Нора Робъртс
Портрет в смъртта (2)

Първа глава

Нищо хубаво не се случваше. Ив изпи на един дъх първото си кафе за деня, после посегна към дрешника. Избра тениска от тънка материя и без ръкави — лятото на 2059 година бе стиснало в потния си юмрук не само Ню Йорк, но и цялото Източно крайбрежие.

Все пак тя предпочиташе горещината пред студа.

Нищо нямаше да помрачи деня й. Абсолютно нищо.

Облече фланелката, крадешком се озърна към вратата, за да се увери, че е сама, след което, поклащайки бедра, с танцова стъпка се приближи до автоготвача да си вземе още една чаша кафе. Погледна часовника си и видя, че разполага с достатъчно време, стига да пожелае да закуси; каза си: „Какво пък, защо да не хапна нещо.“, след което програмира устройството да й приготви две палачинки със сироп от боровинки.

Тръгна обратно към дрешника, за да вземе ботушите си. Беше висока, стройна жена, носеше бежов панталон и синя фланелка. Късата й коса, подстригана небрежно, беше кестенява, прошарена с кичури, изрусени от безпощадното лятно слънце. Подхождаше на ъгловатото й лице, на което се открояваха раздалечени кафяви очи и възголяма уста. На брадичката й имаше плитка трапчинка, по която съпругът й Рурк обичаше да прокарва пръст.

Макар да знаеше, че след като излезе от просторната, блажено прохладна спалня и от просторната, блажено прохладна къща, ще я обгърне нетърпима жега, тя извади от дрешника лятно сако. Хвърли го върху кобура, който бе преметнала на облегалката на канапето в къта, заместващ дневна.

Значката вече беше в джоба й.

Лейтенант Ив Далас взе от автоготвача втората чаша кафе и двете палачинки, отпусна се на канапето и се приготви да закуси с апетит, преди да започне ежедневието й на ченге от отдел „Убийства“.

Тлъстият котарак Галахад, който, станеше ли въпрос за храна, като всички свои събратя притежаваше ясновидски способности, се появи изневиделица, скочи на канапето и втренчи разноцветните си очи в чинията й.

— Това си е мое! — Тя набоде на вилицата палачинките и предизвикателно отвърна на погледа на котарака. — На Рурк може да му е слаб ангелът, приятелче, обаче аз не съм Рурк. Освен това най-вероятно вече си закусил — добави, вдигна краката си на масата и продължи да се храни. — Бас държа, че от ранни зори си цъфнал в кухнята, за да се умилкваш на Съмърсет.

Приведе се, докато носът й почти се допря до носа на животното.

— Само че в продължение на три безгрижни, великолепни, незабравими седмици парашутът няма да ти се отваря. Знаеш ли защо? Известна ли ти е причината? — Толкова беше въодушевена, че дори се смили над котарака и му даде парченце от палачинката. — Защото кльощавият задръстеняк, дето има прът в задника, заминава на почивка! Далеч, далеч от тук!

Идваше й да запее, толкова беше щастлива, че икономът на Рурк, превърнал се в нейна Немезида, няма да я вбеси нито тази вечер, нито още много вечери.

— Предстоят ми двайсет и един дни без Съмърсет, затова ликувам!

— Не мисля, че котаракът споделя радостта ти — обади се Рурк, който се облягаше на рамката на вратата и наблюдаваше съпругата си.

— Радва се, и още как. — Тя набързо натъпка в устата си няколко парченца от палачинката, преди котаракът да пъхне муцунката си в чинията й. — Обаче се преструва, че не му пука… Хей, какво правиш тук? Ако не ме лъже паметта, тази сутрин ти предстоеше много важен междупланетен разговор.

— Вече го приключих.

Той влезе в спалнята, а Ив си помисли, че към удоволствието от закуската се прибавя удоволствието да наблюдава съпруга си. Човекът с дълги крака, който се движеше с грация, типична само за опасните мъже.

Хрумна й, че той спокойно може да дава уроци по грациозност дори на котарака. Широко му се усмихна и реши, че на света няма жена, чието сърце лудо да не затупти, ако човек с подобно лице седне до нея.

Лицето му беше като шедьовър, изваян от Създателя в ден, в който е бил най-щедър — слабо, с изпъкнали скули, а плътните му устни сякаш подканваха да бъдат целунати. Обрамчено беше от дълга черна и лъскава коса, сините очи, типични за ирландците, подчертаваха красотата му.

