Нора Робъртс
Портрет в смъртта (3)

Втора глава

В магазина за храна за вкъщи беше прохладно, миришеше на кафе, пушена сьомга и току-що изпечен хляб. Ив изпи чашата вода, която й подаде Ремке. Той вече не приличаше на ракета, която се готви за излитане. Изглеждаше капнал от умора.

От опит Ив знаеше, че обикновено така се чувстват хората, които са жертви или свидетели на насилие.

— Господин Ремке, кога за последен път използвахте контейнера?

— Снощи около седем часа, веднага след като затворих магазина. По принцип племенникът остава до края на работното време, обаче тази седмица е в отпуска. Заведе жена си и децата на планетата Дисни… Бог знае защо именно там. — Той подпря лакти на тезгяха, наведе глава, притисна пръсти до слепоочията си. — Лицето на онова момиче все ми е пред очите.

„Никога няма да го забравиш — помисли си Ив. — Споменът за видяното завинаги е запечатан в паметта ти.“

— В колко часа станахте тази сутрин?

— В шест — въздъхна Ремке и отпусна ръце. — Веднага подуших миризмата. От яд изритах контейнера. Мили боже, горкичката Рейчъл е била вътре, а аз изритах проклетата боклукомелачка!

— Не се упреквайте — вече е била мъртва. Но сега можете да й помогнете. Какво направихте после?

— Обадих се на службата по чистота. Направих ги на бъз и коприва. Костело и Минц дойдоха около шест и половина, тримата наговорихме какво ли не по адрес на проклетите механици. В седем отново се обадих, защото никой не дойде да поправи машината. След това започнах да се обаждам през петнайсет минути — не знам колко пъти звънях, но буквално побеснях, докато Пул се появи. Мисля, че беше десетина минути, преди да го фрасна.

— На горния етаж ли живеете?

— Ъхъ. С жената и най-малката ни дъщеря, която е на шестнайсет. — Той изпъшка. — Като си помисля, че тя можеше да бъде на мястото на Рейчъл… Снощи излезе с приятелки и се прибра в десет — това е „вечерният й час“. Не знам какво щях да правя, ако… — Гласът му пресекна. — Какво щях да правя?

— Зная, че сте потресен. Спомняте ли си снощи да сте чули нещо необичайно, да сте видели непознат човек? Помислете си, всяка подробност е важна.

— Ами… Шели се прибра точно в десет. Държим я изкъсо, затова не смее да закъснява. Гледах мача по телевизията, но честно да си призная, убивах времето, докато се върне дъщеря ми. В единайсет всички си бяхме легнали. Отварям в шест, затова гледам да си лягам по-рано. Не съм чул абсолютно нищо.

— Добре. Разкажете ми за Рейчъл. Какво знаете за нея?

— Не много. Мисля, че от близо година работеше в денонощния супермаркет. Най-вече през деня. Понякога застъпваше и нощна смяна, обаче забелязах, че идва предимно денем. Направило ми е впечатление, че като нямаше клиенти, все четеше някакъв учебник. Казваше, че иска да стане учителка. Господи, каква хубава усмивка имаше… — Гласът му отново пресекна. — Само като я погледнеше човек, му ставаше хубаво на душата. Главата ми не го побира как е възможно да постъпят с нея толкова жестоко!

Ив повика Пийбоди и докато вървяха към супермаркета, каза:

— Свържи се с Рурк да разбереш как е Съмърсет.

— Господин икономът днес замина на почивка, нали? Сигурно ще ознаменувате събитието с фанфари и фойерверки, лейтенант.

— Господин икономът си счупи крака.

— Какво? Кога? Как? Леле!

— Тази сутрин се спъна и се изтъркаля по стълбището. Сигурна съм, че го направи напук на мен. Да, това е самата истина. Провери какво е състоянието на дъртия досадник и предай на Рурк, че ще се свържа с него, веднага щом пооправя бъркотията тук.

— Да го помоля ли да предаде на пострадалия, че се тревожите за него и че му оказвате морална подкрепа? — попита Пийбоди; дори окото й не трепна, когато Ив гневно я стрелна с поглед. — Съмърсет ще разбере, че сте неискрена, но подобно поведение е в реда на нещата…

— Не се увличай! — сряза я Ив.

