Нора Робъртс
Портрет в смъртта (15)

Четиринайсета глава

Ив намери Лиан Браунинг в апартамента й. Преподавателката носеше дълга червена риза върху черен гащеризон, косата й беше сплетена на дебела плитка.

— Лейтенант Далас. Полицай. Хващате ме на вратата. С Анджи се канехме да излезем… — Докато говореше, тя им направи знак да влязат. — Ще поработим няколко часа в Сентръл Парк. През горещите дни паркът е населен с какви ли не странни птици.

— Включително и ние. — Анджи влезе в дневната. Носеше тежка чанта с фотографски принадлежности.

Лиан се изсмя:

— Разбира се! Ние не правим изключение. Какво ви води при нас, лейтенант?

— Налага се да ви задам няколко въпроса.

— Щом трябва… Да се настаним удобно, ще се помъча да ви отговоря. Пак ли е свързано с бедната Рейчъл? Утре вечер ще се състои траурната церемония в нейна памет.

— Да, зная. Ако обичате, прегледайте тези снимки. Познавате ли човека на тях?

Лиан взе фотографията, на която Кенби стоеше пред университета. Ив изпод око наблюдаваше изражението й.

— Не го познавам — промълви Браунинг. Сви устни и добави: — Никога не съм го виждала. Не е от моите студенти, иначе щях да го запомня. Лицето му е забележително.

— В добра форма е — намеси се Анджи, която беше се навела през облегалката на канапето, за да разгледа снимката. — Има прекрасно телосложение, предполагам, че движенията му са грациозни.

— Снимката е добра. Направена е от същия фотограф, нали? — попита Лиан. — Стилът ми е познат от фотографиите на Рейчъл. И този красавец ли е мъртъв?

Вместо да отговори, Ив й показа снимката на балетната трупа:

— О, балетист! Разбира се. Трябваше да се досетя. — Тя въздъхна. — Не го познавам. Не познавам никого на тази снимка. Но тя не е направена от същия фотограф, нали?

— Защо смятате така?

— Стилът и техниката са различни. Тази фотография е изпълнена с драматизъм, забелязва се умело използване на сенките. Разбира се, драматизмът е задължителен за този етюд, обаче… Струва ми се, че този фотограф е по-опитен и по-талантлив. Ако не греша, етюдът е дело на Хастингс.

Ив учудено я изгледа:

— Нима можете да определите с точност кой е авторът на дадена фотография?

— Разбира се, стига творецът да притежава собствен стил. Естествено някой студент или почитател може да имитира индивидуалния стил — в днешно време с помощта на компютрите се постигат чудеса. Но в случая става въпрос за различни фотографи. — Тя постави снимките една до друга, отново ги разгледа. — Разликата е очебийна. Двама творци, които проявяват интерес към един и същ модел и го виждат през различни перспективи.

— Познавате ли Хастингс? Човекът, не творбите му.

— Да, но бегло. Съмнявам се, че някой го познава добре. Толкова е… меко казано, темпераментен. Обаче използвам фотографиите му, за да илюстрирам моите лекции. Освен това, след като дълго го убеждавах, ми разреши да използвам студиото му за практически занимания със студентите.

— Взе й толкова пари, че направо й одра кожата — намеси се Анджи. Още стоеше зад канапето, подпряла беше брадичката си на рамото на Лиан. — Голям сребролюбец е този Хастингс.

— Вярно е — усмихна се Браунинг. — По отношение на изкуството е безкомпромисен, но в деловите отношения винаги търси печалбата. Доказателство са магазинът му, комерсиалните поръчки, които приема…

Изведнъж на Ив й хрумна друга идея.

— Някой от вашите студенти бил ли е негов асистент или модел?

— Разбира се — изкиска се Лиан. — Повечето после не преставаха да се оплакват. Той е груб, нетърпелив, стиснат, склонен към насилие. Но от него има какво да се научи, повярвайте.

— Ако обичате, кажете ми имената на тези хора.

— Боже мой, лейтенант, от пет години му изпращам мои студенти!

— Искам имената им — повтори Ив. — Всички, които имате в архива или си спомняте. Какво ще кажете за тази? — Тя й показа снимката на мъртвия Кенби.

— О! — Браунинг машинално се вкопчи в ръката на Анджи. — Потискаща и ужасна. Ала техниката е забележителна. Този човек става все по-добър фотограф.

— Защо го казвате?

— Веднага се набива на очи. Бих я нарекла „Смъртта танцува“. Светлината и сенките са използвани със забележително умение. Гениално е хрумването фотографията да бъде черно-бяла. Позата е толкова естествена… Е, лицето би могло да бъде заснето и по-добре, но в общи линии снимката е много професионална. И потресаваща.

— Самата вие често използвате техниката на черно-бялата фотография. В книгата ви тази тема е обстойно засегната.

Лиан изненадано я погледна:

— Нима сте чели студията ми?

— Прегледах я. Направи ми впечатление, че наблягате на използването на светлината, филтрирането й. Липсата й.

— Без светлина фотографията ще бъде невъзможна. Чрез нюансирането й се постига художественият ефект на снимките. Според това как творецът я използва, как я вижда, се определят уменията му. Един момент. — Тя стана и забърза към вратата.

— Подозирате я, нали? — Анджи се изправи, изпитателно изгледа Ив. — Как е възможно? Тя не би причинила зло никому, камо ли на дете… а тези младежи са почти деца. Не е способна да извърши подобно деяние.