„И тялото му го бива — помисли си Ив. — Висок е, широкоплещест, мускулест…“

— Ела, красавецо. — Хвана го за ризата, придърпа го към себе си, възторжено захапа долната му устна. Преди да се отдръпне, за миг пъхна език в устата му. — Ммм, по-вкусен си от палачинките.

— Днес определено си в добро настроение.

— Позна. Чувствам се като на седмото небе. Ще раздам радост и щастие на цялото човечество.

— Господи, каква смайваща промяна! — Освен ирландския акцент, в гласа му се прокраднаха насмешливи нотки. — Може би ще започнеш раздаването на радост, като слезеш да изпратиш Съмърсет.

Тя направи гримаса:

— Има опасност закуската да ми приседне. — Експериментално сложи още една хапка в устата си, после набързо омете всичко в чинията си. — Хм, браво на мен. Мога да го направя. Ще застана пред къщата и ще махам за сбогом.

Рурк вдигна вежда, закачливо дръпна жена си за косата:

— Гордея се с теб.

— Няма да затанцувам от радост, преди да се уверя, че досадникът е на безопасно разстояние. Три седмици! — Тя скочи на крака и за голямо неудоволствие на котарака постави чинията далече от него. — Цели три прекрасни седмици няма да видя противната му физиономия, няма да чуя пискливия му глас.

— Защо ли ми се струва, че и Съмърсет го вълнуват подобни мисли? — Рурк с въздишка се изправи. — Всъщност съм сигурен… както съм сигурен, че и на двама ви ще липсват ежедневните заяждания.

— Друг път! — Ив си сложи кобура с оръжието. — За да отпразнувам събитието — да, възнамерявам да го отпразнувам — тази вечер ще се търкалям на канапето в дневната и ще похапвам пица. Ще бъда гола.

Веждите на Рурк политнаха като птици:

— Ще ми бъде изключително приятно.

— Ако и ти искаш пица, поръчай си. — Тя облече сакото си. — Хайде да изиграем сценката със сбогуването, че ще закъснея за работа.

— Първо порепетирай. — Рурк я хвана за раменете. — Лек път. Да си починеш хубаво.

— Не е честно! Защо не ме предупреди, че ще трябва да му говоря? — Като видя, че на Рурк не му мигна окото, примирено въздъхна: — Добре де, струва си да го направя, щом ще се отърва от него. — Направи гримаса, наподобяваща усмивка: — Да си починеш хубаво. Задръстеняк! Бъди спокоен, това ще си го спестя — просто трябваше да го кажа.

— Разбрах. — Рурк прокара длани по раменете й, после я хвана за ръка. Галахад хукна пред тях. — Съмърсет с нетърпение очаква пътуването. През последните две години изобщо не е взимал отпуска.

— Само и само да не ме изпусне от опулените си очи… Но вече няма значение — великодушно добави тя. — Важното е, че негова милост заминава.

Чу как котаракът пронизително измяука, някой изруга, последваха няколко тупвания. Тя се втурна към стълбището, но Рурк я изпревари и тичешком слезе до фоайето, където Съмърсет лежеше сред разпилени покривки и чаршафи. Ив се загледа в него и промърмори:

— Мамка му!

— Не мърдай! Не се движи! — говореше Рурк, докато се опитваше да разбере дали икономът е получил някакви наранявания.

Ив слезе по стълбището, приклекна до Съмърсет. Вечно бледото му лице сега беше прежълтяло като на мъртвец, кожата му беше лепкава от пот. По очите му личеше, че е изпаднал в шок и че изпитва силна болка.

— Кракът ми — изпъшка. — Изглежда е счупен.

И без да й го каже, беше разбрала, още като видя неестествения ъгъл, под който беше извит кракът му от коляното надолу.

— Тичай да вземеш одеяло — нареди на съпруга си, докато изваждаше джобния си видеотелефон. — Изпаднал е в шок. Ще повикам линейка.

— Не му позволявай да се движи. — Рурк измъкна един от усуканите чаршафи изпод приятеля си и го зави, после хукна нагоре по стълбището. — Може да има други наранявания.

