Нора Робъртс
Портрет в смъртта (10)

Девета глава

Ив повика екип и претърси магазина, студиото и апартамента на Хастингс. Не намериха наркотици, което я изненада. Беше решила, че фотографът вдъхновява музата си със „Зонър“, но в жилището и в колата му не откриха нито следа от наркотици или от транквилантите, с които престъпникът беше упоил Рейчъл Хоуард.

В комплекта с гримове в студиото имаше продукти на „Баримор“, които отговаряха на онези, използвани за гримиране на мъртвата девойка.

Ив се опита да си представи как Хастингс — исполинът с грамадни длани — грижливо слага червило на устните на Рейчъл, с четчица полага сенки върху клепачите й.

Не намериха стола, на който седеше мъртвата на снимката, обаче се натъкнаха на кълбо тел. Гримовете и металната жица бяха иззети като веществени доказателства, а Хастингс дори не гъкна, когато му връчиха разписката.

Ив възнамеряваше да остави на „метачите“ и лаборантите да вземат проби от постелките на колата и камионетката и да ги сравнят с нишките от превозното средство на престъпника. Самата тя възнамеряваше да се съсредоточи върху файловете с фотографиите на Хастингс.

Всъщност съсредоточаването й се изразяваше в пришпорване на Макнаб, докато той търсеше информацията, записана на диска.

— Лейтенант! — Младежът изпъна костеливите си рамене. — Престанете да ми дишате във врата. В един файл се съдържат десетки хиляди снимки. Ще ми отнеме известно време, докато намеря фотографията на Рейчъл, ако изобщо я има.

— Има я! Хастингс я позна!

— Добре, обаче… — Макнаб се обърна и едва не удари носа си в нейния. — Не ми висете на главата.

Ив намръщено се загледа в монитора. В едната му половина се виждаше усмихнатото лице на Рейчъл, в другата с мълниеносна скорост се редуваха снимки от компютърния файл. Рано или късно вихъра от изображения щеше да секне. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че ще се случи. И на екрана щеше да се появи втора снимка на Рейчъл.

— Престани да мърмориш! — озъби се на Макнаб. — Само машината работи.

— Извинете, но ще си позволя да възразя. Компютърът е само добър оператор, но ако не го направляваш с команди, е безпомощен.

— Дрън-дрън. Вие се мислите за голяма работа. — Все пак Ив отстъпи назад. Даваше си сметка, че наистина го тормози, като му стои над главата. — Уведоми ме веднага, щом я намериш.

— Първа ще научите.

Междувременно Хастингс бе скръстил ръце и намръщено наблюдаваше как малката армия от ченгета претърсват студиото му. Ив махна на помощничката си:

— Пийбоди! Вземи един униформен и отиди да разпиташ втория подред в списъка на заподозрените.

— Моля?

— Нима използвах думи на чужд език?

— Искате да проведа разпита ли? — Помощничката й беше пребледняла като платно. — Без вас ли?

— Нима след като от цяла година си в отдел „Убийства“, не можеш да разпиташ заподозрян, без ръководителката на разследването да бди над теб?

— Не… тоест… мога. — Лицето на Пийбоди пламна. — Само че вие винаги… аз не съм… — Преглътна, изпъна рамене. — Ще разпитам Катстивънс, лейтенант.

— Добре. Като свършиш, обади ми се, за да ти дам нова задача.

— Слушам. Благодаря за оказаното доверие.

— Само гледай да не се оплескаш. — Тя се обърна, като мислено стискаше палци на помощничката си, приближи се до Хастингс.

Интуицията й подсказваше, че именно тук ще намерят нещо, което ще ги отведе във вярната посока, а Пийбоди само ще набере малко повече опит.

Облегна се на перваза на прозореца и промърмори:

— Адски гадно е непознати да се ровят във вещите ти. — Изчака секунда, но фотографът се престори, че не я е чул. — Можем взаимно да си спестим неприятностите, ако признаеш откъде познаваш Рейчъл Хоуард.

