Нора Робъртс
Портрет в смъртта (11)

Десета глава

Бръмченето на видеотелефона върху нощното шкафче я изтръгна от поредния кошмар. От мрака отново попадна в мрак, паниката и страхът отказваха да я напуснат. Треперейки, придърпа върху себе си смачкания чаршаф и нареди на видеокамерата да се изключи.

— Господи, защо е толкова тъмно? — възкликна, изведнъж се досети, че осветлението е изключено. Докосна страните си, мокри от сълзите, пое си дъх и макар че сърцето й продължаваше да бие до пръсване, отговори на обаждането:

— Тук Далас.

Диспечер до лейтенант Ив Далас.

Тя прокара пръсти през косата си:

— Прието.

Явете се незабавно в Линкълн сентър на входа откъм опера „Метрополитен“. Вероятно е извършено убийство.

— Районът около местопрестъплението отцепен ли е?

Да.

— Уведомете помощничката ми Дилия Пийбоди. Ще бъда на местопрестъплението след двайсет минути.

Прието. Край.

Ив стана. Наближаваше четири часът, но Рурк така и не беше си легнал. Тъй като беше плувнала в пот, тя остана две минути под душа, отдели и минута да се изсуши в кабинката с горещ въздух и едва след това се почувства малко по-добре.

Набързо се облече, препаса кобура, пъхна в джоба си значката и белезниците, прикрепи към ризата си записващото устройство. Хукна към вратата, но на половината път изруга, върна се, от чекмеджето на нощното шкафче извади диктофон.

— Възложиха ми нов случай — каза в микрофона. — Не зная кога ще се върна.

Искаше й се да каже още нещо, но всичко, което й хрумваше, й се струваше излишно. Затова хвърли устройството върху леглото и излезе.

 

 

Полицейските сензорни бариери бяха включени, жълтите и червените им светлини примигваха в мрака. До тротоара бяха паркирани две патрулни коли, лампите на покривите им се въртяха — редуваха се студено синьо, горещо червено.

Големият фонтан не работеше, изящната сграда зад него тънеше в сенки. Ив беше живяла цели десет години в Ню Йорк, но никога не беше стъпвала в тази катедрала на изкуствата. Докато Рурк я въведе там, за да посетят театрални постановки, концерти и дори оперни спектакли.

„Когато си свързан с човек като него — помисли си, — мирогледът ти се разширява, независимо дали го желаеш.“ Отново си спомни странното му поведение, сърцето й отново се сви, запита се какво ли се е случило.

— Лейтенант.

Тя кимна на униформения полицай, който я посрещна, и се помъчи да се овладее. Когато беше на местопрестъпление, ченгето трябваше да забрави тревогите в личния си живот.

— Какво имаме… — Прочете името му на табелката, прикрепена към куртката му. — Какво имаме тук, полицай Фино?

— Мъж от смесена раса, очевидно с азиатска кръв, приблизително двайсетгодишен. Двама души, които се връщали от някакво празненство и са доста пийнали, го видели във фонтана. Мъжът го извадил, жената се обадила на полицията. С партньора ми бяхме наблизо, пристигнахме две минути след нейното обаждане. В момента свидетелите са с него. — Той посочи стъпалата, водещи към входа на сградата.

— Засега ги дръжте там. Изпратете помощничката ми, когато дойде.

— Слушам, лейтенант. Изглежда, хлапакът е паднал във водата и се е удавил. Не се виждат рани. Като му гледам дрехите, може би е разпоредител в „Метрополитен“ или в някой от театрите в Линкълн Сентър. — Полицаят забърза крачка и се изравни с Ив. — Обаче ми направи впечатление, че е на възрастта на момичето, дето беше натикано в контейнера. И по него нямаше наранявания.

— Да видим.

На тротоара още имаше локвички от водата, изтекла от дрехите на мъртвеца. Въпреки че още не беше се зазорило, вече беше топло, но влажно — вероятно водата щеше да се изпари едва след изгрева на слънцето.