— Не… само кракът… и рамото. — Съмърсет стисна клепачи, докато Ив се обаждаше за медицинска помощ. — Спънах се в проклетия котарак. — Той стисна зъби, отвори очи и опита подигравателно да се усмихне, въпреки че го тресеше и зъбите му тракаха. — Вероятно съжалявате, че не си счупих врата.

— Хрумна ми подобна мисъл — подхвърли тя. „Говори свързано — помисли си с облекчение. — Не загуби съзнание. Само погледът му е позамъглен.“ Обърна се към Рурк, който носеше одеяло: — Линейката всеки момент ще бъде тук. Господин икономът не само е с всичкия си, ами е доста саркастичен. Мисля, че няма травма на главата. Само едно падане по стълбите не е достатъчно да се счупи дебелият му череп. Представи си, спънал се в котарака.

— Престани, за бога!

Ив наблюдаваше как Рурк хвана ръката на Съмърсет и я стисна. Въпреки непрекъснатите си дрязги с кльощавия досадник тя си даваше сметка, че за Рурк този човек е по-скъп от родния му баща.

— Ще отворя портала, за да влезе линейката.

Ив се приближи до таблото за охранителната система, за да отвори грамадните врати, разделящи къщата, разкошния парк, света, който съпругът й беше изградил от града. Забеляза, че от Галахад няма и следа — хитрецът вероятно щеше да се появи едва когато суматохата премине.

Нищо чудно проклетникът нарочно да беше съборил Съмърсет, за да й отмъсти, задето не му беше дала достатъчно от палачинките.

Отвори входната врата, за да чуят сирената, и почти залитна, когато я лъхна гореща вълна. Часът беше едва осем, а навън беше такава жега, че направо да ти изпече мозъка. Небето беше с цвят на сметана, въздухът бе гъст като сиропа, с който тя беше поляла палачинките си, когато сърцето й тръпнеше от щастие, когато й идваше да затанцува от радост.

„Лек път! — помисли си. — Проклятие!“

Видеотелефонът й иззвъня, тъкмо когато в далечината се чу вой на сирени.

— Идват! — извика тя на Рурк, после се отдръпна встрани да приеме обаждането. — Далас. Да му се не види, Надин! — възкликна, като видя на монитора лицето на най-прочутата репортерка на Канал 75. — Моментът не е подходящ.

— Получих информация. Изглежда достоверна. Да се видим на „Делейнси“ и авеню Д. Тръгвам веднага.

— Почакай, почакай! Нямам намерение да идвам в този квартал, само защото ти…

— Струва ми се, че става въпрос за смъртен случай. — Надин се отдръпна, за да позволи на Ив да види снимките върху бюрото й. — Мисля, че тази жена е мъртва.

Фотографиите бяха на млада брюнетка в различни пози — някои бяха непринудени, други — режисирани.

— Защо смяташ, че е мъртва?

— Ще ти обясня, като се видим. Да не губим време.

Ив направи знак на хората от „Бърза помощ“ да влязат и намръщено се втренчи в монитора на видеотелефона:

— Ще изпратя патрулна кола…

— Не ти съобщих важна информация, за да ме залъгваш с разни полицайчета. Натъкнах се на нещо важно, Далас, интуицията ми го подсказва. Ако откажеш да се срещнем, сама ще се заема с тази работа. После ще направя страхотен репортаж, защото знам, че става въпрос за сензация.

— Да му се не види и скапаният ден! Добре, ще дойда. Докато ме чакаш, вземи нещо за хапване и стой на ъгъла. Не предприемай нищо, преди да дойда, чуваш ли? Първо трябва да оправя една бъркотия. — Тя въздъхна и извърна поглед към медиците, които преглеждаха Съмърсет. — Няма да се бавя.

Изключи устройството, гневно го пъхна в джоба си. Върна се при Рурк — не й хрумваше какво да направи, затова само окуражително стисна ръката му.

— Изникна нещо спешно — промълви. — Налага се да изляза.

— Дори не си спомням колко е годишен — промърмори съпругът й. — Как е възможно да забравя?

— Хей, стегни се! — Тя пусна ръката му и го потупа по рамото. — Прекалено злобен е, за да боледува продължително. Слушай, ще откажа ангажимента, ако държиш да съм до теб.

