Нора Робъртс
Портрет в смъртта (23)

Двайсет и втора глава

Вледеняващият страх заплашваше да пропълзи в стомаха й, в мозъка и в гърлото й. Тя се насили да го прогони.

— Бакстър, чуваш ли ме?

— Да, лейтенант. Мамка му, движа се в погрешна посока. — Ив чу оглушителната какофония на клаксони — явно колегата й нарушаваше всички правила за улично движение. — Пфу, най-сетне! Потеглям обратно. Много съм далеч, Далас!

— Гаражът, който е най-близо до клуба! — извика тя на Рурк.

Съпругът й вече беше извадил джобния си компютър и търсеше информацията.

— Фийни! Трухарт е в ръцете на убиеца. Трябва да го спасим. Йенси, незабавно разпространи снимката на престъпника!

— Гаражът се намира на Дванайсета улица между Трето и Четвърто авеню — съобщи Рурк, а полицаите се втурнаха към външната врата.

— До всички патрулни коли. Полицай в опасност. Повтарям, полицай в опасност. Червен код. Заподозреният се казва Джералд Стивънсън, представящ се под името Стив Одри. Всеки момент ще получите фоторобота. Предполага се, че този човек е сериен убиец. Може би е въоръжен.

Комуникаторът й се „задръсти“ от съобщения, патрулните коли потеглиха към мястото, посочено от Трухарт. Ив също забърза към вратата, но в коридора едва не се сблъска с Джеси. Измери я с леден поглед и процеди:

— Един полицай е в ръцете му. Ако дори косъм падне от главата на моето момче, ще ти почерня живота! — Тя хукна към асансьора, пътьом даваше заповеди на хората си. Скочи в кабината миг преди вратата да се затвори. — Тихо! — Вдигна ръка, за да накара хората около нея да млъкнат. Чу гласа на Джери, който говореше спокойно, дори развеселено:

— Не, нищо му няма. Само попрекали с питиетата. Затова ще го придружа до дома му.

— … подземен паркинг… ниво…

Сякаш леден юмрук стисна сърцето й, като чу как Трухарт говори едва-едва и заваля думите.

— Точно така, братле. Тук е колата ми. Чакай да ти помогна да се качиш. Хм, май е по-добре да легнеш на задната седалка. Не се безпокой, ще се погрижа за всичко. Успокой се и се отпусни.

— Качил го е на колата. Бакстър, къде си?

— На шест пресечки от паркинга. На Трето авеню има задръстване, опитвам да си пробия път.

— Каква марка е колата, Трухарт! — прошепна Ив. — Кажи ми, моля те.

Младежът като че ли я чу, защото избърбори:

— Камионетка „Итца“. Черна… Уморен съм.

— Само не прекъсвай! — извика тя и тичешком излезе на улицата. Отвори вратата на колата и седна до Рурк. И през ум не й мина да му нареди да слезе, а тя да седне зад волана. Съпругът й беше много по-добър шофьор от нея. Без да чака заповед, Пийбоди се настани на задната седалка, Фийни и Макнаб хукнаха към друга полицейска кола.

— Въпреки че съзнанието му е замъглено от транквиланта, Трухарт се напряга да мисли, при това като ченге. — Тя избърса потта от челото си и дори не мигна, когато Рурк стремглаво се вряза в движението. — Запазил е присъствие на духа и не е изключил комуникатора си. Пийбоди, от теб искам само да следиш какво казва. Ясно ли е?

— Да, лейтенант. Цялата съм слух. Камионетката се движи. Чувам шума на двигателя и на движението. Джералд е включил радиото… Сирени. Чувам сирени.

„Дръж се, Трухарт, дръж се!“ — повтаряше на ум Ив, докато продължаваше да дава нареждания на хората си.

— Заподозреният се придвижва с камионетка. В момента излиза от подземния паркинг.

В този момент Рурк натисна лоста за вертикално издигане; неугледната полицейска кола се извиси във въздуха, прелетя над поредното задръстване в движението, причинено от няколко таксита, и с такава скорост зави зад ъгъла на сградата, че Пийбоди подскочи като зарче в чашка.

