Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (48)

47.

Още с влизането в просторната и смълчана обществена библиотека на „Джи Стрийт“ Джак усети как по тялото му се спуска спокойствие. Сухата и леко прашна миризма на книги му подейства като глътка свеж въздух и му върна спомените за многото часове, прекарани в щастливо ровене из книгите. Тук цареше мир, който му действаше едновременно успокояващо и възбуждащо. Сякаш се намираше в океана и чувстваше как лекото му като перце тяло се носи отгоре по водата и в същото време привиква към света на непознатия живот, който кипи под повърхността. Пред него се намираше знанието на света, мъдростта на историята. Това бе неговата катедрала. Тук беше бог.

* * *

Сутринта на 20 януари. Денят на официалното встъпване в длъжност на новия президент на САЩ. Джак поспа няколко часа в колата и се събуди малко преди разсъмване. Чувстваше се скован и уморен, а очите му бяха слепени от нечистотии. Прибра се вкъщи, смъкна кървавите дрехи, влезе под горещия душ и изблъсквайки всички мисли настрани, остана под водата петнайсет блажени минути. След това се натърка със сапун, изплакна се и се подсуши.

Устоя на порива да се обади на Шарън и набра мобилния на Али.

— Съжалявам, че не успях да дойда снощи.

— Всичко е наред. — Гласът й звучеше сънливо. — Липсваше ми. — Последва леко колебание. — Снощи пак сънувах от онези сънища. — Тя имаше предвид Иън Брейди.

— Спомняш ли си го?

— Той ми говореше, но гласът му беше призрачен. Не знам, през главата ми минаваха картини като филм. Вървях през тълпа от хора.

— Опитваше се да избягаш от него ли?

— Не знам. Предполагам.

— Али, повече не трябва да се притесняваш за него.

— Какво искаш да кажеш?

По гласа й позна, че вече е напълно будна.

— Това е само между нас двамата, нали така?

— Да.

— Затова не можах да дойда да те видя — обясни Джак. — Бях с него. И сега той никога повече няма да те нарани.

Тя си пое дъх дълбоко.

— Наистина ли?

— Наистина. Ще се видим на церемонията, става ли? А сега нека да поговоря с Нина.

След кратка пауза Нина се обади от другата страна на линията.

— Добра идея да не се свържеш с мен по мобилния ми. От обществен телефон ли се обаждаш?

— От еднодневка, която си купих преди няколко дни. — Той замълча, за да погледне през прозореца на спалнята си, където клоните на дъба се протягаха към небето. — Иън Брейди е история.

— Какво?

— Снощи го проследих до един хотел в Маунт Рейниър, Мериленд. Мъртъв е.

— Какво облекчение.

— Брейди искаше да умре, Нина. Ще ти разкажа подробностите след церемонията, става ли?

— Уговорихме се — отговори тя. — А сега трябва да се връщам на работа.

Вече долу, той извади костюма, който Бенет му беше приготвил преди седмици, когато го подготвяше за назначението в съвместната акция с Хю Гарнър. Разкъса найлоновия плик от химическото чистене. Включи айпода на Ема. Искаше да послуша още от музиката й, докато се облича. Али спомена, че тя постоянно правела листи с песни. На екрана се появи „плейлист“ и той кликна отгоре. Странно, но там имаше само един списък, озаглавен „Навън“. Пусна го. Веднага започна известната песен за отчуждаването на Дейвид Бауи — „Life On Mars?“.

Докато слушаше, Джак облече прясно изпраната и изгладена бяла риза и я закопча до горе. Песента премина в „Sympathy For The Devil“ на „Ролинг Стоунс“. Докато си връзваше вратовръзката, започна „I Put A Spell On You“ на Скрийминг Джей Хокингс — далеч по-сурова и въздействаща от по-късните й кавъри.

След като три пъти се опита да върже вратовръзката си, най-накрая успя. Сложи сакото си и тъкмо се канеше да спре музиката, когато от колоните се разнесе гласът на Ема. Той се вцепени и изслуша записаните й впечатления след трите й срещи с Иън Брейди. Записът свършваше с думите: „Накрая му казах, че ако вижда в мое лице своята Майра Хиндли, дълбоко греши, защото нямам намерение нито да го чукам, нито да се поддам на обаянието му. Тогава ме изненада за пръв и единствен път. Разсмя се. Каза, че вече си има неговата Майра Хиндли.“

* * *

Никога няма да го спреш.

Да спре какво? Какво планираше Брейди?

Джак вървеше между рафтовете на библиотеката. При всяко докосване на някоя книга чувстваше как пред него се отваря нова врата. На това място недъгът му изчезваше, тук можеше да чете без напрежение и притеснение, причинявани му понякога от дислексията. В сенките на пътечките между лавиците разпозна Андре, Гъс, Иън Брейди, Ема. Животът на всеки един от тях имаше значение, някаква сила, която щеше да остане с него дори след смъртта им. Беше сигурен в това. Макар сега да се намираха далеч от него, той пак можеше да ги почувства, като животно, което надушва диря и в главата му се оформя образ на това, което някога е било там и след това се е преместило.

