Нора Робъртс
Портрет в смъртта (17)

Шестнайсета глава

„Когато имаш връзки, трябва да ги използваш“ — мислеше си Ив. По принцип мразеше лекарите, но някак си беше успяла да се сприятели с двама представители на тази хуманна професия.

Реши, че доктор Луиз Димато най-добре ще отговори на въпросите й, свързани с разследването.

Знаеше, че лекарката е много заета, затова първо й се обади, за да разбере къде се намира, и си изпроси да я приеме.

Болницата на улица „Канал“ беше рожба на Луиз. Младата жена беше въстанала срещу традициите на аристократичното си семейство, създавайки безплатната болница в квартал, в който хората спяха в кашони по тротоарите, а безброй просяци протягаха ръка за милостиня. Вложи в проекта собствените си пари и цялото си свободно време, после започна кампания за набиране на още средства и доброволци за работа в болницата, използвайки всичките си източници.

Накрая дори Ив стана дарителка. Всъщност парите бяха на Рурк, но хитрецът най-подло ги беше прехвърлил в нейната сметка.

Тя паркира до някаква двуместна ръждясала таратайка, гумите и седалките на която липсваха.

Докато вървеше към болницата, си каза, че независимо какъв бе произходът на даренията, парите бяха използвани за благородна цел. Болницата беше като лъч светлина в много мрачен свят.

Сградата не се набиваше на очи; забележителна беше само с това, че стъклата на прозорците й бяха чисти, а стените не бяха надраскани с графити.

На отсрещния тротоар седеше момиче с тъмни очила и поклащаше глава в такт с музиката, звучаща в слушалките на дискмена. Двама грубовати младежи се облягаха на стената пред съседната къща и се оглеждаха, търсейки да се сбият с някого, което беше нещо съвсем нормално за този квартал.

Прозорците на жилищните сгради, защитени с метални решетки, бяха широко отворени — обитателите на апартаментите напразно се надяваха да усетят полъх на вятъра. Чуваше се плач на бебета, отнякъде гърмеше рокмузика.

Ив включи светлинния надпис, указваш, че колата е на дежурен полицай, и тръгна към младежите. Те се отдръпнаха от стената и нахакано се усмихнаха.

— Познавате ли доктор Луиз Димато?

— Че кой не я познава? За к’во ти е?

— Ако някой вземе да тормози докторката — обади се вторият, — яко ще си изпати.

— Радвам се, че е така, защото тя е моя приятелка. Трябва да разговарям с нея. Виждате ли полицейската кола?

Единият презрително изсумтя:

— Скапано ченгетарско возило.

— Моето возило — натърти Ив. — Искам го в същото скапано състояние, когато изляза от болницата. Ако не е, много народ ще си изпати, включително вие двамата, господа. Ясна ли съм?

— Ооо, Рико, виж как треперя! — По-високият смушка с лакът приятеля си. — Кльощавото ченге ще ми зашлеви плесница, ако някой се изпикае върху гумите на колата му.

— Предпочитам да ме наричат „гадното ченге“. Вярно ли е, Пийбоди?

— Да, лейтенант. Абсолютно вярно е.

Без да откъсва поглед от лицата на двамата „герои“, Ив продължи:

— И защо ми казват така, Пийбоди?

— Защото сте много зла, лейтенант. Вместо да зашлевите някого, който е облекчил естествените си нужди върху гумите на служебната ви кола, най-вероятно ще отскубнете топките на въпросния нарушител и ще го удушите с тях.

— Правилно. И какво ще направя после, Пийбоди?

— После ли, лейтенант? После ще се засмеете.

— Имайте предвид, че днес още не съм се смяла. — Ив заплашително ги изгледа, обърна им гръб и тръгна към болницата.

— Добре го измисли това със смеха, Пийбоди.

— Благодаря, лейтенант. Казах си, че придава известен колорит… Леле, братче! — шепнешком добави тя, като влязоха в чакалнята.

