Нора Робъртс
Портрет в смъртта (16)

Петнайсета глава

„Може би е проява на слабост, но в момента изобщо не ми пука“ — каза си Ив.

— Отново ще изгледаме записите от разпитите на свидетелите, ще търсим информация за останалите хора в списъка. — Тя погледна часовника си. — Дежурството ни приключва. Ще те закарам до жилището ти, за да вземеш каквото ти е необходимо. По-лесно ще бъде да работим у нас, сутринта ще повикам и другите сътрудници.

— Искате да пренощувам във вашата къща ли?

— Няма да пренощуваш, а ще работим. Компютърът у дома е много по-бърз и надежден.

— Аха. — Пийбоди скръсти ръце на скута си и се загледа навън, докато началничката й изкарваше колата от паркинга на Колумбийския университет. — Най-важното, което ще взема, е Макнаб.

— Добре.

— Нима? — Пийбоди стисна устни, за да не се усмихне. — Давате ли си сметка, че двамата ще спим у вас?

Без да я погледне, Ив промърмори:

— Така ще спестим време.

— И ще ви закриляме от Съмърсет.

— Моля?

— Готова сте да се примирите с мисълта, че двамата с Макнаб ще се забавляваме на страхотното легло в гостната, само и само да избегнете конфликт със Съмърсет. Много трогателно.

— Не ме принуждавай да те сваля от колата, Пийбоди!

— Сетихте ли се да попитате Рурк дали в някоя от неговите сгради има свободен апартамент?

— Не сме говорили по този въпрос. Той е много зает. Има си други грижи.

Усмивката на Пийбоди помръкна:

— Забелязах. Неприятности ли има, лейтенант?

— Нещо такова. Свързано е със семейството му.

— Нямах представа, че има роднини.

— И той не знаеше. — Беше й неловко да говори на тази тема. Всъщност не знаеше дали трябва да сподели с някого онова, което й беше казал Рурк. — Сигурна съм, че ще разреши проблема и след няколко дни ще се върне.

„Междувременно ти ще страдаш, защото не можеш да живееш без него“ — помисли си Пийбоди.

— Ако искате, с Макнаб ще останем у вас до завръщането му.

— Ще видим.

Не се възпротиви, когато помощничката й заяви, че й трябва малко време да приготви багажа си. Докато я чакаше в колата, извади джобния си компютър и започна да подготвя рапорта си. Не се възпротиви и когато разбра, че трябва да се отбият в управлението, за да вземат Макнаб. Готова беше на всичко, само и само да отложи завръщането в дома, който беше пуст без Рурк.

Двамата й спътници се опитваха да поддържат разговора, ала тя не ги чуваше.

„Ето докъде стигнах — мислеше си. — Страхувам се да се прибера у дома сама.“ Преди години това изобщо нямаше да й направи впечатление. Дори щеше да се зарадва на възможността да съсредоточи цялото си внимание върху разрешаването на случая.

Разбира се, навремето над нея не тегнеше „заплахата“ на Съмърсет. Сега, въпреки че заради счупения си крак той не беше в състояние да дебне навсякъде, присъствието му в къщата беше съвсем осезаемо.

Ала не само заради това беше поканила помощничката си и Макнаб да й гостуват. Искаше й се да бъде заобиколена от хора. Търсеше нещо, което да й помогне да се съсредоточи върху работата си и поне за малко да престане да се тревожи за Рурк.

И все пак непрекъснато я измъчваше въпросът къде е той сега, какво прави.

Насили се да не мисли за него, заслуша се в бърборенето на сътрудниците си.

— „Кримсън Рокет“ са направо върховни — заяви Макнаб.

— Как не! Според мен са абсолютни досадници.

— Нищо не разбираш от музика, Пийбоди. Чуй това. — Той включи джобното музикално устройство. На Ив й се стори, че чува как вагоните на дерайлирал влак се преобръщат в пропаст.