— Никога не съм казал, че я познавам. Някъде съм виждал лицето й. Което не е престъпно.

— Снимал ли си я?

— Може би.

— Тук ли?

Той смръщи вежди. Очевидно напрягаше паметта си, опитваше се да се върне в миналото.

— Не — изтърси накрая.

— Никога ли не е идвала в това студио?

— Откъде да знам, мамка му? — гневно извика Хастингс. — Тук идват много непознати… Бог знае защо. Повикам за работа някой модел, а тя вземе, че доведе я приятелка, я гаджето си. В повечето случаи изритвам навън натрапниците, но се случва да съм в добро настроение. — Усмихна се кисело и добави: — Старая се да не се случва често.

— Добре ли печелиш от фотографията?

Хастингс иронично се изкиска:

— А ти като ченге печелиш ли добре?

— Не, разбира се. Значи работиш в името на любовта към професията. — Ив пъхна ръце в джобовете си — за пръв път срещаше толкова противоречив човек. — Правиш снимки на хора, въпреки че по принцип си човекомразец. Това го разбирам. Но в случая става въпрос за красиво младо момиче. Мъжете си падат по красивите млади момичета.

Той се изчерви като домат:

— Студентките не ме интересуват. Вече съм на четирийсет, притрябвала ми е някаква кльощава фръцла. Като ми се прииска да правя секс, наемам компаньонка. Плащаш — чукаш. Без емоционално обвързване, от което бягам като дявол от тамян.

„Забавлява се с мен“ — развеселено си помисли тя и подхвърли:

— Да, чувствата определено носят усложнения.

— Харесва ми да гледам лица — промълви Хастингс. — Наблюдавам те, мисля си, че си нагло ченге, което ми скапа целия ден, обаче лицето ти ми допада. Може да те мразя в червата, но да харесвам лицето ти.

— Аз пък не знам какво да кажа за твоето.

— Едва ли има по-голям грозник от мен — изсумтя той. — Но в това също има красота. — Загледа се в ръцете си, дълбоко въздъхна. — Не съм убил момичето. Не съм отнемал човешки живот. Често си мисля за начини да убия хората, които ме дразнят. Да ги хвърля от най-горния етаж на небостъргач, да ги изпържа в нагорещено олио, да ги заключа в тъмна стая, пълна със змии и прочие. Това ми помага да издържа.

— Какво чудовище си, Хастингс.

— Всички хора са чудовища… Но лицето на това момиче е толкова невинно. Знаеш ли защо хората са такива мръсници, лейтенант Далас?

— Защото унищожават невинните.

— Именно.

— Лейтенант! — Макнаб й махна, без да откъсва поглед от монитора. — Намерих я!

Ив тичешком прекоси студиото, загледа се в екрана. Веднага видя Рейчъл, въпреки че девойката беше сред група младежи. Всички бяха облечени официално, на фона се виждаха гирлянди от цветя, фотографията беше заснета на някакво тържество, може би на сватбено празненство.

Рейчъл прегръщаше друго момиче, отметнала беше глава и се смееше.

— Хастингс! — Тя му направи знак да се приближи. — Кога е направена снимката?

— Сетих се! — Исполинът се приведе към монитора, блъсна дребния специалист по електроника и едва не го събори на пода. — Знаех си, че съм виждал това лице. Да видим… да, това е сватбата на Морели и Десото през януари. Погледнете надписа. Има и други…

— Не докосвай клавиатурата! — извика Ив. — Макнаб, увеличи изображението, направи разпечатка. Имаш ли други нейни снимки, Хастингс?

— Заснел съм цялата сватбена церемония и тържеството след това. Пазя снимките една година, та клиентите да имат достатъчно време да си изберат. Току-виж след шест месеца някоя леля или баба се е сетила да си поръча още снимки. Тук има още фотографии на девойката — някои заснех само защото лицето й ми направи силно впечатление.

