Нора Робъртс
Портрет в смъртта (21)

Двайсета глава

Каквото и да опиташе, удряше на камък; когато климатичното устройство отказа, тя стисна зъби и продължи да работи. Страховити облаци закриха небето, притъмня, разнесе се приглушен тътен, едри капки дъжд забарабаниха по предното стъкло на колата.

— Май ще ни връхлети силна буря. — Пийбоди избърса с кърпичка потта от шията си, изпод око погледна началничката си. Лицето на Ив блестеше от пот, вероятно не само от горещината, но и от напрежението. — Дано се поразхлади.

— Ами, напротив. Ще стане задушно като в джунгла. Проклето лято! — Само че тонът й не беше гневен, а почти мил. — Интуицията никога не ме е подвела, Пийбоди. Той е някъде тук, но къде се е скрил? Предполагам, че жилището му е чистичко и подредено, всичко е на мястото си. — Загледа се през стъклото и продължи да разсъждава на глас: — По стените с кабарчета са прикрепени снимки. Той изпитва необходимост да гледа творбите си. Да ги преценява, да им се любува или да ги критикува. Работата е смисълът на живота му. Работата му е да отнема живота на жертвите си.

— С паспарту и в рамки.

— Моля?

— Снимките не са прикрепени с кабарчета — обясни Пийбоди, — а са с паспарту и в рамки. Той държи портретите му да бъдат представени в най-добра светлина.

Ив замислено сбърчи чело:

— Браво на теб. Не бях се сетила. С паспарту и в рамки. Откъде купува материалите? От магазин или ги поръчва по Мрежата? Както ти изтъкна, иска най-доброто, което може да си позволи. Трябват му много рамки. Може би еднакви. Стилът му е специфичен, следователно и рамкирането трябва да е специфично. Намери ми адресите на най-известните магазини.

— Да, лейтенант. Къде отиваме? — добави Пийбоди, когато началничката й включи двигателя на колата.

— У дома. Компютърът е много по-бърз.

— Ура! Извинете… — Но тя не си направи труда да скрие доволната си усмивка. — И храната е по-хубава… Майчице! — Тя подскочи, стресната от мълнията, която проряза небето. — Тази беше страховита. Случвало ли ви се е като дете по време на буря да се криете под завивката и да броите секундите между мълнията и гръмотевицата?

„В детството си се смятах за щастливка, ако изобщо имах завивка — помисли си Ив. — А бурите не бяха най-страшното ми преживяване.“

— Не — промърмори.

— А пък ние го правехме. Понякога пак се завивам през глава — по навик, нали разбирате. — Отново проблесна мълния, Пийбоди започна да брои на глас: — Едно, две, три. Бум! — Тя потрепери. — Падна съвсем близо.

— Щом чуваш гръм, значи мълнията не е паднала близо. Какво стана с адресите?

— Извинете. Вече имам информацията — три магазина се намират в жилищната част на града, един в центъра, два в Сохо, един в Трайбека…

— Интересуват ни само онези, които са в близост до подземния паркинг или до двата университета. Да речем в радиус от пет пресечки.

Докато помощничката й работеше, Ив се подчини на интуитивното си хрумване и позвъни на Хастингс.

— В момента има фотосеанс — с нескрита враждебност обяви Лусия. — Ако желаете да оставите съобщение…

— Веднага да се обади, иначе ще дойда и ще прекъсна сеанса му — сопна се Ив.

Лусия ядно се намръщи, но все пак превключи на изчакване. На екрана на видеотелефона започнаха да се редуват фотографии, дело на Хастингс, придружени от приятна музика. След няколко секунди се появи и самият той. Беше почервенял като рак, лицето му бе плувнало в пот.

— Какво искаш? Какво? Да знаеш, че ще те убия, паднеш ли ми в ръцете!

— Тъпо е да заплашваш с убийство едно ченге, драги. Откъде купуваш рамките?

— Какво? Какво?

— Престани да се правиш на папагал! Откъде купуваш рамките за твоите фотографии?

— Че откъде да знам? Мама му стара! Лусия! Не продаваме ли шибаните рамки в нашия магазин?

— Слушай, Хастингс, започвам да те харесвам. Използваш ли шибаните рамки за твоите фотографии, които излагаш в галерията?

