Метаданни
Данни
- Серия
- В смъртта (16)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Portrait in Death, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Портрет в смъртта
ИК „Златорогъ“, София, 2003
Редактор: Розия Самуилова
ISBN: 954-437-115-Х
История
- — Добавяне
Епилог
— Разбирате ли — обясняваше Джери, — сега те са в мен. Не в тялото ми — то е само обвивка, така казваше мама. Те са в душата ми. Светлината се слива с друга светлина.
— Майка ти ли те учеше да отнемаш светлината им, Джери?
— Не. — Той поклати глава и се приведе към Ив. — Съжалявам, че не прозряхме истината преди смъртта на мама. Тогава тя нямаше да умре. Всички ние ще живеем вечно, защото притежаваме тази способност. Само трябва да отхвърлим тленната си обвивка.
— Разбирам — спокойно кимна Ив, сякаш разговорът, който водеха, не граничеше с абсурда. — Затова си помогнал на Рейчъл Хоуард, Кенби Сулу и Алиша Дилбърт да се отърват от… обвивките си.
— Точно така. Те излъчваха толкова силна светлина! Ако внимателно разгледате портретите, които им направих, ако проумеете същността им, ще видите светлината. Мама ми разказваше как я виждала в очите на пациентите; зърнела ли ярка светлина в очите на безнадеждно болните, знаела, че въпреки твърденията на лекарите тези хора ще се излекуват. Други пък, за които се твърдяло, че са прескочили трапа, умирали в съня си, защото светлината не се излъчвала от тях.
— Светлината на майка ти е била силна, нали?
— Да, но не достатъчно. — Джери потръпна, за миг лудостта напусна погледа му — изглеждаше много млад и сломен от скръб. — Около нея имаше прекалено много сенки, които скриваха светлината. Разбирате ли… — Отново се приведе към Ив. Покрусата беше изчезнала, прогонена от безумието. — Дълго изучавах творбите на Анри Жавер. Той е бил…
— Фотографирал е мъртъвци — прекъсна го тя.
— Творбите му са невероятни. Едва след като ги видях, разбрах думите на майка ми за светлината. Щом човек умре и светлината му бъде отнета, остава само обвивката. Портретите на Жавер ми помогнаха да проумея истината, посочиха ми правилния път — да запазя светлината, отхвърляйки тленната обвивка.
— И да приемеш светлината в себе си чрез фотоапарата.
— Обективът е магически. Не става въпрос за технология, а за изкуство и магия. През обектива се вижда душата. Преживяването е фантастично. Само че не всеки може да я види. Само хора като мен, надарени с талант.
— Защо си използвал Хастингс?
— Не разбирам въпроса.
— Използвал си снимки от неговите файлове.
— О! Знаете ли, искрено се възхищавам от работата му. Има отвратителен характер, но е гениален творец. За кратко време научих много от него. Той също фотографира мъртвите, но срещу хонорар. Моите снимки са чисто изкуство.
— Асистирал ли си му при фотографиране на мъртви?
— Само веднъж, но преживяването беше забележително. След смъртта на майка ми изпаднах в депресия. Професор Браунинг ми помогна да възвърна равновесието си. Разбираше, че изживявам труден момент, и предложи да стана асистент на Хастингс, за да запълня с нещо времето си. Работих при него не повече от десетина дни, но това ми помогна да се върна към живота. Когато на онова сватбено празненство зърнах Рейчъл Хоуард, видях светлината, която се излъчваше от нея. Все едно се яви самият Бог и ми посочи пътя. Идваше ми да грабна фотоапарата от ръцете на Хастингс, за да хвана светлината, но и той беше я видял. Разбрах, че ми е изпратен, за да бъде мой водач.
— Затова взе дисковете му, така ли?
— Давам си сметка, че не беше редно. Много съжалявам, ще платя глобата. — Той смутено се усмихна. — Но го направих в името на велика цел, затова се надявам, че Хастингс ще разбере и ще ми прости. След като прозрях истината, тайно проникнах в студиото му. Той е толкова неорганизиран и небрежен… Прегледах файловете в компютъра му. Лицата, от които струеше ярка светлина, веднага се набиваха на очи.