— Не, не, тръгвай. — Рурк се помъчи да се овладее. — Спъна се в проклетия котарак! Можеше да загине! — Обърна се, притисна устни до челото й. — Животът често ни поднася неприятни изненади. Пази се, лейтенант, за днес неприятностите ми стигат.

 

 

Изнервящите задръствания по улиците още повече допринесоха за влошаване на настроението й. Повреден макси автобус препречваше Лексингтън авеню, докъдето поглед стигаше по Седемдесет и пета улица се проточваше опашка от спрели превозни средства. Шофьорите гневно натискаха клаксоните. Хеликоптери на службата по въздушен контрол кръжаха над улицата, за да попречат на летящите автобуси да причинят задръствания и в небето.

На Ив й омръзна да седи сред океана от неподвижни автомобили. Включи сирената, после издигна колата във въздуха. Насочи се на изток, а когато се озова в район без улични задръствания, отново потегли в южна посока.

Предварително се беше обадила на диспечера да предупреди, че си взима един час отпуска. Не виждаше смисъл да рапортува, че се отзовава на повикването на някаква телевизионна репортерка, без да е поискала разрешение и без да знае дали просто няма да загуби времето си.

Само че тя се доверяваше на интуицията на Надин — тази жена надушваше сензациите както хрътката надушва заек — затова беше се свързала с помощничката си Пийбоди и й беше наредила да я чака на „Делейнси“.

Търговията в този квартал процъфтяваше. Районът беше като пчелен кошер — павилиони за готови храни, кафенета и най-вече специализирани магазини и ателиета, намиращи се в помещения на партера — те обслужваха живущите в съответната сграда. Майсторът в ателието за ремонт на домакински уреди правеше оборот на пекарната и поддържаше в изправност автоготвача на собственичката на магазина за готово облекло, намиращ се в съседство, тя пък си купуваше плодове от сергията на отсрещната страна на улицата.

„Страхотна система“ — помисли си Ив. Съществуваше още от време оно и макар да беше засегната от Градските войни, беше се възстановила от само себе си.

Все пак районът не беше от онези, в които ти се иска да замръкнеш нощем; само след една-две пресечки в южна или в западна посока човек се натъкваше на нелицеприятните комуни на бездомници и наркомани, ала през горещото лятно утро „Делейнси“ изглеждаше като всяка друга оживена търговска улица.

Ив спря пред някакъв неправилно паркиран камион за доставки, включи светлинния индикатор, показващ присъствието на полицай, изпълняваш задълженията си.

Без особено желание слезе от колата си, в която климатичната инсталация осигуряваше приятна прохлада, и сякаш се блъсна в стена от влага и горещина. Първо усети миризмите — на саламура, кафе и пот. Ароматът на пъпешите, подредени на сергията наблизо, почти не се усещаше заради парата, бълваща от подвижния павилион за храна, която миришеше на заместител на яйца и на лук.

Ив се помъчи да не я вдишва, докато стоеше на ъгъла и се оглеждаше. „Да му се не види, кой яде тези гадости?“ — помисли си тя.

Не видя нито Надин, нито Пийбоди, но зърна трима души, застанали до зелен контейнер за смет, които ожесточено спореха — вероятно двамата бяха продавачи от съседните магазини, а третият — механик, поддържащ общинските обекти.

Продължи да ги наблюдава, докато се колебаеше дали да се обади вкъщи и да разбере какво е състоянието на Съмърсет. Казваше си, че може би е станало чудо — медицинските работници по някакъв начин са залепили счупената кост на господин иконома и той вече беше на път към летището. А най-хубавото беше, че поради получената травма щеше да почива не три, а четири седмици.

По време на отпуската си щеше лудо да се влюби в компаньонка, която трябва да е ужасно закъсала, та да се съгласи да прави секс с такъв изрод, и да реши заедно с нея да заживее в Европа.

Не, не в Европа. Беше прекалено близо. Щяха да се преселят в колония „Алфа“ на Торъс I и никога повече нямаше да стъпят на планетата Земя.

Докато не се свържеше със съпруга си, тя можеше да се наслаждава на невинните си мечти.

Изведнъж си спомни измъченият поглед на Съмърсет, обичта, с която Рурк стискаше ръката му.

Тежко въздъхна, извади джобния си видеотелефон. Преди да набере номера, един от продавачите блъсна механика. Онзи не му остана длъжен. Ив видя как продавачът замахва, след миг отговорникът по чистотата вече лежеше на тротоара. Тя пъхна устройството обратно в джоба си и тръгна да разтърве побойниците.