Помещението беше претъпкано с болни. В сравнение с мнозина от тях, двамата хулигани изглеждаха като примерни първолаци, но всички покорно седяха на скамейките и търпеливо изчакваха реда си.

Чакалнята блестеше от чистота. Стените бяха наскоро боядисани, по мокета нямаше дори петънце, очевидно някой полагаше грижи за растенията, засадени в саксии. Част от помещението беше преградена и превърната в детска стая — столчетата бяха ниски, в единия ъгъл бяха подредени играчки. Някакво момченце на около четири години удряше с надуваем чук друго малко дете, като придружаваше всяко замахване с радостен възглас „Бум!“.

— Няма ли някой да му каже да престане? — разтревожено попита Ив.

— Моля? О, не, лейтенант. Малчуганът само си върши работата. По-големите братя или сестри бият по-малките. Спомням си, че Зики едва не проби дупка в ребрата ми с показалеца си. Божичко, колко ми липсва по-големият ми брат!

— Странно нещо са семейните порядки — промърмори Ив и тръгна към регистратурата.

Поканиха ги в кабинета на доктор Димато. Въпреки че болницата беше се разраснала, това помещение беше все така малко и претъпкано. Спонсорите не биваше да се притесняват, че Луиз пилее парите им за скъпо обзавеждане на кабинета си.

Докато чакаха, Ив провери електронната и гласовата си поща — имаше само много кратко съобщение от Рурк, което я накара гневно да свъси вежди.

Луиз се втурна в кабинета. Носеше джинси и бяла тениска, отгоре беше облякла светлозелена престилка, върху която имаше петно от засъхнало мляко.

— Здрасти! Искате ли кафе? Имам само десет минути. Казвай, Ив.

— Престилката ти е изцапана.

— Голямо чудо. Днес съм дежурна в педиатрията. Едно бебе повърна върху мен.

— Пфу! — изкриви лице Ив.

Луиз се засмя, взе кафето от автоготвача:

— Вероятно има дни, в които дрехите ти са изцапани с много по-ужасни петна, отколкото безобидно бебешко повръщано. Хайде, говори. — Тя седна на ръба на бюрото, въздъхна: — Капнала съм от умора. И въпреки това усещането е по-хубаво дори от секса. С какво мога да ти помогна?

— Чула ли си за убийствата на двамата студенти?

— Разбира се. Гледах емисиите по телевизията, най-вече репортажите на Надин. — Тя отпи от кафето си. — Защо питаш?

— Работя върху хипотезата, че извършителят на престъпленията е болен, може би дори знае, че го чака сигурна смърт. Да речем, че страда от неизлечима болест.

— Защо смяташ така?

— Трябва да ти го обясня надълго и нашироко.

— Имам на разположение само десет минути. — Луиз извади от джоба на престилката си близалка и отново отпи от кафето си. — Бъди по-кратка.

— Съществува поверие, че душата може да бъде „погълната“ чрез фотоапарат. Според мен престъпникът има своя теория. Говори за чистата светлина, която притежават жертвите му. И как те вече му принадлежат. Може би хипотезата ми е прекалено фантастична… но според мен той си е внушил, че ще живее, докато отнема светлината на други хора.

— Ммм. — Луиз засмука близалката. — Интересна теория.

— Ако е така, предполагам, че в определен момент са му съобщили, че скоро ще умре. Мисля, че вие, лекарите, наричате злокачествените тумори „сенки“.

— На рентгеновите снимки туморът наистина се вижда като сянка или като тъмно петно.

— Използва думата „снимки“! — възкликна Ив.

— Разбирам накъде биеш, но не съм сигурна, че мога да ти помогна.

