Нора Робъртс
Портрет в смъртта (14)

Тринайсета глава

Главата й беше замаяна от съня, ала тя чувстваше допира на дланите му, от които кръвта й започваше да кипи.

Обърна се към Рурк, блажено въздъхна. Възприятията й бяха „настроени на неговата вълна“ — познаваше уханието му, вкуса на устните му, тялото му — макар че съзнанието й още бродеше в дебрите на съня, страстта й се пробуди.

Пръсти, нежни като крилца на пеперуди, докосваха топлата й плът. Усещането, предизвиквано от устните и от езика му, от думите, които й нашепваше, бе неописуемо еротично. Беше възбудена, ала още витаеше в свят, в който удоволствието беше лениво и сладко.

Рурк прошепна името й. Прошепна го, преди да впие устни в нейните, преди да докосне най-интимното й местенце и да я накара да потръпне от сласт.

Чувството за безпаметно спокойствие прерасна в настойчиво желание.

Останаха само усещанията, ударите на сърцето, жарките пламъци на страстта, ненаситната им плът. Ив прокарваше длани по тялото му, наслаждаваше се на гладката кожа, на твърдите мускули.

Рурк беше ненаситен. Събуди се с желанието да усети успокояващото й присъствие в полумрака на спалнята, разсейван само от лампата, която тя беше оставила да свети. Ала още щом я докосна, щом видя лицето й, изпита плътско желание.

Тя беше любовта на живота му.

Устните й бяха жарки, ръцете й — алчни. Рурк знаеше, че също като него тя повтаря на ум: „Дай ми още… още. И вземи всичко, което можеш.“

Обезумял, я повдигна. Видя блестящите й очи, вперени в лицето му, когато тя го обгърна с бедра, подканвайки го да проникне във влажната топлина. Продължи да го наблюдава, дори когато го всмука в себе си, дори когато тялото й завибрира.

Дъхът на Рурк спря. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите му.

Може би той щеше да проговори или поне да опита, но Ив го пое още по-дълбоко в себе си и с бедра започна да го направлява.

„Не бързай — казваше си тя. — Този път се дръж за мен.“ И го задържа в прегръдките си, докато огънят на страстта ги погълна.

Потръпвайки, заедно се отпуснаха на пода. А когато Рурк положи глава на гърдите й, тя отново затвори очи.

— Май сега си по-добре — прошепна задъхано.

— Определено. Благодаря. — Той нежно целуна гърдата й. — Този път успя да ме измамиш и ми пробута сънотворното.

— Както ти си постъпвал с мен безброй пъти. Но ти наистина имаше нужда от сън. — Тя вплете пръсти в косата му, загледа се в парченцето сивкаво утринно небе, надничащо през капандурата. — Изплаши ме, знаеш ли?

— Да. — Рурк извърна глава, притисна устни до сърцето й, привлече я към себе си, а тя отпусна глава на рамото му. — Тази… история ми подейства като удар под пояса. Струва ми се, че още не съм възвърнал равновесието си.

— Разбирам. Но ти наруши едно златно правило — не сподели притесненията си с твоята спътница в живота.

— Спътница в живота! — усмихнато повтори той. — Това ли е новата ти любима фраза, която да замени думата „съпруга“?

— Не се опитвай да смениш темата. Наруши правилото и туйто. Известно ли ти е, че от една година събирам правила за успешен брак?

— Също както събираш веществените доказателства, така ли? Но наистина имаш право и ако това правило досега не е съществувало, вече е факт. Не биваше да крия от теб. Честно казано, не знам защо го направих. Необходимо ми е още малко време да свикна с мисълта, че Мег не е моя майка, да реша какво да предприема. Или какво да не предприема.

— Добре. Но не ме изолирай. Никога повече не го прави.

— Обещавам. — Двамата седнаха почти едновременно, той обгърна с длани лицето й. Не проумяваше как е възможно дори за миг Ив да предположи, че му е омръзнала. — Спътница в живота — повтори. — Знаеш ли, харесва ми. Ала все пак предпочитам думичката „съпруга“. — Леко я целуна по устните и добави: — Моята съпруга.