Гумите докоснаха чадъра над подвижния павилион за закуски, после колата отново се спусна на платното.

— Света Богородице! — прошепна Пийбоди, взирайки се в сградите, които профучаваха край тях.

Рурк се промъкваше между движещите се превозни средства също както змията гъвкаво се плъзга между камъните. Тя се страхуваше да погледна таблото, за да види с каква скорост се движат.

— Черна камионетка, лейтенант. Трухарт каза, че камионетката е черна, без задни стъкла. Страхувам се, че постепенно губи съзнание.

— Не!

Нямаше да позволи да убият този младеж, който толкова много обичаше работата си и още не беше загубил способността да се изчервява.

— Единственото, което се иска от него, е да превключи комуникатора така, че да указва местоположението му. — Тя гневно удари с юмрук бедрото си. — Защо се бавиш, Бакстър?

— Намирам се на една пресечка от гаража. Не виждам никаква камионетка.

 

 

„Ще хапнем пица, ще погледаме видео“ — мислеше си Трухарт, който безпомощно лежеше на задната седалка на камионетката. Господи, колко съжаляваше, че не умее да танцува. Щеше да покани сладураната на дансинга, ако не беше толкова вързан в краката.

Не, не, намира се в камионетка. Камионетка с черни стъкла. Загазил е. Братче, колко е загазил. Барманът Стив. Кафяви очи, кестенява коса. Висок метър и седемдесет, тежи… шейсет и… и колко?

„Упоил ме е. Трябва да измисля нещо. Да направя… нещо… Марли е толкова красива!“

Но вместо образа на Марли, пред очите му все се мяркаше лицето на лейтенант Далас, струваше му се, че чува гласа й: „Стегни се, полицай Трухарт! Рапортувай!“

„Рапортувам. Полицай в опасност. Наистина съм в опасност. Трябва да предприема нещо.“ Помъчи се да измъкне оръжието, което беше пъхнал в колана си, но ръката му сякаш принадлежеше на друг човек. Една и съща мисъл се въртеше в главата му — нещо, свързано с комуникатора. Трябваше да направи нещо с устройството, но какво?

Напрягаше да си спомни, а в купето звучеше тиха музика, камионетката се носеше по тъмните улици.

 

 

Щом колата спря на паркинга, Ив изскочи навън и се втурна към Бакстър, който притискаше пазача до стената на будката му и така беше се вкопчил в шията му, че заплашваше да го удуши.

Половин дузина патрулни коли и два пъти повече полицаи преграждаха пътя на превозните средства от четирите страни на кръстовището. Въздухът кънтеше от воя на сирени, викове, ругатни и закани, придружавани от глухия тътен на гръмотевиците.

— Не знам за какво говорите. Не знам! — задавено изрече пазачът; очите му бяха изцъклени, лицето му постепенно добиваше червеникавокафяв цвят.

— Отдръпни се, детектив! — Ив хвана Бакстър за рамото.

— Как не! Ще ми кажеш, смрадлив пор такъв, иначе ще ти извия врата като на пиле!

— Отдръпни се! — извика тя и го блъсна. Рурк, който беше предвидил какво ще се случи, изви ръцете на Бакстър. Ив заби пръст в гърдите на пазача: — Давам ти десет секунди, после ще му позволя да прави с теб каквото пожелае. А ченгетата ще те довършат. Казвай каква марка и модел е камионетката, която току-що даде под наем!

— Не зная за какво…

Тя си приведе и му прошепна:

— Бедна ти е фантазията каква болка ще ти причиня. Мозъкът ти ще изтече през ушите, а червата — през задника. Ще го направя, без да те нараня, а всички полицаи, които са тук, ще се закълнат, че си починал от естествена смърт.

Пазачът беше се изплашил от заканите на Бакстър, ала вече не изпитваше страх, а ужас, от който целият трепереше. В обърканото му съзнание се мярна мисълта, че полицаят беше като нажежено желязо, от което ще ти останат белези. Но тази жена бе като мраз, който причинява смърт.