— Можеш, разбира се. Познаваш мнозина твои колеги, те пък познават други лекари. Знаеш адресите на всички болници и медицински центрове в Ню Йорк. Интересувам се от хората, които през последните дванайсет месеца са научили, че имат рак и че ги очаква сигурна смърт. За улеснение ще кажа, че може би става въпрос за мъж на възраст между двайсет и пет и шейсет години.

— Благодаря, много ме улесни. — Луиз поклати глава, допи кафето си. — Далас, въпреки че вече разполагаме с ваксина против рака и с много големи възможности за ранното му диагностициране, множество хора не могат да бъдат излекувани или оперирани. Ако добавим онези, които поради различни причини — религиозни убеждения, страх, упорство, безпросветност — отказват лечението, то само в Манхатън ще се натъкнем на стотици, ако не и на хиляди пациенти.

— Не се безпокоя, ще се справя.

— Може би, но съществува нещо, което се нарича „лекарска тайна“. Нито един лекар няма да ти съобщи имената на пациентите си.

— Този човек е убиец, Луиз!

— Така е, но хилядите други пациенти имат право заболяването им да остане в тайна. Обещавам да попитам колегите, ала повтарям, че никой няма да ми съобщи имената на болните, нито пък аз имам право да ти ги дам.

Ив се почувства безсилна. Скочи и заснова из тясното помещение. Луиз извади от джоба си друга близалка, подаде я на Пийбоди.

— Ммм, с аромат на лимон. Благодаря.

— При това е диетична.

— Точна тези не са по вкуса ми. — Все пак Пийбоди побърза да отстрани опаковката.

Ив примирено въздъхна, отново седна:

— Кажи ми поне каква трябва да е сянката на рентгеновата снимка, за да означава смъртна присъда?

— Труден въпрос. Ако пациентът е бил ваксиниран и редовно е посещавал задължителните прегледи, които подпомагат ранната диагностика, бих казала, че туморът на човека, когото търсиш, е в мозъка. При условие, че злокачественото образувание не се е разраснало, ние сме в състояние да отстраним и да унищожим болните клетки, дори при необходимост да заменим целия орган. Но мозъкът не може да бъде заменен. — Освен това — тя остави чашата си на масичката — става въпрос само за твоя хипотеза, граничеща с фантастиката.

— Трябва да имам някаква отправна точка. Все пак може би ще склониш да поговориш с твои колеги — специалисти по мозъчна хирургия. Престъпникът, за когото става въпрос, изцяло е съхранил умствените си способности, способен е да планира и да изпълнява сложни задачи. Изразява се ясно, може да шофира.

— Ще направя всичко възможно, но се боя, че няма да ти помогна… А сега е време да се върна на фронтовата линия. Между другото, организирам скромно празненство. Само за приятели. Ще поканя само вас двете, Макнаб, Рурк и Чарлс, разбира се.

— Ами… — подхвана Ив, питайки се как учтиво да откаже.

— Супер! — възкликна Пийбоди. — Само кажи кога ще бъде. Как е Чарлс? — добави. — Отдавна не сме се чували с него.

— Много е добре. Зает е… но кой ли не е? Ако разбера нещо, ще се свържа с вас.

— Хей, целуни го от мен.

Луиз се засмя, изпрати им въздушна целувка, после хукна навън.

Като излязоха от болницата, Ив заобиколи колата. Приклекна, уж да огледа гумите, изправи се, широко се усмихна на двамата младежи и захапа близалката. Едва когато потеглиха, се обърна към помощничката си:

— Не ми влиза в работата, но защо толкова се превъзнасяш, че ще вечеряш в интимна компания заедно с Луиз и Чарлс?

— Че защо не?

— Не знам, чакай да помисля. — Тя се престори, че се съсредоточава. — Може би защото едно време ходеше с Чарлс и фактът, че продължаваш да поддържаш приятелски отношения с един компаньон дотолкова предизвика ревността на сегашния ти партньор в леглото, та го накара да изрита безспорно хубавия задник на Чарлс, така ли?