— Макнаб, прегледай целия файл, отдели фотографиите на жертвата. Уголеми ги и ги разпечатай.

На екрана започнаха да се появяват кадри от сватбената церемония — младоженците, семейни портрети, непринудени снимки. Млади и възрастни хора, приятели и роднини.

— Това е всичко, лейтенант.

— Не, не е! — възкликна Хастингс, преди Ив да проговори. — Има още. Фотографирах не само момичето, но и други лица, които ми се сториха интересни. Ще ги намерите във файла „Лица“.

Макнаб нареди на компютъра да отвори посочения файл. Ив забеляза, че тук Хастингс не си е направил труда да снима младоженеца и младоженката. Видя фотография на много възрастна жена, чиято усмивка почти се губеше сред сбръчканото й лице, на дете, чиято уста беше изцапана с шоколадова глазура. Имаше учудващо лиричен портрет на момиченце с празнична рокля, което спеше на един стол.

Други лица се появяваха и изчезваха на монитора.

— Има нещо гнило — избърбори фотографът. — Нея я няма. Мамка му, сигурен съм, че я заснех четири-пет пъти, без да забележи, два пъти я помолих да позира. Извън гостите на празненството снимах най-много нея. Честна дума!

— Вярвам ти. — Ив се замисли, забарабани с пръсти по бедрото си. — Два бързи въпроса, Хастингс. Съгласен ли си да се подложиш на детектора на лъжата?

— Майната ти! Майната ти! Какво пък, съгласен съм.

— Добре. — Тя погледна часовника си. Беше прекалено късно да уреди въпроса. — Утре ще проведа теста. Втори въпрос — кой ти помагаше при заснемането на сватбената церемония?

— Откъде да знам? Беше през януари!

— Нямаш ли документация в компютъра?

— Както виждате, имам. На събитията, които съм фотографирал, на снимките. Не намирам за необходимо да си пълня компютъра с имената на моите помощници. Сменям ги като носни кърпички, въпреки че кърпичките са по-полезни.

— Нали им плащаш?

— Повече, отколкото заслужават… — подхвана той, изведнъж примигна. — Имаш право. Точно така! С тези подробности се занимава Лусия. Тя ще ни каже.

 

 

За пръв път, откакто беше се запознал с Ив, Рурк беше доволен, че тя не си е у дома. Изпита чувство за вина, че не се отби при Съмърсет, а отиде право в кабинета си, но не можеше да постъпи другояче.

Трябваше му време. Изпитваше необходимост да остане сам. Да размисли.

„Може би историята на Мойра е измислена“ — каза си, пъхна картата си в закодиращото устройство и влезе в помещението, в което беше нерегистрираната му компютърна система. Най-вероятно някой бе намислил да го изнудва или да отвлече вниманието му от важни преговори.

Но кому би хрумнало да използва събития, отдавна погребани в миналото? Защо, за бога, тази жена се опита да го въвлече в нещо, което той много лесно можеше да провери?

Надрънкала му беше куп лъжи, това е всичко.

И все пак не беше съвсем сигурен.

Въпреки че организмът му жадуваше за алкохол, поръча на автоготвача да му приготви силно кафе, после пристъпи към подковообразното черно бюро.

В това помещение достъп имаха само тримата с Ив и Съмърсет, защитната система беше негова дело. Създадено беше само с една цел — да избегне зоркия поглед на службата за компютърна охрана. Всичките му сделки бяха законни, но имаше документи, които не биваше да станат ничие достояние.

В това помещение, чиито прозорци бяха закрити със специални щори, можеше да приема и да изпраща секретни съобщения, да търси информация в глобалната мрежа, да използва хакерските си умения и да прониква в чужди програми без знанието на охраната.

