Нора Робъртс
Портрет в смъртта (9)

Осма глава

Магазинът на Дърк Хастингс се намираше близо до университета, а между него и съседната сграда имаше паркинг на две нива, който се използваше и от живущите в квартала, и от клиентите.

— Провери дали паркингът е с охранителни камери — нареди Ив на помощничката си. — Ако има, вземи дисковете със записите от нощта на убийството на Хоуард.

Светещата табелка на входа показваше, че няма свободни места, въпреки това тя вкара колата, включи светлинния индикатор с надпис „Служебен автомобил“ и паркира зад някакъв малък камион.

— С компютъра ще проверим превозните средства, регистрирани на обитателите на жилищните сгради и на персонала. Може би в някое има постелки като в колата на убиеца. — Тя се огледа — наблизо бяха паркирани още един камион и две камионетки. — Питам се възможно ли е престъпникът да прояви такава небрежност или да е толкова самоуверен. Грижливо да планира всичко, а накрая да се провали заради превозното средство, което е използвал.

— Ако престъпниците не правеха грешки, нямаше да ги залавяме — дълбокомислено отбеляза Пийбоди.

— Имаш право. — Ив тръгна към металните стълби, които водеха към улицата. — По някакъв начин принуждава жертвата да се качи в колата му, като я причаква пред университета, инжектира й транквилант, за да не му създава проблеми, спира на друг паркинг. Пренася я в някакво жилище, убива я, връща я в колата, закарва я в центъра на града и я изхвърля в контейнера… Само че това е свързано с много рискове. Но ако внимаваш и си мотивиран, рисковете намаляват. Убиецът грижливо подготвя плана си. Всеки етап е точно разчетен по време. Предполагам, че използва компютър, за да изчисли оптималните варианти, да изпипа всичко до най-незначителната подробност.

— Не е било толкова късно, когато я е похитил — каза Пийбоди. — Случило се е между девет и девет и половина, нали? Може би някой го е забелязал, когато е изкарал камионетката от гаража и когато се е върнал.

Ив огледа улицата, сградата, стълбите, ескалатора, паркинга.

— Как е изнесъл от сградата мъртвото момиче и го е сложил в камионетката? Изчакал е, докато движението по улицата е намаляло. Едва ли му се е наложило да чака дълго — през лятото по-малко студенти посещават клубовете и кафенетата, пък и отиват там преди девет. Все пак в разстояние на една-две минути е бил изложен на опасност. Но е знаел, че ако действа бързо и предпазливо, рискът е минимален.

— Според мен я е изхвърлил в контейнер в центъра на града, за да бъде възможно по-далеч от местопрестъплението — отбеляза Пийбоди.

— Може би — промърмори Ив и тръгна към магазина. На първия етаж имаше разпродажба на фотоапарати, фотоматериали и някакви устройства с неизвестно предназначение. Един служител демонстрираше на клиент сложна апаратура за компютърна фотография и възхваляваше предимствата й. Друг опаковаше грамадна кутия с дискове.

Два малки монитора показваха от различни ъгли търговската зала. Надписът над клавиатурата гласеше: „Кликнете тук за моментален автопортрет. Уверете се в качествата на нашия «Подиак Имидж Мастър». Възползвайте се от намалението! Купете го само за 225.99 долара!“

От машината звучеше силна музика. Онзи, който си я купеше, щеше да разполага с меню с популярни мелодии, или пък да записва любимата си музика и да я използва за озвучаване на домашни видеофилми.

Ив се запита защо човек ще иска някакви тъпи песни да придружават снимките на семейството му. Докато размишляваше, помощничката й кликна с мишката.

— Исках да проверя как става — обясни. — Освен това нямам снимка с вас. — Взе готовата фотография и добави: — Погледнете колко сме хубави.

— Истински сладурани. Веднага прибери тази глупост. — Посочи малкия асансьор и табелката, на която пишеше, че галерията е на втори етаж, а студиото — на трети. — Да видим какво има горе.

— Ще поставя снимката на бюрото си — обяви Пийбоди. — Ще направя копие и за вас. Може би и за Рурк.