— Не знам! Не знам! — Ако имаше коса, сигурно щеше да я заскубе. — Ще ме оставиш ли на мира, след като ти отговоря?

— Може би.

— Ще ти се обадя. — Той прекъсна връзката.

— Наистина ми допада — кимна Ив.

Хастингс й позвъни, когато вече пътуваха по алеята към къщата:

— Имаме всякакви рамки. Магазинът бъка от шибани рамки. Обаче не продаваме онези, които използвам аз, защото, както казва Лусия, всички ще започнат да ги купуват и вече няма да бъдат уникални. Поръчвала ги чак от Хелзинки.

— Хелзинки ли? — удивено повтори Ив.

— Да. Стилът е типично скандинавски, много изчистен. — Устните му се разтегнаха в усмивка — рядко срещано явление при него. — Сигурно ще ме помислиш за глупак, че поръчвам чак от там. Фирмата се нарича „Кехис“, което означавало „рамки“. Имаш ли други въпроси?

— Не… засега.

— Хубаво. — Той отново прекъсна, без да се сбогува.

— Симпатяга — промърмори Ив. — Пийбоди, задействай се.

— Вече го сторих, лейтенант. Информацията за магазина в Хелзинки започва да излиза на монитора.

— Заеми се с тази работа.

— Аз ли, лейтенант?

— Тази нишка от кълбото е твоя. Проследи я. — Ив слезе от колата и хукна към къщата.

Влезе във фоайето, тръсна глава като мокро куче, понечи да свали якето си, което беше се измокрило от проливния дъжд. В този момент отнякъде прогърмя страховит глас, напомнящ на гласа божий в деня на Страшния съд:

— Да не сте посмели! Намирате се в къща, не в баня!

Стиснала дрехата, от която се процеждаше вода, Ив се втренчи в приближаващия се Съмърсет. Той куцаше и се подпираше на бастун, но обичайното изражение на презрително недоволство отново бе изписано на лицето му. През ръката му бяха преметнати хавлиени кърпи.

— Щом вече можеш да се придвижваш с грозните пръчки, които наричаш „крака“, защо още си тук да ми тровиш живота?

Съмърсет й подаде кърпа, издърпа от ръката й мократа дреха и високомерно заяви:

— Утре сутринта заминавам на пътешествието, което се отложи поради непредвидени обстоятелства. Междувременно държа да ви обърна внимание, че направихте локва на пода.

— Междувременно държа да изтъкна, че си противен стар мърморко. — Тя му обърна гръб и тръгна към вътрешната стъбла, в този миг Пийбоди се втурна във фоайето.

— Съмърсет, ти вече си на крака! — възкликна с толкова искрена радост, че началничката й забели очи. — Как се чувстваш?

— Общо взето добре, благодаря. — Подаде кърпа и на нея. — Униформата ви е мокра, полицай. Ще ви донеса някаква суха дреха, докато изсуша и изгладя куртката и панталона ви.

— Много благодаря, трогната съм от грижите ти… — Тя не довърши изречението, защото се стресна от гърленото ръмжене на началничката си. — Ще бъда в нейния кабинет — прошепна, после побърза да последва Ив. Докато се изкачваше по стъпалата, мърмореше: — Наистина съм вир-вода. Има опасност да настина. Не ми се ще да се разболея, докато работим върху разследването и докато през свободното си време като побъркана залягам над учебниците.

— Казах ли нещо?

— Да, много.

Ив само изгледа помощничката си така, че косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Отивам да се преоблека! — тросна се и влезе в спалнята.

Напук на иконома хвърли на пода мокрите си дрехи.

„Така му се пада на кльощавия досадник — помисли си. — Да се пукне от яд!“ Облече тениска, отново препаса кобура с оръжието, но за да даде повече време на Пийбоди, вместо да отиде в кабинета си, влезе при Рурк.

Като видя усмивката му, изведнъж се почувства така, сякаш неприятностите и затрудненията в живота й като по магия са изчезнали.

— Здравей, лейтенант.

— Здрасти, цивилния. — Каза си, че може да отдели минутка за съпруга си. Заобиколи бюрото му, наведе се, обгърна с длани лицето му, притисна устните си до неговите.

— Ммм, каква приятна изненада. — Рурк понечи да я притегли на коленете си.

— Не, драги. Няма да получиш повече от целувка.