Ив остави чантичката с приспособления, която винаги носеше при подобни случаи, включи записващото устройство, наведе се над трупа.

Сърцето й се сви от жал — младежът още беше почти дете. За мъж беше прекалено красив. Смъртта беше сложила отпечатъка върху бледото му лице, заличавайки златистия цвят на кожата му, косата и веждите му бяха гарвановочерни. Чертите му бяха изваяни, беше строен, с дълги ръце и крака.

Беше в черно — късо сако, прав панталон, меки кожени обувки. След като клекна и го огледа по-отблизо, Ив видя дупчиците на мястото, на което е била прикрепена табелката с името му.

И която грижливо беше отстранена.

— Жертвата е от мъжки пол. Азиатец на възраст между осемнайсет и двайсет години. Облечен е с нещо като униформа. — Напръска ръцете си с изолиращ спрей, пребърка джобовете на мъртвеца. Намери портфейл с две дебитни карти, студентска карта и легитимация на служител от Линкълн Сентър. — Жертвата е идентифицирана като Кенби Сулу, деветнайсетгодишен. Живее в Ист Сайд, следва в „Джулиард“, работи в Линкълн Сентър.

Пъхна портфейла в пликче за веществени доказателства, огледа ръцете на мъртвеца.

Кожата беше гладка, ноктите — къси и добре поддържани.

— Богаташко синче, а? — промърмори тя. — Грижил си се за външността си. „Джулиард“… — Тя погледна към красивата сграда на центъра. — Обичал си театъра. Тази вечер си бил на работа. Работиш на половин ден. Дали за да си близо до театъра, или да плащаш таксата за следването? — Хвана дясната му ръка, обърна я, видя на дланта дупчицата от игла на спринцовка. — Ще разбера как престъпникът те е подлъгал, Кенби.

Отвори чантичката с принадлежности и не вдигна поглед, когато чу пуфтене, а по тротоара затропаха подметки на тежки обувки.

— Включи записващото устройство, Пийбоди. Цивилният, който е забелязал трупа, го е извадил от фонтана. — Докато говореше, тя сложи очилата за микрохирургия, за да разгледа по-добре дясната длан. — Забелязвам тъмно петънце на мястото, където е проникнала иглата.

— Също като при Хоуард, нали?

— Да. — Ив разкопча сакото на мъртвеца. — В портфейла му имаше карта за самоличност и две дебитни карти, марковият часовник още е на ръката му.

— Значи не става въпрос за убийство с цел грабеж.

— Естествено. — Ив разгърна сакото. И видя малка кръгла дупчица. Острието беше преминало през гладката, мускулеста плът и бе проникнало право в сърцето. По кожата се забелязваха следи от лейкопласт. — Нито пък за удавяне… Смъртта е настъпила вследствие на пробождането на сърцето с тънко острие. Вероятно токсикологичната експертиза ще потвърди наличието на опиати в кръвта… Пийбоди, свържи се с Морис. Искам той да направи аутопсията. После вземи отпечатъци от пръстите на мъртвеца за потвърждаване на самоличността му. После го изпратете в моргата. Аз ще разпитам цивилните.

Помощничката й си пое дъх, за да се овладее, и се отдалечи.

Двамата свидетели седяха един до друг на стъпалата. Жената носеше рокля на бели и черни ромбове, която прилепваше към тялото й като змийска кожа. Вероятно по-рано тази вечер прическата й бе представлявала златиста кула, ала сега кулата беше рухнала, провиснали кичури обрамчваха лицето на непознатата.

И мъжът не изглеждаше по-добре. Беше свалил сакото си, което беше захвърлено встрани като мокра топка, от водата снежнобялата му риза с жабо беше станала прозрачна. Подгизналите му сребристи обувки стояха на стъпалата. Панталонът, от който още се процеждаше вода, прилепваше към кльощавите му бедра.

Според Ив и двамата бяха на около трийсет години.