— Той знае как изглеждам!

Слязоха на втория етаж. На стените бяха окачени снимки на младежи и на възрастни, на групи хора, на бебета. На млади момичета с балетни роклички, на момчета в спортно облекло. Семейни портрети, актови снимки на мъже и жени, дори на домашни любимци. Всички бяха в сребърни рамки.

Ив изпита усещането, че стотици очи се взират в нея. Насили се да прогони чувството, опита се да прецени дали някоя от снимките по стил напомня на фотографиите на Рейчъл Хоуард.

— Добър ден. — Към тях се приближи жена с права побеляла коса. Носеше черен костюм, какъвто предпочитаха повечето нюйоркчанки. — Желаете ли да ви бъде направен портрет?

Ив извади значката си:

— Кой е правил тези снимки?

— От полицията ли сте? Каква е причината за посещението ви?

— Разследвам смъртта на студентка от Колумбийския университет.

— Да, чух за тази трагедия. Какъв ужас, нали? Но не разбирам каква е връзката между галерията и разследването.

— То се провежда, за да се открие връзката, госпожо…

— Дъбъри. Лусия Дъбъри. Управител на галерията.

— Лейтенант Далас. Ръководя разследването на този случай. — Извади от чантата си снимката на Рейчъл. — Идвала ли е тук?

— Хубава девойка. Струва ми се, че не съм я виждала, но тук всеки ден идват много хора, отбиват се и студенти. Възможно е да не съм я забелязала.

— Какво е мнението ви за снимката?

— Композицията е чудесна. Веднага щом погледнеш фотографията, си казваш: „Каква красива девойка!“ После забелязваш, че е много млада и приветлива. Мисля, че най-точната дума е… неопетнена. Позата е много естествена. Тя фотография ли е изучавала или е била модел?

— Не. Но е посещавала курса по компютърна фотография. Може би от тук е купувала необходимите материали.

— Лесно ще разберем. Ако желаете, ще се обадя да проверят в компютъра имената на клиентите.

— Да търсят касова бележка на името на Рейчъл Хоуард, издадена през последните два месеца.

— Няма да отнеме много време. — Жената заобиколи щанда.

Ив я последва и видя, че отзад има нещо като мъничка канцелария без врата. Лусия се свърза по видеотелефона с продавачите на долния етаж, нареди им какво да търсят, после се обърна към посетителките:

— Мога ли да ви предложа нещо, докато чакате? Например минерална вода.

— Не, благодаря — побърза да каже Ив, преди помощничката й да отговори положително. — Служителите в магазина и живущите в сградата, имат ли право да използват паркинга?

— Разбира се. Както и обитателите на още четири съседни сгради.

— Има ли охранителни камери?

— Вече не. Непрекъснато някой ги повреждаше, докато накрая решихме, че ремонтът им излиза прекалено скъпо и сме готови да се примирим с дребни кражби в гаража.

— Собственикът на магазина тук ли живее?

— Да. Апартаментът му е на четвъртия етаж, студиото — на трети.

— Днес тук ли е?

— Да. Работи в студиото.

— Някои от тези фотографии негово дело ли са?

— Не някои, а всичките. Хастингс е изключително талантлив.

— Налага се да говоря с него. Пийбоди, ела веднага, след като получиш данните за продажбите.

— Не бива да го безпокоите, когато работи! — запротестира Лусия.

— Аз също съм на работа. — Ив тръгна към асансьора, беловласата жена затича след нея:

— Хастингс твори. В подобни моменти никой не го безпокои.

— Искате ли да се обзаложим, че ще му наруша спокойствието? Съветвам ви да не го правите! — добави, когато Лусия понечи да я спре.

Служителката се сепна, пусна ръката й, промърмори:

— Поне изчакайте, докато приключи…

— Не! — Ив се качи на асансьора. Миг преди вратата да се затвори, видя ужасеното изражение на Лусия.