— Шевролет „Мини Мюл“, модел 2051 година. Черен, без задни стъкла. Ей сега ще потърся регистрационния талон. Не искам да си имам неприятности. Собствениците ще отсъстват от града за две седмици, а на онзи човек му трябваше кола…

— Дай регистрационния талон, цирей такъв! Имаш двайсет секунди да го намериш!

Ив направи знак на един от униформените полицаи да влезе заедно с пазача в будката. Бакстър беше преустановил опитите си да се изтръгне от хватката на Рурк. Стоеше неподвижно като статуя, беше блед като платно, погледът му беше изпълнен с печал.

— Тръгнах в погрешна посока, Далас. Мамка му, в погрешна посока! Зарязах хлапето в клуба, защото бързах да се прибера вкъщи, да си полегна, за да отпочинат краката ми, да изпия една бира…

— И аз да не знам, че си бил медиум! — прекъсна го тя. — Длъжен си бил да знаеш какво ще се случи. — Нарочно говореше подигравателно, надявайки се, че думите й ще му подействат като плесница и ще го накарат да се окопити. — Защо досега си крил от мен таланта си, Бакстър? Ще помоля да те прехвърлят в Отдела за специални операции — там ти е мястото.

— Далас, аз съм отговорен за новобранеца.

— Не бой се, нищо няма да му се случи. — Тя отново го хвана за рамото. — Стегни се, иначе няма как да му помогнем.

Съзнанието й се замъгляваше от страха, който упорстваше да се върне, от гняв и от чувството, че закъснението й ще бъде фатално. Грабна от пазача листчето и се приведе към микрофона на комуникатора:

— До всички патрулни коли! Камионетката, шофирана от заподозрения, е черен „Швролет Мини Мюл“, модел 2051 година, без задни стъкла. Регистрационният номер е НЮ 5504 Бейкър Зуло. Повтарям: НЮ 5504 Бейкър Зуло. Описание на превозното средство и на заподозрения Джералд Стивънсън, представящ се под името Стивън Одри, е изпратено до всички полицейски участъци в града. Внимание! Червен код! — Пъхна комуникатора обратно в джоба си, нетърпеливо се обърна към помощничката си: — Какво става, Пийбоди?

— Засега няма нищо ново, лейтенант. Камионетката продължава да се движи. Обаче чух откъслечни думи от рекламата, излъчвана от туристически дирижабъл. Стори ми се, че споменаваше Китайският квартал.

— Ясно. Пътува в южна посока. До всички патрулни коли! Насочете се към района южно от улица „Канал“. Да тръгваме. Бакстър, идваш с мен.

— Ами моята кола?

— Остави я тук. — Не можеше да му позволи да шофира, не искаше да го остави сам. — Идваш с мен. Аз ще шофирам — добави, обръщайки се към Рурк. — Тримата с Фийни и Макнаб се заемете с живущите отвъд улица „Канал“. Търсете жилище близо до Западен Бродуей, наето от мъж на име Жавер, Стивънсън, Одри или Джералд. Обзалагам се, че е близо до паркинга и че апартаментът е на някой от горните етажи. Нашият човек иска просторно пространство, светлина, изглед към града.

Ив седна зад волана. Проклинаше Фрайбърн, задето толкова дълго бе упорствала. Ако десет, дори пет минути по-рано имаха фоторобота на престъпника, сега Трухарт нямаше да бъде в ръцете му.

Всяка минута, всяка секунда бяха от значение.

— Пийбоди?

— Още е в съзнание, лейтенант. От време на време промърморва нещо, и то почти неразбираемо. — Все пак тя старателно беше записала всяка дума. — Комуникатор. Барман. Пица и видео. Полицай в опасност. Рапорт.

Ив потегли към центъра на града; докато шофираше, се свърза с пътната полиция и поиска да й посочат местоположението на рекламния дирижабъл.