— Голям инат си… Е, край на игрите. Тази сутрин ще рапортувам пред командира.

— Както знаеш, не съм в течение. Какво ще кажеш заедно да вземем душ? Тъкмо ще ме осведомиш за хода на разследването.

Тя сви рамене, сякаш й беше все едно. Но истината бе, че се чувстваше различно, когато обсъждаше с него всеки етап на работата си.

— Добре. Но без шегички.

— Хм, тъкмо се канех да си сложа клоунската маска.

Ив, която се готвеше да влезе в банята, се обърна и го изгледа:

— Странен човек си, Рурк. И все пак те предупреждавам — без шегички под душа.

Рурк възнамеряваше да я накара да размисли — ей така, само заради принципа — но докато я слушаше, неусетно се увлече. И почувства облекчение, когато поне за малко престана да мисли за малтретирана червенокоса девойка на име Шавон Броуди.

— Разбрах колко лесно е да се затвориш в собствения си малък свят — промълви, след като я изслуша. — Не знаех, че е извършено второ убийство. Приликата между убитите е, че са били млади и са следвали. Но са учили в различни университети, произхождат от различни обществени слоеве, имали са различни интереси.

— Общото помежду им е, че са посещавали един и същ компютърен клуб — онзи, от който са изпращани съобщенията до Надин. Както и Хастингс, разбира се.

— Да не забравяме убиеца.

— Да, и убиецът. — Ив прокара пръсти през мократа си коса, излезе изпод душа.

— Може би и двамата са били негови модели, как мислиш?

— Едва ли. — Тя влезе в кабинката за изсушаване, а Рурк взе хавлиена кърпа. — Ако са били негови модели, няма обяснение за другите фотографии, заснети в моменти, в които те не са знаели, че към тях е насочен обектив. Освен това са… били са много млади. Всяко хлапе ще мечтае да се изфука пред приятели или пред семейството, че е модел. От разпитите на близките разбрахме, че нито Рейчъл, нито Кенби са споменавали нещо подобно. — Тя излезе от кабинката, отново прокара пръсти през косата си и реши, че прическата й е готова. — Разбира се, още нямаме никаква представа дали престъплението е извършено от мъж или от жена. Но започвам да мисля, че убиецът не е професионалист. Или пък че не се е реализирал в тази професия, обаче си внушава, че е гений.

— Неоценен човек на изкуството, така ли?

— Именно. Смята, че комерсиалната фотография е под неговото равнище. А когато му се наложи да я практикува, побеснява. Затваря се в стаята си, самосъжалява се, задето хората не оценяват гениалността му. Изпълнен е с такава светлина… — продължи тя и тръгна към дрешника. — Озарен е от вътрешна светлина, но никой не я вижда. Все още. Ала и това ще се случи. Ще принуди света да го забележи. Като приключи делото си, светлината ще бъде толкова ярка, че ще заслепи онези, които не са оценили таланта му. Някои ще го обвинят в лудост, в самозаблуда, дори ще го нарекат олицетворение на злото. Ала кои са те, че да го съдят? Важното е, че повечето хора по света най-сетне ще разберат кой е и какво може да стори и да даде. Ще признаят гениалността на творенията му, способностите му, безсмъртието на творбите му. Тогава най-сетне ще му отдадат дължимото.

Тя облече памучна тениска без ръкави, забеляза, че съпругът й усмихнато я наблюдава, и се сопна:

— Защо се хилиш? Какво й е на тениската? Ако не трябва да я нося, защо е в проклетия дрешник?

— Нищо й няма, скъпа. Между другото, тъмносиният цвят много ти отива. Знаеш ли защо се усмихнах? Мислех каква необикновена жена си. Посвоему ти също си гениален творец. Виждаш убиеца… лицето му още ти убягва, но виждаш какво става в душата му. Рано или късно ще го заловиш. Защото не може да се скрие от човек, който чете мислите му.

— Засега се укрива успешно. Достатъчно дълго, че да отнеме живота на двама души… на две деца.