Влезе в супермаркета. Съобразителен служител беше изключил стереоуредбата, каквато имаше във всеки магазин от веригата „24/7“ на Земята или на друга планета. Просторното помещение приличаше на гробница, претъпкана с пакетирани хранителни продукти, предмети и стоки за бита, сред които най-широко бяха застъпени различни марки автоготвачи. Униформен полицай се разхождаше напред-назад в секцията за дискове с музикални клипове и филми, зад щанда стоеше млад служител на магазина. Клепачите му бяха зачервени и подпухнали.

„И той е още почти дете“ — помисли си Ив. В магазините от веригата назначаваха хлапета или възрастни хора, готови да работят прекалено много срещу мизерно възнаграждение.

Кльощавият младеж зад щанда беше чернокож, косата му, боядисана в оранжево, стърчеше като бодли на таралеж. На устната му имаше сребърна халкичка, часовникът му беше евтина имитация на една от най-прочутите марки.

Щом видя Ив, той отново заплака и забърбори:

— Забраниха ми да се свържа с когото и да било. Наредиха ми да остана тук. Не искам да остана…

— Скоро ще те освободим — прекъсна го тя, после направи знак на униформения да излезе.

— Казаха, че Рейчъл е мъртва.

— Вярно е. Приятели ли бяхте?

— Сигурно има грешка. Да, сигурно някой е сгрешил. — Хлапакът избърса носа си с опакото на дланта си. — Ако ми разрешите да й се обадя, ще разберете, че сте сбъркали.

— Съжалявам, но не сме. Как се казваш?

— Мадинга. Мадинга Джоунс.

— Уви, не сме сгрешили, Мадинга. Приеми съболезнованията ми — разбирам, че с Рейчъл сте били приятели. Откога я познаваш?

— Не може да е вярно. Не, това не се е случило наистина… — Чернокожият потърка страната си. — Рейчъл постъпи тук в началото на миналото лято. Трябва да работи, за да плаща таксата за следването си. Знам го, защото от време на време с нея излизаме на кафе.

— Разбирам, били сте доста близки. Връзката ви интимна ли беше?

— А, не, имам си гадже. С Рейчъл сме… бяхме само приятели. Чат-пат отивахме в някой нощен клуб, друг път гледахме заедно видео.

— Тя ходеше ли с някого?

— Нямаше гадже, ако питате за това. Предпочиташе да не се обвързва, за да не й пречи на учението. Само университетът я интересуваше.

— Споменавала ли е някой да я преследва? Например човек, който настоява връзката им да е по-сериозна.

— Не си спомням… всъщност имаше един тип, с когото се запознахме в клуба, после тя отиде заедно с него в някакъв ресторант. По-късно Рейч ми каза, че ресторантът бил негов. Тя обаче на бърза ръка го чупила, защото взел да й се натиска. Човекът явно й беше много навит, защото дълго не я остави на мира. Обаче това беше доста отдавна — преди Коледа.

— Спомняш ли си името на този човек?

— Казваше се Диего. — Той сви рамене. — Не му знам фамилията. Беше един такъв зализан, носеше се по последна мода. Рейчъл казваше, че танцувал божествено, а тя много си падаше по танците.

— В кой клуб се запознахте с него?

— „При знаменитостите“. На площад „Юнион“, близо до Четиринайсета улица. Мръсникът, който я е убил, изнасилил ли я е?

— Нямам право да ти каже.

— Беше девствена. — Устните му затрепериха. — Казваше, че не иска да го направи ей така, с човек, в когото не е влюбена. Често я майтапех на тази тема, обаче тя не ми се връзваше, защото бяхме приятели. Ако онзи мръсник я е обезчестил… — Сълзите му пресъхнаха, очите му проблеснаха като стоманени остриета. — Направете така, че да си получи заслуженото. Да страда, както е страдала тя.

Като излезе от магазина, Ив прокара пръсти през косата си. Съжали, че не е взела тъмните си очила, но за нищо на света не можеше да си спомни къде ги е захвърлила.

— Счупен крак — осведоми я Пийбоди. — Изкълчване на рамото и на китката.

— Моля?