— Имаш ли някаква представа в какъв квартал се движи камионетката, Пийбоди?

— Трудно ми е да преценя, лейтенант. Сега е някак по-тихо. Почти не се чуват автомобилни клаксони. Някъде далеч вият сирени. Платното е неравно — не, не ме гледайте така. Досетих се, защото комуникаторът явно е на пода на камионетката. Чувам, когато гумите преминават през дупките. Смятам, че…

— Чакай! — без да откъсва поглед от улицата, Ив наостри уши. — Ремонтират уличното платно. Това е звук от пневматичен чук.

— Слухът й е остър като на котка — промърмори Рурк. — Ще съобщя на Фийни.

Изминаха няколко скъпоценни минути, преди Фийни да съобщи:

— Планов ремонт на улиците се извършва на кръстовището на Западен Бродуей и Уорт, както и на Бикман и Фултън.

— Дирижабълът се движи над Беярд… — Още преди картата да се появи на екрана на видеотелефона й, тя вече беше си представила разположението на улиците. — Ще се разделим, всяка кола ще потегли към местата, на които се извършва ремонт на улицата. — Подчинявайки се на интуицията си, извика на Рурк: — Тръгваме в западна посока!

— Лейтенант — обади се Пийбоди от задната седалка. — Спряха!

 

 

Когато камионетката спря, Трухарт вкопчи в комуникатора изтръпналите си пръсти. Слава богу, в последния момент беше си спомнил какво трябва да направи. Да превключи устройството на проследяване. Само че едва усещаше пръстите си — бяха толкова безжизнени, сякаш ги нямаше. Насилвайки се да остане буден, той стисна в дланта си комуникатора. В същия момент задната врата се отвори.

Джери беше много нежен. Докато измъкваше пленника си, спокойно обясни, че няма да остави по тялото му синини, нито да му причини болка.

— Това е най-важното, което и двамата с теб някога ще сторим — добави, прегърна го през раменете и го поведе на някъде.

— Убийство! — избърбори Трухарт. — Имате право да…

— Не, не, грешиш. — Джери спокойно извади електронната карта за отключване на външната врата, после притисна дланта си до екранчето, за да влезе в сградата. — Слушал си лъжите, с които обсипват телевизионните зрители. Доста съм разочарован от позицията на журналистите и репортерите, но всъщност я очаквах. Отношението им ще се промени, след като проумеят истината.

Трухарт не слушаше бърборенето му, а се оглеждаше. Осветлението бе приглушено… а може би пред очите му вече притъмняваше.

— Бели стени, улеи за пневматична поща, охранявана външна врата, два асансьора…

— Много си наблюдателен — засмя се Джери и натисна бутона за повикване на асансьора. — И аз съм като теб. Мама все повтаряше, че забелязвам подробности, които убягват на другите. Затова станах фотограф. Исках да покажа на хората онова, което не виждат. — Щом влязоха в кабината, нареди на електронното устройство да спре асансьора на петия етаж, после добави: — Знаеш ли, веднага те забелязах.

— Пети етаж — като робот повтори Трухарт.

— Точно така, братле. Още като влезе в клуба, разбрах, че си по-особен. Притежаваш толкова силна светлина! Малцина я имат… пък и не дотолкова силна и чиста като твоята. Затова се различаваш от тях.

— Пет… Б — промърмори младият полицай. Струваше му се, че вратата на апартамента ту се приближава, ту се отдалечава.

— Да. На всеки етаж има само по два апартамента; съседът ми винаги работи нощна смяна, затова на практика съм сам на етажа. Хайде, направи малко усилие, вече стигнахме. Ако искаш, полегни си, докато се подготвя.

— Голямо таванско жилище. „Вилидж“? „Сохо“? Къде?

— Не се преуморявай, братле. Ето, легни на това канапе.

Трухарт се мъчеше да се съпротивлява, но ръцете и краката не му се подчиняваха — все едно невръстно дете се опитваше да се пребори с възрастен човек.