— Веднага го изключи! — изкомандва. — Ще ми спука тъпанчетата.

— Заслушайте се по-внимателно, лейтенант. Ще откриете каква енергия излъчва мелодията.

— След две секунди енергично ще те изхвърля на улицата.

Пийбоди самодоволно се усмихна:

— Казах ти, че са задръстени.

— Ти си музикален мазол.

— Да бе!

— Така си е.

Ив сви рамене и съжали, че не е в състояние да ги вдигне по-високо, за да затулят ушите й. „Какво направих? — запита се, когато премина портала. — Май допуснах грешка, като ги поканих.“

Докато шофираше по алеята, помощниците й продължиха да спорят. Макнаб обвини Пийбоди, че е старомодна задръстенячка, тя не му остана длъжна и го нарече „откачен рокаджия“. Когато се озоваха пред къщата, Ив рязко удари спирачки, изскочи от колата и хукна нагоре по стълбите към входната врата, ала двамата моментално я последваха, като продължаваха да се заяждат.

— Марш при него! — Тя посочи към апартамента на Съмърсет. — Може би главата му ще се пръсне от глупостите ви и ще имам един проблем по-малко. Стойте при пациента и спорете, докато езиците ви изсъхнат, вечеряйте, правете необуздан секс. Само се махнете от очите ми!

— Но нали щяхме да работим по случая? — напомни й Пийбоди.

— Не искам да ви виждам поне един час. Запомнете — един час! — Заизкачва се по вътрешната стълба, като мърмореше: — Сигурно съм откачила. Изпитвам необходимост да се заключа в тиха стая с тапицирани стени…

— Какво й става? — попита Макнаб.

— Притеснява се, защото Рурк има неприятности. Да видим какво прави Съмърсет. „Кримсън Рокет“ ще се провалят — подхвърли.

— Братче, как е възможно да съм влюбен в жена, която не признава гениите? — Ощипа я по задника и промърмори: — Всъщност има една причина. Как мислиш, ще успеем ли в рамките на един час да посетим Съмърсет, да похапнем и да правим необуздан секс?

— Трябва да успеем.

Ив отиде в кабинета си и побърза да програмира автоготвача да й приготви кафе, като бърбореше:

— Тъкмо това ми трябва. Кафето ще ми помогне да съхраня частица от разума си.

Идваше й да изпие наведнъж цялата кана, но се въздържа. Наля си в чаша, седна зад бюрото си, дълбоко си пое въздух.

След първата глътка от силната напитка главата й се проясни. Нареди на компютъра да се включи, задиктува:

— Лейтенант Ив Далас, ръководител на разследването на случаи Н-23987 и Н-23992. Допълнителни бележки. Чрез показанията на свидетелите е установена връзка между жертвите Хоуард и Сулу. Двамата са посещавали компютърния клуб „При знаменитостите“, били са фотографирани от Хастингс. Установена е и връзка между Хастингс и университетската преподавателка Браунинг — тя е сред последните, които са видели Рейчъл жива. Двамата лично се познават, Браунинг се интересува от творческите постижения на фотографа. Някои нейни студенти са били асистенти на Хастингс, което означава, че са имали достъп до файловете му, съответно до снимките на жертвите в тези файлове. Преподавателката също е имала достъп до тях, когато със студентите са провеждали практически занимания в студиото на Хастингс.

Тя се помъчи на ум да систематизира фактите и продължи:

— Алибито на Браунинг е неубедително и е потвърдено само от брачната й партньорка. Заподозряната притежава уменията, необходими за подправяне на записите от охранителните камери. От Отдела по електронно обработване на информацията ще проверят дали дисковете са били фалшифицирани…

Престана да диктува, замисли се, промърмори:

— Не е тя. Интуицията ми подсказва, че не е убийца, обаче съм длъжна да се уверя. Анджела Брайтстар също е без солидно алиби, имала е възможност да извърши престъпленията. Какъв би могъл да е мотивът? Ревност и/или творческа изява.

