Нора Робъртс
Портрет в смъртта (18)

Седемнайсета глава

Ив разпита повече от двайсет и пет души, чиито камионетки бяха с постелки като онези, с които е била обзаведена колата на убиеца. Включително симпатична възрастна дама, която в неделните дни превозваше до църквата нейни връстнички.

Щом влезе в малкия апартамент, в който миришеше на котки и на лавандула, се почувства като в капан. Не знаеше коя миризма е по-противна. Насили се да изпие отвратителния чай, защото госпожа Ърнестин Макнамара не й предостави избор.

— Толкова е вълнуващо… Сигурно ще ме помислите за коравосърдечна, но не мога да се преструвам. Вълнуващо е човек на моята възраст да бъде разпитван от полицията. Знаете ли, че съм на сто и шест години?

„И ти личи!“ — помисли си Ив.

Ърнестин беше дребничка, съсухрена и някак безцветна, сякаш изминалите години й бяха подействали като белина. Въпреки това тя чевръсто щъкаше напред-назад, придружавана от шляпането на избелелите й розови чехли, караше се на котките или ги галеше. Животинките сигурно бяха цяла дузина, а съдейки по звуците, които се чуваха, някои вероятно бяха заети със създаването на потомство.

„Сигурно Ърнестин е най-жизнената сред връстниците си“ — помисли си Ив.

Лицето на възрастната жена беше като набръчкана топчица, в долната част на която стърчаха грамадни зъби. Перуката й с цвят на пшеница беше поставена накриво. Носеше черен анцуг, който висеше на съсухреното й тяло като на закачалка.

„Отправям молитва към Всевишния — помисли си Ив. — Господи, ако те има там, на небето, не позволявай да живея толкова дълго. Прекалено страшно е.“

— Госпожо Макнамара…

— Казвайте ми Ърнестин. Всички така ми викат. Може ли да видя револвера ви?

Ив се престори, че не чува хихикането на помощничката си.

— Вече не носим револвери, госпожо… Ърнестин. Огнестрелните оръжия са забранени. Полицейските служители са въоръжени с лазерни устройства… Да поговорим за вашата камионетка.

— Наричайте го както щете, но с него можете да залавяте престъпниците, нали? Тежко ли е?

— Не особено. Камионетката, Ърнестин. Вашата камионетка. Кога за последен път излизахте с нея?

— В неделя. Всяка неделя закарвам групата до църквата, за да присъстваме на службата. Повечето от нас не са в състояние да изминават дълги разстояния, пък и на хората на моята възраст им е трудно да запомнят разписанието на автобусите. Пък и когато сме заедно, е по-весело. Навремето бях от децата цветя.

Ив примигна:

— Били сте цвете ли?

— Така се наричаха хипитата. — Ърнестин дрезгаво се изсмя. — Виждам, че и тази дума ви е непозната. Говоря за шейсетте — за шейсетте години на миналия век. Тогава бях хипарка и какво ли още не — важното беше да става купон. Сега се върнах към католицизма. Действа ми успокояващо.

— Сигурно. Някой друг кара ли камионетката ви?

— Поверила съм я на симпатичното момче, което охранява паркинга. Наглежда я през седмицата, пък и ми взима само половината такса. Добро момче, уважава възрастните.

— Ако обичате, продиктувайте ми името му и адреса на паркинга.

— Младежът се казва Били, а гаражът е на Осемнайсета улица, близо до Седмо авеню. Намира се само на една пресечка от тук, лесно стигам пеш. Та както ви казах, използвам камионетката само в неделните дни. О, и всяка трета сряда от месеца, когато провеждаме благотворителни мероприятия за църквата.

— Някой друг кара ли колата ви? Приятел, родственик, съсед…

— Не… не се сещам. Синът ми си има кола. Той живее в Юта. Сега е мормон. А пък дъщеря ми в Ню Орлийнс е от уиканите. Имам и сестра на име Мариан, обаче тя вече не шофира. Да не забравяме и внуците…

Ив прилежно записа имената на внуци, правнуци и — Бог да й е на помощ! — на праправнуци.

— Ърнестин, ще ми разрешите ли да проведем тестове с камионетката ви?

— Божичко! Мислите ли, че е била използвана за извършване на престъпление? — Сбръчканото й лице поруменя от удоволствие. — Ще бъде върховно, нали?

— Нали? — повтори Ив.

Щом се озоваха на улицата, с пълни гърди пое влажния горещ въздух, който й се стори като изворна вода.