— Успокой се. Престани да се мяташ, в момента не ми се ще да ти бия втора инжекция. Имаш право да разбереш какво ти предстои да направиш. В какво ще се превърнеш. Само мъничко търпение и ще бъда готов.

„Трябва да пазя силите си! — Мисълта проблесна в замъгленото съзнание на Трухарт. — И да наблюдавам. Да наблюдавам и да съобщавам.“

— Таванско помещение, превърнато в ателие. Просторно. Прозорци… Три големи… и един на тавана… Стените… Господи! Боже мой! Стените… с портрети. Виждам жертвите. Аз съм жертва. Виждам се на стената. Мъртъв ли съм?

 

 

— Губи съзнание, лейтенант.

— Не е вярно! — Ив удари с юмрук по волана. — Още мисли като полицай. Справя се чудесно. Проклятие, Рурк, защо толкова се бавиш? Дай ми нещо, за което да се хвана!

— Работя, лейтенант. — Косата му като черна завеса падаше над очите му, докато той се привеждаше над клавиатурата на миникомпютъра. — Засега имам пет сгради, но информацията продължава да пристига. Оказва се, че в посочените райони живеят много самотни мъже.

— Търси пететажна сграда с преустроени тавански помещения.

— Чух какво каза Трухарт, лейтенант. — Гласът на Рурк беше спокоен като повърхността на езеро. — Дай ми още няколко минути.

Но Ив не беше сигурна, че Трухарт ще живее още няколко минути.

Доверявайки се на интуицията си, тя прекоси Бродуей и подкара колата из страничните улици. Разсеяно си помисли, че кварталът е по-екстравагантен, отколкото си го представяше. Може би затова беше населен предимно с художници, привърженици на „Свободна епоха“ и млади бохеми, както и със заможни хора, на които допадаше артистичната атмосфера.

Тук едва ли някой щеше да обърне внимание на Джери, който по нищо не се различаваше от младежите, обитаващи сградите наоколо; освен това той спокойно можеше да си позволи високия наем. Обаче най-голямото предимство на квартала бе, че на никого нямаше да направи впечатление, ако види как младеж помага на свой приятел или приятелка да слезе от колата да влезе в сградата. Тук купоните бяха ежедневие, напиването до безпаметност или дрогирането не се смятаха за пороци.

Вой на сирени и гръмотевици разтърсваха нощта, ослепителна мълния като с нож проряза тъмното небе. Плисна пороен дъжд.

 

 

— Сега ще ти обясня всичко — заговори Джери, докато насочваше прожекторите, проверяваше филтрите. — Майка ми беше забележителна жена. Чистосърдечна и мила. Отгледа ме съвсем сама. Не можеше да си позволи да остане по цял ден у дома и да получава минималното възнаграждение за гледане на дете, но никога не ме пренебрегна. Беше медицинска сестра, посветила бе живота си в помощ на хората. Животът ни коренно се промени, когато тя се разболя. — Джери отстъпи назад, преценявайки дали декорът е по вкуса му. — Не биваше да се случи, беше несправедливо! Несправедливо е човек, който живее, за да помага на другите, който е обкръжен с толкова много светлина, да бъде унищожен от сянката. Знаеш ли, че ги наричат „сенки“? Лекарите наричат „сенки“ злокачествените тумори. Майка ми имаше сенки в мозъка. Двамата с нея стриктно изпълнявахме всички лекарски предписания, обаче състоянието й се влоши. Появиха се други сенки, още по-тъмни, по-големи. Несправедливо е…

Той замълча, продължи да нагласява ту това, ту онова, накрая кимна:

— Почти приключих. Съжалявам, че ми отне толкова време, но искам този портрет да бъде съвършен, защото е последният. Ти ще бъдеш венецът на делото ми, затова не ми се ще да допусна грешка. Светлината е най-важното във фотографията. Разбира се, една снимка може да се дообработи чрез компютър, което също е изкуство, но истинското изкуство е да постигнеш съвършенството от първия опит. Години наред посветих на изучаването на тази професия — под ръководството на преподаватели и чрез самоусъвършенстване. Само че нито един галерист в Ню Йорк не пожела да организира изложба на творбите ми. В този град трудно се пробива.