Направи знак на униформения да се отдръпне, посочи значката си:

— Аз съм лейтенант Далас. Разкажете какво се случи.

— Той беше във водата. Извадих го. Беше мъртъв… Божичко, повдига ми се!

— Зная, че преживяването ви е извадило от релси — каза Ив. Подозираше, че на непознатия му се повдига не само от преживяното, ами и от наркотиците, с които с приятелката му са се „почерпили“ на празненството. — Как се озовахте тук?

— Гледахме балетна постановка на „Жизел“, после отидохме на купон в дома на един приятел на Ривърсайд Драйв.

— Доста далеч е от Линкълн Сентър. Защо сте се върнали и какво правехте тук в четири сутринта?

— Не е забранено, нали? — намеси се жената. Пискливият й глас накара Ив да се наежи.

— Не, но приемането на наркотични вещества се смята за престъпление. Можем да приключим бързо и лесно, но ако желаете, ще отидем в управлението, за да бъдете подложени на токсикологичен тест.

— Ама ние само искахме да помогнем! — запротестира мъжът.

— Затова съм готова да си затворя очите и да забравя за теста. Да започнем отначало. — Тя извади бележника си. — Първо ми продиктувайте имената си.

— Казвам се Максвил Дръри. Вижте какво, изпълнителен директор съм в рекламната агенция „Файк енд Кокс“. Не ми се ще да си имам неприятности.

— Вашата фирма ли отговаря за рекламните дирижабли и холограмните табла около тунела „Франклин Делано Рузвелт“?

— Да. Занимаваме се и с още много дейности.

— Имате ли представа колко досадни са дирижаблите и таблата?

Дръри кисело се усмихна:

— Да.

— Ясно. Този въпрос отдавна ме измъчва. Госпожице, ще ми кажете ли името си?

— Лу Макейб. Дизайнер съм в обувната промишленост.

— По ваш проект ли са обувките на господин Дръри?

— Да.

— Хм, много интересно. След като вече се запознахме, защо не ми кажете истината? Гледали сте тук балетната постановка, отишли сте на купон. После какво?

— Добре. — Максвил дълбоко си пое дъх. — По едно време купонът ни писна и си тръгнахме. Не зная колко часът беше, честна дума. Кой ти гледа часа, когато си в повишено настроение? Както си вървяхме по улиците, изведнъж ни хрумна да се разхладим във фонтана. Речено-сторено — върнахме се тук. Мислехме първо да се разхладим, после да… загреем, нали разбирате?

Ив погледна Лу, която глуповато се усмихваше:

— Купонът сигурно е бил доста щур.

— Казах на Макс, че с моите приятелки се състезаваме кой ще го… направи на повече места, обявени за забележителности на Ню Йорк. Идеята за фонтана беше страхотна и щеше да ни донесе доста точки.

— Върнахте се тук и…

— Скочих във фонтана — обясни Макс. — Господи, едва не се озовах върху мъртвеца! Сграбчих го за сакото и го измъкнах. Лу повика линейка. Докато чакахме, се помъчих да свестя младежа с изкуствено дишане, обаче не знам дали действах според правилата — в главата ми всичко беше объркано.

Ив забеляза, че Дръри я гледа с надеждата да го увери, че не е сгрешил, затова седна до него:

— Бил е мъртъв много преди да се натъкнете на него. Невъзможно е било да му помогнете. Но сте опитали и сте повикали линейка. Постъпили сте правилно.

 

 

Зазоряваше се, млечнобялото небе се озари от бледа светлина. Уличното осветление и лампите над входовете се изключиха, фонтанът заработи, в натежалия въздух се издигнаха мощни водни струи.

Градът все още беше притихнал, чуваха се само дрънченето на изпразваните контейнери и ръмженето на макси автобуси. И на въздушни трамваи и автобуси, които се мяркаха в белезникавото небе.

Появиха се собственици на кучета, повели на разходка домашните си любимци, и хората, които предпочитаха да бягат за здраве по тротоарите вместо в парковете.