— Боя се, че съм погълнала топка косми — обърна се към помощничката си.

— Не знам дали сте я погълнали, но по вас са полепнали достатъчно косми да се изработи килимче. — Пийбоди с отвращение разгледа униформения си панталон. — По мен също. Защо всички възрастни жени обичат котки?

— Няма лошо да обичаш тези животни. И аз имам котарак. Но ако започна да колекционирам котки, имаш моето разрешение да ме застреляш в сърцето.

— Разрешавате ли да го документирам на запис, лейтенант?

— Дръж си езика зад зъбите! Да поговорим с Били, добрия самарянин от паркинга.

„Този тип е всичко друго, освен добрия самарянин“ — беше първата мисъл на Ив.

Били беше висок чернокож с дълги ръце; кафявите му очи бяха скрити зад очила с кехлибареножълти стъкла, маратонките му струваха минимум петстотин долара.

Слънчевите очила, маратонките и златните обици едва ли бяха купени със заплатата на пазач на малък гараж в Манхатън.

— Госпожица Ърнестин! — Той широко се усмихна. Усмивката му беше като коледна утрин — невинна, изпълнена с радост. — Голяма работа е, нали? Дано и аз на нейната възраст да се държа толкова. Всяка неделя е тук, точна е като часовник. И е много вярваща — вози приятелките се до църквата.

— Да. Имам писменото й разрешение да претърся камионетката й и ако сметна за необходимо, да я конфискувам, за да бъдат проведени някои лабораторни тестове.

— Тя не е била замесена в пътна злополука, нали? — Чернокожият взе пълномощното от старицата. — Щях да забележа, ако колата беше издраскана. Госпожица Ърнестин шофира много внимателно.

— Сигурна съм. Къде е камионетката?

— Винаги я паркирам на първото ниво. Така е по-лесно за госпожицата.

„И за теб“ — помисли си Ив и го последва в гаража, където флуоресцентното осветление беше включено денонощно.

— В града почти не останаха паркинги, които се обслужват от специален служител — отбеляза. — Пък и в повечето случаи тези служители са дроиди.

— Тъй си е, не останаха много като мен. Обаче чичо ми, който е собственик на гаража, твърди, че си е друго, когато те обслужва човек.

— Има право. Госпожица Ърнестин спомена, че й правите намаление.

— Правим каквото можем. — Той скромно сведе поглед. — Възрастната дама е много симпатична, освен това е сред най-редовните клиенти — има целогодишен абонамент. Заслужава да й се направи отстъпка, не мислите ли?

— Разбрах, че използва колата само няколко пъти месечно.

— Точно така.

— Били, колко си докарваш месечно от даване под наем на чуждите коли?

Чернокожият спря до малка сива камионетка, обърна се към Ив и възкликна:

— За какво намеквате?

— Ако на някого му трябва кола, идва при симпатичния Били, който ще го уреди с превозно средство. Прибираш паричките в джоба си, щом онзи върне колата, я паркираш на обичайното й място. Собственикът не подозира нищо, а ти си докарваш добри пари.

— Нямате доказателства.

Ив се облегна на камионетката:

— Знаеш ли, когато някой ми каже, че нямам доказателства, това само ме подтиква да ги намеря. Адски съм перверзна, не мислиш ли?

Той се помъчи да си придаде възмутено изражение:

— Нямате право да ми говорите така. Тази камионетка не мърда от тук освен в неделните утрини и всяка трета сряда от месеца. Аз само я изкарвам от гаража и я връщам на мястото й.

— Значи си състоятелен младеж и само от добра воля вършиш обществено полезна дейност. Имаш хубави маратонки, Бил.

— Не е престъпление да си падаш по хубавите обувки.

— Разбира се, че не е. Ще изследваме камионетката. Докажем ли, че е използвана при случая, който разследвам, знай, че здравата си загазил, Били. Става въпрос за убийства, приятелю. Засега имаме двама мъртъвци. Ще те задържа за съучастие в убийство.

— Убийство ли? Вие луда ли сте? — Той отстъпи назад, а Ив се подготви да се втурне след него, ако побегне.

Забеляза, че помощничката й препечи пътя на чернокожия.

— Пийбоди — обърна се към нея, — луда ли съм?

— Не, лейтенант. Обаче Били май наистина е загазил.

— Не съм убил никого! — От вълнение гласът на чернокожия пресекваше. — Имам работа, плащам си данъците.