— Но ако не си се нагърбила да отмъстиш за тях, може би той никога няма да плати за стореното. Умен е, нали? — Рурк извади от дрешника светлосиво сако, което подхождаше на тъмносинята блуза, преди съпругата му да грабне първото, което й попадне под ръка. — Освен това е организиран, изпипва нещата. Наблюдава. Отделя много време на подготовката, слива се с множеството. Много по-лесно е да дебнеш някого, когато никой не те забелязва, не мислиш ли?

Тя кимна:

— Вярно е.

— Но ако те са го познавали, както смяташ, има още нещо, свързано с него, за да са го смятали за приятел или най-малкото да не са се страхували от него.

— И двамата са били много млади, почти деца. На тази възраст младежите не си дават сметка, че някой може да им причини зло.

— Ние с теб го осъзнавахме. — Той прокара пръст по плитката трапчинка на брадичката й. — Все пак мисля, че имаш право. Ако водиш нормален живот, на двайсет години се смяташ за неуязвим. Питам се дали престъпникът не се стреми да им отнеме освен невинността и нехайната смелост.

— Вероятно. Затова им позволява да я съхранят почти до сетния им дъх. Не ги наранява, нито ги изнасилва. Не ги мрази заради чистотата им. Напротив — почита ги и ги уважава.

Ив осъзнаваше колко ползотворен е този разговор. Благодарение на Рурк виждаше нещата от друг ъгъл, пък и неговите виждания съвпадаха с теорията й.

— Не ги убива, защото им завижда. Напротив — възхищава се от тях. Дори мисля, че ги обича по някакъв извратен начин. Именно затова е толкова опасен.

— Ще ми покажеш ли портретите? — попита Рурк и се обърна да програмира автоготвача да приготви кафе.

Ив се поколеба. Знаеше, че по това време на деня съпругът й е зает с проучване на цените на акциите на световните борси, а по време на закуска следеше новините. Самата тя вече трябваше да е в управлението, за да се подготви за съвещанието.

— Разбира се — отвърна престорено нехайно, седна и нареди на компютъра в дневната да покаже файла с портретите. — Ще хапна бъркани яйца и всичко, каквото си поръчаш ти.

— Много хитър начин да ме накараш да закуся — поусмихна се Рурк. Програмира автоготвача, после се втренчи в монитора, на който се виждаха двете снимки. — Двамата са толкова различни, нали? И все пак помежду им има нещо общо — тяхната жизненост… — Изведнъж в съзнанието му изплува образът на жената, за която вече знаеше, че е негова майка — млада, жизнена… жива. — Само едно чудовище може да убива млади и невинни хора — промълви.

Дори след като Ив тръгна за участъка, той не можа да прогони от съзнанието си образите на тримата. Продължиха да го преследват и когато отиде да се сдобри със Съмърсет. Образите на непознатите млади хора, на неговата майка, която му бе също така непозната.

По странен начин се свързваха във въображението му като портрети в злощастна картинна галерия. Сетне до тях се появи още един — на Марлин, красивата млада дъщеря на Съмърсет. И тя бе почти дете, когато чудовищата отнеха живота й.

Заради него.

Майка му и дъщерята на Съмърсет бяха мъртви заради него.

Вратата на апартамента на Съмърсет беше отворена. В дневната медицинската сестра проверяваше с ръчен скенер дали костта на гипсирания крак започва да зараства. Телевизорът на стената предаваше утринните новини. Съмърсет отпиваше от кафето си, взираше се в екрана и се преструваше, че не забелязва сестра Спенс, която го засипваше с медицински термини, за да докаже, че състоянието му се подобрява.

— Всичко върви като по мед и масло — заяви най-накрая. — Възстановявате се учудващо бързо за човек на вашата възраст. Докато се усетите, ще бъдете на крака.

— Мадам, ще стана от този проклет стол още сега, стига вас да ви няма.

Тя зацъка с език, сетне продължи да чурулика:

— Сега ще измерим кръвното налягане и пулса ви, за да ги впишем в диаграмата. Предполагам, че ще има повишение, защото вие настояхте да пиете кафето без мляко или сметана. Отлично знаете, че при вашето състояние се препоръчва билкова тонизираща напитка.

— Ако продължавате да дърдорите, нищо чудно още със ставането да започна да пия водка. Ако искате да знаете, сам мога да измеря жизнените си показатели.

