая: пълното с паяжини мазе, в което се носеше миризма на влага и пресен бетон, всекидневната с изумителните планини от книги, списания и всякакви вестници. Банята беше чиста, както и кухнята. И все пак беше странно. Всекидневната и антрето бяха точно такива, каквито си ги спомняше — разхвърляни и миришещи на мухъл, но кухнята и банята бяха подредени и безупречно чисти, блестящи като научна лаборатория. Все едно двама напълно различни човека обитаваха едно и също място: духът на Мармозетката и Крей/ Уитман.

Вляво откри затворена врата. Натисна дръжката и установи, че е заключена. Шперцовете не можеха да помогнат тук. Досега не беше виждал такава брава. Отдръпна се назад, прицели се, закри очи и натисна спусъка на пистолета. Последвалият удар изстреля Нина при него.

Той ритна вратата и откри стая само с един огромен, боядисан дървен стол. По едно време, може би когато Мармозетката живееше тук, стаята имаше прозорец. Но след това стената е била зазидана и пребоядисана. Отвътре се носеше кисела смрад на пот, страх и човешки екскременти.

Двамата се върнаха в коридора, минаха по него и се озоваха в жизнерадостната кухня.

— Провери всичко — нареди Джак.

Отваряха шкафове, чекмеджета, долапи. Всички прибори, бутилки, кутийки, бърсалки, метли, лопати бяха подредени според предназначението и размера им. Фурната беше празна. Нина отвори вратата на хладилника.

— Виж тук.

Тя коленичи пред отворения хладилник. Всички етажерки бяха махнати. Посочи дъното, където между отделенията беше пъхнато нещо полупрозрачно.

— Мисля, че е парче кожа.

Джак кимна. Сърцето му се беше качило в гърлото.

— Да го занесем на доктор Шилц. Имам чувството, че е на нашата Джейн Доу с ампутираната ръка.

Нина надяна чифт латексови ръкавици.

— Да се молим да не е на Али Карсън.

Докато тя вадеше пинцети и найлоново пликче за улики, Джак отиде до вратата на килера. Беше затворена, но не и заключена. Той предпазливо я отвори.

От гърдите му излезе дълга въздишка на облекчение. Дъщерята на президента седеше свита в ъгъла, опряла гръб на отсрещната стена, докъдето стигаше един долап. Коленете й бяха свити към гърдите, а ръцете й обгръщаха пищялите. Полюшваше се леко напред-назад, сякаш успокояваше сама себе си.

Джак приклекна до нивото на Али.

— Али? — Трябваше да извика името й три-четири пъти, докато главата й се завъртя и очите й се фокусираха върху него. Нина вече говореше с управлението. Искаше да бъдат изпратени линейка, семейният лекар на Карсън, който стоеше в „Лангли Фийлдс“, и въоръжен ескорт. Първо попита за Хю Гарнър, но поради някаква причина, която Джак не успя да разбере, не можеше да говори с него.

— Никакви сирени — тихо каза Джак и Нина предаде нареждането.

Джак се промъкна по-близо и Али се сви назад.

— Али, аз съм Джак, Джак Макклюр. Бащата на Ема. Помниш ли ме?

Али го изгледа с непроницаемите си очи. Не беше спряла да се поклаща и Джак не можеше да спре да мисли за стаята с чудовищния стол, каишките и миризмата.

— Не се бой, Али. Аз и Нина сме изпратени от майка ти и татко ти. Тук сме, за да те отведем у дома.

Нещо от казаното предизвика искрица живот в очите й.

— Джак?

— Да, Али. Джак Макклюр.

Внезапно Али спря да се поклаща.

— Наистина ли си ти?

Джак кимна. Той й подаде ръка, докато Али се протегна и колебливо я хвана. Очакваше да се отдръпне назад, но вместо това тя се хвърли в прегръдката му. Ридаеше, опирайки се на него с отчаяние, което му разкъса сърцето.

Той се изправи на крака, без да я пуска. Цялата трепереше. Нина се приближи зад него. Тя отваряше чекмеджетата едно по едно. Всичките бяха празни, с изключение на най-горното, в което имаше най-различни обикновени инструменти — чук, нивелир, клещи, резци за жици, различни отвертки и гаечни ключове.