Подвижните павилиони за храна на крак вече работеха и бяха обгърнати с облаци от мазна пара.

Ив проследи с поглед отдалечаващата се камионетка на моргата, в която беше трупът на младеж с атлетично тяло и мъничка дупка в сърцето.

И видя приближаващият се микробус на Канал 75.

— Научих къде живеят родителите му, лейтенант. — Пийбоди застана до началничката си, двете се загледаха в Надин, която слезе от микробуса. — И още, че вече са съобщили за изчезването му.

„А пък на мен ще се падне да им съобщя, че е бил намерен“ — с горчивина си помисли Ив.

— Аз ще разговарям с тях — подхвърли и тръгна към репортерката.

— Щях да ти се обадя — каза Надин, — но научихме, че е бил открит труп и че полицаите вече са на местопрестъплението. Предположих, че ще те заваря тук.

— Защото?

— Защото в шест сутринта получих друго съобщение и още фотографии. На тях е заснет младеж от азиатски произход — много строен, много привлекателен. Предполагам, че и той като Рейчъл е студент, защото снимките са направени в „Джулиард“. Да му се не види, кой избива тези деца, Далас?

Ив поклати глава:

— Засега не знаем. Виж какво, ще ти дам кратко интервю, после ще те помоля да отпратиш екипа, да ми предадеш видеозаписа, изпратен от убиеца, и да отидеш в полицейското управление. Може би ще се наложи малко да почакаш, защото първо ще се отбия на друго място. Моля те да не споделяш с никого какво си получила тази сутрин. Ще ти кажа всичко, което мога.

— Да започваме. — Надин махна на хората си да се приближат. — Далас, готова съм да ти съдействам за залавянето на този изверг. В замяна обаче искам щом го пипнете, да ми дадеш ексклузивно интервю.

— Ще ти съобщя каквото мога и когато ми е възможно! — Слепоочията й вече пулсираха от болка. — Ако обичаш, да свършваме по-бързо — добави и погледна часовника си. — На работа съм.

 

 

В седем и двайсет през тази гореща лятна утрин Ив седеше в дневната в красивата къща на семейство Сулу, а пред очите й двамата родители сякаш се разпадаха, потресени от вестта за смъртта на единственото си дете.

— Сигурно е станала грешка. — Лили Сулу, висока и стройна жена, чието телосложение бе наследил синът й, беше се вкопчила в ръката на съпруга си. — Тази нощ Кенби не се прибра у дома, но може би сте сгрешили. Той е едва на деветнайсет, но е много умен и силен. Да, сигурно е станала грешка.

— Много съжалявам, госпожо Сулу, обаче синът ви е бил идентифициран.

— Но той е само на деветнайсет!

— Лили! — Чанг Сулу беше тъмноок, с черна коса и вежди. Безпомощно се взираше в Ив, сълзи се стичаха по страните му. — Как е възможно това да се случи с нашия син? Кой би могъл да му го причини? Та той и на мравката път правеше.

— Засега не знаем, но бъдете сигурни, че ще получите отговори на въпросите ви. Кога за последен път видяхте Кенби?

— Вчера сутринта закусвахме заедно. — Чанг се обърна към съпругата си, а погледът му накара сърцето на Ив да се свие. — Закусвахме, а ти му каза: „Изпий плодовия сок, Кенби. Много е полезен.“

Лицето на Лили сякаш се разпадна. Разтрепери се, започна да издава звуци, които повече приличаха на скимтене.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Ив.

— Не. Не. — Чанг прегърна жена си, започна да я полюшва. — Закусихме заедно — повтори. — После Кенби отиде в университета, защото първата му лекция започваше в много ранен час. Той е балетист като майка си. Тръгна преди седем. След около час и аз излязох, за да отида на работа. Инженер съм във фирмата „Текрон“. Лили е хореограф, в момента работи върху една пиеса. С нея заедно излязохме от къщи.

— Знаете ли къде е отишъл Кенби след първата лекция?