— Задаването на въпроси е част от задълженията ми.

Анджи кимна, заобиколи канапето, седна до Ив:

— Работата силно ви въздейства — промърмори. — Когато гледате смъртта, в очите ви се чете съчувствие. — Тя отново разгледа снимката на Кенби. — То изчезва от погледа ви, но мисля, че се напластява в душата ви.

— Съчувствието вече не може да помогне на това момче.

— Да, имате право — промълви Анджи.

Лиан се върна с някаква малка кутийка.

— Хей, това е фотоапарат без обектив! — възкликна Пийбоди и се поизчерви. — Чичо ми имаше такъв апарат, а когато бях малка, ми показа как да си направя и аз.

Ив, която разглеждаше кутийката, каза само: Тя е от „Свободна епоха“. Сякаш това обясняваше всичко.

— Да, техниката е позната много отдавна. — Лиан остави кутийката на масата, отстрани лепенката, после насочи към Ив дупчицата, която беше скрита отдолу. — Ръчно изработена кутия, в която има фотографска хартия, дупчицата служи като обектив — елементарна техника, нали? Стойте неподвижно, ако обичате — обърна се към Ив.

— Това чудо ме снима, така ли?

— Да. Разбирате ли, именно светлината прави чудото. Карам всички мои студенти да изработят такъв фотоапарат и да експериментират с него. Онези, които не разбират чудото, вероятно ще продължат да правят добри снимки, но никога няма да сътворят изкуство. Разбирате ли, за да бъдеш творец е необходимо нещо повече от добра техника. Най-важна е светлината и онова, което тя вижда. Онова, което виждаме чрез нея.

— А може би онова, което взимаме от нея — промърмори Ив, без да откъсва поглед от Браунинг.

— Може би. Имало е хора, принадлежащи към примитивни култури, които са вярвали, че при пресъздаването на образа им фотоапаратът краде душата им; съществуват и противоположни вярвания — че това ги дарява с безсмъртие. До известна степен ние сме обединили двете вярвания. Чрез фотографията наистина обезсмъртяваме хората — открадваме мигове от времето и ги запечатваме на лентата. И всеки път отнемаме по нещо от човека, когото снимаме — този миг от живота му, мислите, настроението, светлината никога повече няма да бъдат същите. Мигът безвъзвратно е отлетял, но завинаги е съхранен чрез снимката. Това кара фотографът да се чувства силен, всемогъщ.

— Но когато снимаш мъртъвци, липсват мисли, настроение и светлина, нали?

— Грешите! Забравяте мислите и настроението на твореца. Именно смъртта е определящият момент… Да видим какво се е получило.

Тя отново закри с лепенка дупчицата в кутията, после извади парче хартия. Върху него се виждаше лицето на Ив, сякаш скицирано с молив.

— Светлината гравира изображението върху хартията и го съхранява. Светлината — продължи тя, подавайки парчето хартия на Ив — е магията. Душата.

 

 

— Говори много увлекателно — отбеляза Пийбоди. — Обзалагам се, че е прекрасна преподавателка.

— Като човек, който умее да манипулира фотографските изображения, тя е достатъчно сръчна да подправи записите на охранителните камери в жилищната сграда, да промени посочения час. Ето защо алибито й не е солидно. Занимава се с фотография, методите й са същите като на убиеца. Само ми посочи мотива.

— Не виждам…

— Забрави, че я харесваш. — Ив се включи в движението. — Разсъждавай абстрактно. Какъв е мотивът й да отвлича и да убива привлекателни студенти?

— Изкуството. Свързано е с изкуството.

— По-дълбоко, Пийбоди.

— Ами… — Искаше й се да свали униформена фуражка и да почеше главата си, но устоя на изкушението. — Да упражнява контрол върху обекта, така ли? Да контролира изкуството, за да твори.

— Донякъде — съгласи се Ив. — Упражняване на контрол, съзидателност, признание и слава. В случая имаме преподавателка. Предава на другите познанията, уменията и опита си, след което те стават онова, което тя никога няма да бъде. Написала е няколко книги, монография със снимките й е била издадена, но никой не я смята за истински творец, нали? В очите на всички тя си остава само университетска преподавателка.

— Професия, която често се подценява — промърмори Пийбоди. — Например вие умеете да преподавате.

— Грешиш. Не преподавам, а обучавам, което е съвсем различно.

— Ако не ми преподавахте, нямаше толкова скоро да бъда допусната до изпит за детектив.

— Обучавах те! Точка по въпроса! Да не се отклоняваме от темата. Друг аспект на фотографирането е да се отнема… душевността на модела, при което той или тя се превръща в обект — вече не е личност със собствен живот, семейство, индивидуални потребности, собствени права. Например като… като дърво. За да получиш каквото искаш, трябва да отсечеш дървото. А пък ако не успееш, има още милиони дървета.

— Забравяте, че говорите на човек, за когото всяко растение е одушевено! — Пийбоди потрепери. — Нашата религия приема унищожаването на дърветата като убийство на живи същества.