Тя взе чашата си, стана и започна да се разхожда:

— Компютър, проведи тест за вероятност. Като се имат предвид начинът за извършване на престъпленията и психологическият профил на убиеца, възможно ли е извършителят да е от възрастовата група на жертвите?

Работя… Предвид известните данни, вероятността извършителят и жертвите да са от еднаква възрастова група — 18–22 години — е 32.2%.

— Това бе и моето предположение. Възможно е да имаме работа с вундеркинд с изкривено съзнание, който умее да проявява търпение, но ми се струва, че действията на убиеца повече подхождат на зрял човек… Компютър, искам информация за възрастта на асистентите на Хастингс.

Работя… Възрастта им е между 18 и 32 години.

— Покажи на монитора имената на всички, които са над двайсет и пет години.

Работя… Задачата е изпълнена.

Ив се загледа в екрана, видя двете имена, които според Пийбоди бяха измислени.

— Брейди, Адамс, Олсен, Луи Жавер — провери дали сред студентите, изпратени от Браунинг, има хора с тези имена. При необходимост търси подобни псевдоними на творци, занимаващи се с художествена фотография.

Работя… Задачата ще бъде изпълнена за 23.5 минути.

— Добре. Междувременно изнеси на екрана картата на района, в който са били извършени престъпленията

Превключвам монитора…

Тя се приведе, за да разгледа улиците и адресите, които беше маркирала. Ала нито едно название не отговаряше на имената, които компютърът проверяваше. Както й беше обичай, се помъчи да проникне в съзнанието на престъпника, да погледне през неговите очи.

— Какво работиш? — промърмори. — Къде държиш камионетката? Кой си? Защо убиваш?

„Светлина! — помисли си. — Светлината символизира енергията, живота. Светлината е олицетворение на душата. Без светлина фотографирането на образи щеше да е невъзможно. Без светлина няма живот.“

Усети, че нещо се мъчи да изплува на повърхността на съзнанието й. Тръсна глава, сякаш да му помогне, ала в този момент видеотелефонът иззвъня.

— По дяволите! — Тя прекоси кабинета, за да включи устройството. — Тук Далас.

— Ето те и теб. Здравей, скъпа.

— Рурк! — Мислите й излетяха като подплашени птици, прогонени от тревогата. — Къде си?

— В красивия Дъблин. — Той глуповато се ухили.

— Да не би… пиян ли си?

— Натряскали сме се до козирката, скъпа. Довършваме втората бутилка. А може би е третата — кой ги брои?

— С кого си?

— С приятеля ми от детинство Брайън Кели, който ти изпраща най-сърдечни поздрави.

— Благодаря — иронично промърмори тя. Веднъж, докато двамата с Рурк бяха на почивка, попрекалиха с виното. Но никога досега не беше виждала съпруга си пиян до забрава. Прекрасните му очи бяха помътнели, мелодичният му глас — прегракнал. Говореше с толкова силен ирландски акцент и така заваляше думите, че тя едва го разбираше. — В неговата кръчма сте, така ли?

— Не… май не сме. Не — повтори той, след като се огледа. — Толкова много уиски се изпива само в интимна обстановка. Намираме се в апартамента на Брай. Приятелят ми вече не е момчето от коптора. Жилището му е страхотно. Чуваш ли го как пее за Моли Малоун?

— Да. — Ив с облекчение се помисли, че поне няма опасност съпругът й да излезе от кръчмата и да попадне под колелата на макси автобус. — При вас сигурно минава полунощ. Не мислиш ли, че е време за сън?

— Не искам да заспя, страхувам се от сънищата. Сигурно ме разбираш, единствена моя любов.

— Да. Виж какво…

— Днес научих нещо, за което още не искам да мисля. Уискито ще ми помогне да го прогоня. Един от съучастниците на баща ми проговори. Бъди спокойна, не убих мръсника, макар че ръцете ме сърбяха да го сторя…

— Обещай, че тази вечер ще останеш при Брай. Напий се до забрава, но не излизай.