— На друга лекция. Програмата му в университета беше много натоварена. Връщаше се у дома в пет часа, вечеряше и отново излизаше. Три вечери седмично работеше като разпоредител в операта „Метрополитен“. Обикновено се прибираше в дванайсет или най-късно в дванайсет и половина, но когато снощи закъсня, не се разтревожихме. Нашият син е… беше много отговорен. Легнахме си, ала през нощта Лили се събудила и видяла, че лампата над входната врата още свети. Проверила и като видяла, че той още не се е прибрал, побързала да ме събуди. Първо се обадихме на негови приятели, после съобщихме на полицията.

— Ако обичате, дайте ми имената и адресите на приятелите и на преподавателите му, на хората, с които е работил.

— Разбира се.

— Нещо безпокоеше ли го? Споделял ли е с вас тревогите си?

— Не. Винаги беше усмихнат и щастлив.

— Господин Сулу, през последната година синът ви ходил ли е при професионален фотограф?

— Снимка ли ви трябва? — попита Сулу, продължавайки да милва косата на съпругата си. — Нали казахте, че сте го идентифицирали.

— Не, не ми трябва снимка. Но много ще ни помогне, ако разберем дали някой го е фотографирал.

— В университета. — Лили обърна глава, впери в Ив очите си, зачервени от плач. — Преди няколко месеца снимаха курсистите от класа по балет. А през пролетта — участниците в постановката на „Жар-птица“.

— Знаете ли кой е бил фотографът?

— Не. Обаче имам копия от някои снимки.

— Ще ми ги дадете ли? Обещавам да ви ги върна.

— Вземете ги, стига да ви бъдат от помощ. Лейтенант, искаме да видим нашия син.

— Разбирам. Ще го уредя.

Като излезе от дома на нещастните родители, тя дълбоко си пое въздух, сякаш за да прогони вкуса на скръбта, заседнал в гърлото й. Седна зад волана, обърна снимката, на която засменият Кенби беше заснет заедно със състудентите си, посочи адреса на гърба:

— Хастингс! Обади се да го задържат, Пийбоди.

 

 

Рурк остана пред компютъра през цялата нощ, но липсата на сън не замъгли съзнанието му. Въпреки че за разлика от съпругата си той не изпитваше отвращение и страх от лекарствата, не изпитваше необходимост да вземе таблетка за ободряване. Сетивата му бяха изострени от безбройните чаши кафе, които беше изпил през нощта.

Вече не се съмняваше, че Шавон Броуди е неговата майка. Патрик Рурк бе проявил находчивост при манипулирането на информацията, но синът му беше компютърен гений.

Работата му отне почти цялата нощ, ала стигна до дъното на историята, до истината.

Липсваше регистрация на брак между Шавон и Патрик — вероятно наивната, добросърдечна девойка е смятала, че когато любимият й е обещал да се ожени за нея, й е дал обет за вярност пред Бога.

Обаче се натъкна на архив, в който беше отбелязана неговата дата на раждане. Информацията беше старателно укрита. Вероятно Патрик беше си направил толкова труд, защото е имал сериозна причина. Ала от опит Рурк знаеше, че ако човек разполага с повече време и е мотивиран, може да намери каквото пожелае в безбрежния океан от информация.

С изненада установи, че е с една година по-млад, отколкото предполагаше. Наля малко уиски в поредната чаша кафе и продължи да се взира в монитора. Шавон Маргарет Мери Броуди беше записана като негова майка, в графата „баща“ фигурираше Патрик Майкъл Рурк.

„По-точно — донор на сперма“ — помисли си той и отпи глътка кафе.

Най-вероятно Шавон беше дала тези сведения. Патрик едва ли се е зарадвал, че името му фигурира в официален документ. И е побързал да го скрие, което едва ли го е затруднило.

След раждането Шавон очевидно не беше работила — липсваше служебно досие. Но той се натъкна на медицинските им картони, от което се виждаше, че и двамата са били олицетворение на здравето.