— Аз ще ги измеря. И да не сте посмели да правите фасони, когато ви поставя инжекцията с витамини.

— Ако се доближите до мен с проклетата спринцовка, след миг ще я намерите в някой отвор на собственото ви тяло…

— Извинете, че ви прекъсвам. — Въпреки че предпочиташе да се отдалечи незабелязано, Рурк влезе в дневната. — Сестра, моля да ни оставите насаме. Имам поверителен разговор със Съмърсет.

— Още не съм приключила. Трябва да въведа новите данни в диаграмата и да му сложа инжекция.

— Е, както кажете — примирено въздъхна Рурк. Пъхна ръце в джобовете си и се обърна към Съмърсет: — Днес изглеждаш по-добре.

— Наистина съм добре, доколкото е възможно при тези обстоятелства, разбира се.

„И ми се сърдиш“ — помисли си Рурк.

— Питам се дали една разходка няма да ти се отрази благотворно — подхвърли. — Искаш ли да се поразходим в градината, преди да е станало прекалено горещо?

— Прекрасна идея — намеси се сестра Спенс, преди икономът да отговори. Измъкна ръката си иззад гърба си, притисна спринцовката до бицепса му и за части от секундата му инжектира медикамента. — От чистия въздух страните на господин Съмърсет ще поруменеят като рози. Но не повече от трийсет минути — добави. — После на пациента предстои физиотерапия.

— Ще го върна навреме, обещавам. — Рурк понечи да застане зад инвалидната количка.

— И сам мога да управлявам дяволското возило! — избухна икономът, включи устройството за управление и се понесе към вратата на терасата.

Рурк се затича и я отвори тъкмо навреме, за да премине количката.

Съмърсет, който седеше изпъчен, като че ли беше глътнал бастун, прекоси терасата, зави по една градинска пътека, но не спря.

— Тази сутрин е много кисел — отбеляза сестрата. — Повече от обичайното.

— Ще го върна навреме за физиотерапията. — Той затвори вратата на терасата и последва Съмърсет по пътеката.

Топлият въздух беше изпълнен с ароматите на лятото.

„Съградих този свят — помисли си Рурк. — Моят свят в самото сърце на града, който покорих.“ Нуждаеше се от красотата, която го заобикаляше. Не само защото изпитваше естетическа наслада, а защото тя му помагаше да оцелее, прикриваше грозотата на миналото.

Затова бе създал приказно красивия парк с невиждани цветя, с езерца, арки и виещи се пътеки. Беше се оженил за Ив в този рай, дело на човешка ръка. И бе намерил тук нещо повече от покой.

В продължение на няколко минути позволи на Съмърсет сам да управлява инвалидната количка; казваше си, че вероятно икономът иска едновременно да се отдалечи колкото е възможно повече от Спенс и да докаже, че не е безпомощен, че още владее положението.

После настигна количката, спря я, задейства заключващия механизъм. Заобиколи я и седна на една скамейка така, че да е с лице към Съмърсет.

— Знам, че ми се сърдиш — подхвана.

— Насила ми наложи онази… харпия. Мен заключи, а нея направи моя тъмничарка.

Рурк поклати глава:

— Сърди ми се колкото щеш заради това. Докато оздравееш, за теб ще се грижат най-големите специалисти. Сестра Спенсър е отлична медицинска сестра. Няма да ти се извиня, задето полагам грижи за теб. Но ти дължа извинение за всичко, което снощи ти наговорих, за безобразното ми поведение. Моля те да ми простиш.

— Не ти ли хрумна, че можеш да го споделиш с мен? — Съмърсет извърна поглед и се втренчи в някакъв храст, отрупан с яркосини цветове. — Познавам и добрите, и лошите ти страни, настроенията ти. — Обърна се и внимателно го изгледа. — Е, виждам, че тя се е погрижила за теб. Изглеждаш отпочинал.

Рурк едва прикри изненадата си:

— Ив е разговаряла с теб… за онова, което научих, така ли?

— Въпреки че с нея сме в постоянен конфликт, има нещо, което ни свързва… и това си ти. Даваш ли си сметка колко ни разтревожи, и то съвсем безпричинно?