— Нима дойде само да ме съблазняваш и изтезаваш?

— Още не си заслужил наградата си. Какво имаш за мен?

— Хрумна ми доста циничен отговор, но смятам, че имаш предвид домашното, което ми зададе, не моя…

— Именно. — Ив седна на ръба на бюрото, втренчи се в лицето на съпруга си. По изражението му личеше, че напрежението най-сетне го е напуснало. — Пийбоди работи по следа, която сама откри. Аз пък цял час се мъчих, но не открих нищичко.

— Страхувам се, че и аз няма да те зарадвам. Послушах съвета ти, платих за информацията, обаче в замяна получих имената на хора, които не отговарят на описанието на убиеца.

— Може би съм загубила способността си да разсъждавам логично. — Ив стана, приближи се до прозореца и се загледа в дърветата, огъващите се под напорите на бурния вятър. — От известно време не мога да се съсредоточа.

— И то по моя вина.

— Глупости. Съзнанието ми не е обсебено от теб.

„Наистина ли?“ — запита се Рурк.

— Бях зает с грижите си, не ти предложих помощ, дори те пренебрегвах.

Без да се обърне, тя промърмори:

— Десет години успешно се справях с работата си, после ти цъфна в живота ми…

— Благодаря за поетичното сравнение, но не се смятам за красив като цъфнало цвете, лейтенант. Несъмнено и без моя помощ успешно изпълняваш задълженията си. Факт е обаче, че случилото се с мен ти попречи да се съсредоточиш, накара те да зарежеш работата си, за да ме последваш чак в Ирландия, извади те от релси. Моля те да ми простиш.

— Не говори така. Стотици пъти си ми помагал, без да изоставиш задълженията си.

— Ще ти призная нещо. Погледни ме, ако обичаш. — Изчака тя да се обърне и продължи: — Всеки път, когато вземеш оръжието си и излезеш, изпитвам едновременно гордост и смразяващ страх. Всеки път! Ала не бих те спрял, Ив. Приемам те каквато си, каквито сме заедно с теб.

— Не е лесно да бъдеш съпруг на ченге, обаче ти се справяш отлично.

— Благодаря. — Той отново се усмихна. — Позволи ми да ти върна комплимента — ти пък се справяш отлично като жена на бивш престъпник.

— Браво на нас!

— За мен е важно да знам с какво се занимаваш. Харесва ми дори само да слушам да разказваш за разследването, въпреки че предпочитам активното участие.

— Знам, не е необходимо да го казваш.

— Обвинявам се, задето отвлякох вниманието ти от разследването, защото не сторих онова, което изисквам от теб. Не споделих тревогите си. Иначе много по-бързо щяхме да ги оставим зад гърба си. Следващия път, когато имам подобни неприятности, веднага ще научиш.

Тя се поусмихна:

— Дано. Но ако пак решиш да се правиш на интересен, ще те наплескам като малко дете, докато си признаеш.

— Съгласен съм.

— Дай ми имената на пациентите в медицинския център.

Рурк нареди на компютъра да ги покаже на монитора на стената:

— Нито един пациент със сериозно неврологично заболяване не спада към възрастовата група, която те интересува.

— Може би проблемът не е в мозъка му, а в друг орган.

— И на мен ми хрумна същото, затова разширих проучването. Но отново ударих на камък. Ако прецениш, че е необходимо, ще намеря информатори в други болници. Само че знам начин, който ще ни спести пари и време — мога да вляза в компютъра на всяко здравно заведение.

Ив изпитателно го изгледа, замисли се. Много пъти по негласно споразумение помежду им Рурк бе прекачвал границата на закона. Но въпреки блестящите му умения щяха да му бъдат необходими поне няколко дни, докато проникне в компютрите на многобройните болници в града.

Освен това интуицията й подсказваше, че следата води именно към медицински център „Ист Сайд“.

— Засега ще отложим тази възможност — реши най-накрая.

Отново се загледа в имената на монитора. Ежедневно в болниците умираха хора, но не от ръката на престъпник, когото полицията може да проследи и да залови. Убиец беше собственото им тяло, съдбата или просто лошият късмет. Злокачествени тумори се появяваха къде ли не, метастазите се разпространяваха чак до мозъка.