— Уврежданията, които е получил Съмърсет. Тази вечер щял да остане в болницата, след това Рурк щял да уреди пациентът да бъде под непрекъснатото наблюдение на медицинско лице. При падането господин икономът е наранил и другия си крак, следователно дълго време ще прекара на легло.

— Проклятие!

— За малко щях да забравя — Рурк ви благодари за загрижеността, непременно щял да предаде на болния пожеланията ви за скорошно оздравяване.

— Проклятие! — повтори Ив.

— Има и още нещо, което също ще ви зарадва. Получихме съобщение от адвоката на Надин. Ако до един час не я разпитате, от Канал 75 ще подадат официално оплакване от името на госпожица Фарст.

— Госпожица Фарст ще почака. — Ив измъкна тъмните очила от джоба на куртката на Пийбоди и си ги сложи. — Първо трябва да уведомим близките на Рейчъл Хоуард.

 

 

Когато Ив най-сетне се върна в управлението, единственото й желание беше да вземе душ. Само че и това трябваше да почака. Тя тръгна към помещението, което полицаите наричаха „Дневната“ — чакалня за хора, призовани за разпит, родственици, потенциални свидетели, които не бяха заподозрени във връзка с някакво престъпление.

Помещението беше обзаведено със столове, маси, автомати за напитки и два телевизора, с които да се развличат чакащите. В момента там бяха само Надин, хората от екипа й и човек с елегантен костюм, вероятно адвокатът.

Репортерката мигом скочи на крака:

— Ще си погаждаме номера, а?

Човекът с костюма, привлекателен строен мъж с чуплива кестенява коса и студени сини очи, я потупа по рамото:

— Надин, позволи на мен. Лейтенант Далас, аз съм Картър Суон от юридическия отдел на Канал 75. В момента представлявам госпожица Фарст и хората от нейния екип. Като начало ще кажа, че отношението ви към моята клиентка, ползваща се с голям авторитет заради професионалните си качества, е, меко казано, неприемливо. Ще подадем оплакване до висшестоящите полицейски органи.

— Хубаво. — Ив се обърна към един от автоматите. Знаеше, че кафето е отвратително, но изпитваше необходимост да прогони отвратителния вкус в устата си. — Госпожица Фарст… — подхвана, докато въвеждаше идентификационния си код, а когато механичен глас я осведоми, че кредитът й е изчерпан, тихо изруга. — Госпожица Фарст е важна свидетелка във връзка с разследването на тежко престъпление. Отказа да съдейства на полицията, когато бе помолена доброволно да даде показания. — Тя потърси монети или жетони, ала джобовете й се оказаха празни. — Имам пълното право да поискам принудителното й довеждане в участъка, както тя има право да повика ваша милост и да ми губи времето. Искам всички материали, свързани със случая, Надин.

Репортерката седна, кръстоса крак върху крак. Приглади русата си коса, подредена в стилна прическа, усмихна се мрачно:

— Законът изисква да покажеш на моя адвокат разрешение за предоставяне на веществени доказателства. След като той се увери в неговата автентичност, ще обсъдим въпроса за снимките.

— Нали не възнамеряваш да ми създаваш неприятности?

Зелените котешки очи на Надин гневно проблеснаха:

— Познай!

— Според щатските и федералните закони — подхвана Картър — до получаването на разрешение от съда госпожица Фарст не е длъжна да предоставя на полицията каквато и да било информация или веществени доказателства.

— Аз се свързах с теб — с престорено спокойствие каза Надин. — Въпреки че не бях длъжна. Можех да отида право на „Делейнси“ и да направя репортаж. Обаче ти се обадих, защото те уважавам и те смятам за приятелка. А ти, само защото първа си се озовала там… — За миг тя млъкна и яростно изгледа един от подчинените си, който се сви като че ли го беше зашлевила. — Вместо да ми благодариш, ти ме изолира, насила ме докара тук. Провали ми репортажа.

— Ще направиш проклетия си репортаж! Известно ли ти е, че последният половин час бях в симпатична къщичка в Бруклин, за да съобщя на родителите на красиво двайсетгодишно момиче, че дъщеря им е мъртва. Едва ли ти е хрумнало, че горките хора едва не полудяха къде е била Рейчъл през цялата нощ!

Надин стана и се приближи до Ив:

— Без мен нямаше да я намериш.