— Да, знам. — Рурк стана, направи няколко стъпки по пътеката, върна се до скамейката. — Не мога да се взема в ръце. Излязох от равновесие… Никога досега не съм се чувствал толкова зле. Запитах се дали си знаел истината…

— Ех, ако я знаех… — въздъхна Съмърсет. — Уви, никога не съм виждал това момиче. Смятах, че Мег е твоята майка.

Рурк отново седна:

— Така и не се усъмних.

— Че защо? Не си имал повод.

— Известно ли ти е, че най-подробно проучвам биографията на всеки новопостъпил служител в моите предприятия, а никога не съм потърсил информация за миналото си. Заличих го не само от информационните банки, но и от съзнанието си.

— Направил си го, за да се защитиш.

— Браво на мен! — избухна Рурк. Донякъде гневът му беше предизвикан от чувството за вина, което не му даваше покой. — А нея кой я е защитил?

— Нямаш причина да се обвиняваш. Бил си още невръстно дете.

— Дори не мога да отмъстя за нея, защото онзи мръсник отдавна е мъртъв. А Марлин… — Той млъкна, пое си дъх, опита да се овладее. — Марлин умря, за да ми даде урок. Ти нито веднъж не ме обвини, не ми каза и думичка.

Съмърсет дълго мълча. Взираше се в прекрасните цветя, които го заобикаляха, и си мислеше, че дъщеря му, скъпото му дете, бе като тези цветя.

Красива и с кратък живот.

Най-сетне обърна глава и погледна Рурк в очите:

— Нямаше смисъл. Нямаш вина нито за онова, което се случи с моето момиче, нито за смъртта на майка ти. Наистина е така, момчето ми, повярвай.

— Не се мъчи да ме оправдаеш. Спомените ми говорят друго. — Рурк въздъхна, отчупи клонче от цъфналия храст. Изведнъж му хрумна, че отдавна не е подарявал цветя на Ив. Човек не бива да забравя тези малки жестове, особено когато съпругата му не ги очаква. — Можеше да ме обвиниш. — Той пусна клончето на скута на Съмърсет, за да го изненада. — Прибра ме в дома си и се погрижи за мен, когато мръсникът ме беше пребил до смърт, когато нямаше към кого да се обърна, къде да отида. Не беше длъжен — тогава бях чужд за теб.

— Беше дете, пребито до смърт — това бе достатъчно.

— За теб… — задавено промълви Рурк. — Взе ме под крилото си, превърна ме свой син. Дари ми нещо, което не познавах и не се надявах да имам. Даде ми дом и семейство. А когато злодеите отнеха част от това семейство — Марлин, най-достойната сред нас — спокойно можеше да ме обвиниш за смъртта й. Да ме прогониш. Но ти не го стори.

— Тогава вече те приемах като мое собствено дете, нали?

— Господи! — прошепна Рурк. — Да, така беше. — Стана от скамейката, защото не го сдържаше на едно място. Пъхна ръце в джобовете си и се приближи до малкия фонтан, заобиколен от прекрасни лилии. Дълго се взира в бликащата вода, докато най-сетне се поуспокои. — Когато реших да прекося океана и да заживея тук, ти ме последва. Изостави собствения си дом заради дома, който възнамерявах да изградя. А пък аз нито веднъж не изразих признателността си.

— Грешиш, момчето ми. Изразил си я многократно и по много начини. — Съмърсет помилва разцъфналото клонче, и отново се огледа, наслаждавайки се на красотата и спокойствието, които ги заобикаляха.

Момчето, което бе взел под крилото си, беше създало този свят, така различен от света извън стените на градината. Сега неговият свят бе разтърсен от катаклизъм; щеше да измине време, докато възвърне стабилността си.

— Вероятно ще заминеш за Ирландия. Трябва да заминеш.

— Непременно — кимна Рурк. Благодарен беше на дългогодишния си ментор и приятел, задето го беше разбрал, без му обяснява.

— Кога?

— Веднага. Смятам, че не бива да отлагам пътуването.

— Каза ли на лейтенанта?