— Вярвам ти. Вярвам също, че ако проверя финансовото ти състояние, ще открия интересни несъответствия.

— Получавам големи бакшиши.

— Били, Били, Били! — Ив въздъхна, поклати глава. — Не влошавай положението си. Пийбоди, повикай патрулна кола. Колегите ще закарат нашия приятел в управлението, където ще бъде задържан за разпит.

— Няма да отида никъде! Искам адвокат.

— О, ще отидеш, драги. Разбира се, имаш право на адвокат.

 

 

Подчинявайки се на интуицията си, Ив повика „метачите“.

— Сигурна сте, че това е превозното средство, използвано от убиеца, така ли? — попита помощничката й.

— Отговаря на всички условия. Едва ли някой би забелязал някаква малка сива камионетка. Колата стои в гараж, намиращ се сравнително близо до компютърния клуб, до денонощния супермаркет, в който е работила Рейчъл Хоуард, както и до Колумбийския университет. Който пожелае, спокойно може да отиде с нея до „Джулиард“, до Линкълн Сентър, всъщност където пожелае. Много по-безопасно е да се придвижваш с нея вместо със собствена кола или превозно средство, взето под наем. Няма излишни формалности, разписки с името ти. Даваш парите на симпатичния Били, взимаш камионетката и потегляш.

Тя се отдръпна да направи място на „метачите“, които се заловиха за работа.

— От онова, което знаем за убиеца, внимателното планиране е характерно за него. Никога не би откраднал кола, защото полицията ще започне да я издирва. Не би взел и колата на приятел, защото се страхува, че онзи ще се разприказва, ще сподели с другиго. Пък и ако случайно претърпи злополука, приятелят ще се вбеси. А използването на камионетката е абсолютно безопасно. Дори да катастрофира с нея, той ще изчезне и ще остави Били да му сърба попарата.

— Но това означава, че пазачът го познава.

— Едва ли. За Били той е само един от многобройните му клиенти. Ако престъпникът наистина е използвал камионетката, то е било само два пъти, при това се е постарал пазачът да не го запомни. Имаме работа с човек с остър ум — продължи тя. — Човек, който е планирал всеки етап от пъкленото си дело. Наблюдавал е Ърнестин, разбрал е, че почти не шофира камионетката, научил е за „страничната дейност“ на Били. Убедена съм, че живее или работи в този район. — Пъхна ръце в задните джобове на панталона си, загледа се през отворената врата на гаража. — Но не ги е убил тук. Както се казва, човек не пикае в собствения си басейн.

— Да проверя ли дали в района има магазини за фотографска техника? — попита Пийбоди.

— Непременно. Най-сетне попаднахме на сигурна следа. Скоро ще бъде в ръцете ни.

Един от „метачите“ подаде глава от камионетката:

— Намерихме котешки косми, лейтенант. И синтетични влакна. Вътре гъмжи от отпечатъци от пръсти.

— Всичко, което откриете, незабавно предайте на Беренски. Аз ще се уговоря с него.

— Няма да ни отнеме много време. Колата е доста чиста.

— Благодаря за съдействието. Пийбоди, тръгваме! — Запъти се към колата си, в движение извади джобния си видеотелефон. — Беренски.

— Зает съм. Остави ме на мира!

— Дики, най-много след час „метач“ ще ти донесе намереното в една камионетка. Смятам, че превозното средство е било използвано от убиеца на двамата студенти.

— Кажи на „метачите“ да не си дават зор. Ще се заема с тази работа утре, може би дори вдругиден.

— Ако приключиш тестовете преди края на работния ден, ще ти предоставя два билета за ложата на стадиона. Мачът е по твой избор.

Шефът на лабораторията потърка брадичката си — пръстите му бяха прекалено дълги, все едно бяха пипала на паяк.

— Дори не си направи труда да спориш с мен и да ме заплашваш, а направо премина към подкупа — промърмори.

— Нямам време за пазарлъци.

— Четири билета.

— Срещу четири билета искам резултатите да бъдат вързани с розова панделка и да ми бъдат изпратени до два часа, считано от този момент.

— Имаш ги. А сега се махай.

— Тъпанар! — изсумтя тя и прибра устройството в джоба си.

— Защо на мен никога не ми предлагате билети за ложата? — намръщи се помощничката й.

— Защо само веднъж през този сезон съм имала възможност да използвам ложата? Животът е несправедлив, Пийбоди.

 

 

Били, който заедно с намусената обществена защитничка седеше в помещението за разпит и чакаше Ив, вероятно също мислеше, че животът е несправедлив.