На третия етаж я посрещна оглушителна музика в техно стил. Стените на студиото бяха боядисани в бяло. Прожекторите, филтрите, вентилаторите бяха съсредоточени около подиум, на който гола жена заемаше различни пози на червено кресло. Беше стройна, чернокожа, висока около метър и седемдесет и се извиваше като змия, все едно, че нямаше кости.

Три фотоапарата бяха монтирани на триножници, четвъртият беше в ръцете на грубоват мъж с широки джинси и свободна синя риза. Асистираха му дребничка жена в черен гащеризон и младеж с буйна червеникава коса.

Ив се приближи, но преди да заговори, жената с гащеризона се обърна и я видя. За миг изглеждаше изненадана, после лицето й се изкриви от ужас.

Ако Ив не беше видяла същото изражение, изписано на лицето на Лусия, като нищо щеше да извади оръжието си, да се обърне и да елиминира нападателя.

Тя пристъпи още по-близо, чу изплашените възклицания на жената, ахването на младежа. Красавицата на подиума развеселено изгледа Ив, устните й се разтегнаха в усмивка.

— Не се усмихвай! — изкрещя фотографът с тон, който накара асистентите му да подскочат. Тя сви устни и се уви около креслото като върбова клонка.

— Не сме сами, скъпи — измърка като котка, грациозно махна с ръка.

Той се обърна, озъби се. Ив беше виждала мечки само на снимки, но реши, че Хастингс изглежда и ръмжи като разярен мечок.

Беше висок близо два метра, навярно тежеше сто и петдесет килограма. Имаше широки рамене, дланите му бяха големи колкото подноси.

Беше невъобразимо грозен. Малките му очи бяха с цвят на кал, сплеснатият му нос заемаше по-голямата част от лицето му, устните му бяха провиснали. Върху грамадното му чело и избръснатия му череп се издуваха пулсиращи вени.

— Марш навън! — изкрещя и удари с юмрук главата си, като че ли искаше да прогони демончетата, обсебили мозъка му. — Марш навън, преди да съм те убил!

Ив извади значката си:

— Гледай да не използваш думичката „убивам“, когато говориш с ченге. Искам да ти задам няколко въпроса.

— Ченге ли? Дреме ми, че си ченге! Хич не ми пука, ако ще да си Господ Бог, дошъл в Деня на страшния съд! Разкарай се, иначе ще ти изтръгна ръцете и с тях ще те направя на пихтия.

Ив неволно се възхити от оригиналната му заплаха. Щом дебелакът тръгна към нея, тя се отмести. А когато той понечи да я хване, с все сила го изрита в топките.

Хастингс се строполи на пода като повалено дърво. Стори й се, че той стене или се задъхва, но гръмката музика заглушаваше всички звуци.

— Изключете проклетото стерео! — извика.

— Компютър, край на музикалната програма — с треперещ глас нареди младежът, който подскачаше така, като че ли под краката му пареше. Ив забеляза, че носи ботуши с тънки токчета. — Боже мой, боже мой, тази уби Хастингс! Уби го! Повикайте линейка, повикайте помощ!

Музиката секна, крясъците му отекнаха в просторното студио.

— Я се стегни, тъпако! — Красавицата стана и без да се смущава от голотата си, грациозно пристъпи към високия плот, върху който беше оставена бутилка с вода. — Не е мъртъв. Нищо чудно топките му да са в гърлото му, обаче още диша. Имате отличен мерник — обърна се към Ив, взе бутилката и жадно отпи от нея.

— Благодаря. — Ив се наведе над „поваленото дърво“, което хриптеше. — Дърк Хастингс, нали? Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Току-що ви отървах от арест за нападение над полицейски служител. За сметка на това ще имам удоволствието да ти сложа белезници и да те закарам в участъка; другият вариант е да си поемеш дъх и да отговориш на въпросите ми тук, сред домашен уют.

— Искам… адвокат — изхриптя Хастингс.

— Разбира се, имаш това право. Обади му се да ни чака в Централното полицейско управление.

— Няма… няма да отида никъде с теб, жестока гадино.