— Не. — Рурк сведе поглед към златната халка, символизираща брачния им съюз. — В момента провежда трудно разследване. Заминаването ми ще отвлече вниманието й от работата. Мислех да й кажа, че ще пътувам по работа, но не мога да я лъжа. Смятам да уредя пътуването и да я поставя пред свършения факт.

— Редно е да те придружи.

— Ив не е само моя съпруга. Понякога за нея има по-важни задачи, отколкото да бъде жена на Рурк. — Той се поусмихна. — Съмнявам се, че по този въпрос с теб ще постигнем единомислие.

Съмърсет понечи да му възрази, но в последния момент демонстративно стисна устни.

— Никога не забравя, че животът на много хора зависи от нея — нетърпеливо продължи Рурк. — Ето защо не желая от нея да пренебрегне работата си заради мен. Не ми е необходима помощ се оправя с тази каша… дори смятам, че е по-добре да замина сам.

— Забелязал съм, че винаги се стремиш да вършиш всичко сам. В това отношение си приличаме.

— Може би. — Рурк приклекна, за да го погледне в лицето. — Може би си спомняш как някога, когато бях много млад и луда глава, а омразата към Патрик беше като черна река, течаща във вените ми, ти казах, че ще сменя името си. Защото не исках нищо да ме свързва с онзи човек, когото хората наричаха мой баща.

— Да, спомням си. Мисля, че по онова време още не беше навършил шестнайсет години.

— Ти ми каза: „Не го сменяй — то принадлежи и на теб, не само на него. Запази го и направи така, че да се гордееш с него — тогава ще стане само твое. И започни още сега…“ Само дето не ме посъветва какво да направя, че да се гордея с името си.

Съмърсет се засмя, поклати глава:

— Не беше необходимо. Ти вече знаеше.

— Ще се върна сам в родината, за да открия какво съм получил от моята майка. Искам да разбера дали наистина има с какво да се гордея, или трябва още да се потрудя. И то веднага — не бива да губя време.

— Трудно ми е да споря с теб, след като цитираш мои думи — обади се Съмърсет, но той нетърпеливо го прекъсна:

— Но не ми се ще да те изоставя, докато отново не си на крака.

Икономът изсумтя:

— Бъди спокоен. И сам ще се справя с досадницата, която ми натрапи.

— Ще бдиш ли над съпругата ми, докато ме няма?

— Да, но както аз си знам.

— Добре. — Рурк се изправи. — Ако ти потрябвам… ще можеш да се свързваш с мен.

Съмърсет се усмихна:

— Винаги съм имал начин да те държа под око, момчето ми.

 

 

Ив остана права, докато рапортуваше на командира. Предпочиташе да се държи според устава, когато беше в кабинета на Уитни. Уважаваше командира, защото беше се издигнал на този пост от редови полицай, а сега се справяше отлично със задълженията си. Уважаваше бръчките, предизвикани от тревога и от бремето на отговорността, които прорязваха тъмнокожото му лице.

За разлика от мнозина негови колеги административната работа не беше го превърнала в мекушав бюрократ.

След като я изслуша, той каза:

— Имаме неприятности с медиите. Да измислим как да разрешим въпроса.

— Да, сър.

— Шефовете на няколко телевизионни станции са се оплакали, че Канал 75 и Надин Фарст се ползват с предимство при отразяване на разследването на двете убийства.

— Вярно е. Наистина първи получават информацията за хода на разследването поради факта, че убиецът е изпратил съобщенията именно на госпожица Фарст. Въпросната репортерка както и цялото ръководство на телевизионния канал оказват пълно съдействие на мен и на хората от екипа ми. Тъй като съобщенията са били изпратени на нея, нямам право да забраня излъчването на репортаж, в който зрителите ще научат съдържанието на съобщенията. Въпреки това от Канал 75 ми предоставиха материалите и се съгласиха да ги цензурирам, преди да станат обществено достояние. В замяна обещах първи да научават информацията, която смятаме да предоставим на медиите.

Уитни кимна:

— Значи сме си вързали гащите, а?

— Да, сър, нещо подобно.