— Утре сутринта заминавам на запад.

— На запад ли? — Тя си представи ранчо до ранчо, планини, безкрайни степи. — В Монтана ли отиваш?

Той се разсмя толкова силно, че Ив се изплаши да не би да се пръсне.

— Божичко, не е чудно, че съм обсебен от теб! Скъпа моя Ив, заминавам за окръг Клир в Западна Ирландия. Има голяма вероятност онези хора да ме убият, щом видят лицето ми — неговото лице — но съм длъжен да се срещна с тях.

— Моля те, остани още един ден с Брайън. Нека нещата се поуталожат. После… Да му се не види, какво стана? — възкликна, като чу страхотен трясък.

— О, нищо особено. Приятелят ми си легна на пода и май събори масата и лампата. Горкичкият, дали не се е ударил? Май ще се наложи да го занеса в леглото. Утре пак ще ти се обадя. И се грижи добре за моята полицайка. Не мога да живея без нея.

— А ти бди над моя ирландец. И аз не мога да живея без него.

Той озадачено примигна:

— За Брайън ли говориш?

— Не, глупчо! За теб.

— Така ли? — Рурк отново глуповато се ухили, а гърлото й се сви от умиление. — Радвам се. Значи сме едно на едно. Засега лека нощ.

— Лека нощ. — Ив се втренчи в тъмния екран. Искаше й се да се пресегне и да върне съпруга си в неговия свят.

 

 

Тъкмо когато компютърът изпълни поставената задача, помощничката й и Макнаб влязоха в кабинета.

— Съмърсет е добре — докладва Пийбоди. — Утре ще му свалят гипса, след което е препоръчително да започне да ходи. Без да се натоварва, разбира се.

— От радост ще направя кълбо напред! Какво ви говорят имената Матю Брейди, Ансел Адамс, Джими Олсен, Луи Жавер?

— Джими Олсен е стажант-репортер в „Дейли Планет“ — обади се Макнаб.

— Познаваш ли го?

— Лейтенант, явно нямате досег с масовата култура. Чували ли сте за Супермен, който е герой на стотици игри, комикси и видеофилми? По негов образ и подобие са изработени безброй играчки. Той е супергерой от планетата Криптон, който като пеленаче е бил изпратен на Земята, и…

— Спести ми подробностите, ако обичаш!

— Супермен се преобразява като симпатичен репортер на име Кларк Кент и постъпва в редакцията на нюйоркския вестник „Дейли Планет“. Джими Олсен също е герой от комиксите за Супермен — той е стажант-репортер и фотограф.

— Фотограф — тъкмо това ми е необходимо! А другите двама какви са?

Макнаб сви кльощавите си рамене:

— Нямам представа.

— Ансел Адам е фотограф от миналото — намеси се Пийбоди. — Баща ми притежава някои негови работи. Снимал е най-вече природни картини. Много е добър.

— Да видим кой е Матю Брейди. — Ив се обърна за помощ към компютъра. — О, и той е фотограф. Да видим кой е четвъртият. — Лицето й се изпъна, стана безизразно. — Улучихме право в десетката. Става въпрос не за Луи, а за Анри Жавер, който е живял в Париж и е известен със снимките си на мъртъвци. Прославил се е в началото на нашия век. Въпреки че „фотографията на сенките“, както се е наричала тази форма на изкуството, бързо излязла от мода, творбите му се смятат за най-добрите нейни образци. Някои са изложени в Лувъра, други — в лондонския Музей на фотографията и в Центъра по фотография в Ню Йорк.

— Макнаб, искам възможно най-подробна информация за Анри Жавер.

— Веднага започвам, лейтенант.

— Пийбоди, компютърът посочва няколко дузини хора с името Луи, които биха могли да извършат престъпленията. Постарай се да сведеш списъка до минимум. Деца мои — добави с усмивка, — попаднахме на следите му.