— Грешиш. Може би нямаше да съм аз, но със сигурност щяха да я открият. След като на тази жега е била затворена пет-шест часа в контейнера, все някой щеше да я намери, и то много бързо…

— Слушай, Далас — прекъсна я Надин, ала Ив толкова беше побесняла, че никой не можеше да я спре.

— Убиецът вероятно го е имал предвид, когато я е напъхал в боклукомелачката и ти е изпратил снимките. Може би с удоволствие си е представял какво ще преживее онзи, която я намери, и как някое нещастно ченге ще се рови в сметта и ще диша вонята. Известно ли ти е какво става с труп, изложен няколко часа на тази температура, Надин?

— В момента това не е важно.

— Така ли? Позволи ми да ти покажа за какво става въпрос. — Тя извади от джоба си записващото устройство, включи го в монитора. След секунди на монитора се появи подпухналото и разплуто лице на Рейчъл Хоуард. — Била е двайсетгодишна, следвала е, мечтаела е да стане учителка, затова е работила в денонощен супермаркет. Обичала е да танцува, колекционирала е мечета. Плюшени мечета. — Докато се взираше в онова, което бе останало от Рейчъл, гласът й режеше като бръснач. — Има по-малка сестра на име Мелиса. Като не се прибрала, родителите й помислили, че е останала да пренощува при приятелките си в общежитието и не се разтревожили. Докато не ги посетих.

Обърна се и се втренчи в репортерката:

— Майка й припадна — строполи се на пода, като че ли й бяха изкарали въздуха. Като привършим тук, с екипа ти можете да посетите бедните родители. Гарантирам, че ще си осигуриш богат материал за репортажа. Страданието на хората вдига рейтинга, нали така?

— Поведението ви е непростимо! — избухна Картър. — Няма да позволя подобно отношение към моята клиентка…

— Млъкни, Картър. — Репортерката посегна за голямата си кожена чанта. — Искам да разговаряме насаме, лейтенант.

— Надин, препоръчвам да…

— Млъквай! Насаме, Далас!

— Добре. — Ив изключи записващото устройство. — В моята канцелария.

Не каза нито дума, докато вървяха по коридора, мълчеше и когато се качиха на ескалатора, за да стигнат до нейния отдел.

Присъстващите в общото помещение шумно ги поздравиха, но като видяха израженията им, побързаха да млъкнат.

Канцеларията, отредена на лейтенант Далас, беше малка като кутийка и само с един тесен прозорец. Ив затвори вратата, седна зад бюрото си, а за Надин остана вторият паянтов стол.

Ала репортерката остана права. Онова, което беше видяла, което чувстваше, бе изписано на лицето й.

— Добре ме познаваш. Дори прекалено добре. Не съм заслужила да се отнасяш с мен по този начин, не съм заслужила да ми наговориш всичко, което каза преди малко.

— Може би. Но ще отречеш ли, че доведе адвоката си да ме заплашва, че се нахвърли върху мен, защото съм възпрепятствала излъчването на скъпоценния ти репортаж?

— Не се прави на света вода ненапита, Далас! Ти ме арестува!

— Не е вярно. Задържана си за разпит, нищо повече. Няма да бъде отразено в досието ти.

— Пука ми за досието! — Надин гневно ритна стола — реакцията й беше разбираема за Ив, тя дори изпита уважение към репортерката, въпреки че седалката, която се откърти, я улучи в брадичката. — Аз се свързах с теб! — изсъска Надин. — Уведомих те доброволно, въпреки че не бях длъжна. За благодарност ти ми попречи да върша работата си, арестува ме и се държиш с мен като с престъпница!

— Не е вярно. Първо, изпълнявах служебните си задължения. Второ, наредих да те доведат в управлението, защото разполагаш с информация, която ми е необходима, и защото ти прекали.

— Аз ли прекалих?

— Да, ти. Божичко, умирам за едно кафе. — Тя стана, мина покрай Надин и се запъти към автоготвача. — Признавам, че и аз бях вбесена и не започнах да ти свалям звезди от небето като друг път. Колкото до отношението ми към теб, моля да ме извиниш — не го заслужаваш. Искаш ли глътка кафе?