Още преди да ги доближи, подуши специфичната миризма. Прекалено често беше се сблъсквала със смъртта, за да сгреши.

Двамата съперници се търкаляха по тротоара, насърчавани или гълчани от продавачите в съседните магазини или от случайни минувачи, които спираха да погледат представлението.

Ив не си направи труда да извади значката си — дръпна за ризата онзи, който беше отгоре, сложи крак върху гърдите на противника му:

— Престанете!

Продавачът беше дребничък, но жилав и пъргав. Рязко отскочи встрани, в ръката на Ив остана само парче от ризата му, просмукана от пот. Толкова беше вбесен, че очите му бяха кървясали, горната му устна също кървеше.

— Не си пъхай носа в чужди работи, госпожо, че и ти ще пострадаш!

— Не съм ти никаква госпожа, а лейтенант от полицията!

Човекът, проснат на тротоара, очевидно не възнамеряваше да стане. Беше шишкав, едва дишаше, едното му око така беше се подуло, че почти беше се затворило. Но тъй като Ив не изпитваше добри чувства към който и да бил механик, продължи да го притиска с крак, докато извади значката си. Усмихна се на продавача — усмивката й беше приветлива колкото усмивка на акула:

— Да се обзаложим кой ще пострада, а? Веднага се дръпни и без много приказки!

— Ченге си, така ли? Много хубаво. Трябва да арестуваш този нещастник, не да се зъбиш на почтени данъкоплатци като мен. — Вдигна ръце и се обърна за подкрепа към насъбралото се множество, все едно беше боксьор, обикалящ ринга по време на почивката. — Даваме дължимото на държавата, а тъпаци като този ни прецакват.

— Нападна ме. Искам да подам оплакване…

Ив изгледа човека, когото беше настъпила:

— Млък! — Посочи продавача: — Име!

— Ремке. Уолдо Ремке. — Той стисна изранените си юмруци, сложи ръце на кръста си. — Аз искам да подам оплакване.

— Добре, добре. Магазинът твой ли е? — Тя посочи зад себе си.

— От осемнайсет години съм негов собственик, а преди това беше на баща ми. Плащаме си данъците…

— Това вече го чух. Контейнерът твоя собственост ли е?

— Хвърлили сме толкова пари за него, че можехме да си купим двайсет нови. Аз, Костело и Минц. — Без да обръща внимание на потта, която струеше по лицето му, той с палец посочи двамата мъже, които стояха зад него. — Само че през повечето време проклетата боклукомелачка е повредена. Подушваш ли гадната миризма? Подушваш ли тази отврат? Кой ще влезе в нашите магазини, докато на улицата вони така? За трети път през последните шест седмици се обаждаме да поправят машината. Обаче ония от градската управа и пръста си не помръдват.

Насъбралите се одобрително замърмориха, някой шегобиец се провикна:

— Смърт на фашистите!

Ив знаеше, че под въздействието на непоносимата горещина, вонята и пролятата кръв безобидните зяпачи само за секунда могат да се превърнат в разярена тълпа.

— Господин Ремке, ако обичате, заедно с вашите колеги се отдръпнете. Граждани, разотивайте се!

Зад себе си чу забързано трополене от тежки униформени обувки.

— Пийбоди — каза, без да се обърне, — накарай хората да се отдалечат, преди да намерят въже и да линчуват този нещастник.

Помощничката й, която се позадъхваше, се изравни с нея:

— Слушам, лейтенант. Граждани, разпръснете се! Всеки да си гледа работата!

Въпреки че поради жегата униформата на Пийбоди вече не беше идеално изгладена, очевидно оказа желаното въздействие, защото зяпачите побързаха да се разотидат. Младата жена намести фуражката си и очилата си, които се бяха смъкнали, докато тя спринтираше по тротоара.

По челото й бяха избили капчици пот, но зад тъмните стъкла очите й бяха спокойни. Извърна поглед към контейнера, после към началничката си:

— Лейтенант, какво ще го правим този?

— Ами… Кажи си името! — Тя отново притисна с крак механика.

— Лари Пул. Вижте какво, лейтенант, аз само си върша работата. Дойдох във връзка със заявка за ремонт, а онзи взе да ме ругае…

— Откога си тук?