— Ще свикаме пресконференция, за да успокоим духовете и да държим настрана онези чакали. Когато си имаме работа с тях, трябва двойна застраховка. Нашето пресаташе ще прегледа рапорта ти — все ще измисли с какво да ги залъжем. — Командирът побърза да премине към следващия въпрос. — Най-важното в момента е да намериш общото между двете жертви… онова, което ги свързва.

— Точно така, сър. Възнамерявам да възложа на двама от моите хора непрекъснато да наблюдават клуба. Имам предвид Бакстър и Трухарт. Трухарт е толкова млад, че спокойно може да мине за студент. Бакстър пък го обучава, затова искам винаги да е до него и да го държи под око. Заекът няма достатъчно опит като агент под прикритие. Макнаб ще посети двата университета, ще се постарае да разговаря с компютърните маниаци сред студентите. За съжаление е невъзможно да го използвам за наблюдение на клуба, защото персоналът вече знае, че той е полицай.

— Добре. Действай. Има ли нещо друго?

— Сър, направих справка за асистентите на Хастингс. Някои са се подвизавали под чуждо име. В тези среди хората често си прикачват артистични псевдоними, защото им се струва, че звучат по-добре. Само че интуицията ми подсказва, че името на човека, който е асистирал на фотографа при заснемането на сватбената церемония, не е псевдоним, а е измислено. Ще съсредоточа вниманието си върху него. Ще разговарям и с неколцина специалисти — надявам се да ми помогнат да разбера с какъв фотоапарат са направени снимките на мъртъвците. Предстои ни много работа, и то такава, че хората ми ще бъдат разпръснати по различни задачи. Може би ще измине известно време, преди отново да се съберем.

— Направи каквото е необходимо за приключване на случая. Дръж ме в течение.

— Слушам, сър. — Тя тръгна към вратата, но изведнъж спря и се обърна. — И още нещо, командир Уитни. Както споменах преди месец, смятам, че е време полицай Пийбоди да се яви на теста и да стане детектив.

— Смяташ ли, че е готова?

— От осемнайсет месеца работи в отдел „Убийства“ под мое ръководство. Сама проведе разследването на случай, който смятахме за неразрешим, и го приключи успешно. Има повече практически опит от някои мъже полицаи. Добро ченге е и заслужава да й се даде възможност да кандидатства за златна значка.

— Ще се вслушам в препоръката ти, лейтенант.

— Благодаря, сър.

— Ще я предупредя да се подготви. Доколкото си спомням, изпитът не е като разходка по морския бряг.

— Не е, сър. — Този път Ив се усмихна. — Повече прилича на пробег през военна зона. Но не се безпокойте за Пийбоди — ще бъде подготвена.

 

 

Тя отиде в залата за съвещания и тъй като хората от екипа й още не бяха дошли, отново разгледа таблото.

От двете фотографии в нея се взираха очите на мъртвите младежи. Тя насочи вниманието си първо върху Рейчъл Хоуард. Момичето, снимано зад щанда в денонощния супермаркет, лъчезарно се усмихваше. Снимката приличаше на реклама за допълнителна работа, предлагана на студенти. Рейчъл е мечтаела да стане учителка. Била е добра студентка, имала е много приятели, произхождала е от здраво семейство, принадлежащо към средната класа. На следващата фотография тя беше заснета на метростанцията — вероятно се е прибирала в уютния си дом или е отивала на лекции. Изглеждаше самоуверена и много жизнена. Третата снимка беше от сватбеното тържество. На нея девойката беше облечена официално, косата й беше накъдрена, носеше по-тъмно червило, миглите й бяха изкуствено удължени. Усмихваше се широко и веднага се набиваше на очи в груповата снимка. Без да иска, човек винаги я забелязваше. „Красива е дори мъртва — помисли си Ив. — Позата й е толкова естествена, светлината пада върху косата й, очите й са вперени в далечината.“

Кенби Сулу беше надарен с екзотична, поразяваща красота. Работата му като разпоредител беше типична за младежите, които учат във факултета по драматургия. Искал е да стане балетист, работил е усърдно. Произхождал е от здраво семейство, принадлежащо към висшата класа.

На една от снимките той тъкмо се канеше да влезе в „Джулиард“ и широко се усмихваше на приятелите си.