— Да речем, че обичам тръпката, лейтенант. Така или иначе Чарлс с безспорно хубавия задник е мой приятел. Влюбен е в Луиз, аз пък я харесвам. Освен това не съм спала с него, а дори да бях, нямаше да има значение.

Според Ив винаги имаше значение, ако си имал сексуална връзка с някого. Но предпочете да не изрази на глас мнението си.

— Добре, ако няма значение, защо не си казала на Макнаб, че с Чарлс не сте били любовници?

Пийбоди вдигна рамене:

— Защото се държеше като кретен.

— Макнаб наистина е кретен.

— Да, обаче сега е моят кретен. Сигурно трябваше да призная. Обаче не ми се ще да му доставя това удоволствие. Пак ще бъде отгоре.

— Моля?

— Ще получи надмощие. Разбирате ли, сега аз държа козовете, защото си въобразява, че съм престанала да се чукам с Чарлс заради него. Но ако му кажа истината, ще загубя играта.

— А мен ме заболя главата. Защо ли изобщо те попитах?

 

 

Започна отначало, с убийството на Рейчъл Хоуард. Първо, нишките от постелките. Имаха информация за марката и модела на превозните средства, които се продаваха с такива постелки, както и списък на притежателите им. Но нито камионетката на чичото на Диего Фелисиано, нито микробусът на Хастингс отговаряха на критериите, посочени от компютъра.

Засега тази следа ги беше отвела в задънена улица, ала тя възнамеряваше отново да се заеме с проучването.

Второ, транквилантът, използван от убиеца. Беше от онези, които се продават в аптеките, не беше купен от уличен наркопласьор. Ако теорията й за престъпника беше вярна, най-вероятно рецептата е била на негово име. Лекарят му е предписал или приспивателно, или болкоуспокояващо, каквото се дава на хора в неговото състояние.

Ето защо трябваше да провери в кварталните аптеки дали някой от собствениците на камионетки е взимал транквилант срещу рецепта. И дали някой от хората в списъка през последните дванайсет месеца е купувал фотоапарат и съответните материали.

Работата беше досадна, щеше да отнеме прекалено много време. Отгоре на всичко вероятно щеше да й се наложи да изчака разрешение за издирване на необходимите сведения.

Запита се дали щеше да наруши правилника, ако Рурк беше на разположение. Дали щеше да му позволи да я убеди да го замеси в разследването, да й осигури необходимата информация чрез нелегалния си компютър и хакерските си умения? Може би.

Само че той отсъстваше, следователно тази възможност отпадаше. Времето я притискаше. В разстояние на една седмица престъпникът беше отнел живота на двама души и още не беше приключил пъкленото си дело.

Едва ли щеше да чака дълго, за да потърси следващия „източник на светлина“.

Тя започна издирването на информацията на първо ниво, докато чакаше разрешението за разсекретяване на определени файлове. Мисълта, че някой незнаен младеж вече е попаднал в обектива на убиеца, не й даваше покой.

Тревожеше се и за Рурк, който бе впримчен в клетката на миналото си.

 

 

Рурк почти не беше стъпвал в западната част на родната си страна. Повечето предприятия, на които беше собственик, се намираха в Дъблин, на юг в Корк или на север в Белфаст.

Притежаваше и няколко завода в Голуей, ала никога не беше ходил там; прекарал бе само няколко дни в собствения си замък, превърнат в хотел, който се намираше в Кери.

Въпреки че, за разлика от съпругата си, не изпитваше вроден страх от провинцията и домашните животни, които се отглеждаха там, предпочиташе живота в големите градове. Съмняваше се, че ще издържи дълго и сега, въпреки че гледката беше прекрасна — докъдето погледът стигаше, се простираха хълмове, обраснали със зеленина, в дворовете на къщите цъфтяха цветя с приказни багри.

И все пак дълбоко в душата си се радваше, че това кътче от света векове наред е останало непроменено.