— Престъпникът не убива само заради удоволствието да отнема човешки живот. Не действа под влиянието на гняв, нито за да получи някакви облаги. Мотивите му не са сексуални. Деянията му са подтиквани от нещо друго. Мисли си: „Тази девойка, този младеж притежават каквото ми е необходимо, затова ще им го отнема и то вече ще ми принадлежи. Те ще се превъплътят в мен и резултатът е форма на изкуството. Възхищавайте се от мен, вижте колко съм гениален.“

— Струва ми се доста… заплетено.

— И жичките в главата на престъпника са преплетени, затова мисленето му е изкривено. Освен това имаме работа с умен и хладнокръвен човек.

— Смятате, че е професор Браунинг, така ли?

— Спокойно би могла да извърши убийствата. В момента търсим някого, който познава не само нея и Хастингс, но и двете жертви, който е имал контакт с тях.

Първото им посещение беше в катедрата по актьорско майсторство в университета „Джулиард“. Интуицията й подсказваше, че в даден момент житейските пътища на Рейчъл Хоуард и на Кенби Сулу са се пресекли.

Ив връчи снимката на Рейчъл на помощничката си, за да провери дали някой от факултета я е познавал.

Когато видеотелефонът й иззвъня, тя стоеше в дъното на зала за репетиции и наблюдаваше група млади хора, които играеха ролите на различни животни.

— Тук Далас.

— Здравей, лейтенант. — Усмихнатото лице на Рурк се появи на екранчето, след секунда той озадачено свъси вежди: — Къде се намираш? В зоопарка ли?

— Нещо подобно. — За да го чува по-добре, тя излезе в коридора. — Всичко наред ли е?

— Да. Виж какво, налага ми се да замина за няколко дни.

— Така ли? — Често се случваше той да предприема служебни пътувания — предприятията и заводите му се намираха не само на всеки континент, но и на всяка планета, заселена от земните хора. Но този път заминаването му идваше в неподходящ момент. — Ако е възможно да го отложиш…

— Заминавам за Ирландия — прекъсна я Рурк. — Трябва да приключа с тази история.

„Каква егоистка съм! — упрекна се тя. — Така се увлякох от работата си, че не помислих за чувствата му. Разбира се, че трябва да замине.“

— Добре, щом се налага. Разбирам чувствата ти, но в момента разследването е в начален етап. Налага се да остана, докато приключа случая, после ще си взема няколко дни отпуска. Още щом се върна в управлението, ще поискам разрешение да отсъствам.

— Държа да замина сам.

Тя понечи да възрази, преброи до десет и промърмори:

— Както искаш.

— Разбери, че не мога да го отлагам. Не бива да се тревожиш за мен. Съжалявам, че отгоре на всичко ще трябва да се грижиш за Съмърсет, затова ще се постарая да се върна възможно най-бързо.

Ив се насили да не издаде чувствата си и с престорено безразличие попита:

— Кога тръгваш?

— Още сега. Всъщност вече пътувам със совалката. Не мога да ти кажа в кой град ще бъда — ще се свързвам с теб по личния ми видеотелефон. Така и ти ще можеш да ме търсиш, когато пожелаеш.

— Знаел си, че ще заминеш. — Тя понижи глас и се обърна с гръб към залата, от която започнаха да излизат студенти. — Знаел си го още сутринта.

— Налагаше се първо да уредя някои подробности.

— И все пак си бил решен да заминеш.

— Да.

— Казваш ми го едва сега, за да не мога да ти попреча, нали?

— Зная, че не би ме спряла. Освен това не исках да изоставяш работата си тъкмо в този момент, за да ми бъдеш бавачка.

— Затова ли навремето ме придружи до Далас? За да ми бъдеш бавачка ли?

Той нетърпеливо сви устни:

— Скъпа, тогава беше различно.

— О, да, как можах да забравя, че си мъж с железни топки, а аз — само една безпомощна жена!

— Налага се да прекъсна — заяви Рурк. Тонът му беше на човек, който не търпи възражения. — При първа възможност ще ти съобщя къде се намирам. Ще се постарая да се върна след няколко дни, дори по-рано. Тогава ще имаш възможност да ме изриташ в железните топки. Междувременно ще ти кажа, че те обичам. И то лудо.

— Рурк… — но той вече беше прекъснал връзката. — Да му се не види! Проклятие! — Ив два пъти ритна стената.

Върна се в залата и си изкара яда, като с лакти си проправи път през снишаващите се тигри и подскачащите шимпанзета.

Преподавателката беше слаба като вейка жена, буйната й коса беше боядисана в синьо.

— О, ето го и вълкът единак! — възкликна, като забеляза посетителката.

— Накарайте ги да млъкнат! — озъби се Ив.

— Може би не сте забелязали, но в момента имаме репетиция — не й остана длъжна непознатата.

— Накарайте ги да млъкнат! — повтори Ив и показа значката си. — Веднага!

— Да му се не види, тъкмо сега ли намерихте да ги обискирате за наркотици? Всички да млъкнат!

Въпреки че беше слабичка, притежаваше мощен глас — заповедта й прекрати врявата.

Ив застана пред нея:

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. — Думите й бяха посрещнати с недоволни възклицания, двама студенти се запромъкваха към вратата. — Никой да не мърда! Не се интересувам какво има в джобовете или в кръвта ви, но ако някой излезе от залата, ще бъде подложен на обиск и на кръвна проба.

Всички замряха на местата си.

— Искам един по един да се приближавате и да разглеждате снимката, която ще ви покажа. Интересувам се дали някой познава това момиче, дали го е виждал, има ли някаква информация за него. Хей, ти. — Посочи младеж с черно трико и развлечен панталон. — Ела тук!