— Има-няма десет минути. Мръсникът даже не ми даде възможност да направя оглед на боклукомелачката, а се нахвърли върху мен.

— Сега ще я огледаш. — Тя се обърна към Ремке: — И без повече изпълнения!

— Искам да подам оплакване. — Дребният скръсти ръце и сви устни, когато Ив помогна на механика да се изправи.

— Хвърлят вътре какви ли не гадости — заоплаква се Пул. — Затова машината се поврежда, нали разбирате? Не използват съответните прорези. Ако изсипеш органична смет в отделението, предназначено за неорганична, боклукомелачката се скапва. — Той изкуцука до контейнера, бавно нагласи предпазната си маска. — От тях се иска само да спазват инструкциите, обаче на тях им е по-лесно да се оплакват на всеки пет минути!

— Как се отключва това чудо?

— Чрез код. Нали разбирате, контейнерът е общинска собственост и те плащат за него наем. Моят скенер разчита кода, после… Мамка му, ключалката е счупена!

— Казах ти, че не работи, нали?

Пул изпъна рамене — макар че окото му беше насинено, се стараеше да запази достойнство — и се втренчи в Ремке:

— Ключалката е разбита. Сигурно от проклетите хлапета, дето си нямат друга работа. Обаче вината не е моя. Никой не знае защо хлапетиите вършат поразии. Ако се съди по миризмата, снощи са разбили контейнера и са пъхнали вътре някоя умряла котка.

— Не ви плащам луди пари за дефектни ключалки… — подхвана Ремке.

— Господине, престанете! — сопна се Ив и се обърна към механика: — Сигурен ли си, че ключалката е разбита?

— Естествено — разбирам си от работата. Да му се не види, сега ще трябва да повикам екипа по почистването. Проклети хлапета! — Той понечи да отвори капака, но Ив хвана ръката му.

— Назад! Пийбоди!

Стомахът на Пийбоди вече се преобръщаше от вонята, ала тя знаеше, че я очаква нещо още по-лошо.

— Съжалявам, че на път за тук хапнах „джоб“ с яйце — промърмори.

Ив, която беше хванала капака, поклати глава:

— Как можеш да се тъпчеш с тези гадости. Да не си откачила?

— В действителност са много вкусни, лейтенант. Пък и така човек хапва набързо. — Тя дълбоко си пое въздух, задържа го. Кимна на началничката си. Двете повдигнаха тежкия капак.

Отвътре избликна ужасяващата миризма на смърт.

Жената беше натъпкана в преградата, предназначена за органични отпадъци. Виждаше се само част от лицето й. Ив забеляза, че очите на жертвата са били тъмнозелени. И че е била млада, може би красива.

Смъртта, съюзила се с горещината, беше превърнала лицето й в подпухнала маса.

— Какво са напъхали проклетите пакостници? — Пул се приближи до контейнера, надникна вътре, извърна се и заповръща.

— Пийбоди, обади се на диспечера да съобщиш за убийството. Надин пътува насам. Вероятно колата й е попаднала в задръстване, иначе отдавна щеше да бъде тук. От теб искам да не позволиш нито на нея, нито на оператора да се приближат. Бъди сигурна, че ще ни нарече какво ли не, но районът трябва да бъде отцепен.

— Вътре има труп. — Гневът на Ремке като по чудо беше стихнал. Стоеше като вкаменен и се кокореше срещу Ив. — Човешки труп.

— Господин Ремке, веднага влезте във вашия магазин. Заповедта се отнася за всички. След малко ще ви разпитам.

— Ще надникна. — Той се прокашля, после с усилие преглътна. — Мога да… ако е някой от квартала, мога да го… Ако мислите, че ще ви е от помощ, ще погледна в контейнера.

— Гледката е доста неприятна — промърмори тя, но му направи знак да се приближи.

Макар че очевидно беше потресен, Ремке пристъпи към контейнера. Стисна клепачи, помъчи се да се овладее, отвори очи. Пребледня като мъртвец.

— Рейчъл! — Едва се сдържа да не заповръща и олюлявайки се, отстъпи назад. — Господи! Господи! Това е Рейчъл… не знам фамилното й име. Божичко, работеше в денонощния магазин отсреща. Беше съвсем млада. — Едри сълзи рукнаха по пребледнелите му страни, той смутено се извърна. — Сигурно нямаше повече от двайсет. Беше студентка. Откакто я знам, все носеше някакъв учебник под мишницата си.