Али пак започна да скимти и Джак постави ръка на тила й в опит да я успокои. С другата ръка той извади мобилния си телефон и натисна един бутон. След миг бъдещият президент Едуард Карсън отговори.

— Сър, дъщеря ви е при мен. Али е жива и здрава.

За малко от другата страна на линията се чу шумолене, което можеше да означава всичко, в това число и Карсън да си бърше сълзите.

— Благодаря ти, Боже — промълви той със задавен от вълнение глас. След това Джак го чу да предава новините на жена си и тя извика от облекчение и радост.

— Джак — обади се Карсън, — с Лин не знаем как да ти се отблагодарим. Може ли да говорим с нея?

— Не ви съветвам, сър. Трябва да я измъкнем от това място и да й направим изследвания.

— Кога може да я видим?

— Линейката идва насам — отговори Джак. — Можете да дойдете в „Бетесда“.

— Тръгваме — каза бъдещият президент. — Джак, ти удържа на обещанието си. С Лин никога няма да го забравим.

В същия момент, в който Джак прибра телефона си, Нина отвори шкафа над малката мивка. При вида на рогатата пепелянка, която се плъзгаше по рафта, тя отстъпи назад. Зловещата клинообразна глава с демонски роговидни израстъци се вдигна нагоре. Пепелянката беше гладна и нервна. Езикът й се стрелна навън, трептейки и надушвайки живи същества.

Джак изрови клещите от чекмеджето. Главата се движеше напред много по-бързо, отколкото той можеше да я следва, но когато преполови разстоянието до него, отгоре й падна някаква сянка падна и я забави. Джак усети струйка леден дъх в тила си. С добре премерен удар с клещите той зашемети пепелянката, след което захвана главата й между челюстите на клещите и стисна с всичка сила. Въпреки че мозъкът на змията стана на пихтия, тялото й дълго време продължи да се гърчи и да се удря бясно във всички посоки.

Нина се постара да възстанови равновесието си.

— Джак, добре ли си?

Той беше загубил гласа си и само кимна.

— Идваше право към теб. Бях сигурна, че ще те ухапе.

— Щеше да го направи — потвърди Джак леко замаян, — но нещо я забави.

— Това е невъзможно.

— И все пак стана нещо. Между мен и змията застана сянка.

Нина се огледа.

— Каква сянка, Джак? — Тя размаха ръка през пространството, което Джак посочи. — Тук няма никаква сянка, Джак. Абсолютно никаква.

Али се изви в ръцете му и отлепи лице от рамото му.

— Какво стана? — прошепна тя.

Джак изрита тялото на змията.

— Нищо, Али. Всичко е наред.

— Не, не е. Нещо стана — настоя тя.

— Ще те изведа оттук, Али — прошепна той, докато я изкарваше през кухнята и по коридора. — Вашите ще дойдат да ни видят.

Къщата на Мармозетката гъмжеше от тежковъоръжени служители, каквито Нина поиска. Заедно с тях дойдоха и двама души от Бърза помощ със сгъваема носилка, медицинска сестра и семейният лекар на Карсън. Но Али отказа да се отдели от Джак, затова двамата, придружавани от Нина, излязоха от къщата, съпровождани от ескорта.

Али доближи устни до ухото му.

— Усетих нещо, Джак. Като че ли някой стоеше зад нас.

— Сигурно си загубила съзнание за момент — отвърна Джак.

— Не, усетих някой да диша, студен дъх по бузата ми.

Сърцето на Джак подскочи. Възможно ли е Али също като него да е усетила сянката? В главата му закръжаха възможности.

Той се качи в линейката заедно с плътно прилепналата към тялото му Али. Дори когато успя да я остави върху носилката, за да може лекарят да я прегледа, тя не го пусна напълно. Явно беше ужасена, че ще я остави сама с живия й кошмар.

Той хвана ръката й, заговори й за добрите стари времена, когато тя и Ема бяха най-добрите приятелки, и постепенно тя се отпусна достатъчно, за да може лекарят да измери жизненоважните й показатели и да й даде леко успокоително.

— Джак… — Клепачите на Али натежаха, но невероятният ужас още се свличаше от лицето й като маска. — Джак…

— Тук съм, скъпа — отвърна той със сълзи в очите. — Няма да те оставя.

Гласът му беше дрезгав и дишаше на пресекулки. Напълно съзнаваше, че това бяха думите, които трябваше да каже на Ема преди много време.