Ерик Лустбадер
Дъщерята на президента (27)

26.

— По дяволите!

Министър Денис Пол рядко избухваше, но приближените му знаеха, че когато яростта му изригне, най-добрата стратегия беше да се съгласиш с него и да изчезнеш от погледа му.

— Хиляди дяволи! — Министърът на вътрешната сигурност притискаше мобилния телефон към главата си толкова силно, че кръвообращението към ухото му беше прекъснато. — Тогава всички са били опечени живи.

Той внимателно слушаше разтревожения глас от другата страна на линията. Обаждането дойде тъкмо когато се канеше да влезе на кратка работна среща с президента, държавния секретар и един от високопоставените генерали — Пол забрави кой точно, защото всички изглеждаха, говореха и мислеха по един и същи начин. Генералът току-що се беше върнал от успешната среща с цел „четене на конско“ с руския президент Юкин. Президентът на Америка ликуваше. Покани Пол в Западното крило, за да похапнат хайвер от белуга — прощален подарък от Юкин, който преви врат пред президента.

Пол тъкмо беше тръгнал да посети жена си, нищо че тя нямаше да го познае. След като не успя да я види през седмицата, сърцето му се сви от болка, в главата му нахлуха спомени от времето, когато се ухажваха, за първите им години съвместен живот, мощният поток заплашваше да го удави в морето, което я изтръгна от ръцете му. За един безумен момент той понечи да стори немислимото: да не се подчини на президента, да поседи с Луиз, да й подържи ръката, да изкорени объркването в погледа и в главата й, да й внуши със силата на мисълта да се върне при него. Но след това инстинктът му за оцеляване, шлифован от десетилетията, прекарани в политическите кръгове на Вашингтон, надделя и го спаси.

Пол се готвеше да каже нещо, но се възпря навреме. Беше стъпил на синия килим, който водеше към Овалния кабинет, заобиколен от лакирана ламперия, стени в кремав цвят и приглушените гласове на служителите, работещи като добре смазана машина. Толкова близо до Овалния кабинет вълните на властта притежаваха огромна сила. Но той не се заблуждаваше. Властта бе в самия кабинет, а не в човека, който временно го обитаваше. Пол закрачи по коридора и се шмугна в една стаичка — страничен кабинет, съвсем празен. Телефонът му беше специално проектиран от вълшебниците в Агенцията за развитие на нови технологии към Министерство на отбраната. Разговорите му биха звучали като пълни безсмислици на всеки, който уловеше честота. Въпреки това той взимаше предпазни мерки някой да не го подслушва.

— Сигурен ли си, че са мъртви? — попита в телефона.

— Нямали са време да се измъкнат — отвърна мъжът от другата страна на линията. — Само Супермен би могъл да оцелее след такъв огън.

— Как, по дяволите, е станало?

— Доколкото знам, Макклюр им е полазил по нервите. Засякъл ги е и е насъскал приятелчетата си от отдела си след тях. Онези не са се отказали и са продължили подире му.

Пол забели очи. Защо трябваше да търпи тези некадърници? Но вече знаеше отговора. Тази администрация наемаше именно некадърници.

— И? — подкани той.

— Разпалили са се малко повече от нужното.

Пол трябваше да преброи до десет, преди да каже съвсем тихо:

— Наричаш стрелбата с пистолет на магистралата „разпалване“? Целта на мисията не беше ликвидиране, за бога!

Мълчание.

Очите на Пол като че ли щяха да изскочат от орбитите си.

— Със сигурност не беше.

— Сър — отвърна безтелесният глас, — те обаче определено са си мислели, че трябва да го ликвидират.

* * *

— Ами колата ти? — попита Нина.

Джак караше на юг по „Канзас Авеню“. След случката със сивото беемве реши, че е най-добре да не кара колата си до края на деня.

— След като свършим, може да ме оставиш тук.

— Дотогава може да се е превърнала в овъглена купчина — предупреди Нина.

— Или изобщо може да не е там и ще мога да подам искане за нова.

— Ха-ха! — Нина заключи вратата. — Къде отиваме между другото?

— Погледни списъка.

Нина извади двата листа, които Армитидж им даде, и очите й пробягаха по имената.

— Какво търся?

— Познати престъпници.

— Да видим. — Нина прокара показалец по двата листа. — Нищо. Нищо не привлича окото ми.

Джак зави по „Пийбоди Стрийт“ и провери какво е положението в огледалото за обратно виждане. С основание се притесняваше какво става зад гърба му.