Надин понечи да откаже, но размисли. Изпухтя, сякаш изпусна парата, и промърмори:

— Да. Но ако ме уважаваше, нямаше да…

— Надин. — Ив се обърна, подаде й чашата. — Ако не те уважавах, щях да нося разрешително от съда, когато влязох в „Дневната“. — Изчака секунда и добави: — Чукаш ли се с адвоката?

Репортерката отпи от кафето си:

— Да, щом толкова те интересува. Ако искаш да знаеш, направих за теб копия от фотографиите, преди да потеглим за „Делейнси“, където щяхме да бъдем много по-рано, ако онзи тъпак Ред не се беше блъснал в някаква кола. — Тя извади от чантата си снимките.

— От Отдела за електронно обработване на информацията ще поискат видеотелефона ти.

— Досетих се. — Битката беше приключила, двете стояха една срещу друга — жени с нелеки професии, които ежедневно им причиняваха страдания. — Била е красива. Усмивката й е прекрасна.

— Да, и други вече ми го казаха. На тази фотография е заснета на работното й място — вижда се щандът за захарни изделия. Тази… може би е направена в метрото. А тази… не знам. Вероятно в някакъв парк. Девойката не позира — вероятно не е подозирала, че я снимат.

— Убиецът я държал под наблюдение.

— Може би. Погледни, тук позира.

Тя посочи последната снимка. Рейчъл седеше на стол пред бяла стена. Преметнала беше крак върху крак, ръцете си беше скръстила над коляното си. Приглушеното осветление подчертаваше красотата й. Тя носеше синята блуза и джинсите, с които я бяха намерили. Красивото й лице беше гладко като порцелан, устните и страните й бяха розови. Ала тъмнозелените й очи бяха някак празни.

— Мъртва е, нали? На тази снимка вече е мъртва.

— Вероятно. — Ив отмести фотографията, зачете текста на обаждането по видеотелефона.

БЕШЕ ПЪРВАТА И СВЕТЛИНАТА Й БЕШЕ ЧИСТА. ЩЕ СИЯЕ ВОВЕКИ ВЕКОВ. СЕГА ЖИВЕЕ В МЕН. ТЯ ЖИВЕЕ В МЕН. ЗА ДА ПРИБЕРЕШ ВМЕСТИЛИЩЕТО, ОТИДИ НА „ДЕЛЕЙНСИ“ И АВЕНЮ Д. РАЗГЛАСИ НА СВЕТА, ЧЕ ТОВА Е САМО НАЧАЛОТО. НАЧАЛОТО ЗА ВСИЧКИ.

— Ще помоля Фийни да изпрати някого от Отдела по електронно обработване на информацията за твоя видеотелефон. Тъй като с теб изпитваме взаимно уважение, не е необходимо да те предупреждавам, че до приключване на разследването подробности като това обаждане например не бива да бъдат споменавани в репортажа.

— Точно така. Във връзка с гореспоменатото уважение едва ли е необходимо да те моля да ме държиш в течение или да ми дадеш поредица от ексклузивни интервюта за хода на разследването.

— Няма как, приемам. Само не искай интервю веднага — имам много спешни задачи.

— Добре, ще се задоволя и с изявление. Важното е да уверим зрителите, че от нюйоркската полиция съвестно си гледат работата.

— Разрешавам ти да кажеш, че служителката, която води разследването, работи по всички възможни версии. И още, че всички ченгета от нюйоркската полиция няма да се примирят, докато не заловят звяра, отнесъл се с една млада жена като с боклук.

След като Надин излезе, тя отново седна зад бюрото си. Предстоеше й да свърши какво ли не, първо трябваше да се отбие при съдебния лекар. Ала преди това имаше друго задължение.

Позвъни на Рурк, чу съобщението, че в момента с него няма връзка, но преди да прекъсне, разговорът беше прехвърлен на видеотелефона на секретарката.

— Здрасти, Каро. Рурк вероятно е зает.

— Здравейте, лейтенант. — Симпатичната жена на монитора приветливо се усмихна. — Има съвещание, което всеки момент ще приключи… Предполагам, че вече е свободен. Сега ще ви свържа.

— Не искам да го безпокоя… да му се не види! — изруга тя и неспокойно се намести на стола. След миг на екрана се появи лицето на Рурк. Въпреки че й се усмихна, по изражението тя разбра, че съпругът й е в лошо настроение.