— Хастингс никога не е снимал Трухарт.
— Кой е този Трухарт?
— Младият полицай, който снощи беше завел в твоето студио.
— Честно казано, не успях да го проуча, защото имах предвид друг модел за последния портрет. Но като го видях в клуба, светлината му буквално ме заслепи. Разбрах, че е съдено той да бъде последният.
— Защо промени името си, когато постъпи на работа в клуба?
— За всеки случай. Знаех, че хората няма да проумеят величието на делото ми, ще се помъчат да ми попречат. Затова смених името си, започнах да говоря по друг начин, накратко, смених самоличността си. Знаех, че така никой няма да се усъмни в мен.
— Докато си бил асистент на Хастингс, също си се подвизавал под друго име. Вече планираше ли създаването на твоята… галерия?
— Да, но е било на подсъзнателно ниво. Направих го по примера на много прочути творци, които работят под псевдоним… винаги съм мечтал да бъда прочут. Използвах името на Жавер, защото се възхищавам от работите му…
— Все пак когато си постъпил в клуба, планът ти вече е бил готов — прекъсна го Ив, за да го върне към темата.
— Да. Само че този път ми трябваше по-обикновено име. Майка ми се казваше Одри по баща, избрах това име в нейна памет… Жаден съм. Ще ми дадете ли чаша вода?
Ив направи знак на Пийбоди и продължи разпита:
— Защо избра именно този компютърен клуб?
— Ами… бях ходил там. Направи ми впечатление, че посетителите са най-вече студенти; казах си, че ако се хвана на работа като барман, ще мога да наблюдавам клиентите и да подбера обектите, които ме интересуват. Но най-важното бе, че имах възможност да съобщя на хората за делото си, без никой да подозира кой съм.
— Как го правеше?
— Незабелязано се връщах, след като бях готов с портрета. Давах диска на „инфоманката“ или го слагах при онези, непотърсени от клиентите. Бях в пълна безопасност. Знаех, че Надин Фарст ще се възползва от възможността да направи сензация с моята история. Много я бива, не мислите ли? — Той жадно отпи от чашата, която Пийбоди му подаде, сетне добави: — Освен това бях проверил и знаех, че Канал 75 е с най-висок рейтинг.
— Обзалагам се, че си проверил.
Джери кимна:
— Не оставям нищо на случайността. Нали видяхте галерията с портретите ми, моето студио? — Той изглеждаше горд и доволен, въпреки че носеше грозен затворнически гащеризон, а глезенът му беше прикован към масата в помещението за разпит.
— Да, Джери, видях ги.
— Надявам се, вече сте проумели истината. И вас проучих — добави. — Вие сте умна и изобретателна. Светлината ви е силна. Не е чиста, но е много силна. Ще ми позволите да довърша работата си, нали? Само още един портрет и ще бъда безсмъртен. Човечеството ще разбере величието на моето дело. Всички ще бъдем безсмъртни. Никога повече няма да загубим любим човек. Болката и страданието ще престанат да съществуват.
— Джери, ще те попитам отново, за да съм сигурна, че няма недоразумение. Разбираш ли какви са правата и задълженията ти?
— Разбира се.
— Потвърждаваш ли, че не пожела да ти бъде назначен служебен защитник по време на разпита?
— Да. Исках да споделя какво означава за мен работата ми. Не ми се ще хората да ме мислят за чудовище. Защото аз съм техен спасител.
— Признаваш ли, че съзнателно си отнел живота на Рейчъл Хоуард, Кенби Сулу и Алиша Дилбърт?
— Запазих светлината им — поправи я безумецът. — Завинаги.
— Признаваш ли, че си упоил горепосочените лица, завел си ги в студиото си на улица „Гринич“ и си причинил смъртта им, като си забивал нож в сърцата им?
— Не исках да ги заболи, затова ги инжектирах с лекарството, с което лекарите инжектираха мама. Благодарение на него тя заспиваше, не чувстваше болка.