— Нима? Грешиш, драги. И знаеш ли защо? Защото съм жестока гадина с полицейска значка и с оръжие, следователно съм нещо като Господ Бог, появил се в Деня на страшния съд. Тук или в управлението, сладур. Нямаш друг избор.

Той успя да се преобърне по гръб. Още беше блед като платно, но дишането му почти беше се нормализирало.

— Не бързай — посъветва го Ив. — Размисли. — Изправи се, обърна се към красавицата, повдигна вежда: — Имаш ли роба или нещо подобно?

— Нещо подобно. — Тя посегна към парче плат на бели и сини райета, окачено на една кука. — Направи няколко грациозни движения и платът се превърна в мини рокля, прилепваща по тялото й.

— Кажете ми имената си. Първо ти.

— Казвам се Турмалин. — Красавицата се върна на подиума, настани се на креслото. — Само Турмалин. Официално смених името си, защото това много ми допадна. Работя на свободна практика като модел на художници и фотографи.

— Редовно ли работиш за Хастингс?

— За тази година това е третият път. Като човек е пълен отврат, но е отличен фотограф и не се опитва да чука моделите.

В този момент Пийбоди слезе от асансьора. Облещи се, като видя исполина, проснат на пода, но се обърна към Ив:

— Имам информацията, която ви интересува, лейтенант.

— Един момент. Турмалин, продиктувай на полицай Пийбоди адреса и номера на видеотелефона ти. После си свободна. Намери място, където да изчакаш да свършим, или си отивай. Ще се свържем с теб, ако се наложи да те разпитаме.

— Май ще си тръгна. Явно днес повече няма да снимаме.

— Както желаеш. Следващият! — Тя посочи младежа.

— Динго Уилкънс.

— Динго ли?

— Всъщност се казвам Робърт Луис Уилкънс, обаче…

— Добре. Какво има в тази стая? — Тя посочи вратата на съседното помещение.

— Ами… съблекалня. Това е…

— Хубаво. Отиди там. Седни и чакай. Ти! — Ив махна на жената с гащеризона да се приближи. — Име!

— Лайза Блу.

— Господи! Всички ли сте си измислили нови имена? Ще правиш компания на дивото куче динго.

Двамата побързаха да излязат. Ив сложи ръце на кръста си, обърна се към Хастингс, който още лежеше на пода. Видя, че е взел фотоапарата и го насочва към нея.

— Хей, какво правиш?

— Лице с характер. Стегнато тяло. Добра стойка. — Свали фотоапарата, устните му се разтегнаха в усмивка. — Ще нарека снимката „Гадното ченге“.

— Виждам, че вече си в състояние да говориш. Ще продължиш ли да се излежаваш или ще станеш?

— Ще ме изриташ ли пак в топките?

— Ако си го изпросиш. Седни. — Взе едно от високите столчета, наредени до плота, но Хастингс, накуцвайки, отиде до подиума и се настани на червеното кресло.

— Прекъсна работа ми — промърмори. — Тъкмо ми беше дошла музата.

— Гледай пак да ти дойде, когато отговаряш на въпросите ми. Каква марка е апаратът ти?

— „Ризери 5“. Защо питаш?

— С него ли работиш винаги?

— Зависи, мамка му! За някои снимки използвам „Борнейз 600“. Понякога дори посягам към „Хаселблад 21“, който е истинска антика. Ти какво, да не искаш урок по фотографска техника?

— Какво е мнението ти за дигиталния „Хайзерман“?

— Пълен боклук. Става само за аматьори.

— И така, Хастингс, харесва ли ти да дебнеш хората, най-вече красивите жени, и да ги снимаш?

— Естествено. Нали съм фотограф.

— Два пъти си арестуван по обвинения в преследване…

— Които бяха скалъпени! — разпалено я прекъсна той. — Аз съм човек на изкуството, мамка му! — Приведе се и добави: — Виж какво, те трябваше да бъдат поласкани, че проявих интерес към тях. Розата подава ли оплакване, когато снимат?

— Може би трябва да снимаш цветя.