В недалечното минало използваше свръхмодерния си компютър за сделки, които бяха на ръба на законното, и то най-вече заради удоволствието от играта, отколкото заради самата печалба. А може би го правеше само по навик.

Израснал беше като крадец и измамник, подобни навици трудно се изкореняват. Особено когато притежаваш големи умения и ум като бръснач. А той ги притежаваше.

Благодарение на необикновените си способности отдавна не беше принуден да краде, за да оцелее. Постепенно беше се отървал от незаконните си предприятия, прекратил бе незаконните сделки, използваше несметното си богатство за разработване на проекти, които не само щяха да му донесат печалба, но и да служат на обществото. Беше се превърнал в изискан джентълмен, чието присъствие беше желано на всяко светско събитие.

Огледа се и си помисли, че много се е променил, и то в положителна посока… Или поне започваше да се променя.

Причината беше Ив. Неговото ченге. Какво би могъл да стори човек, обсебен от една жена, освен да промени живота си?

Ив го превърна в нов човек, въпреки това дълбоко в сърцето си той криеше нещо, до което дори тя нямаше достъп.

Днес една непозната беше се опитала да го убеди, че всичко, което бе желал и постигнал, се е основавало на лъжа. На лъжа и убийство.

Прекоси стаята, застана пред огледалото. Видя лицето си, лицето на баща си. С Патрик Рурк си приличаха като две капки вода — не можеше да си затваря очите пред истината. Дълги години се насилваше да забрави миналото, да не мисли за този човек. Вероятно затова разказът на Мойра го извади от равновесие, проникна чак до онова кътче на сърцето му, до което не допускаше никого.

Щеше да си направи труда да се добере до информация, която да отрече измислиците на Мойра. Веднъж завинаги щеше да приключи с тази история. Когато седна зад черното подковообразно бюро, лицето му беше така безизразно, все едно беше издялано от камък; притисна длан към екранчето, което засия в червено, докато траеше идентификацията.

— Аз съм Рурк — каза. — Включи системата.

Проблеснаха индикатори, машините тихо забръмчаха, сякаш нашепваха думи на непознат език. Той се залови за работа.

Първо поиска подробни сведения за Мойра О’Баниън. Скоро щеше да я познава по-добре, отколкото тя познаваше себе си.

Информацията на първо ниво се състоеше в най-обикновени данни — дата и място на раждане, родители, братя и/или сестри, съпруг и деца. Служебното й досие. Всичко съвпадаше с казаното от нея, което не го изненада.

Умелият план за измама се основава на добра подготовка, нали така? Знаеше го от опит.

Сигурен беше, че Мойра го е излъгала. Защото в противен случай…

Обзе го паника, стомахът му се сви от болка. Той стисна зъби, продължи да чете информацията на екрана. Повтаряше си, че онази жена го е излъгала и туйто. Намереше ли първата пролука, сърцераздирателната й история щеше да рухне като къщичка от карти.

Проучи медицинския й картон, данните за финансовото състояние на всички от семейството. С ледено спокойствие проникна не само в нейния живот, но и в живота на хората около нея.

Работата му отне цял час, ала не откри нещо, което да потвърди, че Мойра е измамница.

Наля си още една чаша кафе, върна се при компютъра и изрече командата, която беше се надявал да избегне:

— Направи пълни проучвания за Шавон Броуди, родена в окръг Клир, Ирландия, в периода 2003–2006 година.

Работя… Трийсет и три бебета от женски пол, носещи това име, са родени през посочения период.

— Предполага се, че обектът има близначка.

Работя… През този период са родени четири момиченца с посоченото име, които имат близначки.

Рурк почувства, че дланите му са се овлажнили от пот. Даваше си сметка, че отлага неизбежното. Беше предприел прекалено сложни стъпки, за да получи простичък отговор.

— Близначката на обекта на издирването се нарича Шиниъд.

Работя… Открих търсения обект… Продължавам събирането на информация…

— Покажи на монитора актуална снимка на издирвания обект.

