Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (21)

20.

Докато отхапваше от хамбургера с горчица и хрупкави резенчета кисели краставички, Али Карсън се вгледа в лицето на Рони Крей, който седеше много близо до нея и й подаваше в устата. Изражението му не излъчваше никаква заплаха. Той по-скоро приличаше на птица, която храни пиленцето си.

Тя се наслади на вкусовете в устата си и след това, едва ли не с неохота, преглътна. В другата си ръка той държеше млечен шейк с кафе, в чиято гъста пяна беше забучена извита сламка. Той доближи сламката до устните й и тя засмука от сладката напитка.

— Откъде знаеш кои са любимите ми храни? — попита тя тихо. Вече не се страхуваше от него. Знаеше, че й е разрешено да говори, докато се храни.

Крей се усмихна по начин, който много й допадаше.

— Аз съм като родител — също толкова тихо й отвърна той. — Аз съм бащата, за когото винаги си мечтала, но никога не си си мислела, че ще имаш.

Тя направи знак с глава и той й даде да отхапе от хамбургера. Докато дъвчеше, очите й не слизаха от лицето му.

— Знам какво обичаш — продължи той. — И какво не обичаш. Защо бих искал да знам това, Али? Защото те ценя, защото искам да ти угодя.

Али пак засмука от млечния шейк с кафе и преглътна.

— Тогава защо съм завързана за този стол?

— Купих този стол в Мексико преди седем години, по същото време, по което купих и боядисан захарен череп в Деня на мъртвите. Столът е най-ценната ми придобивка и ти имаш привилегията да седиш на него. Преди теб само аз съм седял на него.

Предусещайки, че е гладна, той й поднесе последната хапка от хамбургера.

— Знаеш ли за Деня на мъртвите, Али? Не? Това е единственият ден в годината, в който вратата между живота и смъртта е отворена. Когато живите могат да разговарят с мъртвите. Ако вярват в това. — Той наклони глава. — Кажи ми, Али, в какво вярваш?

Тя примигна.

— Не… не разбирам какво имаш предвид.

Той се прегърби напред и подпря лакти на коленете си.

— Вярваш ли в Господ?

— Да — отговори тя, без да се замисли.

— Наистина ли вярваш в Бог или повтаряш като папагал това, в което вярват майка ти и баща ти?

Тя го изгледа за момент. Устата й беше пресъхнала. Ето пак, той като че ли надзърташе в дълбините на душата й, като че ли я опознаваше отвътре навън.

— Не… не е нужно да отговарям.

— Ето, Али. През целия си живот ти си била отделена от останалия свят със стена. Казвано ти е какво да говориш и какво да мислиш. Но аз те познавам по-добре. Знам, че имаш собствени мисли и собствени вярвания. Няма да те съдя като родителите ти. А тук няма друг, освен мен и теб.

— А останалите?

— А, останалите. — Крей се наведе и избърса ъгълчетата на устата й. — Ще ти издам една тайна, Али, защото си го заслужи. Няма други. Само аз съм. Аз и сянката ми. — Той се подсмихна.

— Защо ме излъга?

— Али, както вече започваш да разбираш, уроците трябва да бъдат научени. Научените уроци премахват нуждата от лъжа. Искам да споделя с теб и още една тайна: не ми харесва да те лъжа. — Той се облегна. — Ти си специална, но не по начина, по който са ти втълпили майка ти и баща ти.

Той взе ръцете й в своите и каза:

— Аз и ти, Али, заедно трябва да отстраним всички безсмислени внушения, всички вреди, които са ти сторени. Добре дошла в началото. Тук, на това място, ти си свободна да говориш каквото ти е на сърцето. Ти си по-свободна от всякога. — Той пусна ръцете й. — А сега ще ми кажеш ли истината? Вярваш ли в Господ?

Али го изгледа. След водовъртежа от объркване, съмнение и страх сега съзнанието й бе по-ясно от когато и да било. Как е възможно, запита се тя. Докато гледаше лицето му, разбра, че след време ще получи отговор на въпроса си.

— Не — твърдо отговори тя. — Идеята, че някъде на небето има брадат старец, който е създал света, който слуша молитвите ни и ни прощава греховете, не ми звучи разумно. Ева произлязла от реброто на Адам… глупости.

Рони Крей замислено я изгледа.

— А вярваш ли в страната си? В Съединените щати?

— Разбира се. — Тя се поколеба. — Но…

Крей не каза нищо и пълното му спокойствие премина и у нея.

Сега бентът рухна и навън се изляха чувства, които тя държеше дълбоко скрити, откакто Ема, нейната единствена довереничка, си отиде.

— Не ми харесва, че страната е превърната в крепост. Президентът и хората му не изпитват нищо друго към нас освен крайно презрение. Могат да правят каквото си поискат, да говорят всичко, да се изплъзват от всяко едно прегрешение, да хвърлят всякаква кал, да наемат хора, които да клеветят политическите им опоненти, и никой няма куража да се изправи срещу тях и да каже, че грешат, че всеки ден убиват стотици хора, че са стъпкали правилния ход, че са размазали границите между църквата и държавата, защото всеки, който се осмели да им се противопостави, веднага бива заклеймяван като предател или опасен ляв откачалник, или и двете заедно.

— Направиха това с баща ти.

— Да.

— Но той оцеля след техните стрели и въздушни удари и ще стане следващият президент.

— Да.

— И все пак той все още не е говорил публично, не е осъдил съюза между християнските фундаменталисти и администрацията. Това означава ли, че е съгласен със сегашната администрация? Нападателните медийни кучета на администрацията се въздържаха от силни удари в замяна на липсата на критика от негова страна.

Тя усети, че той се готви да си тръгне, и изпита остра болка от предстоящата загуба.

— За какво мислиш, че се моли той, когато заедно с майка ти ходят на църква всяка неделя?

— Не… — Внезапно пак я обзе объркване. — Не знам.

— Сега ти ме изненада — каза Крей.

Тя усети силно неодобрение в тона му и кръвта във вените й замръзна.

— Наистина…

Крей постави показалец върху устните й.

— Времето за храна изтече.

След това се изправи и изчезна в мрака.