— Лицата, формите… те са моето амплоа. Аз не снимам, а създавам образи… Освен това и двата пъти си понесох наказанието. — Той махна с ръка. — Представяш ли си, накараха ме да положа обществено полезен труд. И в двата случая портретите, които създадох, обезсмъртиха онези откачени и неблагодарни жени.

— Към безсмъртие ли се стремиш?

— Не се стремя, достигнал съм го. — Погледна Пийбоди, насочи фотоапарата към нея и натисна копчето. — Войник от пехотата. — Преди тя да реагира, направи още една снимка. — Фотогенично лице, харесва ми.

— Мислех си дали да не се подложа на липосукция. — Пийбоди всмука бузите си, за да демонстрира как ще изглежда. — Скулите ми ще изпъкнат и…

— Да не си посмяла! Ще бъде груба грешка.

— Но…

— Извинете. — Ив вдигна ръка да ги прекъсне и мислено се поздрави заради ангелското си търпение. — Ако сте приключили, разрешавате ли да преминем към същността на въпроса?

— Извинете, лейтенант — избърбори Пийбоди.

— Кой въпрос? Безсмъртието ли? — Хастингс сви широките си рамене. — Постигнал съм го. Раздавам го на другите. Взаимоотношенията между човека на изкуството и модела са по-интимни, отколкото секса. Те са като… сливане на две души. Твоят образ — той посочи апарата — става мой. Въображението ми се превръща в твоя реалност.

— Ясно. Сигурно се вбесяваш, когато хората не разбират какво им предлагаш, не оценяват твоя подарък.

— Естествено. Хората са идиоти. Кретени. Всички до един.

— Значи си посветил живота си на задачата да обезсмъртяваш идиоти и кретени.

— Точно така. И да ги превръщаш в нещо повече, отколкото са в действителност.

— Какво получаваш от работата си?

— Удовлетворение.

— Какви са методите ти? Видях, че снимаш в студио, използваш професионален модел.

— Да, понякога. Или обикалям улиците, докато някое лице ме вдъхнови. Разбира се, за да преживявам в този покварен свят, приемам поръчки, фотографирам сватбени тържества, погребения, деца и прочие. Но се радвам, когато имам свобода, когато мога да покажа, че съм истински творец.

— Къде беше в нощта на осми срещу девети август?

— Че откъде да знам?

— Гледай да си спомниш. Става въпрос за по-миналата нощ, и то след девет часа.

— Творих. Тук и в жилището ми, което е на горния етаж. Работя върху монтаж на тема очи. Очи от раждането до смъртта.

— Проявяваш интерес към смъртта, така ли?

— Разбира се. Какво е животът без нея?

— Сам ли беше?

— Съвсем сам.

— След девет часа видя ли някого, разговаря ли с него?

Хастингс кисело се усмихна:

— Повтарям, че работих! Мразя да ме безпокоят, когато творя.

— Бил си сам през цялата нощ, така ли?

— Току-що отговорих на този въпрос. Доколкото си спомням, работих някъде до полунощ. Никога не гледам проклетия часовник. Мисля, че пийнах нещо, взех гореща вана за отмора на тялото и разума. Легнах си приблизително в един.

— Имаш ли кола, Хастингс?

— Що за въпроси ми задаваш? Да, притежавам кола. Разбира се, че притежавам кола. Как иначе да се придвижвам? Да не мислиш, че разчитам на обществения транспорт? Имам лека кола и камионетка, която използвам в случаите, когато се налага да пренасям повече апаратура и да ме придружават асистентите ми.

— Кога се запозна с Рейчъл Хоуард?

— Не познавам никаква Рейчъл Хоуард.

Ив направи знак на помощничката си:

— Касовите бележки!

Пийбоди престана да прави физиономии, представяйки си как ще изглежда след пластичната операция, и побърза да рапортува:

— Посетила е магазина два пъти — през юни и през юли. Платила е с дебитната си карта, сумите са малки.

— Добре. Отиди да провериш какво правят онези двамата. Само надникни и се постарай да ги сплашиш.

— Ммм, това най-много го обичам.

Ив продължи разпита:

— Рейчъл Хоуард е пазарувала от твоя магазин — името й е в компютъра.