Тя нарочно го остави цял час да се пържи в собствения си сос — щеше да го разпита едва след като получи резултатите от лабораторията. Докато чакаше, го наблюдаваше през еднопосочното стъкло.

— Няма досие при нас — каза на Пийбоди. — Има няколко незначителни провинения през юношеството. Нашият Били е хитрец, гледа да не си изцапа ръцете.

— Не смятате, че е замесен в престъпленията, така ли?

— Замесен е, но непряко. Той е мошеник на дребно — вероятно чичо му го е отворил на играта. Ще започна разпита. Щом пристигнат резултатите от лабораторията, веднага ме уведоми.

 

 

Били намръщено се втренчи в нея. Обществената защитничка сви тънките си устни.

— Лейтенант Далас, задържахте клиента ми повече от един час. Ако не възнамерявате да му предявите обвинение…

— Не ме предизвиквайте. Не по-зле от вас познавам изискванията на закона, затова не се опитвайте да ми пробутате номера с онеправдания клиент. — Тя нареди на записващото устройство да се включи и задиктува: — Лейтенант Ив Далас. Официален разпит на Били Джонсън във връзка с разследването на случаите Н-23987 и Н-23992. Госпожо адвокат, ще потвърдите ли, че след като клиентът ви разбра какви са правата и задълженията му, пожела да му бъде назначен обществен защитник?

— Да. Но до този момент двамата с клиента ми не знам поради каква причина насилствено е бил доведен за разпит…

— Насилствено ли? Някой използвал ли е сила върху теб, Били? Получил ли си някакви телесни увреждания при транспортирането ти до участъка?

— Насила ме накарахте да напусна работното си място. Нямах избор, нали? — промърмори чернокожият.

— Да се отбележи в протокола, че лицето не е било докарано насилствено за разпит в Централното полицейско управление. Прочетени са му правата. Лицето се е възползвало от възможността да му бъде назначен обществен защитник. Ако си решила да ми мътиш водата, сестро, ще ти създам доста неприятности. Сега има две възможности — да продължим да играем на котка и мишка или да разпитам клиента ти и да приключим с този цирк.

— На клиента ми не е била предоставена възможност доброволно да…

— Млъквай! — озъби се Били и се почеса по главата — къдравата му коса беше подстригана така, че върху черепа му се бяха образували бразди. — Какво искаш от мен, бе? — обърна се към Ив. — Въобще не знам, че някой е умрял. Защо се заяждаш с мен?

— Хората от криминологичния отдел доста поработиха върху камионетката на госпожица Ърнестин, Били. Откриха много отпечатъци от пръсти и други важни доказателства. И двамата с теб знаем, че някои отпечатъци не са на симпатичната старица и на приятелките й.

— Аз й паркирам колата, затова е съвсем нормално…

— Бас държа, че освен твоите отпечатъци има и на друг човек. Което автоматично те прави съучастник на престъпника. — На онзи, което е убил Рейчъл Хоуард и Кенби Сулу — добави, като внимателно го наблюдаваше.

— Господи! — Устните му затрепериха. — Двамата студенти! Боже мой! Гледах репортажите по телевизията. Това са двамата студенти!

— Господин Джонсън, съветвам ви да не казвате нищо…

— Затваряй си устата! — Той се обърна към Ив, дъхът му излизаше на пресекулки. — Виж, може би си изкарвам по някои друг долар допълнително, обаче и с пръст не съм пипнал никого.

— Разкажи ми за „допълнителния“ си бизнес.

— Един момент! — Адвокатката удари с юмрук по масата, с което си спечели възхищението на Ив. — Моят клиент ще отговори на въпросите ви само при условие, че получи имунитет срещу наказателно преследване заради съучастие в престъпление и заради страничната му дейност.

— Не искате ли да му дам и платинена кредитна карта?

— Той няма да даде показания, ако не изпълните условията му относно отпадането на обвиненията за съучастие в убийство и незаконно придобиване на средства.

— Добре, но първо ще попитам Рейчъл Хоуард и Кенби Сулу какво мислят по въпроса! — тросна се Ив. — О, невъзможно е. И двамата са мъртви.

— Не ми трябва имунитет, защото не съм убил никого. — Били се приведе, сграбчи ръката на Ив. — Кълна се в Бога… Имам тригодишен син. Заклевам се в него, че не съм извършил убийство! Ще ви кажа каквото знам. — Той си пое дъх, облегна се назад. — Но искам гаранции, че няма да пострадам заради далаверата в гаража. Не искам детето ми да остане на улицата, докато аз гния в затвора.