— Лейтенант, хвана ме в крачка.

— Извинявай, че не се обадих по-рано, но се случи… нещо и бях много заета. Всичко наред ли е с… него?

— Според лекарите счупването е много сериозно и причинява силна болка. Състоянието се влошава и от многобройните охлузвания и контузии. Съмърсет е в отвратително настроение. Аз пък благославям Бога, че е жив след това падане.

— Да. Виж какво, съжалявам. Честна дума.

— Ммм. Ще остане в болницата до утре. Ако се е възстановил достатъчно, че да го изпишат, ще го доведа у дома. Отначало няма да е в състояние да се обслужва и прочие, затова уредих да бъде под наблюдението на медицинско лице.

— Аз… трябва ли да правя нещо?

Тази път усмивката му беше по-непринудена:

— Например какво?

— Нямам абсолютно никаква представа. Ти как си?

— Случилото се ме извади от релси. Реагирам прекалено емоционално, когато любим човек пострада. Поне така са ми казвали. Съмърсет не може да ме гледа, задето съм го захвърлил — както той се изрази — в болницата. Държи се също както се държиш ти при подобни обстоятелства.

— Ще му мине. — Искаше й се да го докосне, да прогони тревогата, която го измъчваше. — Също като на мен.

— Докато ти се появи в живота ми, той беше единствената ми опора. Струва ми се, че ще обезумея, като го гледам как страда.

— Прекалено е зъл, за да боледува продължително. Помни ми думата, че скоро ще бъде на крака. Извинявай, но трябва да тръгвам. Не зная кога ще се върна вкъщи.

— Взе ми думите от устата. Благодаря за обаждането.

Ив прекъсна връзката, прибра снимките в чантата си. На излизане от управлението мина край мъничкото помещение без таван и врата, в което работеше помощничката й, и подвикна:

— Пийбоди, тръгваме.

— Разполагаме с графика на лекциите на жертвата. — Пийбоди подтичваше, за да се движи редом с началничката си. — И със списък на преподавателите й, както и на колегите й от супермаркета. Още не съм събрала информация за тях.

— Ще направиш справката, докато пътуваме към моргата. Провери дали се е интересувала от портретна фотография.

— На този въпрос мога да отговоря веднага — фотографията е била един от свободно избираемите предмети, които е изучавала. Имала е отлични оценки. Както, впрочем, и по другите предмети. Била е много умна. — Докато вървяха към гаража, тя извади джобния си компютър. — Всеки вторник вечер е посещавала курса по портретна фотография.

— Значи е имала занятия и снощи.

— Да, лейтенант. Преподавателката се казва Лиан Браунинг.

— Искам информация за нея. — Ив подсмръкна и се огледа. — Откъде идва тази воня?

— В качеството си на ваша вярна помощничка и сътрудничка трябва да ви осведомя, че миризмата лъха от вас.

— Мамка му!

— Почакайте. — Пийбоди извади от чантата си малко флаконче с помпичка.

Ив машинално отскочи встрани:

— Какво е това? Дръж го далеч от мен.

— Лейтенант, дори да включим на най-висока степен климатичната инсталация на колата, ще се задушим в купето. Извинете, но смърдите ужасно. Вероятно ще се наложи да изгорите сакото — много жалко, защото е върховно.

Преди Ив да реагира, тя се прицели и натисна бутона; продължи да „стреля“, въпреки че смелата й началничка отвратено възкликна:

— Вони на… изгнили цветя!

— Миризмата на гнилоч идва от вас. — Помощничката й се наведе да помирише дрехата й. — Сега се ядва. От четири-пет метра разстояние почти не се усеща. Дано в моргата разполагат със силен дезинфектант — добави с усмивка. — Ще се измиете, може би ще напръскат с нещо и дрехите ви.

— Млъкни!

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди се настани на предната седалка и зачете на глас информацията за Лиан Браунинг, която течеше на екрана на джобния компютър:

Професор Браунинг е петдесет и шестгодишна. От двайсет и три години работи в Колумбийския университет. Има хомосексуален брак с Анджела Брайтстар, петдесет и четиригодишна. Живее в Уест Сайд. Няма криминално досие. Притежава вила в Хамптън. Има брат, който е двайсет и осемгодишен, живее в Ист Сайд, женен, с едно дете. Родителите й, вече пенсионери, живеят в Ист Сайд, но всяка година прекарват по няколко месеца във Флорида.