След известно време обаче Шавон като че ли беше станала жертва на поредица от злополуки, довели до счупване на ръката, пукнати ребра.

„В продължение на няколко месеца проклетият мръсник я е смазвал от бой!“ — помисли си Рурк и стисна зъби.

Патрик беше се отървавал безнаказано, което не беше изненадващо. Нито един съсед не би имал смелостта да повика ченгетата само защото мъж бие жена си. Но дори да бяха го сторили, Патрик Рурк е знаел как да се справи с положението. Давал е няколко паунда на полицая и е пребивал съседа, който е имал неблагоразумието да го наклевети.

Запали цигара, облегна се на стола, затвори очи.

Беше открил само един документ в архива на полицията, свързан с изчезването на Шавон Броуди. След официалното запитване на родствениците й ченгетата са били принудени да се престорят, че провеждат издирване. Във файла фигурираха свидетелските показания на шепа хора, следваше заключението, че младата жена е избягала. Случаят беше приключен.

„Какво да предприема сега?“ — запита се. Не можеше да промени съдбата й, не можеше да й помогне. Не я познаваше.

Шавон Броуди беше само една фотография в рамка. Нищо повече.

Той най-добре знаеше, че е невъзможно да живееш с призраците от миналото.

Не беше син на Мег. Мег Рурк с грубоватото лице и суровите очи, която вечно вонеше на бира. В крайна сметка се оказа, че не е плът от плътта й. Беше заченат в утробата на красивото и невинно момиче, дошло в големия град направо от бащината си ферма. На младата жена, за която е бил скъп като зеницата на окото й, която му е облякла синята пижамка и го е взела в прегръдките си, за да се снимат заедно.

Беше син на Шавон Броуди, която е била прекалено млада, прекалено наивна да се върне при мъчителя си, защото е мечтаела за семейство. Искала е детето й да има баща.

„Бог да се смили над душата й“ — помисли си.

Беше като болен, чувстваше се смазан от умора и ужасно тъжен. Засекрети събраната информация във файл, който можеше да се отвори само по негова устна заповед. За всеки случай го защити и с парола. После излезе, оставяйки зад гърба си непоносимата тайна.

Очакваше го напрегнат ден. Ангажиментите му бяха прекалено много, за да ги отмени, защото не беше на себе си. Някой трябваше да ръководи делата в империята, която беше създал.

Каза си, че ще вземе душ, ще хапне нещо, ще се извини на Ив за поведението си. Не виждаше смисъл да сподели тайната с нея, да възкреси спомените за миналото си, които толкова упорито се опитваше да забрави.

Ала нея я нямаше. Разхвърляното легло в спалнята му подсказа, че и тя като него е прекарала ужасна нощ. Почувства се гузен, запита се дали отново е била преследвана от кошмари.

Знаеше, че когато не е до нея, тя винаги спи неспокойно.

Видя диктофона, взе го и го включи: „Възложиха ми нов случай. Не зная кога ще се върна.“

Почувства се глупаво, изведнъж му стана много тъжно. Още два пъти прослуша съобщението, само и само да чуе гласа й. Стисна в юмрука си устройството, седна на леглото.

Чувстваше се самотен, тъгуваше за жената, която никога не беше виждал, сърцето му се късаше за единствената жена, която бе обичал.

 

 

Ив влезе в канцеларията си и завари там Надин. Нямаше смисъл да вдига скандал на дежурния полицай, задето е допуснал репортерката — тя въртеше на малкия си пръст повечето ченгета в Централното управление. Пък и този път предпочиташе Надин да я чака в канцеларията, вместо в общото помещение. Първо, нямаше опасност да се раздрънка, второ — така се спестяваше време.

— Налагаше се да монтираме проследяващо устройство на компютъра ти в телевизията — каза без предисловия.

Надин кръстоса крак върху крак, втренчи се в елегантните си сандали с висок ток.