Въпреки че бе претърпял голямо разочарование, в гласа му не се долавяха гняв и ожесточение. Докато Трухарт се опитваше да размърда безжизнените си пръсти, похитителят му отстъпи крачка назад, за да се полюбува на собствените си творби, окачени на стените.

Рейчъл Хоуард. Кенби Сулу. Алиша Дилбърт. Трима красиви младежи, застинали в съвършени пози. Портрети на трима мъртъвци, поставени в изящни сребърни рамки.

Макар че очите на Трухарт се премрежваха, той забеляза и други фотографии на жертвите — онези, които престъпникът беше заснел, без младежите да подозират, че са попаднали в обектива му. И тях беше поставил в рамки и окачил на стената.

— Преди година имах изложба във Филаделфия — продължи Джери. — Вярно, че работите ми бяха показани в една малка галерия, но това беше само началото. Мечтите ми започваха да се сбъдват, очакваше ме бляскава кариера. Само че след като мама се разболя, трябваше временно да се откажа от амбициите си. Престанах да ходя на лекции, за да съм близо до нея. Тя не го искаше, ала как бих могъл да мисля за слава и богатство, след като най-близкият ми човек на света беше болен? Нямаше да бъда достоен син, ако постъпех по друг начин… Гледах я, докато умираше — прошепна. — Видях как светлината я напусна. Тогава нямах представа какво да правя, за да го предотвратя. Но вече знам. Само за едно съжалявам — че не се досетих, преди да стане прекалено късно за нея. — Обърна се, кротко се усмихна. — Е, време е да започнем.

Толкова беше увлечен от тирадата си, че не забеляза как лицето на пленника се облива в пот. С почти безжизнените си пръсти Трухарт се мъчеше да включи устройството, показващо местоположението му.

 

 

— Къде е камионетката! — Въпреки проливния дъжд Бакстър надничаше през сваленото странично стъкло на колата, за да оглежда по-добре улиците. — Къде е проклетата камионетка? — Отметна от челото си мократа си коса и продължи да ругае: — Мамка му! Всички ченгета в града са вдигнати на крак, но шибаната камионетка като че ли потъна вдън земя.

„Може би Джералд я е паркирал в друг подземен гараж — помисли си Ив. — Едва ли. Иначе щяхме да чуем как слизат по стъпалата.“

Беше близо. Знаеше, че е близо. Но знаеше още, че всяка секунда закъснение ще бъде фатална.

— Улица „Гринич“ № 207, апартамент 5-Б. — Рурк вдигна глава, очите му вече не бяха безизразни. — Жавер Стивънс.

— До всички патрулни коли! — Пренебрегвайки всички правила на уличното движение, Ив направи обратен завой. Колата й се понесе като куршум по еднопосочната улица, шофьорите на другите превозни средства се отдръпваха встрани да й направят път.

— Устройството е задействано! — извика Пийбоди, подскочи, разтърси Бакстър за рамото. — Успял е да го задейства. Намираме се на две пресечки!

Бакстър престана да оглежда улицата и се отпусна на седалката. Докато проверяваше оръжието си, се молеше да пристигнат навреме.

 

 

Трухарт не знаеше дали е включил устройството; когато Джералд го положи върху канапето, комуникаторът се изплъзна от пръстите му.

Помъчи се да отблъсне убиеца, ала само безпомощно замахна, после ръцете му се отпуснаха.

— Не бой се, няма да те заболи. Честна дума. А после ще прогледнеш. Очаква те най-прекрасното преживяване. Ще позираш изправен. Искам те с изпънати рамене… като войник. Именно така те виждам като храбър и всеотдаен воин. Но позата трябва да бъде естествена, затова сега малко ще поработим. — Облегна Трухарт на стълб, който стигаше до кръста му, издърпа гъвкавите стоманени жици, които вече беше омотал около глезените му. — Искаш ли да послушаш музика? Ей сега ще ти пусна. Ще ми се да позираш в… как й казваха? Май беше парадна стойка. Да видим дали ще се получи. — Изви ръцете на Трухарт и с помощта на други жици ги завърза за стълба. — Хм, не е зле. На снимката стълбът и жиците няма да се виждат — ще ги залича чрез компютърна обработка… Дали да не напъхам ризата в панталона ти? Може би ще изглеждаш по-добре.