Разбира се, съвременната медицина беше достатъчно напреднала и ранното диагностициране на заболяването вече беше възможно. Ако пациентът притежаваше застраховка или солидна сметка в банката, лечението почти винаги беше успешно. „Но в повечето случаи е прекалено късно“ — мислеше си Ив, докато четеше списъка. Досега не беше си давала сметка до каква степен смъртта дебне човека в собственото му тяло.

Наистина, повечето жертви на фатални заболявания бяха на преклонна възраст, повечето бяха починали на възраст над сто години. Но имаше и неколцина по-млади жени и мъже.

Дарин Джой, седемдесет и тригодишна. Мерилин Кобовски, четирийсет и една годишна. Лорън Кетъринг на осемдесет и осем години.

Те или бяха мъртви, или на смъртно легло.

Корин Стивънсън, петдесетгодишна. Майкъл…

— Чакай, чакай! Искам всички данни за Корин Стивънсън.

— Попадна на нещо, а?

— Да, о, да! — Тя извади джобния си компютър, поиска списъка на обитателите на една от сградите, в които се съмняваше, че живее убиецът. Жилищният блок се намираше на една пресечка западно от подземния паркинг.

— Корин Стивънсън живее близо до гаража, и то на дванайсети етаж, откъдето има прекрасна видимост, особено ако разполагаш с обектив с голям обхват.

— Какъвто имат фотографите.

— Точно така. — Ив продължи да чете информацията, която се изписваше на екранчето на компютъра. — През септември Стивънсън е починала, въпреки че в продължение на две години е била подложена на интензивна терапия. Няма данни дали съпругът й е жив. Има един син, Джералд Стивънсън, роден на 13 септември 2028 година. Попаднах на златна мина, Рурк! Дай ми пълна информация за този Джералд.

— Вече работя по въпроса.

В този момент Пийбоди се втурна в кабинета — толкова беше развълнувана, че страните й горяха.

— Открих нещо важно, лейтенант! Някой си Луи Жавер е поръчал в магазина в Хелзинки същите рамки, каквито използва Хастингс. Наредил е да бъдат изпратени до поискване във фирмата „Уест Бродуей Шипинг“ в Трайбека.

— Как е платил?

— Чрез банков превод. Трябва ми специално разрешение, иначе нито една банка няма да ми съдейства.

— Имаш го. Нека бъде на мое име — използвай номера на служебната ми карта. Рурк, какво става?

— Малко търпение, лейтенант. В Ню Йорк няма само един Джералд Стивънсън… — Загледа се в монитора и добави: — Но на адреса, който ти ми посочи, не живее човек с това име. Подозирам, че го е сменил. Ако го е направил официално, ще се наложи да проникна по-дълбоко…

— Какво чакаш, захващай се. Корин още е в списъка на живущите в сградата. Някой живее в апартамента й. Познай от три пъти кой е обитателят. Пийбоди, идваш с мен.

— Слушам, лейтенант. Един момент да се преоблека.

На излизане Ив подхвърли на съпруга си:

— Свържи се с Фийни. Прехвърли му цялата информация, до която успееш да се добереш. Нека още един компютърен маниак се включи в операцията.

— Компютърни гении, лейтенант — поправи я Рурк. — Такива сме двамата с капитан Фийни. — Той няколко пъти сви и разпусна пръстите си като пианист, който се готви да изсвири трудна музикална пиеса.

Кризата беше преминала, отново беше предишният Рурк.

 

 

Докато чакаше Пийбоди да си сложи униформата, Ив се свърза с командира и му съобщи, че най-сетне имат пробив.

— Искаш ли подкрепление от униформени? — попита Уитни.

— Не, сър. Престъпникът ще побегне, ако ги види. Бакстър и Трухарт, с цивилни облекла, ще държат под око сградата. До този момент заподозреният не е проявил тенденция към насилие, но и това може да се случи, когато се озове натясно. Предполагам, че апартаментът му се намира на дванайсетия етаж. Човек може да го напусне само през входната врата или през прозореца и от там по аварийната стълба. Двете с Пийбоди ще бъдем пред вратата, Бакстър и Трухарт ще наблюдават аварийния изход.

— Лейтенант, забелязвам, че разполагаш с много косвени доказателства, но фактът, че майката на заподозрения е починала от рак в мозъка, не е достатъчно основание за издаване заповед за задържането му.