— Разбира се. С най-голямо удоволствие ще позволя на ченгетата да си пъхат носа в работата ми. Информаторите ми ще се зарадват от възможността сведенията, които ми предават, да отиват право в полицейското управление. Ще се надпреварват да ми изпращат съобщения.

— Престъпникът те използва като посредник. Ако желае да каже още нещо, ще го направи чрез теб. Ако не се съгласиш с монтирането на проследяващото устройство, ще конфискувам компютъра ти. Може би ще се наложи да те задържим. — Изчака, докато репортерката вдигна глава, и продължи: — Като най-важната свидетелка трябва да бъдеш под полицейска защита. Изкушавам се да го направя, защото си ми симпатична. Не ми се ще да умреш.

— Който и да е престъпникът, не преследва мен.

— Може би. Но знай, че понякога психопатите започват да изпитват гняв към онези, които използват за осъществяване на целта си. Разчитам, че умееш да се защитаваш. Все пак ще разговарям с Майра. Ако тя потвърди, че има опасност той да се обърне срещу теб, ще те затворя в тайна квартира по-бързо, отколкото ще начервиш устните си, за да застанеш пред камерата за интервю с мен.

— Само опитай.

— Бъди сигурна, че ще го направя. — Ив протегна крака. — Не съм те молила да ми станеш приятелка. Просто така се случи. А сега трябва да се примириш.

— Майната ти! — Надин смръщи изписаните си вежди, забарабани с пръсти по облегалката на стола. Поусмихна се. — Бог знае защо, но и аз те харесвам.

— Добре, значи се разбрахме. Напоследък снимал ли те е фотограф?

Надин погледна снимките на бюрото на Ив:

— Всяка година в телевизията ни снима професионален фотограф. Рекламни снимки за зрителите и за рамкираните постери в гримьорната и в чакалнята.

— Кой е фотографът?

— Ще попитам. Освен снимките каква е връзката между Хоуард и Сулу?

— Ще разбера. — Ив с палец посочи вратата. — Макнаб чака да отидете заедно в телевизията и да монтира устройството за проследяване.

— Адски си самоуверена!

— Вярно е. — Миг преди репортерката да излезе, Ив се завъртя на стола и я погледна: — Чукаш ли се с костюмирания?

— По принцип го карам да свали костюма преди да се чукаме, както благоволи да се изразиш.

— Добре, де, това са подробности. Важното е, че разбираш от мъже.

Надин вдигна вежда:

— Достатъчно, че да ме учудват, омагьосват и вбесяват. Защо се интересуваш? Неприятности в рая ли?

Ив понечи да отговори, но се отказа. Помълча, сетне смотолеви:

— Всичко е наред. — Махна за довиждане на репортерката, обърна се към компютъра, за да напише рапорта си. „Нека Хастингс още малко да се поизпоти — помисли си. — Тъкмо и аз ще се съсредоточа, за да го разпитам.“

След като свърши, изчете имената на клиентите, които през последните дванайсет месеца бяха купували скъпи фотоапарати от магазина на Хастингс.

Но може би апаратът е бил купен много по-отдавна, а убиецът не го е регистрирал, не си е направил труда да поиска гаранционна карта.

Все пак прочете всяко име и го съпостави с имената на хората в списъците на заподозрените и на близките на жертвите.

Ала колкото и да се мъчеше, не можа да се съсредоточи.

Ядосано изсумтя, стана и с ритник затвори вратата. С усилие преодоля желанието да се обади на Рурк. Беше му оставила съобщение, нали? Наистина още не беше усвоила всички правила на играта, наречена „брак“, но беше сигурна, че сега той трябва да я потърси.

Не се поддаде на изкушението, обаче се свърза с жената, която знаеше тайната на щастливото съвместно съжителство.

— Мейвис!

Лицето на певицата беше сънено. Звънчетата, които още бяха вплетени в косата й, издрънчаха, когато се опита да пъхне глава под възглавницата.

— А? Колко е часът?

— Ами… не знам. Добро утро.

— Какво е станало?

— Нищо. Извинявай. Заспивай.