Накъдето и да се обърнеше, виждаше зеленина, обгръщаха го райска тишина и спокойствие.

Неговата Ирландия, от която беше избягал, бе потискаща, зла, изпълнена с горчивина. Районът на Клир не беше само друга част от страната, а коренно се различаваше от мръсните и зловонни квартали на Дъблин, познати му от детството.

Тук фермерите още обработваха земите си, хората още се разхождаха с кучетата си в полето, останките от замъци, крепостни укрепления и кули напомняха за несломимия дух на синовете на Ирландия; те сякаш казваха: „И викингите, и британците се опитаха да ни победят, но не успяха. И никога няма да успеят.“

Туристите се надпреварваха да ги снимат, после изминаваха с колите си стотици километри по стръмните шосета, за да фотографират други руини. Местните жители бяха свикнали с развалините и почти не им обръщаха внимание.

Рурк рядко мислеше за предшествениците си; за разлика от тях никога не беше изпитвал сантиментални чувства към страната, прочута със зелените си полета. Ала сега, докато шофираше, заобиколен от сивкавата светлина, процеждаща се от облаците, закрили небето, и наблюдаваше как сенките танцуват по безкрайния килим от зеленина, изпъстрен с червените цветове на дивите рози, които украсяваха храсти, високи повече от човешки бой, сърцето му се сви от умиление.

Защото тази красива страна бе неговата родина.

Би трябвало да пътува със самолет от Дъблин до Шанън, защото след снощния запой имаше ужасен махмурлук. Вместо това обаче реши да шофира до Клир, най-вече за да спечели време.

Напразно си блъскаше главата какво да каже на родствениците си. Всичко, което му идваше на ум, ми се струваше неподходящо. Казваше си, че никога няма да го разберат, не намираше логично оправдание за стремежа си да се срещне с тях.

Не ги познаваше, за тях също беше непознат. Срещата помежду им само щеше да отвори старите рани.

Имаше си семейство, с тези хора не го свързваше нищо, освен призрак от миналото.

Ала младата червенокоса жена бе съвсем реално във въображението му, виждаше я как върви през полето или стои сред цветята в двора на фермата.

Не беше го изоставила. И той не биваше да й изневери.

Затова, когато говорещата пътна карта, която беше програмирал в компютъра на таблото, го информира, че трябва да завие, преди да стигне селото Тъла, той се подчини.

Шосето се виеше сред гора; дърветата наоколо бяха засадени най-много преди петдесет години. След известно време те отстъпиха място на зелени полета; на хоризонта се издигаха хълмове, от време на време слънцето надничаше иззад облаците и озаряваше небето с ярката си светлина.

В ливадите кротко пасяха коне и крави. Рурк се усмихна, като си представи как щеше да реагира съпругата му, която изпитваше необясним страх от домашните животни. Сигурно щеше да се ококори, ако видеше дребничкият старец, издокаран с бяла риза и вратовръзка, който управляваше малкия трактор, приближаващ се към шосето. Щеше да запита какво прави този човек сам насред полето, а когато старецът я поздравеше с махване на ръката, сякаш бяха отдавнашни приятели, тя още повече щеше да се озадачи.

Изведнъж той си даде сметка, че чувства липсата й, както би почувствал липсата на един от крайниците си.

Знаеше, че ако бе пожелал, тя щеше да го придружи. Затова и не я помоли. Нямаше право. Не искаше да я замесва в този епизод от живота си. Оставеше ли го зад гърба си, щеше да се върне у дома при съпругата си. И завинаги да сложи кръст на миналото.

Компютърът го осведоми:

Местоназначението се намира вляво, на половин километър разстояние.

— Добре — промълви той. — Да направим необходимото.

Значи това бе тяхната ферма — хълмовете, ливадите, домашните животни, които пасяха зелената трева. Хамбарът и оборите, изградени от сиви камъни, дървените огради.