— Ще направя всичко възможно той да ме допусне в жилището. — Тя се обърна, като чу стъпките на Пийбоди — лятната униформа на помощничката й беше изпрана и идеално изгладена. — Имаме готовност операцията да започне, сър.

— Подкреплението ще пристигне след петнайсет минути. Бъди предпазлива, Далас.

— Слушам, лейтенант. — Ив прекъсна връзката.

— Нищо не може да се сравни с току-що изпраната униформа. — Помощничката й помириса ръкава. — Ммм, как ухае. Използвал е препарат с едва доловим мирис на лимон. Щом се върне от пътуването, ще го попитам за марката.

— Сигурна съм, че ще си прекарате чудничко, докато си обменяте готварски рецепти и други тайни за поддържане на изрядно домакинство, но ще те помоля сега да се съсредоточиш върху незначителната акция, която възнамеряваме да проведем.

Изражението на Пийбоди стана сериозно:

— Да, лейтенант. — Все пак тя с нескрито възхищение оглеждаше идеалните ръбове на панталона си, докато Ив й обясняваше какво ще предприемат.

 

 

Сградата беше дванайсететажна, тя се колебаеше дали да не остави на покрива един униформен полицай. Реши, че няма смисъл. Който и път за бягство да избере заподозреният, тя ще го последва. Смяташе за най-вероятно обаче той да се спусне през входната врата и надолу по стълбището.

Дали има план за бягство? Твърде вероятно — този човек грижливо бе обмислил действията си, вероятно е предвидил, че може да го изненадат в жилището му.

Свърза се с Рурк:

— Трябва ми плана на сградата, в която живее заподозреният. Искам да видя разположението на апартаментите на дванайсетия етаж, както и на помещенията в неговото жилище. Кога най-бързо ще ми го изпра… — Тя не довърши изречението, защото схемата се появи на монитора на компютъра й. — Много си бърз — промърмори.

— Реших и аз да го погледна. Както виждаш, разположението е хубаво. Просторна дневна, две спални, кухня…

— Да не мислиш, че съм сляпа? До скоро.

„Едната спалня за мама, втората за синчето, така ли?“ — питаше се тя. И още — дали сега заподозреният е превърнал свободната стая в свое ателие. Но ако „работи“ вкъщи, защо е поръчал рамките да бъдат доставени толкова далеч от дома му? И как е преминал през охраната с упоените жертви, за да стигне до дванайсети етаж?

Надяваше се съвсем скоро лично да му зададе тези въпроси.

Бакстър и Трухарт вече чакаха във фоайето на сградата — малко, но много тихо и чисто помещение.

Камерите бяха насочени към входната врата и към двата асансьора със сребристи врати. Нямаше портиер, но Ив и колегите й бяха допуснати в сградата едва след като показаха значките си пред обектива на охранителното устройство.

— Апартаментът на заподозрения е № 1208. Шести, седми, осми прозорец отляво надясно.

Погледът й неволно се отклони към Трухарт — никога не го беше виждала цивилен. Носеше светлосиня спортна риза и джинси и приличаше на момченце.

— Къде е оръжието ти, Трухарт?

Младежът се потупа под кръста:

— Нарочно сложих толкова дълга и широка риза, лейтенант. Помислих си, че ще привлека повече внимание, ако нося сако в тази жега. — Той смутено се усмихна и добави: — Знам, че изглеждам доста небрежно облечен, но сега това е модерно.

— Моментът не е подходящ за обсъждане на модните тенденции.

— Лейтенант Далас пет пари не дава за модата — намеси се Бакстър, който носеше бежов летен панталон и поизбеляла зелена тениска. — Въпреки това винаги изглежда страхотно. Особено откакто човек с вкус започна да й купува дрехите.

— По-късно ще те помоля да ме целунеш отзад. В момента задачата ни е да заловим сериен убиец, затова предлагам да отложим за друг път комплиментите. Включете комуникаторите си — продължи. — Настройте оръжията си на най-ниската степен. Вие двамата ще застанете на отсрещния тротоар. Сигнализирайте, ако забележите човек да излиза през някой от трите прозореца, които ви посочих. Също и ако някой, отговарящ на описанието на заподозрения, влезе или излезе от сградата, докато съм вътре. Да заловим мръсника, момчета.