— Чист съм — промърмори той и се приближи с престорено небрежна походка.

— Погледни снимката, умнико, иначе ще те обискирам за дрога.

Младежът нахакано й се ухили, но все пак се подчини.

— Не я познавам. Никога не съм я виждал. Свободен ли съм, полицай?

— Лейтенант! Не. Отиди там. — Тя посочи стената вдясно, махна на едно момиче, също в черно, да се приближи.

Девойката широко се усмихна на младежа, сякаш споделяше някаква шега, известна само на двама им. Ала като погледна снимката, усмивката й помръкна:

— Показаха я по новините! Това е момичето от „Кълъмбия“, което е било убито. Като Кенби.

Студентите зашепнаха помежду си.

— Точно така — кимна Ив. — Ти познаваше ли Кенби?

— Разбира се. Че кой не го познава? Как можа да се случи именно на него!

— Виждала ли си това момиче?

Преди девойката да поклати глава, някой се обади:

— Струва ми се, че съм я виждал.

Ив се обърна към момчето, което вдигаше ръка:

— Ела тук. А ти застани до стената — добави, обръщайки се към девойката.

— Струва ми се, че съм я виждал — повтори момчето, което също носеше черно трико. Едното му ухо беше окичено със сребърни обици, три сребърни халкички висяха от левия му клепач.

— Как се казваш?

— Мика. Мика Константин. С Кенби често се засичахме на лекциите, понякога излизахме заедно. Не бяхме много гъсти, обаче често купонясвахме с една и съща компания.

— Къде си виждал момичето на снимката?

— Струва ми се, че съм го виждал. Когато я показаха по телевизията, ми се стори позната. А след като разбрах какво се е случило с Кенби, си помислих: „Хей, не беше ли това гаджето от клуба?“

Тръпки побиха Ив.

— Кой клуб?

— Компютърен клуб. Нарича се „При знаменитостите“. Понякога с тайфата го посещаваме и ми се струва, че именно там съм виждал мацката на снимката. Мисля, че веднъж-два пъти видях на дансинга и нея, и Кенби. Нали разбирате, не го твърдя със сигурност, но ми се струва, че ги видях.

— Кога си ги видял заедно?

— Чакайте, чакайте, май не ме разбрахте. Не бяха заедно, просто се намираха по едно и също време в клуба. Мисля, че последния път, когато ги видях, беше преди около месец. Оттогава не съм ходил в клуба. Кенби и момичето ми направиха впечатление, защото танцуваха много добре. Както виждате, посещавам курса по актьорско майсторство, за да се науча как да освободя тялото си, как да се движа грациозно. Ето защо наблюдавах хората на дансинга, а тези двамата бяха страхотни танцьори.

— Обзалагам се, че и други са ги забелязали.

— Сигурно.

След като Пийбоди изпълни възложената й задача, вече разполагаха с трима свидетели, които бяха видели Кенби и Рейчъл на дансинга в компютърния клуб.

Докато пътуваха обратно към центъра на града, Ив направи рекапитулация на наученото в „Джулиард“:

— Не са отишли заедно в клуба, не са седели на една маса, не са си тръгнали заедно. От онова, което знаем до този момент, двете жертви няколко пъти са посещавали клуба. Мисля, че в никакъв случай не става въпрос за съвпадение.

— Някой друг ги е видял и е направил връзката, така ли?

— Видял ги е там или на друго място. Поотделно или заедно. И двамата са обичали да танцуват, може би са посещавали и други заведения. Възможно е Рейчъл да е гледала балетна постановка с участието на Кенби. Диего и Хупър също са чести посетители на клуба. Твърде е възможно един от тях да е видял Кенби и Рейчъл заедно. Отново ще разпитаме приятелките и колегите на Рейчъл дали не са я виждали с Кенби. Или пък дали тя им е говорила за него.

 

 

Докато Ив разплиташе поредната нишка от кълбото, Рурк обикаляше улиците в южната част на Дъблин. Навремето познаваше квартала като петте пръста на ръката си, ала сега всичко тук беше различно. И повечето промени бяха положителни.

По време на Гражданските войни този район беше западнал — жилищните блокове бяха се превърнали в коптори, улиците — в бойни полета. Рурк имаше само смътни спомени за това време. Всъщност войната беше завършила преди той да се роди.

Ала цяло поколение след това понасяше последствията.

Бедността и крадците още преследваха местните обитатели. Гладът и гневът, породени от войната, още властваха тук.

Но постепенно кварталът възкръсваше. Поколения ирландци бяха живели във войни, конфликти, глад и бедност. Затова знаеха как да преодолеят трудностите — съчиняваха песни за тях, възпяваха ги в стиховете си, пиеха за тях.

Рурк си спомняше кръчмата „Пени Пиг“, съществувала по времето, когато той беше момче, а повечето негови съседи бяха престъпници.

Всъщност, макар и малък, той спокойно можеше да бъде причислен към същата категория.

„Пени Пиг“ беше убежище за него и тайфата му. Там човек можеше да изпие чаша бира, без да се страхува от ченгетата. В този град живееха момиче, което той обичаше, доколкото бе способен на подобно чувство, и приятели, които му бяха скъпи.