Каменната къща, заобиколена от прекрасна градина с бяла порта.

Сърцето му лудо затуптя, устата му пресъхна. Повече от всичко на света искаше да отмине къщата, да завие обратно към Дъблин.

Майка му беше живяла тук. Това беше бащиният й дом. Тук бе спала, сядала беше да се храни. Тук бе се смяла и плакала.

О, Господи!

Рурк се насили да завие по алеята за коли, наричана от местните хора „улица“. Спря зад малък автомобил и раздрънкан камион. Наблизо чуруликаше птичка, чуваха се лай на куче и боботенето на двигател.

„Звуци, типични за една ферма“ — помисли си той. Шавон Броуди ги е чувала всеки ден, докато е живяла тук, докато не е настъпил денят, в който са престанали да достигат до слуха й. Дали е напуснала бащиния си дом, защото й се е искало да чуе нещо различно? Мечтаела е за шума и врявата на големия град, за музиката и оживените улици.

Всъщност имаше ли значение защо е заминала за Дъблин?

Той слезе от колата. Безброй пъти беше се сблъсквал със смъртта. Понякога беше я заобикалял, докато от ръцете му рукваше кръв. Беше убивал — хладнокръвно и в пристъп на гняв.

Но никога не беше се страхувал така, както се страхуваше да почука на светлосинята врата на каменната къщичка.

Мина през красивата бяла порта в градинската ограда, тръгна по тясната пътека, от двете страни на която растяха красиви цветя. Изкачи двете стъпала и почука.

Синята врата се отвори. На прага застана жена и се втренчи в него. Лицето й бе лицето на майка му. Разбира се, жената беше с трийсет години по-възрастна от девойката на снимката, която завинаги беше се запечатила в паметта му. Но и нейната коса беше златисто-червеникава, очите й бяха зелени, имаше млечнобяла кожа и румени страни.

Едва стигаше до рамото му и незнайно защо това му се стори особено трогателно.

Жената беше спретната, носеше син панталон, бяла блуза и бели гуменки. Стискаше ленена кърпа на бели и червени квадрати. На ушите й подрънкваха две златни халкички, през отворената врата идваше миризмата на ванилия.

Непознатата беше красива, изражението й подсказваше, че е доволна от живота си.

Той промълви единственото, което му дойде на ум:

— Казвам се Рурк.

— Знам кой си. — Тя говореше със силен акцент, типичен за западните райони на Ирландия. Прехвърли кърпата в другата си ръка и без да се смущава, огледа посетителя. — Май ще е по-добре да влезеш.

— Извинете за безпокойството.

— Нима възнамеряваш да ми причиниш безпокойство? — Тя отстъпи назад, направи му път. — Ела в кухнята. Чаят, който приготвих за закуска, още е топъл. — Преди да затвори вратата, погледна колата му и вдигна вежди. — Значи е вярно, че си въшлив от пари.

Кръвта му се смрази, но той кимна. Ако му поискаха пари, щеше да им даде.

— Състоятелен съм.

— Понятието е много разтегливо, нали? — Жената тръгна към кухнята.

Докато вървяха по коридора, Рурк неволно надничаше през отворените врати на стаите, край които минаваха — дневната и гостната. Помещенията бяха претъпкани с мебели и какви ли не джунджурии, навсякъде имаше вази с цветя от градината. Но бяха чисти и спретнати като домакинята.

Около масата в кухнята спокойно можеха да седнат дванайсет души. В единия ъгъл имаше голяма готварска печка, която очевидно редовно се използваше, грамаден хладилник и дълъг светложълт плот.

Прозорците над умивалника гледаха към градината, отвъд която се простираха ливадите и хълмовете, на перваза бяха наредени саксийки с растения, които вероятно бяха някакви подправки. В уютното и приветливо помещение още се усещаше миризмата на храната, поднесена на закуска.

— Седни, Рурк. Искаш ли бисквити с чая?