— Не ме интересува страничната ти дейност, Били. При условие, че я прекратиш, разбира се. Повярвай, че ще разбера, ако отново започнеш.

— Няма.

— Лейтенант. — Пийбоди влезе в помещението, подаде някаква папка на началничката си. — Резултатите от лабораторията.

— Благодаря, полицай. Остани тук до второ нареждане. — Тя отвори папката и едва се сдържа да не прихне, като видя розовата панделка, пъхната между документите. За щастие помощничката й беше се съобразила да я махне от папката, преди да й я поднесе.

Набързо прегледа сведенията. Не само влакната от постелките отговаряха на онези, открити по телата на жертвите, ами в камионетката „метачите“ бяха открили косми от косата на Рейчъл Хоуард и на Кенби Сулу.

Смехът престана да напира в гърлото й. Втренчи се в Били и произнесе с леден тон:

— Искам да знам кой е взимал камионетката през нощта на осми и на десети август.

— Чакай да ти обясня как става тая работа. Идва някой и ми казва: „Трябва ми кола.“ Някой иска двуместен автомобил да повози гаджето си, друг — луксозна лимузина, за да закара баба си на сватбено тържество…

— Или кола, с която да избяга, след като е обрал магазин за спиртни напитки — прекъсна го Ив. — А може би джип, с който ще прекарва наркотици от Джързи. От това по-удобно, здраве му кажи — името му не фигурира в агенция за коли под наем, не му се налага да се излага на опасност, като открадне автомобил.

— Може би — кимна чернокожият. — Не задавам въпроси. Честно казано, не ми пука за какво са им колите. Казвам на клиента кое возило е на разположение и до кога. Таксата е твърда, предварително се плаща в двоен размер. Ако клиентът върне колата в добро състояние, получава обратно депозита. Общо взето му излиза по-евтино, отколкото ако вземе автомобил под наем, пък и не се притеснява, че някой ще научи името му.

— Всеки обича да икономисва пари.

— Много собственици имат годишен абонамент в гаража. Редовните клиенти се ползват с намаление. Някои като например госпожица Ърнестин, не биха могли да си позволят високия наем.

— О, как не се досетих, че правиш всичко безкористно, за добруването на обществото. Страхувам се обаче, че дълго ще чакаш да ти дадат медал.

— Според мен не съм навредил никому. Клиентът сключва изгодна сделка, аз получавам допълнителни пари. Синът ми е в тузарско подготвително училище. Директорът е истински кожодер.

— На кого даде камионетката?

— Труден въпрос. Клиентите идват и си отиват. Има и постоянни, на които знам предпочитанията. Този почти не си го спомням. Сигурен съм, че идва само два пъти. Предварително знаеше коя кола иска. Плати таксата, върна камионетката невредима. Изобщо не си спомням как изглеждаше. Беше бял — побърза да добави, като видя заплашителния поглед на Ив.

— Продължавай.

— Беше един такъв… безличен. Откъде да знам… кой обръща внимание на клиентите?

— Млад или стар?

— Мисля, че беше на около двайсет и пет, максимум на трийсет. На ръст беше малко по-нисък от мен, дрехите му бяха… нормални. Имам предвид, че не беше облечен шикозно, а доста обикновено. Приличаше на чиновниците, дето всеки ден срещаш на улицата. Нищо чудно и преди да съм го виждал в квартала, физиономията му беше от ония, които не се набиват на очи.

— Какво ти каза?

— Ами… чакай да си спомня. Май беше нещо такова: „Трябва ми камионетка под наем. Не много голяма, искам да е чиста.“ Мисля, че го попитах дали не ни е объркал с агенция за коли под наем, но се държах адски учтиво. После… да, спомних си! Без да възрази, той ми подаде дебела пачка — таксата за наема плюс депозита — и каза, че ще вземе сивата камионетка, която е паркирана на първото ниво. Взех парите, той взе ключа за колата. Върнал я е към три сутринта. По това време братовчед ми е бил на смяна в паркинга… — Изведнъж Били се сепна: — Мамка му! И той ли ще загази?

— Как се казва братовчед ти, Били?

— Мамка му, как можах да се изпусна! Той не е в играта, лейтенант Далас. Просто е бил на смяна, когато са върнали камионетката.

— Да се върнем към човека, който я е наел. Помъчи се да си спомниш още нещо.