 

 

Остана пред компютъра, докато й се стори, че ще получи кръвоизлив в очите; работи дълго, след като изпрати Пийбоди и Макнаб да вършат каквото им дойде на ума върху леглото в гостната.

Когато зрението и разумът й започнаха да се замъгляват, се изтегна на шезлонга. Не искаше да прекара още една нощ сама в голямото легло в спалнята.

Ала сънищата я намериха и тук, вкопчиха в нея ледените си пръсти и я отвлякоха в страната на кошмарите.

Стаята й беше позната. Толкова позната, че тя се скова от ужас. Намираше се в студената хотелска стая в Далас, озарявана от пулсиращата мръсно червена светлина от рекламата на отсрещната сграда. Знаеше, че сънува, опитваше да се изтръгне от кошмара. Но вече усещаше миризмата на кръвта, обагряща дланите й и острието на ножа, който тя продължаваше да стиска; кръвта, която бликаше от раните му и образуваше локва на пода.

Долавяше миризмата на смъртта — онова, което бе сторила, за да се спаси, завинаги беше запечатано в съзнанието й.

Изпитваше непоносима болка в ръката. В съня си отново беше детето, чиято ръка насилникът бе пречупил като суха вейка. На мястото на счупването болката беше като от нажежено желязо; спускаше се надолу чак до пръстите, от които капеше кръв.

Ще измие кръвта. Както бе сторила и в миналото. Студената вода ще измие кръвта… и смъртта.

Пристъпваше бавно като старица, потръпвайки от болката между краката си, насилваше се да забрави какво я е причинило.

И кръвта, и водата миришеха на метал — откъде ли го знаеше? Та нали беше едва осемгодишна…

Отново беше я пребил. Тази нощ не беше достатъчно пиян, за да я остави на мира. Отново я смаза от бой, изнасили я, сломи волята й. Ала този път тя сложи край на тормоза.

С помощта на ножа.

Сега беше свободна. Завинаги беше се отървала от него.

— Много добре знаеш, че никога няма да се изплъзнеш.

Тя вдигна поглед. Видя отражението си в огледалото над умивалника — изпитото, пребледняло личице, очите, потъмнели от ужас и болка… Но зад него се открояваше друго лице.

Неземно красиво, с вълшебни сини очи и плътни устни, обрамчено от гарвановочерна коса. Досущ като илюстрация от книга.

Рурк! Тя го познаваше. Обичаше го. Беше я придружил в Далас, а сега щеше да я отведе далеч от кошмара. Когато се обърна към него, вече не беше дете, а жена. Но човекът, който наричаше себе си неин баща, лежеше окървавен помежду им.

— Не искам да остана тук. Трябва да се върна вкъщи. Радвам се, че дойде да ме заведеш у дома.

— Убила си Ричи, нали?

— Той ми причини болка. Непрекъснато ми причиняваше болка.

— Престани да хленчиш. От време на време бащата трябва да причинява болка на детето си, за да го научи на уважение. — Той клекна, хвана за косата мъртвеца, повдигна главата му. — Познавах този човек. Въртяхме сделки заедно. С него си приличаме.

— Не е вярно! Не приличаш на него. Не го познаваш!

В сините очи проблесна нещо, от което стомахът й се сви на топка.

— Не понасям жена да ме нарича „лъжец“.

— Рурк…

Той взе ножа, бавно се изправи:

— Не съм онзи Рурк, за когото ме мислиш. Името ми е Патрик Рурк. — Широко се усмихна и пристъпи към нея, като прокарваше пръст по острието. — Време е да се научиш да уважаваш баща си.

Ив се събуди. Писъците напираха в гърлото й, потта се лееше от нея като кръв.

 

 

Вече беше се овладяла, когато хората от екипа й пристигнаха. Кошмарите, тревогата й за Рурк, дори мисълта за неизбежния разговор със Съмърсет бяха прогонени в най-далечното ъгълче на съзнанието й.