Показвам фотографията от картата за самоличност на Шавон Броуди, 5 септември 2023 година.

На екрана се появи лицето на млада и красива жена, която свенливо се усмихваше. Яркочервената й коса беше гладко сресана, очите й бяха светлозелени, кожата й беше бяла като мляко.

Сърцето на Рурк се сви. На тази снимка Шавон беше с година-две по-млада, отколкото на фотографията, която беше видял в кабинета на Мойра. Изражението й не беше печално, нямаше ги синините. Но беше същото момиче. Същото!

Шавон Броуди, родена в Тъла, окръг Клир, Ирландия, на 2 септември 2005. Родители Колин и Патриша Броуди — фермери. Братя Едуард и Фъргъс Броуди, сестра близначка Шиниъд. Завършила е католическото училище „Пресветата дева“, не е следвала в университет. Работила е във фермата на родителите си и като сервитьорка в кръчмата „Карни“ в Тъла през периода 2022–2023 и в „Белия кон“ в Дъблин от ноември 2023 до октомври 2024.

Без да откъсва поглед от образа на младата жена, Рурк изкомандва:

— Искам допълнителна информация. Брак, деца, къде се намира в момента.

Липсват данни за сключен брак, за официално съжителство с някого. В регистрите не е вписано дете, родено от Шавон Броуди. Октомври 2024 няма информация за нея.

По гърба му се стичаше ледена пот.

„Няма информация за нея. Изчезнала е безследно“ — помисли си и гневно извика на компютъра:

— Искам най-подробни сведения! Имало ли разследване за изчезването й, какво е било финансовото й състояние, имената на нейни познати или колеги. Всичко, каквото намериш, по дяволите!

Работя…

Знаеше, че каквото и да му струва, ще се добере до истината. Затова този път вместо кафе си наля уиски.

 

 

Ив се прибра вкъщи само два часа след приключване на дежурството й. Каза си, че е щастлива, задето Съмърсет не я дебне във фоайето, за да се заяжда, и че ще го навести само за да се заяде с него.

Завари го в дневната му; той седеше на инвалидния стол, слушаше класическа музика и прелистваше дебела книга с кожена подвързия, която най-вероятно беше взел от библиотеката на Рурк.

Галахад, който беше се покачил на страничната облегалка на стола, я погледна, после примижа.

— Къде е надзирателката? — попита Ив.

— Разхожда се в парка, докато аз се наслаждавам на няколко мига спокойствие. — Съмърсет с театрален жест затвори книгата, като че ли не му се разделяше с любимото четиво, и се впусна в атака:

— Днес доста закъсняхте, лейтенант.

— Нямам определено работно време.

— Въпреки временните ми затруднения още съм иконом в тази къща, ето защо държа да ме уведомявате за дневния ви график. Трябваше да се приберете преди час.

— Много странно. Виждам, че устните ти се движат, но не чувам нищо. Може би от падането гласните ти струни са се повредили. Ще помоля Веселячката да те прегледа.

Устните му се разтегнаха в усмивка:

— Вероятно денят ви е бил спокоен. Като никога не забелязвам кръв по дрехите ви.

— Денят още не е свършил. Ще погледна дали Рурк се е прибрал навреме, за да не го мъмриш.

— Върна се отдавна, но отиде право в кабинета си и дори не се отби да ме види.

Тя вдигна вежди, после с престорено безразличие сви рамене:

— Добре. И аз имам още работа. О, за малко да забравя — оставих колата си пред къщата, за да те злепоставя, ако тази вечер ти дойдат гости.

След като тя излезе, Съмърсет доволно се усмихна, заслуша се в любимата си музика от Шопен и почеса Галахад между ушите.

Ив отиде в кабинета на съпруга си, застана пред вратата на секретното помещение, притисна дланта си към пластината, продиктува името си и кода.

На екранчето проблесна надпис: „Достъпът забранен“.