Хастингс злобно я изгледа, после изсумтя:

— Не познавам тъпите клиенти. Наел съм хора да ги обслужват.

— Може би това ще опресни паметта ти. — Тя му показа фотографията на Рейчъл, заснета на работното й място.

В погледа му проблесна искрица и само след миг изчезна, но Ив я забеляза.

— Фотогенична е — промърмори той. — Откровена, наивна, млада. Но не я познавам.

— Лъжеш.

— Не я познавам — повтори Хастингс.

— А на тази познаваш ли я? — Без да откъсва поглед от него, тя му показа студийната снимка.

— Почти гениално. Да, гениално. — Хастингс стана, отиде до прозореца да разгледа фотографията. — Композицията, тоновете. Тя пак изглежда млада и невинна, въпреки че е мъртва.

— Защо смяташ, че е мъртва?

— Както вече споменах, за да си изкарвам прехраната, снимам погребения. От време на време отивам в моргата и давам някой и друг долар на човек от персонала, за да ми разреши да фотографирам мъртвец. Познавам лицето на смъртта. — Той извърна поглед към Ив. — Нима мислиш, че съм убил момичето? Защо да го правя?

— Ти ми кажи. Познавал си Рейчъл.

— Наистина лицето й ми е познато. — Хастингс с език навлажни устните си, отново се загледа във фотографията. — Но в съзнанието ми са запечатани толкова много лица. Прилича ми на… Знам, че съм я виждал някъде… — Той се обърна отново седна на креслото. — Някъде съм виждал лицето й, обаче не я познавам. Защо да убивам една непозната, след като познавам толкова хора, които ме вбесяват, а още не съм сложил край на живота им?

Според Ив въпросът беше много уместен. Все пак тя още петнайсет минути въртя на шиш Хастингс, после го изпрати в съседната стая и повика младия асистент:

— Динго, какво работиш тук?

— Ааа… ааз…

— Престани! Дишай дълбоко. Вдишване, издишване. Вдишване, издишване. Точно така.

Той опита отново:

— Асистент съм на Хастингс. Ааа… аз… — Младежът побърза да си поеме въздух, като видя заплашителното изражение на Ив. — Зареждам фотоапарата, подготвям прожекторите… накратко, правя каквото ми нареди шефът.

— Откога работиш за него?

— От две седмици. — Динго изпод око погледна вратата на стаята, в която чакаше Хастингс. Приведе се към Ив и зашепна: — Помощниците му не се задържат. Чух, че онзи преди мен бил уволнен три часа след постъпването си на работа. Това е рекорд. Асистентът, който най-дълго се е задържал тук, е изкарал цели шест седмици.

— Каква е причината?

— Хастингс често превърта. Абсолютно. Като се разбеснее, става страшно. Независимо дали си сгрешил или не, ако нещо не му е по вкуса, буквално откача.

— Проявява ли насилие?

— Чупи всичко наред, хвърля тежки предмети. Миналата седмица го видях да си блъска главата в стената.

— Виждал ли си да блъска главата на другиго?

— Засега не, обаче веднъж по време на снимки чух как заплаши един модел, че ще го хвърли под колелата на макси автобус. Мисля, че не изпълни заплахата…

— Виждал ли си това момиче да идва тук? Или на някоя фотография.

Динго взе снимката, разгледа я.

— Не, не съм виждал младата дама. Пък и не е моят тип.

— Нима?

— Не ми прилича на момиче, което си пада по купоните и по… нали се сещате?

— Смяташ ли, че би допаднала на Хастингс?

— За купон ли?

— Изобщо. Подозирам, че шефът ти не си пада по тънката част. Но би искал да фотографира това лице… Притежаваш ли превозно средство, Динго?

Той извърна поглед към нея:

— Имам еърборд.

— Питам те за превозно средство с двигател, купе и четири колела.

— Не. — Той се усмихна на описанието й. — Обаче мога да шофирам. Хастингс ме назначи, за да карам камионетката с апаратурата, когато има снимки извън студиото. — Замълча за миг, загледа се в снимката. — Не е изпълнил заканата да хвърли някого под автобус, нали?