Следваше официалната снимка на участниците в балетната постановка. На нея младежът изглеждаше напрегнат, ала светлината все така се излъчваше от него. И още — предчувствие за нещо приятно, добро здраве, енергия.

Дори когато бе заснет вече мъртъв, светлината го обкръжаваше като ореол.

„Задължителното условие за жертвите е да бъдат здрави — помисли си тя. — И още — млади и невинни. Най-вече чисти. Това е общото помежду им. И двамата не са взимали наркотици, не са страдали от сериозни заболявания. Били са надарени с остър ум и със здраво тяло.“

Ив се обърна към компютъра и му нареди да издири всички фотографски ателиета и магазини за фотоматериали, в чиито названия се съдържа думата „светлина“. Машината попадна на четири наименования, които отговаряха на критериите. Ив си отбеляза адресите, после поиска списък на учебниците по художествена фотография, в чиито заглавия фигурира думата „светлина“. Вече беше почти сигурна, че в определен момент убиецът е бил студент.

Компютърът посочи седем заглавия. Тъкмо когато се канеше да му нареди да направи разпечатка на списъка, погледът й попадна на едно от заглавията. „Образи на светлината и мрака“ от Лиан Браунинг.

— Добре — промърмори. — Време е отново да се върнем в университета. — Щом вратата на залата се отвори, тя заговори, без да отмести поглед от таблото:

— Пийбоди, намери на диск студията „Образи на светлината и мрака“ и го зареди в другия компютър. Аз имам още работа.

— Слушам, лейтенант. Как разбрахте, че съм аз?

— По походката. Провери дали съществува копие от самата книга. Може да се окаже полезно.

— Добре. И все пак не разбрах каква ми е походката.

— Като на кон с униформени обувки. Престани да задаваш глупави въпроси и да ми пречиш да работя.

Без да погледне помощничката си, тя беше сигурна, че Пийбоди намръщено се взира в тежките си обувки. Отново се залови за работа. Потърси информация за други публикации, книги или албуми с художествени снимки от Браунинг, въведе данните в компютъра.

Давайки си сметка, че „Джулиард“, където беше учил Сулу, се намира само на няколко пресечки от апартамента на Браунинг и Брайтстар, тя се запита дали това не е по някакъв начин свързано с убийството.

— Мога да осигуря и печатното издание, и електронната версия на студията, лейтенант — обади се Пийбоди.

— Вземи и двете. Докато информацията се зарежда, провери кога ще се проведе следващият изпит за детективи. Имаш разрешение да се явиш.

— Трябва да изчакам, докато получа разрешение за конфискуване на копията… — Пийбоди не довърши изречението.

— Казах да вземеш и двете. Майната му на разрешението за конфискуване. Поръчай ги. Ще платя поръчката, докато преодолеем бюрократичните бариери.

— Изпитът за детективи — прошепна Пийбоди. От вълнение гласът й беше изтънял като на дете. — Ще се явя на този изпит, така ли?

Ив се завъртя на стола, протегна крака. Забеляза, че помощничката й е пребледняла като платно. „Така и трябва — помисли си. — Всяко добро ченге трябва добре да си помисли, преди да предприеме тази стъпка.“

— Имаш разрешение, но как ще постъпиш, зависи само от теб. Ако държиш да си останеш униформена, никой не те задължава да се явиш на изпита…

— Искам да стана детектив! — прекъсна я Пийбоди.

— Добре. Но първо трябва да вземеш изпита.

— Смятате ли, че съм готова?

— А ти как мислиш?

— Силно го желая.

— Тогава залягай над учебниците, иначе ще се провалиш.

Страните на Пийбоди постепенно възвръщаха руменината си.

— Сигурна съм, че вие сте се застъпили за мен пред командира.

— Разбира се. Работиш под мое ръководство, следователно аз трябва да те предложа за повишение, ако смятам, че се справяш със задачите. Мисля, че се справяш.

— Благодаря.

— А сега продължавай да работиш и намери каквото ти поръчах. Налага се да привлека в екипа Трухарт и Бакстър.

Ив излезе от залата. И без да се обърне, знаеше, че помощничката й широко се усмихва.