Застана пред вратата и си помисли:

„Всички вече са мъртви или са се преселили другаде.“ Не, не всички. Той беше се върнал в Дъблин при единствения приятел от младостта му, който още беше сред живите. Може би благодарение на него щеше да научи отговорите на въпросите, които го вълнуваха.

Влезе в залата, видя познатата тъмна ламперия, лъхна го познатата миризма на бира, уиски и цигари. Светлината беше приглушена, от стереоуредбата звучеше бунтовническа песен.

Брайън беше зад бара; наливаше бира в грамадна халба и разговаряше с човек, който изглеждаше по-стар от самия Адам. Около масите бяха насядали неколцина посетители, които пиеха бира и похапваха сандвичи. Телевизорът над бара предаваше някаква английска сапунена опера, но звукът беше изключен.

Беше ранен следобед, но според местните хора никога не беше прекалено рано да се отбиеш в кръчмата. Къде другаде ще отидеш, ако искаш да получиш информация, да поговориш с приятели, да пийнеш в приятна компания?

Рурк се приближи до бара и зачака Брайън да се обърне към него.

Когато приятелят му най-сетне го забеляза, широко се усмихна:

— Виж кой ми е направил честта да посети скромното ми заведение! Ако имахме френско шампанско щях да отворя една бутилка.

— Ако ме почерпиш халба бира, ще ти бъда признателен.

— Господин О’Лиъри, забелязахте ли кой ни е почел с присъствието си?

Старецът се обърна, втренчи в Рурк сълзящите си очи. Вдигна халбата с бира, отпи голяма глътка, сетне промърмори:

— Рурк е, нали? Пораснал е и е издокаран като принц. Не беше толкова лъскав, когато се промъкваше в магазина ми, за да открадне нещо.

— Спомняш ли си колко пъти си ме прогонвал с метлата? — усмихна се Рурк.

— Че как да не помня. На излизане джобовете ти винаги бяха по-издути.

— Така си беше. Радвам се, че отново се видяхме, господин О’Лиъри.

— Май си забогатял, а?

— Вярно е.

— Затова ще те черпи една бира. — Брайън плъзна халбата по плота.

— С удоволствие. — Рурк остави на бара банкнота, с която можеха да се платят цяла дузина халби бира. — Брайън, искам да поговорим насаме.

Въпреки приятелството им, собственикът на „Пени Пиг“ побърза да пъхне банкнотата в джоба си, после се обърна и с юмрук удари вратата зад бара:

— Джони, размърдай си мързеливия задник и ела да ме заместиш.

Поведе госта към стаичката в дъното на залата, отвори вратата и попита:

— Къде е лейтенант Дарлинг?

— В Ню Йорк.

— Надявам се, че е добре.

— Да, благодаря. Има много работа.

— Пак залавя престъпниците, а? Целуни я от мен и й напомни, че като ти се насити, аз чакам да я направя своя съпруга. — Седна до единствената масичка в малкото помещение и се ухили. — Мамка му, наистина се радвам да те видя. Дано поводът за посещението ти да не е тъжен като миналия път.

— Не съм дошъл да погреба още едни приятел.

— Бог да се смили над душата му. — Той се чукна за наздравица с Рурк. — Да пием за Майк.

— За Майк и за другите, които вече не са между нас. — Рурк отпи от халбата, загледа се в нея.

— Какво те гризе, друже?

— Дълга история.

— Винаги имам време и желание да слушам дълги истории. Хайде, излей душата си.

— Спомняш ли си кога Мег Рурк избяга?

Брайън свъси вежди, сви устни.

— Сещам се, че един ден изчезна, обаче никой не зарони сълзи за нея.

— Случайно да си спомняш… друга жена да е живяла с Патрик преди нея? Някакво младо момиче.

— Около него се въртяха куп жени — идваха и си отиваха, всяка по реда си. Обаче хабер си нямам коя е била преди Мег. За бога, приятелю, по онова време двамата с теб сме били почти пеленачета.

— Баща ти познаваше Патрик. Чувал ли си го да говори за някоя си Шавон Броуди?

— Не си спомням. Защо толкова се интересуваш?

— Защото тя е моята майка, Брай. — Сърцето му още лудо се разтуптяваше при споменаване на името й. — Скоро разбрах, че Мег е само мащехата ми. Истинската ми майка е това момиче от Клир. — Той вдигна очи. — Мръсникът я е убил, Брай. Най-хладнокръвно е отнел живота й.

— Мили боже! Хабер си нямах! Заклевам се!

— Не вярвам да го е сторил сам. Сигурно някой му е помогнал, някой знае какво е направил.

— Баща ми беше се сдушил с него и вършеше разни работи, дето не бяха съвсем законни. Но да убие някакво момиче… — Той погледна Рурк в очите и поклати глава. — Моят старец никога не би станал съучастник в убийство.

— Разбира се. Не се съмнявам в него.

— Но все мислиш за това, нали? — Брайън кимна и потъна в размисъл. — Бяха жестоки времена. Още бушуваха локални войни. Смъртта дебнеше отвсякъде, много по-лесно беше да умреш, отколкото да останеш между живите.

— Мръсникът имаше двама близки приятели — Доналд Грогин и Джими Бениган. Бас държа, че знаят за убийството.

— Може би. Може би — замислено повтори Брайън. — Обаче Бениган хвърли топа, докато беше в затвора.