— Не, не прекъсвай. — Мейвис отвори едното си око, синьо като боровинка. — Съмърсет ли е зле?

— Той е… по-добре е — смотолеви Ив. Надяваше се, че е така. Не беше се отбила да го види. Неин ред ли беше да го наглежда? Да му се не види, как щеше да се справи с толкова работа? — Днес ще го посетиш ли?

— Непременно. Горкичкият! С Трина ще прескочим да го видим. Може да му направим няколко козметични процедури за освежаване на косата и на лицето. Какво ще кажеш?

Ив широко се усмихна. Може би реагираше като злобарка, но представата за Съмърсет, впримчен в ръцете на мъчителката Трина, така стопли душата й, че тя едва не се просълзи.

— Браво, идеята е прекрасна! Тъкмо каквото му е необходимо!

— Ти как си? Усещам, че нещо се е случило.

— Не е важно.

— Вече съм будна. — Мейвис се прозина и седна в леглото — на екранчето на видеотелефона се появи грамадна хъркаща планина — Леонардо. — Сподели.

— Не знам… Може би съм глупачка и си въобразявам… Нещо не е наред с Рурк, само че той отказва да говори с мен. Наруга ме и ме отблъсна, Мейвис! Никога досега не се е държал така с мен. Вдигна ми скандал, после се заключи в кабинета си и изобщо не си легна. Обаче най-страшното е, че като ми говореше… Проклятие! — Тя прокара пръсти през косата си. Чувстваше се не само обидена, но и много объркана. — Може би когато двама души живеят по-дълго заедно, си омръзват. Да речем, че е така, но… — Гневът й отново пламна. — Мамка му! Обикновено само гледа как да ме прегърне, да ме докосне, а като се прибера вкъщи, погледът му е толкова… влюбен. Само че снощи беше съвсем различно, забелязах как бърза да се отърве то мен.

— Скарахте ли се? Каза ли му нещо, което да го вбеси?

Ив ритна бюрото:

— Защо ме обвиняваш?

— Не те обвинявам. — Без да се притеснява от голотата си, Мейвис стана от леглото. — Просто елиминирам възможностите. Знаеш ли, бракът е загадка… нещо като полицейската работа. Затова трябва да елиминираш възможностите, да търсиш улики.

— В такъв случай заедно с брачното свидетелство трябва да раздават чантички с прибори за търсене на следи — ядно промърмори Ив.

— Мъжът ти се безпокои за Съмърсет.

— Вярно е, но се нахвърли върху мен поради друга причина. Сигурна съм.

— Ама и ти си една многознайка! — Мейвис поклати глава, звънчетата издрънчаха. — Може пък да има служебни проблеми, а?

— Възможно е, обаче по принцип работата го забавлява. Снощи нервите му бяха опънати, готов беше да се нахвърли върху мен, гледаше ме като непозната. Знам, че беше нещо лично.

— Добре — кимна певицата. — Тогава разнищи историята. Разпитай го какво го мъчи и не се отказвай, докато не ти каже всичко. Каквото и да е то. Ние, жените, ги умеем тия неща.

— Не владея женските хитрини…

— Така си мислиш! Имаш свой стил, това е всичко. Помисли си как ще го разпитваш, докато не направи признание. Разбери какво го тормози, после го накарай да страда или го утеши. Или пък го изчукай, докато забрави къде се намира. Ти ще прецениш кое е най-уместното.

— Хм, изглежда лесно изпълнимо.

— Разбира се, че е лесно, фасулска работа! После ми се обади да ми кажеш какъв е резултатът. Така и така съм будна, ще си поиграя с Леонардо. — Тя изпрати въздушна целувка и прекъсна връзката.

— Ето какво ми предстои — промърмори Ив. — Написвам рапорта, разпитвам заподозрения, пришпорвам за резултатите съдебния лекар и шефа на лабораторията. Арестувам убиеца. Приключвам случая. Вдигам скандал на Рурк. Фасулска работа.