— Честна дума, не му обърнах внимание… А, сега ми хрумна — носеше тъмни очила. И бейзболна шапка… трябва да е била бейзболна шапка. Ако щете вярвайте, обаче не обръщам внимание на клиентите. Гледам да не ме прецакат с парите и да не върнат колата ударена. Онзи беше хубаво облечен, плати в брой. Може би ако ми покажете негова снимка, ще го позная, само че не съм много сигурен. Първо, лицето му почти беше скрито от козирката на шапката и от очилата, второ, бяхме в гаража, където е доста тъмно. Човекът беше съвсем обикновен.

 

 

— Съвсем обикновен човек от бялата раса — повтори Ив след разпита. — Човек, който е убил двама души. Който е знаел как да се добере до кола, която почти не излиза от гаража, за да транспортира жертвите си, как да ги накара доброволно да се качат във въпросната кола, кога и къде да изхвърли труповете, без да бъде забелязан.

— Все пак вие открихте камионетката — напомни й Пийбоди. — Може би ще намерим някой, който я е виждал около двата университета или близо до местата, на които убиецът е оставил мъртвите си жертви.

— Да бе. Може би добрата фея довечера ще почука на вратата ти. Разбира се, ще разпитаме студентите в Колумбийския университет и в „Джулиард“, както и хората, които работят и живеят до денонощния супермаркет, но първо ще върнем в гаража камионетката. Ако вярваме на Били, то Диего със сигурност не е човекът, който е наел колата.

Чернокожият внимателно беше разгледал снимката на Диего и бе заявил: „Много по-слаб е от човека, когото търсите, освен това изглежда прекалено… загладен.“

— Но още не е сигурен дали не е бил Хупър.

— Ясно е, че Били не лъже — наистина не си спомня как е изглеждал престъпникът. Смятам, че нашият човек отново ще прибегне до услугите му — още не е изпълнил плана си. Паркингът и камионетката да бъдат поставени под денонощно наблюдение. — Погледна часовника си и добави: — Време е за траурната церемония.

 

 

Мразеше траурните церемонии — цветята, музиката, шепнещите гласове, внезапните изблици на плач или на смях.

Още по-неприятни бяха тези „публични прояви на скръб“, както ги наричаше тя, когато мъртъвците бяха млади и загинали от насилствена смърт. Откакто работеше в полицията, беше присъствала на прекалено много траурни церемонии в памет на жертви на насилие.

Поставили бяха мъртвата в стъклен ковчег — обичай, който Ив намираше особено отблъскващ. Облекли й бяха синя рокля — вероятно най-хубавата, която е притежавала — върху скръстените й ръце бяха положили букетче от рози.

Ив наблюдаваше хората, които минаваха край ковчега, за да си вземат последно сбогом. Родителите на Рейчъл изглеждаха прекалено спокойни. Най-вероятно им бяха дали транквиланти, за да издържат по време на церемонията. Лицето на сестра й беше подпухнало от плач, тя изглеждаше не на себе си.

Ив видя студенти, които беше разпитвала, собствениците на магазините близо до супермаркета, в който девойката бе работила. Преподаватели, съседи, приятели.

Лиан Браунинг и Анджела също бяха тук. Разговаряха с близките, Лиан каза нещо, което проникна в съзнанието на майката, замъглено от транквилантите, и я разплака.

Докато внимателно наблюдаваше присъстващите, търсейки с поглед „съвсем обикновения човек“, тя видя хора, които вече познаваше, и много нови лица. Мнозина бяха на предполагаемата възраст на убиеца. Човек не би предположил, че през краткия си живот девойката се е сприятелила с толкова много хора.

Погледът й попадна на Хупър. Той носеше костюм и вратовръзка, изражението му беше сериозно, той стоеше с изпънати рамене като войник. Заобиколен беше от група приятели. „Привлекателни младежи като него винаги имат много приятели“ — помисли си тя. Ала когато Хупър се огледа, очите му бяха безизразни. Каквото и да му говореха приятелите, не достигаше до съзнанието му; след миг той им обърна гръб и се отдалечи, сякаш не ги забелязваше, сякаш бяха призраци.

Не погледна никого, не извърна поглед към девойката в прозрачния ковчег, в която казваше, че е бил влюбен.

Ив направи знак на Макнаб да се приближи:

— Проследи го — прошепна му.

— Дадено, лейтенант.