— Влезте във вашия магазин, господин Ремке. Имам малко работа, после ще ви разпитам.

— Беше почти дете! — Той избърса потта от челото си. — Що за звяр може да причини това на едно невинно момиче?

На Ив й се искаше да му каже, че съществуват зверове с човешки образ, които са много по-страшни от най-жестокия хищник. Но предпочете да си замълчи. Ремке се приближи до механика, сложи ръка на рамото му:

— Ела в магазина. Вътре е по-хладно. Ще ти налея чаша вода.

— Пийбоди, чантичката с приспособленията е в колата — подвикна Ив. Обърна се към трупа в контейнера, прикрепи към ревера си записващото устройство. — Да се хващаме на работа, Рейчъл. — Включи устройството и продължи: — Жертвата е от женски пол, от бялата раса. Приблизителна възраст двайсет години.

 

 

Униформените, които пристигнаха на местопрестъплението, отцепиха района, поставяйки прегради, препречващи пътя на любопитните. След като извадиха трупа, Ив засне всичко наоколо, напръска ръцете си с предпазното вещество и се приготви да влезе в контейнера.

В този момент забеляза камионетката на Канал 75, паркирана в дъното на улицата. Помисли си, че сигурно Надин доста се е изпотила, и то не от горещината. „Е, няма как, ще се наложи да изчака реда си.“

Следващите двайсет минути бяха зловещи. Когато най-сетне излезе от контейнера, Пийбоди й подаде бутилка с вода:

— Лейтенант, пийнете малко.

— Благодаря. — Ив изпи на един дъх половината бутилка, ала противният вкус в устата й не изчезна. Изми ръцете си с останалата вода, после кимна към магазина на Ремке:

— Погрижи се двамата юнаци да останат вътре. Първо ще укротя Надин.

— Идентифицирахте ли я, лейтенант?

— Да. Според отпечатъците от пръсти жената е Рейчъл Хоуард, която следва задочно в Колумбийския университет. — Избърса потта от лицето си и продължи: — Ремке имаше право за възрастта й… Приберете я в чувала, поставете етикетче с името. Не мога да определя причината за смъртта, нито дори времето, по което е настъпила — трупът направо се е сварил вътре. — Погледна към контейнера, после добави: — Ще видим какво ще намерят „метачите“, после ще я предадем на патоанатома.

— Да започна ли разпита на хората от квартала?

— Изчакай, докато разговарям с Надин. — Тя подхвърли празната бутилка на помощничката си, тръгна към репортерската камионетка на Канал 75. Един от зяпачите понечи да я заговори, но като видя изражението й, се отказа.

Надин слезе от колата — беше старателно гримирана като за пред камерата, очите й блестяха като на дива котка.

— Проклятие, Далас! Колко време възнамеряваш да ме държиш в неведение?

— Колкото е необходимо. Ще проуча разпечатките, после те искам в управлението, за да те разпитам.

— Искаш ме, така ли? Пет пари не давам какво искаш!

Денят се очертаваше отвратителен. Ив беше плувнала в пот, дрехите й воняха, закуската, която беше изконсумирала с такова удоволствие, заплашваше да изригне от стомаха й. Мазната пара, носеща се от подвижния павилион за храна, чийто собственик щеше да реализира двойно по-голям оборот заради любопитните, струпали се около полицейските заграждения, за да видят нечия смърт, правеше и без това тежкия въздух още по-непоносим.

Изобщо не й хрумна да овладее гнева си, докато се взираше в Надин — репортерката беше безукорно облечена и гримирана, ноктите й бяха с прекрасен маникюр, държеше чаша студен чай.

— Както желаеш! — тросна й се. — Имаш право да мълчиш…

— Ти какво, превъртя ли?

— Не, само те уведомявам за правата ти. Извършено е убийство, ти си сред важните свидетели. Хей! — Тя повика с пръст един униформен. — Прочети правата на госпожица Фарст и я закарай в управлението. Ще бъде задържана, докато не я разпитам.

— Как смееш, проклетнице! — избухна репортерката.

— Смея, и още как. — Ив й обърна гръб, извади джобния видеотелефон и набра номера на съдебния лекар.