— Пак погледни втория лист, четвъртото име отдолу нагоре.

— Джоаким Толкан. Какво за него?

— Преди двайсет и пет години баща му Сирил беше прочут престъпник от тази част на Вашингтон. — Джак увеличи скоростта. — Занимаваше се със залагания, наркотици и експлозиви. Базата му беше хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“.

Нина се разсмя.

— От там си взимам кроасаните и кафето. Сигурно има десетина такива във Вашингтон.

— По онова време беше само една.

Навярно Нина долови нещо в тона му.

— Ти си познавал бащата, този Сирил Толкан.

— Той уби един човек. — Когато приближиха старата сграда, където някога се бе помещавала първата хлебарница „Ол Ъраунд Таун“, Джак намали. — Мой близък.

Докато Джак спираше на Четвърта улица, между „Кенеди“ и „Джеферсън“, Нина смръщи вежди.

— Не е някаква лична вендета, нали? Защото нямаме време за каквито и да било неща извън плана.

Джак беше крайно изкушен да опише с подробности как Хю Гарнър потопи Питър Линк, но в крайна сметка реши да не го прави. Вместо това рече:

— Имам предчувствие. Ако не излезе нищо, ще го зарежа и ще се върнем в изходна позиция.

Осъзнаваше, че е докачлив. Защо беше тая работа с проследяването и последвалото нападение? Дали целта всъщност не е била да затворят устата на Армитидж? Мразеше да е в неведение. Устоя на порива да се обади на Бенет. Знаеше, че шефът ще му се обади веднага щом изрови нещо важно.

Влизането им в хлебарницата беше съпроводено от звъна на звънче. Мястото до голяма степен беше такова, каквото си го спомняше: аромат на масло, захар, мая, топъл хляб. В главата му до най-малката подробност изплува споменът за първия път, когато Гъс го доведе тук. Пред очите му стояха хората на Сирил, които четяха бюлетините за надбягванията и чакаха нареждания да разнасят наркотици или оръжия, да събират дългове, и ако пликът с получените пари се окаже лек, да раздават кърваво правосъдие. Спомни си оплешивяващия мъж зад тезгяха, който му даде шоколадова бисквита. И самия Сирил — тъмни масленозелени очи, славянски скули и престъпен вид. Днес обаче в магазинчето имаше само две застаряващи лелки, които си купуваха обичайния хляб и му се усмихнаха, докато излизаха с ароматните си покупки.

— Казвам се Оскар. Какво ще обичате?

Нисък, дундест мъж с кухненска престилка, оскъдни кичури коса около мургавия скалп и широк, сплеснат нос, който сигурно е бил чупен, ги изгледа с любопитен поглед и предразполагаща усмивка. Сегашната хлебарница „Ол Ъраунд Таун“ се намираше на няколко светлинни години от магазина, който Сирил Толкан управляваше.

— За мен парче кейк. — Джак се обърна към Нина: — А ти, скъпа?

Объркана, Нина поклати глава.

Джак се ухили на Оскар.

— Госпожата е малко притеснена в този квартал.

— Напълно разбирам. — Над приплеснатия нос на Оскар имаше съзвездие от лунички. Той сложи увитото в хартия парче кейк на Джак върху стъклената витрина. След това се обърна към Нина и попита: — Какво ще кажете за една шоколадова бисквита? — Взе една от купчината и й я подаде. — Никой не може да устои на нашите шоколадови бисквити.

Джак си спомни. Дори и застояли, бяха вкусни.

Нина се подсмихна и прие.

Джак извади портфейла си.

— Бисквитата е от мен — каза Оскар.

Джак му благодари, докато плащаше. После отхапа от кейка и възкликна:

— Вкусно! — И както дъвчеше, подметна: — Случайно Джоаким да е тук?

Оскар се зае да подрежда поднос със сладки с мармалад.

— Приятел или по работа?

— По малко и от двете.

Онзи явно прие уклончивия отговор съвсем спокойно.

— Шефът ще се върне утре. Сега е в Маями Бийч, на погребението на майка си.

Джак огледа помещението, дъвчейки.

— Знаете ли към колко ще се върне?

— Още сутринта — отговори Оскар. — Току-що говорих с него по телефона. — Той пое поднос с масленки от едно слабо момче, което се появи откъм фурните. — Да му предам нещо?

— Не. — Джак довърши кейка и изтупа ръцете си една в друга. — Ще дойдем пак.

Оскар взе няколко сладки.

— Нещо за из път?

Джак ги прие.