Тя продължи да наблюдава присъстващите, макар че копнееше да последва Хупър, да вдъхне нощния въздух. Климатичната инсталация работеше, но в залата беше прекалено задушно, тежкият аромат на цветята сякаш полепваше по кожата.

Забеляза Хастингс в дъното на помещението. Той като че ли усети погледа й — обърна се, с бавни стъпки се приближи до нея:

— Казах си, че е редно да дойда. Обаче мразя тези церемонии. Ей сега си тръгвам. — Очевидно се чувстваше неловко. И беше малко гузен. Помълча, сетне добави: — Не трябваше да я обличат така. Изглежда толкова… изкуствено. Бих й сложил любимата й блуза, в ръката й бих сложил букетче маргаритки. Маргаритките подхождат на невинността й. Няма значение… — Той на един дъх изпи чашата с минерална вода. — Никой не ме попита. — Запристъпва от крак на крак и добави: — Гледай да хванеш мръсника, заради когото Рейчъл сега лежи в стъкления ковчег.

— Работя по въпроса.

Тя го проследи с поглед, докато той излезе от залата. Наблюдаваше как едни хора идват, други си отиват. Макнаб се върна да й докладва:

— Като излезе, няколко пъти отиде до ъгъла и се върна. — Той сви рамене, пъхна ръце в джобовете си. — Плачеше, лейтенант. Крачеше напред-назад и плачеше. Приятелите му го обкръжиха, накараха го да се качи на една кола. Записах регистрационния номер. Ако искате, ще ги проследя.

— Не. — Тя поклати глава. — Не и тази вечер. Стига толкова работа за днес. Вземи Пийбоди, кажи й, че дежурството й е приключило.

— С удоволствие. Ще ми се да отида някъде, където хората си говорят глупости и се тъпчат с долнопробна храна. Винаги го правя, след като съм бил на траурна церемония. Ще дойдете ли с нас?

— Не, благодаря. Но утре сутринта ви искам на линия, чуваш ли?

Постепенно залата започна да се изпразва. Ив отиде при Фийни:

— Смяташ ли, че той ще се осмели да дойде? Ще изпита ли необходимост да я види в ковчега? Или фотографиите му стигат?

— Нямам представа. Получил е от нея каквото е искал. За него тя вече не съществува.

— Може би. Но с погребението се затваря кръгът на деянието му. Интуицията ми подсказва, че той ще пожелае да я види за последен път. Ала ако е бил тук, не успях да го различа сред присъстващите.

— Нали е съвсем обикновен! — изсумтя ирландецът. Изпод око изгледа Ив и си каза, че изглежда изнервена и капнала от умора. Потупа я по рамото: — Искаш ли да изпием по една бира?

— С най-голямо удоволствие.

 

 

— Отдавна не сме го правили — отбеляза Фийни.

— Имаш право. — Тя отпи от бирата си. По негласно споразумение бяха потърсили бар, който не се посещава от ченгета. В противен случай някой неизбежно щеше да седне при тях и да ги заговори. Седнаха в сепарето на заведение, наречено „Леприкон“ — ирландска дума за елф, приличащ на дребно старче. Собственикът на малкия бар беше се постарал да пресъздаде атмосферата на ирландска кръчма. По стереоуредбата звучеше песен за битки и пиянство, всички надписи бяха на галски, на стените висяха рамкирани снимки на хора, за които Ив предположи, че са прочути ирландци. Сервитьорите се стараеха да говорят с ирландски акцент, въпреки че повечето положително бяха родени в Бруклин.

Тъй като беше имала възможността да посети истинска ирландска кръчма, Ив веднага разбра, че във вените на собственика, който май се казваше Голдбърг, няма нито капчица ирландска кръв.

Спомените за вечерите в „Пени Пиг“ я накараха да се замисли за Рурк, сърцето й се сви.

— Кажи ми какво те мъчи, малката — подхвърли Фийни.

— Смятам, че през следващите четирийсет и осем часа той ще се опита да убие още някого, затова…

— Не те питам за разследването. — Той отмести купичката с небелени фъстъци, извади от джоба си пликче с любимите си захаросани бадеми. — Неприятности вкъщи ли имаш?

— И още питаш! — Тя машинално си взе бадемче. — Вкъщи ме чака Съмърсет. От това по-голяма неприятност, здраве му кажи!

— А пък Рурк е заминал някъде и те е оставил сама със стария мърморко, който отгоре на всичко е и със счупен крак. Сигурно пътуването е било неотложно, иначе нямаше да го предприеме.