— Не, благодаря.

— Е, аз ще си взема. Нямам много поводи да се хапвам бисквити по никое време, та мисля да се възползвам.

Тя се захвана да подрежда чаши и чинийки върху един поднос, а Рурк се запита дали не го прави, за да даде време и на двама им да се овладеят. Чаят беше в бял порцеланов чайник, сладките — в красива синя чинийка.

— Никога не съм предполагала, че някой ден ще потропаш на вратата ми. — Жената седна, взе си бисквита. — Защо дойде?

— Казах си… помислих си… да му се не види! — Очевидно тя не му беше дала достатъчно време да обмисли какво ще каже. — До преди няколко дни не знаех за вас и за… Шавон.

Тя вдигна вежди:

— Какво е трябвало да знаеш?

— Че вас двете ви има. Казаха ми, че жената, която смятах за моя майка, е напуснала съпруга си и ме е изоставила, когато съм бил много малък.

— Така ли?

— Госпожо…

— Казвам се Шиниъд. Шиниъд Ланиган.

— Госпожо Ланиган, допреди няколко дни изобщо не бях чувал името Шавон Броуди. Смятах, че майка ми се казва Мег; за нея си спомнях само, че имаше тежка ръка и че ме изостави в неговите ръце.

— Майка ти, истинската ти майка, нямаше да те изостави до сетния си дъх.

„Тя вече знае — помисли си Рурк. — Известно й е, че сестра й отдавна е мъртва.“

— Едва сега го разбрах. Той я е убил… Не знам какво да ви кажа…

Шиниъд много внимателно остави чашата си на масата:

— Разкажи ми историята, която си научил. Ето какво искам да ми кажеш.

Докато Рурк разказваше, тя нито веднъж не го прекъсна, но не откъсваше поглед от лицето му. След като го изслуша, стана, напълни с вода един чайник и го сложи на печката, после промълви:

— През цялото време знаех, че тя е мъртва. Разбира си, не можехме да го докажем. Хората от полицията не ни помогнаха, дори ми се стори, че пет пари не дават за съдбата на сестра ми. За тях Шавон беше поредното момиче, което се е отклонило от правия път.

— По онова време той беше подкупил неколцина полицаи. Във всеки случай са били достатъчно, за да прикрият престъплението му. Никога не бихте могли да го разобличите.

Шиниъд тежко въздъхна, обърна се към него:

— Помъчихме се да те намерим. Заради сестра ми Шавон. Брат ми Нед едва не загина, докато те издирваше. Пребиха го почти до смърт на една уличка в Дъблин. Той трябваше да мисли за съпругата и за невръстното си дете. Въпреки че ни измъчваха угризения, бяхме принудени да се откажем да те търсим. Съжалявам.

Рурк я погледна в очите:

— Баща ми я е убил.

— Да. — Тя се просълзи. — Дано проклетникът вечно гори в ада! Няма да помоля Бог да ми прости, задето изричам тази клетва. — Внимателно сгъна кърпата, отново седна до масата, докато чакаше чайникът да заври.

— След като разбрах какво се е случило с нея, си казах, че вие, близките й, заслужавате да научите истината. И то от мен. Давам си сметка, че така ударът е по-тежък, но не знаех какво друго да сторя.

Шиниъд се облегна на стола:

— Дошъл си от Америка, за да ни го съобщиш, така ли?

— Да.

— Чухме за теб. За подвизите ти, млади Рурк. Казах си: „Крушата не пада по-далеч от дървото.“ Реших, че си опасен и безсърдечен. Още мисля, че си опасен, но човекът, който очаква да го накажа за дело, което не е сторил, не може да е безсърдечен.

— Виновен съм, защото не я потърсих. Не сторих нищо да отмъстя заради нея.

— А сега какво правиш? Седиш с мен, докато чаят ти изстива.