Тя изумено се втренчи в заключената врата, в червената светлина, примигваща над нея. Промърмори: „Ама че нахалство!“, ритна вратата, после отново опита да я отвори.

„Достъпът забранен.“

Изруга, извади джобния си видеотелефон, набра номера на Рурк. Свъси вежди, когато чу гласа му, но образът му не се появи на екранчето.

„Да му се не види, защо е изключил видеото?“ — помисли си.

— Хей, какво става? Стоя пред вратата, но не мога да я отворя.

— Почакай малко. — Той изключи видеотелефона. Ив изумено се втренчи в устройството и промърмори:

— Добре, шампионе, щом трябва, ще почакам.

Измина повече от минута, преди да чуе изщракването на ключалката и над вратата да блесне зелена светлина.

Рурк седеше зад бюрото. Беше запретнал ръкави, както правеше винаги, когато работеше с клавиатурата, а не даваше устни нареждания на компютрите.

Беше пребледнял, изражението му беше непроницаемо — лицето му беше празно като мониторите, монтирани на стените.

Вратата се затвори, ключалката щракна.

— Какво се е случило? — възкликна Ив.

— Имам работа.

— С нерегистрирания компютър ли?

Лицето му се изкриви от раздразнение; той взе тежката кристална чаша и отпи от нея, взирайки се в съпругата си.

— Да, с нерегистрирания. — Гласът му беше студен, недружелюбен. — Имаш ли нещо против?

Ив си помисли, че я наблюдава, както го беше виждала да наблюдава противник, от когото възнамерява да се отърве. Поведението му беше крайно озадачаващо. Тя заобиколи бюрото, но и мониторите на компютрите бяха изключени. Долови миризмата на тютюн и уиски, лошото й предчувствие се задълбочи.

— Да, имам! Какво става? Защо беше се заключил? Защо се наливаш с алкохол, защо не ми позволяваш да видя с какво се занимаваш?

— Временно достъпът беше забранен, тъй като правя… частни проучвания. Пия, защото ми се пие. — Той отново взе чашата, за да подчертае думите си. — Онова, с което се занимавам, не те засяга. Достатъчно изчерпателен ли бях, лейтенант?

Гърлото й се сви; опита да си спомни какво са си говорили през деня, питайки се каква е причината за гнева му.

Защото под привидното му спокойствие напираше неудържим гняв.

— Ако ми се сърдиш, поне кажи защо. Та като побеснея, и двамата да знаем причината.

„Излез, остави ме на спокойствие — мислеше Рурк. — Остави ме сам, за да приключа с този кошмар.“

— Не всичко, което правя, те засяга. Не си въобразявай, че светът ми се върти само около теб.

Думите му бяха като нож, забоден в сърцето й, ала тя се престори, че не ги е чула.

— Разбирам, че нещо не е наред. — Машинално сложи ръка на рамото му и усети възлите от напрегнати мускули. — Ако се тревожиш за Съмърсет, преди малко бях при него — възвърнал е формата си, отново започна да се заяжда. Зная, че злополуката с него те извади от релси, но…

— Постарах се той да бъде под непрекъснатото наблюдение на медицинско лице, нали? Случайно да ти е минавало през ума, че трябва да мисля и за друго, освен за него, за теб и за тревогите ти? — Той бръсна ръката й, стана и отиде да си налее още уиски — надяваше се този път алкохолът да прогони отвращението, натрупано в душата му.

— Рурк…

— Престани да ми досаждаш, не виждаш ли, че съм зает? — прекъсна я той. — Поне за малко ме остави на спокойствие! Не съм в настроение да разговаряме, да се чукнем набързо или да слушам как е минал денят ти.

Лицето й пламна от гняв:

— А за какво имаш настроение?