Преди с Пийбоди да се качат на асансьора, тя грабна една от саксиите с изкуствена папрат, украсяващи фоайето.

— Не знаех, че си падате по изкуствените цветя, лейтенант.

— Винаги мисля за украсата на дома си… Той ме познава, ако ме зърне през шпионката, няма да отвори.

— О, ясно — саксията е за камуфлаж — кимна Пийбоди.

— Стой встрани, за да не те види. Целта ни е той да отвори вратата, да се покаже. Включи записващото устройство.

— Гениална сте, лейтенант. В случай, че заподозреният изпадне в паника и затръшне вратата, ще имаме повод да го арестуваме, пък и вече ще знаем как изглежда.

— Освен това със сигурност ще остане в апартамента, докато вземем разрешително за задържане. Тази вечер няма да умре никой — добави, като слязоха на дванайсетия етаж.

Вдигна саксията пред лицето си и като надничаше през изкуствените зелени клонки, тръгна към апартамента. Вратата беше с шпионка, отваряше се чрез поставяне на дланта върху специално устройство, монтиран бе и микрофон.

„Не оставяш нищо на случайността, така ли? — помисли си Ив. — Много си предпазлив. Не искаш крадец да проникне в жилището ти и да се натъкне на съкровищата ти.“

Натисна бутона на звънеца и зачака.

Червената лампичка, означаваща, че вратата е заключена, продължаваше да свети.

Тя отново позвъни, после извика:

— Доставка за апартамент № 1208.

Чу, че вратата зад нея се отваря, машинално посегна към оръжието си.

Някаква млада жена излезе от апартамент № 1207 и се облещи, като видя униформената Пийбоди:

— Какво се е случило? Да не би да е станало нещо с Джери?

— Търсим Джералд Стивънсън. — Ив остави на пода саксията. — Тук ли живее?

— Да. Не съм го виждала от… поне няколко дни. Но това е жилището му. Коя сте вие?

— Лейтенант Далас от нюйоркската полиция. — Тя извади значката си. — Значи смятате, че Джери не е вкъщи.

— Сигурна съм. Както вече казах, не съм го виждала от няколко дни. Вероятно е заминал по работа.

— По работа ли? Каква е професията му?

— Ами… прави снимки.

Сърцето на Ив подскочи:

— Фотограф ли е?

— Занимава се с портретна фотография, както я нарича. Много го бива. Миналата година направи снимки на мен и съпруга ми. Само че откакто майка му почина, вече не работи толкова активно. Защо го търсите?

Вместо да отговори, Ив попита:

— Какво се случи след смъртта на майка му?

— Прие я много тежко. Буквално рухна. Двамата бяха много близки. По време на болестта й той не се отделяше от нея, обсипваше я с грижи. Беше ужасно — майка му умираше пред очите му. Със съпруга ми Марк гледахме да помогнем, но какво може да направи човек в подобен случай? Да не би нещо лошо да се е случило с Джери? Господи, да не е катастрофирал?

— Не, доколкото ми е известно, госпожо…

— Фрайбърн. Джеси Фрайбърн. Знаете ли, тази седмица няколко пъти позвъних на вратата му, дори се опитах да се свържа с него по видеотелефона — ей така, да проверя как е. Напоследък като че ли се поокопити, похвали се, че има много работа. Ако с него се е случило нещо лошо, искам да помогна. Симпатичен е, а майка му беше истинско бижу. Жени като нея са рядкост.

— Може би ще ни помогнете. Ще ни поканите ли у вас, за да поговорим?

— Ами… — Тя погледна сребърния си часовник. — Заповядайте, влезте. Имам няколко срещи, но ще се обадя и ще ги отложа за по-късно. — Втренчи се в Ив, погледна Пийбоди, после саксията на пода. Вероятно се досети, че нещо не е наред. — Джери загазил ли е?

— Да. И то много.

 

 

Разговорът с госпожа Фрайбърн се проточи прекалено дълго, но Ив прояви завидно търпение, защото смяташе, че ще научи нещо важно. Отне й доста време, докато преодолее стремежа на Джеси да защитава Джералд Стивънсън, нежеланието й да повярва, че той е замесен в нещо незаконно, камо ли че е сериен убиец.

Запъна се като магаре на мост, по едно време Ив изпита желание да изтръгне гръбнака й и да го усуче като въже.