— Не ми е известно. Какво прави по-предишната нощ?

— Ами… мотах се насам-натам.

— Къде се осъществи това мотаене?

— Ъъъ… не знам. Просто… Изведнъж се досети накъде бие тя; пребледня като мъртвец, очите му се изцъклиха. — Леле, майко! Божичко! Заподозрян ли съм?

— По-добре ми кажи къде и с кого си бил, какво си правил.

— Ааа… ааз, мамка му! С Майната, Тухлата и Джаз за малко бяхме у Тухлата, после отидохме в „Спот“ — клуба, дето ходим често, а Майната се наряза до козирката, затова го завлякохме до тях в… трябва да е било към един. После си полафихме още малко, отидох си вкъщи и си легнах.

— Приятелите ти имат ли истински имена?

— Разбира се.

— Продиктувай ги на полицай Пийбоди и не пропускай адреса си. После си свободен.

— Наистина ли? Наистина ли мога да си отида? — В разстояние на няколко секунди изражението му се промени от потрес към недоверие, от облекчение към разочарование. — Не трябва да повикам адвокат или нещо подобно?

— Само гледай да ни бъдеш на разположение, Динго.

* * *

Наложи й се да премине през същото „минно поле от нерви“, докато разпитваше Лайза Блу, която се оказа консултант по прически и грим. Когато зъбите на младата жена затракаха, Ив тежко въздъхна:

— Слушай, Лайза, направила ли си нещо, заради което се чувстваш виновна?

— Миналата седмица изневерих на гаджето ми.

— Заради това няма да те арестувам. Откога работиш за Хастингс?

— Аз съм на свободна практика. Работя за много фотографи, правя прически и грим за сватби и специални случаи като тази снимачна сесия например. Работата ми допада на Хастингс, затова се задържах при него около година. Това достатъчно ли ви е?

— Кой осигурява гримовете?

— Винаги нося свой набор, но Хастингс има цял склад. Много е придирчив. Като повечето негови колеги, между впрочем.

— Използва ли продуктите на фирма „Баримор“?

— Разбира се. Защото са първокласни.

— Някога гримирала ли си тази девойка? — попита Ив, като й подаде снимката на Рейчъл Хоуард.

Лайза сви устни:

— Не. Бих й сложила тъмнорозово червило. Ако пък използвах червило от серията на „Баримор“, за която ме попитахте преди малко, може би щях да избера „Фърст Блъш“ или „Спринг Роуз“, за да подчертая формата на устата й. Очите също трябва да се подчертаят… Знаете ли, изглежда ми някак позната. Не знам откъде… — Лайза млъкна и изпусна снимката, като че ли беше опарила пръстите й. — Това е мъртвата. Показаха я по новините. Била е намерена в един контейнер.

— Ти къде беше по-предишната нощ?

— С гаджето ми. — Гласът й потрепери. — Казва се Айвън. Беше ми адски кофти, задето му изневерих. Бог знае защо го направих. Снощи за малко не си признах, но в последния момент ме хвана шубето. Отидохме в един видеоклуб, после се върнахме в апартамента на Айвън.

— Пийбоди, запиши данните й. Свободна си, Лайза.

— Мислите ли, че Хастингс я е убил? Защото ако е вярно, кракът ми повече няма да стъпи тук.

— Не му е предявено обвинение. Засега само задавам въпроси. — Ив обърна гръб на асистентката и отиде в стаята, където чакаше фотографът. Той седеше пред огледалото, беше скръстил ръце и мрачно се взираше в отражението си.

— Можем да го направим по два начина — каза тя. — Да те задържа в ареста, докато получа разрешително за претърсване на сградата, включително на жилището ти, както и на превозните средства, които притежаваш. Или пък да позволиш още сега да извършим обиска.

— Няма да намерите абсолютно нищо!

— В такъв случай няма от какво да се страхуваш и ще ни позволиш да погледнем.

Очите му срещнаха нейните в огледалото:

— Гледайте тогава!