— Търсим някой си Луи Жавер, асистирал на Хастингс при заснемането на сватбеното тържество, на което е присъствала и Рейчъл Хоуард. Ако пренебрегнем изготвения психологически профил, този човек е на възраст между двайсет и пет и шейсет години. Притежава артистични заложби, високоинтелигентен е. Най-вероятно живее сам, има достъп до фотографска техника. Предполагам, че притежава апарат и дори лаборатория. В края на краищата това са средствата, чрез които твори изкуството си.

— Фийни, ти отново ще разпиташ Браунинг. Името Жавер не фигурира в списъка на студентите, които тя е препоръчала на Хастингс, но може би престъпникът го е променил. Обзалагам се, че е учил при нея и че тя дори го е фотографирала. Омръзнало й е да разговаря с мен, но мисля, че спомените й ще възкръснат, като види свежо лице.

— За пръв път от двайсет години някой ми казва, че имам свежо лице — отбеляза Фийни и си взе еклер.

— Макнаб, ти отиваш в Колумбийския университет. Разпитай студентите, поинтересувай се има ли почитатели на фотографа Жавер.

— Ченгетата са неговите почитатели — нали снимат все мъртъвци.

— Има малка разлика — не ги фотографират преди смъртта им.

— Ами лекарите? — Макнаб напълни чинията си с препържен бекон. — Чувал съм, че към картоните на пациентите прилагат снимки на пациентите преди и след лечението. Най-вероятно за да се осигурят, ако някой реши да повдигне обвинение, но…

— Може би не си глупав, колкото изглеждаш. — Ив грабна от чинията му парченце бекон. — Невероятно, но е така. Светлина. Енергия, здраве, жизненост. Снощи разсъждавах на тази тема, но един разговор по видеотелефона ме разсея. Може би нашият човек е болен. Внушил си е, че ще оздравее, ако чрез фотографията приеме жизнената енергия на друг човек.

— Ясно е като бял ден.

— Хм, струва си да поработим върху тази теория. Ние с Пийбоди ще се заемем. Бакстър и Трухарт ще обикалят клубовете.

— Пак ни се падна най-тежката работа. — Бакстър изпи на един дъх кафето си. — Да висим в клубовете, да бройкаме стройните мацки на дансинга. — Той намигна на Трухарт. — Нали така, малкия?

Трухарт се изчерви като рак:

— Не се шегувай. Там наистина има много работа — трябва да говорим с хората на бара и онези, които използват компютрите.

— Вече три пъти го сваляха — подсмихна се Бакстър. — Две момичета и един младеж.

— Гледай да насочиш разговора към фотографията — обърна се Ив към новобранеца. — Научи нещичко за този Анри Жавер, та когато те свалят, да разговаряш за него.

— Не беше каквото си мислите, лейтенант. Те само се държаха приятелски.

— Обичам това момче! — Бакстър избърса въображаема сълза. — Луд съм по него.

— Ако Бакстър започне да ти се натиска, разрешавам да му изриташ задника — заяви тя. — Тази вечер ще се състои опелото на Рейчъл. Нашите двама колеги ще „бройкат мацките на дансинга“, всички останали ще присъстват на заупокойната служба. Възможно е нашият човек също да бъде там. На работа, момчета. Пийбоди, трябва да уредя нещо от личен характер. Ще тръгнем след десет минути.

Ив отиде в апартамента на Съмърсет и го завари да се кара с медицинската сестра.

— Ако искате да свалим гипса — настояваше Спенс, — ще ми позволите да уредя транспортирането ви до медицинския център. Отстраняването трябва да се извърши под лекарско наблюдение.

— Сам ще сваля проклетата черупка, която ми скъса нервите! Отдръпнете се! — Съмърсет понечи да се изправи, тя го тласна обратно.

Ив като омагьосана наблюдаваше представлението.

— Мадам, въпреки че многократно съм имал повод, никога досега не съм удрял жена. Вие ще ми бъдете първата.