— Да остана сам и да довърша започнатото! — изкрещя той, а на ум добави: „Не искам да останеш тук! Не понасям онова, което правя!“ — Губя си времето да ти помагам, все някога трябва да свърша и моята работа, нали? След като видя, че проклетата врата е заключена, не ти ли хрумна, че не желая да ме безпокоиш? Остави ме да работя и си гледай твоята работа. Несъмнено има достатъчно мъртъвци, на които да посветиш вниманието си.

— Да — кимна тя. Гневът й беше се изпарил, останало беше само огорчението. — Мъртъвците винаги ме съпътстват. Отивам си, няма да ти преча.

В мига, в който затвори след себе си вратата, ключалката изщрака.

Рурк се втренчи в чашата си, после я запрати в стената — миниатюрните парченца кристал като смъртоносни сълзи обсипаха пода.

 

 

Ив се опита да работи, въпреки че умът й беше на друго място. Поиска информация за хората, чиито имена беше научила от Хастингс. Разбира се, щеше да разпита всеки от тях, но преди това й бяха необходими най-важните данни за тях.

Пийбоди беше предала подробен рапорт за „бойното си кръщение“ като следовател. Както Ив беше предположила, човекът имаше солидно алиби за времето на убийството на Рейчъл. Вероятно алибито му щеше да се потвърди, все пак помощничката й още веднъж щеше да го разпита.

Съпостави сведенията, търсейки процента на вероятност, прегледа бележките си, подготви табло, на което прикрепи снимките на Рейчъл, графика на лекциите й, плана на паркинга, въздушна фотография на кампуса на Колумбийския университет.

Ала безпокойството за Рурк не й даваше покой.

В полунощ отиде в спалнята, но съпругът й го нямаше. Домашният компютър я осведоми, че той не е излизал от кабинета си.

Още беше там в един часа, когато тя си легна.

Ив си казваше, че няма нищо против от време на време да се скарат. Всъщност противоречията дори разнообразяваха ежедневието… караха кръвта да закипи. Пък и независимо колко бяха разгневени, двамата винаги си оставаха лудо влюбени един в друг.

Само че тази вечер не бяха се скарали. Рурк я прогони, изолира я, гледаше я така, като че ли пред него стоеше непозната. Или някаква досадна личност.

Въртеше се в голямото легло и се упрекваше, че го остави сам. Трябваше да го предизвика да избухне, после сигурно щеше да сподели какво го измъчва.

Избрал беше най-сигурния начин да я прогони. Ако й беше вдигнал скандал, тя нямаше да му остане длъжна. Ала Рурк я прогони като досадна муха, горчивите му думи я зашеметиха и я накараха да побегне.

„Не знаеш какво те чака, приятелче! — помисли си. — Не подозираш какво ще ти се случи, когато ми паднеш в ръцете.“

 

 

Докато тя неспокойно се мяташе в леглото и се взираше в мрака, някой обезсмъртяваше деветнайсетгодишния Кенби Сулу, студент в катедрата за театрално изкуство.

Стоеше прав, завинаги млад, безжизнените му ръце бяха прикрепени с тънка жица, за да изглежда съвършен пред обектива.

 

 

Каква светлина! Каква силна светлина! Обгръща ме. Влива се в мен. Този младеж с изваяно тяло и с душа на творец беше истински гений. Сега е превъплътен в мен. Чрез мен ще живее вечно.

Усещам как се слива с Рейчъл, с мен. Сега сме по-интимни от любовници. Ние сме енергията на живота, по-силни сме, отколкото бяхме поотделно.

От двамата получих нещо прекрасно. Затова ги увековечих.

В тях няма да има сенки.

Само безумецът ще нарече постъпката ми безумна. Само слепецът ще гледа и няма да вижда.

Скоро, много скоро ще покажа на света стореното от мен. Трябват ми още двама, преди да известя човечеството.

Но преди това ще позволя на хората да погледнат нещичко.

 

 

След като приключи делото си, изпрати съобщение и фотографиите на Надин Фарст от Канал 75.