— Зная. — Той предварително беше събрал информация за всички, свързани със звяра, наричащ себе си негов баща. — Но Грогин е жив и живее наблизо, нали така?

— Вярно е. Години наред кракът му не е стъпвал в моето заведение. Казаха ми, че посещава една кръчма близо до реката, дето й викат „Убежището на крадците“. Туристите смятат, че името е колоритно, обаче влязат ли, на бърза ръка гледат да се чупят.

— Възможно е и сега да е там, макар че по това време най-вероятно си е вкъщи.

— Най-вероятно. — Брайън не откъсваше поглед от лицето му.

— Нищо не ми струва да отида сам — няма да ти се разсърдя, ако откажеш да ме придружиш. Но всичко ще мине по-бързо и по-гладко, ако съм с приятел.

— Веднага ли искаш да отидеш?

— Предпочитам да не губя време.

— Да тръгваме тогава.

 

 

— Затова ли пристигна без твоето ченге? — попита Брайън, докато вървяха по една от най-западналите улици в квартала.

— Отчасти. — Рурк машинално стисна ръкохватката на мини бластера в джоба си. — Моят и нейният метод за разпит на свидетелите доста се различават.

Брайън също потупа джоба си, в който носеше тежка кожена палка:

— Сещам се как веднъж-два пъти ченгетата ми смазаха фасона.

— Ив също го прави, но предпочита противникът пръв да нанесе удара. Методът й е ефективен, ала отнема повече време, а пък аз бързам.

Рурк докосна венчалната си халка, докато вървеше по улицата, която щеше да се стори позната на съпругата му. Разбира се, Ив нямаше да може да прочете графитите по стените, защото повечето бяха на галски — език, добил популярност сред гангстерите по времето, когато той беше хлапе. Ала щеше да разбере значението им, да проумее какво означават израженията на мъжете, които се облягаха на вратите на бордеите.

Тук преди да се научи да чете, всяко дете научаваше как да открадне портфейла от задния джоб на някого. Тук децата ги приспиваха с плесници вместо с целувка за лека нощ.

Рурк добре познаваше тази улица. Беше нейно творение.

— Сега ми е сърдита — промърмори след дълго мълчание. — Направо е бясна, и то с основание. Само че този път не можех да я взема със себе си, Брай. Знам, че ако се наложи, съм способен да убивам. Не искам да я замесвам в тази история.

— Естествено. Тук нямат работа съпруги и ченгета.

Брайън имаше право. Ала той знаеше, че отнемеше ли днес човешки живот, трябва да признае пред Ив за стореното. И се страхуваше, че тя завинаги ще промени мнението си за него.

Влязоха в грозния жилищен блок, наподобяващ кутийка от бетон, който се намираше в покрайнините на квартала. Вонята на урина, примесена с миризмата на повръщано, върна Рурк в детството му. В тези бордеи плъховете не чакаха падането на нощта, за да търсят плячка, тук насилието беше толкова осезаемо, сякаш беше се напластило в ъглите като мръсотия.

Рурк погледна към стълбището. Знаеше, че в сградата има двайсет апартамента, в дванайсет от които официално живееха наематели. Обитателите на останалите пребиваваха тук незаконно. Тъй като нито един от тях не работеше през деня, най-вероятно в сградата имаше четирийсет-петдесет души, които щяха да чуят какво се случва.

Съмняваше се, че някой ще се осмели да се притече на помощ на съседа си. При подобни обстоятелства хората гледаха да стоят настрана, освен ако не беше в тяхна полза да се намесят.

В джоба си освен бластера носеше и пари — щеше да използва или едното, или другото, за да убеди любопитните да не си пъхат носа където не трябва.

— Нашият приятел живее на партера — отбеляза. — Лесно за влизане и също така лесно за бягство. Искаш ли да чакам отвън пред прозореца му, ако случайно ти се изплъзне?

— Не бой се, няма. — Рурк почука, сетне отстъпи встрани; сега само Брайън се виждаше през шпионката.

— Какво искаш, мамка му?

— Да ми отделите малко време, господин Грогин. Имам едно предложение, което ще донесе печалба и на двама ни.

— Тъй ли? — Човекът зад вратата се изкиска. — Ами заповядай в кабинета ми.

Отвори вратата и Рурк побърза да прекрачи прага.

Пред него стоеше старец. Не беше грохнал като О’Лиъри, ала изглеждаше много изхабен. Имаше тройна брадичка, по страните му аленееха спукани кръвоносни съдове. Но рефлексите му бяха като на младеж. Като по магия в ръката му се появи нож. Ала въпреки присмехулното му изражение, очите му се разшириха от изненада, като видя Рурк:

— Ти пукна! Видях го с очите си. Как се измъкна от ада, Пади?

— Нещо бъркаш, мой човек. — Рурк се усмихна, но усмивката му повече приличаше на озъбване. И заби юмрук в лицето на Грогин. След секунда вече опираше до гърлото на стареца собствения му нож.

— Бърз си, както преди — подхвърли Брайън и преспокойно затвори вратата.

— Какво искате? Да му се не види, какво искате?

— Спомняш ли си кой съм, господин Грогин? — Гласът на Рурк беше нежен като коприна, но той продължаваше да притиска острието към гърлото на Грогин. — Навремето ме биеше за забавление.