— Сестра, притежаваш по-голяма способност от моята да го вбесиш — промърмори Ив и се усмихна на разгневените им физиономии. — Мисля, че трябва да те задържим още известно време.

— Очаквам пациентът да ми се подчинява! — Спенс вирна брадичка.

— Няма да позволя на тази персона да ме закара чак в медицинския център заради една обикновена процедура…

— Която се извършва под лекарско наблюдение! — прекъсна го сестрата.

— Тогава доведи тук лекаря — каза Ив.

— Не възнамерявам да повикам лекар заради такава елементарна процедура.

— Щом е толкова елементарна, защо е необходимо присъствието на лекар?

— И аз щях да задам същия въпрос! — Съмърсет победоносно размаха костеливия си показалец.

— Обзалагам се, че ще сваля гипса с помощта на лазерен лъч. — Ив извади оръжието си и се престори, че го разглежда. — Отдръпни се, Спенс, за да…

— Приберете това чудо! — тросна се Съмърсет. — Господи, попаднах в ръцете на две безумни жени.

— Щеше да е забавно. — Ив прибра оръжието си в кобура и се обърна към сестрата: — Повикайте лекаря. Кажете му, че Рурк настоява той лично да свали гипса и да вдигне на крака стария мърморко, че повече да не ми досажда.

— Не разбирам защо…

— От теб не се иска да разбираш, а да изпълняваш. Ако лекарят откаже — добави, — лично ще разговарям с него.

Спенс излезе, като гневно мърмореше под нос. Ив пъхна ръце в джобовете си:

— Ще ми се възможно най-бързо да се изправиш на крака, за да заминеш някъде далеч от тук. Тогава ще настъпи празник за мен.

— И аз е нетърпение очаквам този ден.

Тя кимна, побутна с крак Галахад, който беше скочил от скута на иконома и се умилкваше около нея.

— Рурк се свърза с мен снощи. Беше пиян.

— Как ви се стори? Весел или настървен за отмъщение?

— Мисля, че беше в добро настроение. — Тя машинално прокара пръсти през косата си. — Само че не се контролираше, а това само по себе си е опасно. Спомена, че е научил нещо от стар приятел на баща си. Досещаш ли се кой е този човек?

— Познавах само бегло Патрик Рурк. Предпочитах да избягвам и него, и приятелите му. Бях се посветил на отглеждането на детето си. — След кратко мълчание той добави: — Всъщност известно време се грижех за две деца.

Ив сведе поглед. Не можеше да му оспори, че беше заместил родния баща на съпруга й.

— Рурк каза, че днес заминава за Клир — от там била майка му. Спомена, че не се надява да го посрещнат с отворени обятия.

— Ако го обвинят, само те ще загубят. Бащата не успя да пречупи сина си, нито да го превърне в чудовище. Въпреки че опита. — Съмърсет погледна Ив в очите и се запита дали тя разбира, че в момента няма предвид само Рурк.

Ала изражението й остана непроницаемо. Тя се наведе и прошепна:

— Ти ли уби Патрик Рурк?

Съмърсет невъзмутимо промърмори:

— Законът не предвижда давност за извършено убийство.

— Забрави, че съм ченге, и кажи истината.

— Трябваше да запазя живота на моите деца.

— Значи Рурк не знае! — възкликна тя. — Не си му казал.

— Няма смисъл. Това е минало и забравено, лейтенант. Е, много се застояхте. Нямате ли си друга работа?

За миг погледите им се срещнаха.

— Имам, и то много по-важна от беседването с някакъв мърморко. — Ив се изправи, но преди да излезе, подхвърли: — И не забравяй, че няма още дълго да се излежаваш. После цели три прекрасни седмици ще бъда свободна от досадното ти присъствие.

Съмърсет злорадо се ухили, погали Галахад, който отново беше се излегнал на коленете му, и отбеляза:

— Сигурен съм, че ще й липсвам.