— Имаш право… Божичко! — Тя се облакъти на масата, с длани закри лицето си. — Не знам как да постъпя. Дали трябва да споделя с теб? Дали Рурк няма да ми се разсърди?

— Не е необходимо да му казваш какво си направила. Всичко ще си остане между нас.

— Зная — промълви Ив. Този човек беше я обучавал, беше я взел под крилото си веднага, след като беше се дипломирала от полицейската академия. Рамо до рамо с него беше изминала всяка стъпка към получаването на значката на детектив. Имаше му пълно доверие.

— Не мога да го лъжа. Ще му кажа, че съм споделила с теб. Смятам, че взаимното доверие е едно от условията за успешен брак. Да му се не види, съществуват толкова правила за успешния брак, с които трябва да се съобразяваш!

Фийни не я прекъсна; допи бирата си, поръча втора.

— Донякъде разбирам състоянието на Рурк — замислено продължи Ив. — Представи си, че години наред вярваш в нещо, примиряваш се с нещо, което смяташ за вярно, после ненадейно научаваш истината, която е като удар под пояса. Цялата ти представа за живота се променя. — Тя отпи от бирата си. — Рурк никога не се напива. Разбира се, консумира алкохол, когато имаме гости или присъстваме на някой тузарски купон. Но дори когато сме насаме, никога не преминава границата. Винаги е в състояние да разсъждава трезво, да реагира мигновено. Такава му е природата.

— Не бива да се притесняваш, когато някой мъж се натряска до козирката.

— Нямаше да се тревожа, ако този мъж не беше Рурк. Потърсил е спасение в алкохола, за да забрави болката и мъката. Въпреки че е в състояние да понесе много болка.

„Също като теб“ — помисли си Фийни.

— Къде е? — попита.

— В Клир. Изпрати ми съобщение… не се свърза лично заради проклетата часова разлика. Казваше, че не бива да се тревожа за него, че всичко било наред. Щял да остане в Ирландия още ден-два, отново щял да ми се обади.

— Ти потърси ли го?

Ив поклати глава:

— Исках да го направя, после се разколебах. Запитах се да не би да си помисли, че го преследвам, че се държа като ревнива съпруга. Чувствам се безпомощна, Фийни. Той настоява да бъде сам. Изрично настоя да не се замесвам.

— А ти му повярва, така ли? — Фийни въздъхна, очите му, напомнящи на очите на тъжен басет, станаха още по-печални. — Разочарован съм от теб.

— Какво трябваше да сторя? Тъкмо когато имам най-много работа, господин съпругът ми решава да замине за Ирландия. Отказва да ме изчака, да ми даде време да организирам нещата така, че да го придружа. Добре, разбирам, че не е искал да губи време, че незабавно е искал да разреши проблема, но…

— Едно от правилата в брака е, че когато имаш неприятности, когато ти е тъжно, болката не е само твоя. Ти страдаш тук, съпругът ти — в Ирландия. И двамата се чувствате ужасно.

— На практика той ме заряза. Съобщи ми, че заминава, когато вече беше на път за Европа. Какво нахалство, а? Още съм бясна.

— И все пак вече трябваше да си при него.

Ив свъси вежди:

— Какво? Съветваш ме веднага да замина за Ирландия ли? Рурк каза, че не ме иска там.

— Излъгал те е. Такива сме ние, мъжете, хлапе. Не можем да не пуснем поне една невинна лъжа.

— Наистина ли смяташ, че съм му необходима?

— Да.

— Ами разследването? Не мога да го зарежа по средата…

— Ти за новак ли ме мислиш? — Фийни се престори на обиден. — Смяташ ли, че за няколко дни не мога да ръководя работата? Или се страхуваш, че ще заловя убиеца и ще обера лаврите, а?

— Не, не! Но работя по няколко версии, освен това вероятността той да вземе нова жертва през следващите няколко дни е…

— Ако ти съобщят, че Рурк е ранен, че ушите му кървят, ще се вълнуваш ли от разследването или веднага ще заминеш при съпруга си?

— Ще замина.

— Сърцето му кърви, Ив. Не го оставяй сам.

Изглеждаше толкова логично, когато Фийни го изрече.

Как не беше се сетила сама?

— Трябва да поискам разрешение за отпуска, да съставя графика за утре, да напиша рапорта си.

— Какво чакаш, размърдай си задника. — Фийни прибра в джоба си пакетчето с бадеми.

— Благодаря. Задължена съм ти.

— Няма за какво. Бирата е от теб.