— Момчето на Пади! — Старецът навлажни с език устните си. — Стига майтапи, малкия. Няма начин да ми имаш зъб след толкова години, нали? Пък и хлапакът трябва да бъде пошляпван от време на време, за да стане истински мъж. Нивгаш не съм искал да ти причиня зло.

Рурк леко го бодна с ножа под брадичката:

— Да речем, че сега и аз не искам да ти причиня зло. Ще ти задам няколко въпроса. Ако отговорите не ми харесат, ще ти прережа гърлото и ще те оставя на плъховете. Но преди това Брайън ще ти върне заради онова, което ни причиняваше, като бяхме малки.

Брайън широко се усмихна, извади от джоба си палката, удари я в дланта си:

— Не си поплюваше и с мен, старче. Затова ще се зарадвам, ако отговорите ти не харесат на моя приятел.

— Какво ще ме питате? — Грогин изплашено поглеждаше ту единия, ту другия. — Нищичко не знам.

— Дано да е обратното. — Рурк го хвана за яката и го завлече до мръсното канапе. — Само опитай! — добави, като видя как старецът крадешком погледна към прозореца. — Ще съжаляваш, че си се родил… Всъщност защо ли си губя времето с теб? Ще те очистя, после ще потърся друг да отговори на въпросите ми.

— Какво искаш? — проплака Грогин. — Не се дръж с мен така, момче. Та нали на практика съм ти като чичо!

— За мен си само кошмарен спомен! — Рурк придърпа с крак един стол, седна и прокара острието по палеца си. Загледа се в кръвта, която изби от порязаното място, доволно кимна. — Хубаво е, че добре си го наточил. Ще започна с топките ти, ако още имаш такива атрибути. Шавон Броуди!

Грогин не откъсваше поглед от ножа.

— Какво? — промърмори.

— Ако искаш да поживееш поне един час, гледай да си спомниш името. Шавон Броуди. Млада, красива, невинна. Червенокоса, със зелени очи.

— Недей така, бе, младеж. Знаеш ли колко млади момичета съм виждал през живота си?

— Интересува ме само момичето, което две години е живяло с него. — Рурк изсмука кръвта от пръста си. — Онова, което е забременяло от него и ми е дало живот… А, май се досети — добави, като видя как онзи изумено се облещи. — Изглежда, спомените възкръснаха в паметта ти.

— Хабер си нямам за какво говориш.

Преди Брайън да се намеси, Рурк се пресегна и счупи показалеца на Грогин.

— Връщам ти го заради Шавон. Казаха ми, че той й е счупил три пръста, значи още не съм уредил сметката.

Старецът пребледня като мъртвец и нададе немощен писък.

— Чувствам се излишен. — Брайън седна на страничната облегалка на канапето.

— Пребивал я е — продължи Рурк. — Насинявал е лицето й, прекършвал е костите й. Била е едва деветнайсетгодишна. Позволи ли ти поне веднъж да я изчукаш, Грогин? Или я пазеше само за себе си?

— И с пръст не съм я пипнал. Кълна се! — Старецът притискаше до гърдите си контузената си ръка, по лицето му се стичаха сълзи. — Принадлежеше на Патрик. Нямах нищо общо с нея.

— Но си знаел, че я пребива от бой.

— От време на време трябва да потупваш жена си, та да си знае мястото. От опит знаеш, че Пади имаше тежка ръка. Пак ти казвам — и с пръст не съм я докоснал.

— За известно време тя го е напуснала, взела е и мен.

— Хич си нямам представа. — Рурк заплашително се приведе към него, а той подскочи и машинално вдигна ръце да се предпази. — За Бога, имай милост! Не бях аз! Откъде да знам какво е ставало в къщата на Патрик? Не живеех заедно с него, мамка му!

— Брайън, постарай се да опресниш паметта му — спокойно каза Рурк.

— Добре, добре! — закрещя Грогин преди Брайън да помръдне. — Може и да е заминала за малко. Той май спомена нещо такова. — Рурк стисна китката му, а той се сви на кълбо, зарида и се подмокри. — Добре, ще ти кажа! Тя замина с теб, а Пади направо откачи. Трябваше да я върне на всяка цена — какъв мъж е онзи, чиято съпруга не само го зарязва, ами и взима единствения му син? Трябваше да я сложи на мястото й, нали така? Пади каза, че ще й даде хубавичък урок. Тя се върна.

— Той даде й ли й урок?

— Не знам какво е станало — захлипа Грогин, носът му протече. — Ще ми дадете ли нещо за пийване? Съжалете се над стареца, дайте ми да пийна нещо. Ръката ми е счупена.

— Строши му само един пръст, а плаче като момиче! — презрително изсумтя Брайън. Стана, взе от масичката бутилка с уиски, наля малко в някаква мръсна чаша. — На, вземи! Няма да ти кажа „Наздраве“, а „Дано се задавиш“.

Старецът хвана чашата със здравата си ръка, на един дъх изгълта уискито.

— Пади вече е мъртъв. Ритна камбаната и всичко, дето е било в миналото, вече няма значение. Той го направи — добави, обръщайки се към Рурк. — Знаеш какъв беше.

— Да, знам.

— Като ми се обади през онази нощ, беше мъртвопиян. Чух как бебето се дере, а той ми каза веднага да свия нечия кола и да отида в къщата му. По онова време думата му беше закон. Онзи, който не му вървеше по гайдата, горчиво съжаляваше. Затова тафнах една кола и веднага я закарах при него. Като влязох в къщата… нямам нищо общо с тази работа, честна дума. Не бива да ме обвинявате.