— Провери дали Брайтстар или родствениците й имат криминални досиета.

— Хм, натъкнах се на нещо — промърмори Пийбоди след няколко секунди. — Преди дванайсет години Брайтстар е уличена в незаконно притежаване на наркотици. Признала се е за виновна, била е осъдена на три месеца общественополезен труд. Тя е фотограф на свободна практика, има студио в дома си. Братът и родителите са „чисти“, но срещу племенника на два пъти са повдигани обвинения. Когато е бил на двайсет и три, е задържан за незаконно притежаване на наркотици, миналата пролет е арестуван за нападение. В момента живее в Бостън.

— Хм, може би си струва да поговорим с него. Сложи го на първо място в списъка, ще проверим дали е посещавал красивия ни град. Проучи кога професор Браунинг е свободна от лекции. Държа още днес да я разпитам.

Докато вървеше по коридора с бели стени в моргата, Ив си каза, че тук сигурно не жалят дезинфекциращите средства. Но силната им миризма не можеше да заблуди посетителя. Онова, с което се занимаваха тук, сякаш проникваше през всяка цепнатина и се процеждаше във въздуха.

Попита за съдебния лекар Морис и го намери в една от залите за аутопсия, надвесен над трупа на Рейчъл Хоуард. Беше издокаран с лимонено жълт костюм, отгоре носеше дълга зелена престилка. Косата му, закрита от хирургическото кепе, беше завързана на три опашки, които се спускаха като водопад по гърба му. Колкото и да беше странно, този човек с ексцентрично облекло и прическа не изглеждаше нелепо в моргата.

Ив се приближи до масата. И веднага разбра каква е причината за смъртта. Мъничката дупчица в сърцето не беше причинена от аутопсиращия лекар.

— Какво можеш да ми кажеш? — обърна се към Морис.

— Че филията винаги пада на пода откъм намазаната страна.

— Ще приложа тази мъдрост към служебния рапорт. Раната в сърцето ли е причинила смъртта?

— Точно така. Причинена е от един удар с много остра кама, старовремско шило за лед или подобно оръжие. Убиецът си е знаел работата.

— Сигурен си, че престъпникът е бил мъж, така ли? Била ли е изнасилена?

— Случайно използвах дума в мъжки род. Няма следи от сексуално насилие. Тук-там се забелязват синини, които може би са причинени при пренасянето на трупа. Чиста работа — повтори Морис. — Открих следи от лейкопласт, което говори, че престъпникът е превързал раната. И още нещо. Той повдигна ръката на мъртвата с дланта нагоре. — Погледни. Дупчицата вероятно е от иглата на спринцовка.

— Не ми се вярва покойната да е използвала наркотици, пък и мястото е необичайно за вкарване на дрога. По-скоро убиецът й е инжектирал нещо. Може би транквилант.

— Ще разберем след токсикологичната експертиза. Както вече казах, няма следи от насилие… с изключение на прободната рана, разбира се. Забелязах обаче охлузвания на китките, на лявото коляно и на десния лакът. Ще ти ги покажа.

Подаде на Ив очила за микрохирургия.

— Смяташ, че са белезници ли? — Тя взе очилата. — Странен начин да оковеш някого.

— Друг път ще обсъждаме удоволствието от садомазохистичните сексуални забавления. Първо погледни.

Тя сложи очилата, наведе се над трупа. Видя тънки линии, които изглеждаха сини под силната светлина.

— Следите са от някаква метална жица, не от въже — обясни Морис.

— Използвал е тел, за да я нагласи в определена поза… Точно така! Усукал е китките с телта, поставил е скръстените й ръце на коляното. Кръстосал е краката й, завързал я е за стола. Жиците не се виждат на снимката, защото е конвертирал изображението. — Тя се изправи, извади снимките от чантата си, подаде му една. — Според теб това връзва ли се с теорията ми?

Морис вдигна очилата на челото си, разгледа фотографията.