— Ако Джери е невинен, както твърдите, ще бъде в негова полза да го открием и да изясним недоразумението — заяви, а мислено добави: „Писна ми да се държа учтиво с теб!“

— Да бе. Всеки ден научаваме за задържане на невинни хора, за опетняване на имената им, за проваления им живот! — Джеси така беше се разгорещила, че не забеляза как очите на Ив гневно заискриха. — Разбирам, че изпълнявате служебния си дълг, но в крайна сметка това ви е работата. Случват се грешки, нали?

— Имате право. Вероятно ще сгреша, ако ви сложа белезници и ви изпратя в ареста, задето възпрепятствате разследването и сте абсолютна досадница. Но ще го направя. — Тя се изправи, освободи белезниците, които носеше закачени на колана. — Човешко е да се греши, нали?

— Няма да посмеете!

— Пийбоди?

— Ще го направи, госпожо Фрайбърн. Уверявам ви, че в ареста е доста неприятно.

Джеси пламна от гняв:

— Ей сега ще се свържа с моята адвокатка. Дотогава няма да кажа нито дума повече. Ще говоря само ако тя ме посъветва да ви съдействам. — Вирна брадичка, а Ив едва сдържа желанието си да й нанесе силно кроше. — Ако ли не, правете с мен каквото пожелаете.

— Дамата не осъзнава колко лоша можете да бъдете, лейтенант — прошепна Пийбоди, проследявайки с поглед Джеси, която замарширува към масичката с видеотелефона.

— Единствената причина, поради която дамата вече не пътува към ареста, е, че уважавам лоялността й. Освен това няма представа какво чудовище е милият Джери. Смята го за симпатичен младеж, който предано се е грижил за болната си майка. Никога никому не е казал крива дума. Накратко, той е образцовият съсед. Което пък отговаря на психологическата му характеристика.

— Какво ще правим сега?

— Ако се наложи, ще я заведем за разпит в управлението, адвокатката не може да ни попречи… Хрумна ми нещо — ще я накараме да опише Джералд на художника, който съставя фотороботи. Искам да знам как изглежда престъпникът. Искам и разрешително за обиск на апартамента му. — Тя извади комуникатора си, свърза се с Уитни и без предисловия заяви, че иска от него да използва връзките си и да ускори издаването на разрешителното.

Часовете бавно се нижеха, смръщеното небе още повече притъмня — падаше мрак. От време на време проблясваха мълнии, глухи тътени разтърсваха нажежения въздух.

Ив води толкова дълги преговори с адвокатката, че едва кръв не протече от ушите й, но накрая Джеси се съгласи да опише младия си съсед, за да бъде изготвен фоторобот. Но само при условие, че художникът, сътрудничещ на полицията, отиде в апартамента й.

— Сигурно мислите, че нарочно ви създавам въртели. — Джеси седеше със скръстени ръце и намръщено се взираше в Ив. — Но Джери е мой приятел, знам какво изживя, докато се грижеше за майка си. Като си спомня за нея, сърцето ми се къса. Никога не бях виждала човек, обречен на бавна смърт. Тя упорито се съпротивляваше, Джералд не се отделяше от нея, сякаш бяха бойни другари в окопите. А когато майка му вече нямаше сили да се бори, той се бореше вместо нея. — Младата жена прехапа устни, за да не се разплаче. — Къпеше я, хранеше я, седеше до леглото й. Никому не позволяваше да върши черната работа. Не съм виждала подобна преданост; ако ми се наложи, едва ли ще бъда толкова всеотдайна.

— Такова преживяване може да се отрази пагубно на разсъдъка.

— Може би. Може би имате право, но… Господи, чувствам се ужасно! Джери толкова много изстрада! След смъртта на майка си заприлича на призрак. Толкова отслабна, че по едно време се изплаших да не би и той да е болен. През последните няколко месеца обаче като че ли възвърна душевното си равновесие. Внушавате ми, че е луд, че е по-страшен от чудовище. Само че аз го познавам от две години и половина и ви казвам, че грешите.

— Мъртви са трима младежи, които смятам, че също добре са го познавали. И те не са го мислили за чудовище.

— Заминал е в командировка, ще видите. Бедничкият, опитва се да работи усилено, да заживее нормално. Ще се убедите, че имате грешка.

— Една от нас ще се убеди — промърмори Ив.