— Какво стана, като влезе в къщата?

— Налейте ми още една глътка, че да разквася гърлото си.

— Продължавай да говориш, иначе ще останеш без гърло — заплашително изрече Рурк.

Грогин прошепна:

— Вече беше мъртва. Умряла беше, преди да отида. Картината беше ужасна. Пади така я беше подредил, че тя беше неузнаваема. Никой вече не можеше да й помогне. Помислих си, че е убил и детето й, защото то… тоест ти, вече не плачеше. После разбрах, че ти е дал приспивателно. Видях те на канапето — спеше дълбоко. Той повика и Джими. Джими Бениган.

— Налей му още едно питие, Брай.

— Благодаря. — Старецът подаде чашата си. — Значи разбра, че всичко беше свършило, когато отидох в къщата на Патрик.

— Какво направихте с трупа й? Ти, Джими и онзи, който беше я убил?

— Ами… увихме мъртвата в един килим, занесохме я в колата. — Той изпи уискито, облиза устните си. — Тъй ни нареди Пади. После спряхме край реката, завързахме камъни към трупа, за да потъне, и го хвърлихме във водата. Нищо друго не ни оставаше. В края на краищата жената беше умряла, нали така?

— Какво направихте после?

— Първо се върнахме при Пади, за да почистим. На другия ден пуснахме слуха, че малката е духнала, като е зарязала момченцето. Предупредихме, че ако някой спомене и думичка за нея, зле ще си изпати. Всички в квартала се страхуваха от Пади Рурк. Той накара Мег да се върне… един Бог знае как я придума. Мисля, че й плати скъпо и прескъпо, обеща й е още пари. Обяви, че е твоя майка, никой не посмя да му противоречи. — Старецът избърса носа си с опакото на дланта си. — Спокойно можеше да убие и тебе. Нищо не му струваше да разбие главата ти в стената, да те удуши.

— И защо не го направи?

— Кръвта му тече във вените ти. Приличате си като две капки вода. Всеки мъж мечтае за наследник, нали така? За син, който да носи името му. Ако беше момиче, той щеше да те хвърли в реката заедно с майка ти.

Рурк се изправи. Не знаеше какво е изражението му, но видя как старецът изплашено се отдръпна.

— Ченгетата, на които е плащал, приеха ли версията му?

— Че защо да не я приемат? Какво ги засягаше?

— Да, наистина. Какво ги засяга, че едно невинно момиче е било пребито до смърт и хвърлено в реката? Известно ми е, че след време родствениците на девойката са започнали да я търсят. Разбрах, че и брат й е пострадал. Питам се кой ли го е подредил.

— Ами… разбира се, Пади настояваше сам да се занимае с него.

„Лъжеш!“ — помисли си Рурк.

— Доколкото си спомням, за такива поръчки използваше теб. — С мълниеносно движение хвана стареца за косата, отметна главата му, отново допря ножа до гърлото му.

— Откъде да знам дали онзи се е паднал на мене! — изхриптя Грогин, слюнка заблестя върху треперещите му устни. — За Бога, откъде да знам? По поръчение на Пади съм счупил главите на толкова много хора, че по едно време престанах да ги броя. Нямаш право да ме съдиш. Нямаш! Беше толкова отдавна…

„Ако само леко натисна, кръвта му ще облее ръцете ми“ — помисли си Рурк. Желанието му да го направи беше толкова силно, че мускулите му се напрягаха.

Откъм улицата се чуха гневни викове. След секунди пиянската свада щеше да бъде в разгара си. Той подушваше страха на Грогин в миризмата на пот и на кръв, на урината, с която беше напоен панталонът му. За секунда, която сякаш продължи цяла вечност, острието се вряза в плътта. После той отстъпи назад, пъхна ножа в ботуша си и промърмори:

— Не си струва да си цапам ръцете с теб.

Двамата с Брайън излязоха; оставиха Грогин да седи в локва от урина и да ридае.

Докато вървяха обратно по улицата, Брай подхвърли:

— Някога нямаше да се задоволиш само с това да му счупиш пръста.

— Да, така беше. — Рурк сви юмрук, представи си как отново и отново го забива в лицето на стареца. — Както казах, не си струва да си цапам ръцете с него. Винаги е бил само слуга на Патрик Рурк. Обаче съм сигурен, че още дълго ще се пита дали няма да се върна и да го довърша. Бас държа, че до края на живота си няма да види бял ден.

— Ти вече знаеше онова, което Грогин ти каза.

— Вярно е. Но исках да го чуя от устата на човек, който е замесен в престъплението. — Рурк се загледа в реката, която лъкатушеше наблизо. Красивите мостове блещукаха под яркото лятно слънце. Беше същата река, в която навремето престъпниците бяха изхвърлили трупа на пребитата млада жена. — Трябваше някой да потвърди истината, преди да предприема следващата стъпка.

— И каква е тя?

— Родствениците й още живеят в Клир. Искам да им разкажа какво се е случило с нея и поради каква причина. Господи! Длъжен съм да се срещна с тях, но тази нощ искам да пия, за да забравя.

— Попаднал си тъкмо където трябва. — Брайън го прегърна през раменете, накара го да се отдалечи от реката. — Върна се у дома, а тази вечер ще бъдеш мой гост.