— Признаваш ли, че тази вечер си завел на горепосочения адрес полицай Трухарт, когото също си упоил, за да сториш с него същото като с изброените трима души?
— Да, щях да отделя и неговата тленна обвивка. — На лицето му се изписа облекчение, той закима. — Техните тленни обвивки. Когато ги заснемах в предсмъртните им мигове, приемах светлината им, запазвах я и така ги обезсмъртявах. Сега те живеят в мен. Щом направя последния портрет и приема светлината, делото ми ще бъде завършено. Ще знам всичко за тях, те също ще ме познават. Завинаги.
— Ясно. — Ив нареди на записващото устройство да се изключи.
— Свободен ли съм?
— Не. Налага се да разговаряш с други хора. Да им обясниш какво и защо си направил.
— Добре — покорно кимна Джералд. — Но да знаете, че скоро трябва да подновя работата си.
„Границата между реалността и лудостта е много тънка, а преминаването й — опасно“ — помисли си Ив. Джери беше я прекрачил. Ако още беше в състояние да крои планове, да се занимава с фотография, щеше да го прави в стая с решетки в приюта за душевноболни, където щеше да остане до края на живота си.
— Дано не отнеме много време — повтори той, когато униформен полицай дойде да го отведе обратно в килията.
Ив остана да седи до масата, като се взираше в една точка. Пийбоди наля вода в две чаши, подаде й едната.
— Знаете ли какво, лейтенант? Баща ми много си пада по стари анимационни филмчета. В едно от тях героят беше говорещ котарак, който в един момент напълно откачи. За да покажат, че не е с всичкия си, го представяха с разни птиченца, които кръжаха около главата му и чуруликаха. — Тя отпи от чашата си, а Ив дори не помръдна. — Сигурно се питате защо дрънкам тези врели-некипели. Защото именно така си представям Джералд — около главата му кръжат мънички птички, само че тяхната съдба е ужасна.
Без да вдигне глава, Ив тихо заговори:
— Понякога си се справил с работата, разследването успешно е приключено, ала ти се струва, че вратата още не е затворена. Мисля, че с този случай ще бъде същото. Рурк имаше право — онзи нещастник е само жалък. Много по-лесно е, когато престъпникът е алчен или зъл. Но такива като Джералд оставят вратата открехната…
— Най-добре се приберете у дома, лейтенант. Време е всички да си отидем вкъщи.
— Имаш право. — Ив разтърка клепачи, сякаш беше уморено дете.
Въпреки това първо написа рапорта си и го изпрати на Уитни, надявайки се да затвори вратата. С горчивина си помисли, че полицейските психиатри, както и частните психотерапевти, към чиито услуги след време Джери може би ще прибегне, едва ли са се сблъсквали с толкова интересен случай.
Така или иначе до края на живота си той щеше да остане заключен в приют за душевноболни.
На път за вкъщи се отби в болницата при Трухарт. Той спеше като младенец, на монитора се виждаше, че пулсът му е равномерен. Бакстър, който седеше до леглото, бе обронил глава на гърдите си и гръмко хъркаше.
Ив на пръсти влезе в стаята, застана до леглото и се загледа в Трухарт. Според нея младежът изглеждаше много добре, дишането му беше се нормализирало.
За металната табла на леглото беше привързан балон във формата на грамадни женски гърди.
Тя хвана Бакстър за рамото и го разтърси; хъркането секна, детективът подскочи, машинално посегна за оръжието си.
— Стегни се — прошепна му тя.
— Хлапето добре ли е? — Той се поизправи на стола. — Мамка му. Бях задрямал!
— Задрямал ли? Спеше като заклан! Хъркането ти се чуваше чак на улицата. Чудя се как не е събудило Трухарт. Върви си у дома, Бакстър.
— Исках да остана още малко при него, да се уверя, че наистина е добре. Май съм заспал.