Истината беше, че Джак още усещаше следата от хипнотичната сила на Иън Брейди, макар да беше убеден, че Брейди излъга за връзката си с Ема и в действителност му лазеше по нервите. Разбира се, Брейди целеше да му внуши именно това, а Джак беше обикновен човек, жертва на човешките съмнения и страхове като всеки друг — всеки друг, освен Иън Брейди може би.

Без да разбира напълно какво се случва, Джак се озова в онази част на библиотеката, където се намираха произведенията на Колин Уилсън. Прокара пръст по книгите, докато намери доста дебелата „Криминална история на човечеството“. Взе я, отиде до една маса, седна и я отвори.

С учудване установи, че уводът е изцяло посветен на истинския Иън Брейди. Уилсън беше поддържал десетгодишна кореспонденция с Брейди в затвора. Заключението на Уилсън беше, че: „Дори интелигентният престъпник остава впримчен в порочния кръг на своя престъпен характер и не може да избяга.“

Брейди е бил завладян от това, което Уилсън наричаше „синдром на превъзходството“ спрямо Майра Хиндли — млада жена, която той съблазнил, обезчестил и някак си заставил да му бъде съучастничка в ужасяващата серия от изнасилвания и убийства, които извършил в течение на две години. Именно Майра примамвала жертвите тийнейджърки в колата си, за да може Брейди да извърши жестоките си безчинства. Истинската загадка беше как е успял да превърне една млада невинна жена като Майра Хиндли в престъпничка.

Джак спря за малко. Не можеше да спре да мисли за Брейди и Ема. „Ема чу каквото имах да кажа и то я привлече както пламък привлича нощна пеперуда. Много жалко, че умря толкова млада. Имах големи планове за нея. Освен да убивам, другото нещо, с което се справям отлично, е да бъда ментор. Ема имаше истински потенциал, Джак. Можеше да стане най-ревностната ми ученичка.“ Какво е искал да направи с една Майра Хиндли? Доколкото Джак знаеше, Брейди беше саможив — каквито и мисии да е изпълнявал за правителството, в тях е участвал само той и никой друг. Всеки друг би означавал отговорност. Тогава какво се е готвел да направи?

Джак продължи да чете. На страница 29 попадна на най-гнусните престъпления на Брейди. Двамата с Хиндли отвлекли десетгодишно момиченце. Снимали го (Джак не можеше да не си помисли за снимките на Али и Ема на стената в къщата на Мармозетката), записали виковете му за милост, после го убили и го заровили в тресавището, където било заровено тялото и на друга от жертвите им. „По-късно, пишеше Уилсън, взели одеяла и спали върху гробовете. Това било част от фантазията да бъдат «врагове на обществото», опасни революционери.“

Отвратен от постъпката на двамата, Джак вдигна поглед. В главата му изникна нещо, което Брейди му каза предишната вечер: „Управлявах добре, но мандатът ми, също като на президента, е към своя край. И също като президента сега е време да се погрижа за дълготрайното си завещание.“

Джак разбра, че снощи Брейди искаше да умре — опита се да се застреля с пистолета му, а после избута ръцете му, когато Джак се опита да го спаси от падането. Възможно ли е затова Брейди да е държал Джак жив снощи? Защото е подозирал, че този момент от бъдещето му ще дойде и е искал краят му да бъде сложен от някой достоен. „Честно казано, разигравах те като мишка в лабиринт. Всеки път щом стигнеше до определено място в лабиринта, ти премествах сиренцето.“ Джак не само се беше справил успешно в лабиринта, но и оцеля след нападението на рогатата пепелянка и залпа от изстрели през вратата на апартамента.

Така че Брейди е знаел, че ще умре снощи, и все пак се е грижел за дълготрайното си завещание. Какво може да е то? Не тайната му работа за правителството. Едно дълготрайно завещание включва известност — да стане достояние на цялото общество. И той съвсем целенасочено спомена президента. Защо го направи?

Докато мозъкът му правеше връзки със скоростта на светлината, в главата му се оформи друг триизмерен пъзел. Начинът на действие на Брейди беше заблуждаваща насока, която той неведнъж беше използвал. Ами ако зад приказките му, че Ема му е била ученичка, се крие нещо друго, освен желанието му да вбеси Джак? Ема никога не е имала намерение да стане неговата Майра Хиндли.

Ами ако…?

Никога няма да го спреш.

Джак се изправи толкова бързо, че едва не преобърна масата. Звукът от хлопването на краката по пода отекна като гръм в съзнанието му. Когато излезе на бегом от библиотеката, погледна часовника си. Както обикновено се беше увлякъл в мисли и четене. Беше далеч по-късно, отколкото си мислеше. Церемонията по встъпване в длъжност на президента щеше да започне всеки момент, а заедно с нея и дълготрайното завещание на Иън Брейди.