— Положението на крайниците е както си го представях. Значи този тип прави портрети на мъртъвци. Подобен обичай е съществувал преди две столетия и е бил възроден в началото на този век.

— За какъв обичай говориш?

— Да се правят снимки на мъртъвци, поставени в различни пози. Фотографиите са се съхранявали в специални албуми.

— Винаги ще се учудвам на болното въображение на хората.

— Може би не си права. Предназначението на снимките е било да носят утешение на близките, винаги да напомнят за онези, които вече не са между живите.

— Може би го е направил, за да не я забрави — замислено промърмори Ив, — но по-вероятно е да търси слава. Необходима ми е токсикологичната експертиза.

— Ще я имаш, красавице. Скоро.

— Не се е съпротивлявала или не е била в състояние да го стори. Вероятностите са две — или е познавала убиеца, или той я е „извадил от строя“. После я е пренесъл до мястото, на което е направил снимката. — Ив пъхна фотографиите обратно в чантата си. — Вече е била мъртва или я е убил там — обзалагам се, че второто ми предположение е вярно — превързал е раната, за да не се процеди кръвта през блузата, поставил я е на стола, заснел е фотографиите. Отново я е натоварил на колата си и я е напъхал в контейнера за смет срещу супермаркета, в който е работила.

Тя неспокойно закрачи напред-назад, както й беше обичай, когато размишляваше.

— Което означава, че може би убиецът живее в този квартал. Всеки ден вижда Рейчъл, обсебен е от нея. Не изпитва сексуално привличане, а буквално е обсебен. Започва да я фотографира, следи я. Влиза в супермаркета, но на нея не й прави впечатление. Държи се с него любезно. Може би знае името му… А може би е неин състудент — човек, когото тя познава, на когото има доверие. Възможно е да й е предложил да я закара вкъщи или до университета. Важното е, че тя се е хванала в капана. — Приведе се към мъртвата и добави: — Познавала го е добре, както и той нея.

 

 

Ив, която чувстваше известно облекчение, след като премина през детоксикационната камера в моргата, паркира пред скъпата жилищна сграда на Лиан Браунинг.

— Смятах, че университетските преподаватели са по-зле платени от ченгетата — промърмори.

— Мога да проверя финансовото й състояние.

Ив слезе от колата, наклони глава и сложи ръце на кръста си, като видя как портиерът запрепуска към тях.

— Извинете, но не можете да паркирате тук… онова.

— Онова е полицейска кола. А това е полицейска значка. Тъй като съм тук по работа, „онова“ ще остане където си е.

— Наблизо има паркинг. С удоволствие ще ви го покажа.

— Не, драги. Знаеш ли какво ще направиш? Ще отвориш вратата, ще ме придружиш в сградата и ще съобщиш на госпожа Браунинг, че лейтенант Далас от нюйоркската полиция иска да разговаря с нея. След това можеш да заемаш мястото си отвън и да упътваш хората ако ще и към Мароко. Схвана ли?

Вместо да отговори, портиерът забърза към сградата, набра кода за външната врата и промърмори:

— Ако госпожа Браунинг ви е очаквала, би трябвало да ме предупреди.

Беше толкова надут и високомерен, че Ив неволно се усмихна:

— Знаеш ли, у дома работи твой двойник. Да не би да имате професионален клуб?

Той презрително изсумтя, пръстите му пробягаха по клавиатурата пред него:

— Извинете, госпожо Браунинг, безпокои ви Монти. При мен е някоя си лейтенант Далас. Иска разрешение да ви посети. Да, госпожо. Легитимира се. Придружава я униформена полицейска служителка. Разбира се. — Той се обърна към Ив. Стиснатите му устни бяха като цепнатина в долната част на лицето му. — Професор Браунинг се съгласи да ви приеме. Моля, вземете асансьора до петнайсети етаж. Там ще ви посрещнат.

— Благодаря, Монти. Защо всички портиери ме мразят? — обърна се тя към Пийбоди, докато вървяха към асансьора.

— Вероятно инстинктивно усещат, че ги презирате. Разбира се, ако им кажете, че сте съпруга на Рурк, ще паднат на колене пред вас и ще ви боготворят.

— Предпочитам да се страхуват от мен и да ме ненавиждат. — Качиха се на асансьора. — Петнайсети етаж — нареди тя.