— Прибери се у дома — повтори тя. — Гледай да си починеш поне няколко часа. Утре по обяд ще изпишат новобранеца. Ще ти издействам няколко часа отпуска, за да дойдеш да го вземеш.
— Добре — въздъхна Бакстър. — Благодаря. Малкият се справи блестящо, Далас.
— Вярно е.
— Къде е Стивънсън?
— Предадох го на психиатрите.
Бакстър се изправи:
— Е, значи приключихме.
— Да — кимна Ив. След като колегата й си отиде, остана повече от час до леглото на младежа.
Когато седна зад волана на колата и потегли към къщи, слънцето тъкмо изгряваше. Бурята беше отминала, градът беше окъпан в нежна светлина. Хрумна й, че вероятно съществува метафора, с която да опише картината, но от умората разумът й отказваше да й се подчини.
Светлината все повече се усилваше, докато тя шофираше по улиците, когато мина през портала. Лъчите на слънцето струяха от небето, което за разнообразие днес беше яркосиньо, и позлатяваха къщата, напомняща приказен замък.
Ив слезе от колата и си помисли, че за пръв път от няколко седмици, може би дори години, въздухът е по-прохладен. Да му се не види, дори духаше лек ветрец!
Влезе във фоайето, свали сакото си и го хвърли на пода.
Рурк застана на прага на дневната:
— Добро утро, лейтенант.
— Наистина е добро. Времето е прекрасно.
— Така е. — Той се приближи до нея, докосна трапчинката на брадичката й, загледа се в очите й, зачервени от умора. — Как си?
— Била съм и по-добре, и много по-зле. Трухарт ще се оправи — днес го изписват. Мисля, че преживяването не му се е отразило фатално, пък и Бакстър бди над него като кокошка над пиленцето си. Стори ми се много трогателно.
— Предложи ли да бъде удостоен с почетна грамота?
Ив се засмя:
— Толкова ли съм прозрачна?
— Не, скъпа, просто те познавам по-добре от себе си.
Рурк я прегърна, привлече я към себе си.
— А на теб как ти се стори, когато се отби в болницата?
Той се усмихна:
— Очевидно и аз съм прозрачен за теб. Заекът изглеждаше поуморен, но ми се видя изпълнен с желание за нови подвизи. Бакстър му подари балон във формата на женски гърди. Трухарт хем се зарадва, хем се изчерви от притеснение, но го завърза за леглото си.
— Да, и аз го видях… Животът отново е както преди… доколкото е възможно, разбира се.
— Съжаляваш го.
Ив знаеше, че съпругът й няма предвид Трухарт.
— Повече, отколкото ми се иска — промърмори. — Съзнанието му е помрачено. Кой знае, може би лудостта му е предизвикана от смъртта на майка му, може би му е било съдено да свърши по този начин. Това е от компетенцията на психиатрите. Аз бях до тук, свърших си работата. Единственото ми желание в момента е да поспя няколко часа.
— Вярвам ти. Ще отложим за по-късно нашата уговорка.
— Каква уговорка?
Рурк я прегърна през кръста, поведе я към вътрешната стълба:
— Спомняш ли си какво планирахме, когато Съмърсет замине?
— Чакай, чакай! — Тя се изтръгна от прегръдките му, огледа се. — Съмърсет няма ли го? Отървахме ли се от него?
— Замина преди двайсетина минути. Още понакуцва, но…
— Явно вече не ме бива за ченге. Трябваше да усетя отсъствието му. — Ив подритна сакото си, закърши бедра в танцова стъпка.
— Май откри скрит източник на енергия.
— Не, преродих се! — Тя се изкиска, завъртя се, подскочи и обгърна кръста му с бедрата си: — Да правим необуздан секс!
— Е, щом настояваш. Случайно купих голяма опаковка течен шоколад.
— Майтапиш се, нали?
— Никога не се шегувам, когато става въпрос за необуздан секс с жена, покрита с течен шоколад.
Ив избухна в смях, после го целуна така страстно, че той залитна. А когато се проснаха на пода, й се стори, че онази, невидимата врата, още по-плътно се затваря.