— Толкова съм объркан… Господи! Чувствам се безсилен, защото не мога да направя нищо, абсолютно нищо.

— Тя те обичаше. Обаждаше ни се много рядко. Мисля, че той не й разрешаваше да поддържа връзка с нас. От време на време Шавон успяваше тайно да ни изпрати писмо или да ни се обади. Ала знам, че те обичаше с цялото си сърце. Редно е да скърбиш за нея, не и да плащаш за чужди грехове. — Чайникът завря, Шиниъд стана да го вземе. — С нея бяхме близначки.

— Знам.

— Значи ти се падам леля. Ако искаш да знаеш, имаш двама вуйчовци, баба и дядо и куп братовчеди.

— Аз… трудно ми е да го възприема.

— Естествено. Имаш нейните очи — добави.

Рурк поклати глава:

— Нейните са били зелени като твоите. Видях снимката й.

— Не говоря за цвета, а за формата. — Шиниъд се обърна. — Ако внимателно се вгледаш, ще видиш, че двамата с теб имаме еднаква форма на очите. — Приближи се до него, хвана ръката му. — Мисля, че това е много по-важно от цвета.

Като забеляза вълнението му, тя направи нещо съвсем естествено. Прегърна го, започна да гали косата му.

— Успокой се, успокой се — прошепна, притискайки до гърдите си племенника си. — Тя ще се зарадва, че дойде да ни видиш. Ще бъде много щастлива, че най-сетне си при нас.

 

 

По-късно го заведе в дъното на двора, откъдето започваше ливадата. Посочи високо, разклонено дърво:

— Засадихме го в нейна памет. Не й изкопахме гроб. Знаех, че е мъртва, но ми се струваше нередно да й сложим надгробна плоча. Затова засадихме черешово дърво. Всяка пролет то се покрива с прекрасни бели цветове. Погледна ли го, се поуспокоявам.

— Тук е много красиво.

— Роднините ти по майчина линия са фермери, Рурк. Поколение след поколение са обработвали тези ниви. — Тя усмихнато отвърна на погледа му. — Никога не сме се отказвали от земите си. Ние сме упорити, буйни и сприхави, работим до последен дъх. Ето от какви хора произхождаш.

— Години наред се мъчих да се променя, да загърбя миналото, да забравя откъде съм произлязъл.

— Гордей се с постигнатото, момчето ми. Той не е успял да те пречупи. Обзалагам се, че е опитал.

— Може би ако не беше се старал толкова много, нямаше да му се изплъзна. Нямаше да се превърна в това, което съм сега. И аз… ще засадя в нейна памет черешово дърво, като се върна у дома.

— Прекрасна идея. Женен си, нали? Съпругата ти е от нюйоркската полиция.

— Тя е моето чудо — промълви Рурк. — Моята Ева от райската градина.

Нежността в гласа му я трогна. Тя го изгледа изпод око:

— Обаче нямате деца.

— Все още не.

— Е, не се кахъри, животът е пред вас. Разбира се, виждала съм жена ти на снимка. Непрекъснато се интересувах за теб, за хората, които те обкръжават. Знаех, че не бива, но не можех да се въздържа. Тази твоя Ив май има силен характер.

— Така е.

— Доведи я, когато пак ни посетиш. Сега обаче смятам да те поглезя.

— Моля?

— Нима си въобразяваш, че ще се отървеш толкова лесно? Поне тази вечер ще пренощуваш тук, ще се срещнеш с другите ти роднини. Дай им възможност да те опознаят. Повярвай, че много ще се зарадват — добави, преди той да проговори.

— Госпожо Ланиган…

— Не съм ти никаква госпожа. Говори ми на „ти“, ако обичаш. За теб съм леля Шиниъд.

Рурк смутено се усмихна:

— Чувствам се като риба на сухо.

Шиниъд се засмя, хвана го за ръката:

— Гледай да се приспособиш, защото те очаква среща с един куп роднини.