Струйка пот се стичаше по гърба на Трухарт. Знаеше, че ако чудовището намери оръжието му, това ще бъде смъртната му присъда. А може би вече нямаше надежда, може би му оставаха само няколко секунди живот.

Но Джералд отстъпи назад, наклони глава:

— Не, повече ми харесва така. Позата ти е малко небрежна, но личи, че си напрегнат. Още докато беше в клуба, ми направи впечатление, че си някак… нащрек. Оглеждаше се, взираше се в лицата на хората. Веднага ми хрумна, че ще те снимам в позата на воин. — Взе спринцовката и добави: — Ще ти инжектирам още малко транквилант, за да не почувстваш абсолютно нищо. А когато приключа, когато портретът ти е готов, ще проумееш великата истина. Ще се превърнеш в неотменна част от нея.

— Недей — промълви Трухарт, главата му клюмна на гърдите.

— Шшт. Не се страхувай.

Трухарт усети лекото убождане в рамото; след миг му се стори, че потъва в дълбините на някакъв океан — милвани от лек ветрец, вълните се плискаха над него. После настъпи мрак.

 

 

Ив форсира двигателя, за да качи колата на тротоара — успя, въпреки че гумите се плъзгаха по мокрия асфалт. Черната камионетка беше паркирана няколко метра по-нагоре.

Още преди колата да спре, Бакстър изскочи от нея. Ив го последва, като крещеше:

— Успокой се! Не действай прибързано! Така няма да му помогнеш!

— Не бери грижа! — В движение той извади от джоба си шперца.

— Знам по-бърз начин. — Рурк го блъсна встрани и се приведе към устройството за отключване чрез поставяне на дланта. Сръчно заработи с нелегалните си инструменти, а Ив се сопна на Бакстър:

— Все едно не си го видял!

— Разбира се, Далас.

— Подчинявай се на командите ми, детектив Бакстър. — Тя дори не се обърна, когато колата на Фийни и Макнаб, последвана от още три патрулни коли, спря пред сградата. — Ще атакуваме светкавично, но организирано. — Втурна се през отворената врата, като продължаваше да дава нареждания: — Пийбоди, качваме се по стълбището! Униформените — с асансьора! Бакстър, ти ще освободиш Трухарт!

— Няма да го оставя в ръцете на другиго!

— Изпратете линейка! — извика тя в микрофона на комуникатора, докато тичаше нагоре по стъпалата. — Бакстър, не се доближавай до заподозрения, освен ако не те нападне. Ясно ли е?

— Да.

— Пуснал е музика, лейтенант — докладва Пийбоди — бяха едва на третия етаж, а тя вече се задъхваше. — Други звуци вече не се чуват.

— Рурк, охранявай външната врата. Две патрулни коли да препречат аварийния изход. Униформените да обкръжат сградата. Няма да позволя на чудовището да се измъкне. По двама полицаи да застанат на площадките между етажите. Спрете асансьорите!

Миг преди да застане пред вратата на апартамент 5-Б, оглушителен гръм разтърси сградата.

Извади оръжието си и се приготви да влезе в апартамента; само погледът й, вперен в сръчните пръсти на Рурк, който работеше върху ключалките, издаваше напрежението й.

— Готово!

Тя с ритник отвори вратата, втурна се в ателието и насочи оръжието си между очите на Джери, който беше се вцепенил от изненада.

— Полиция! Хвърли оръжието! Веднага го хвърли, иначе ще съжаляваш!

— Не разбираш какво правя. — Той продължи да стиска дръжката на дългия нож. — Ще му помогна да живее вечно.

— Хвърли оръжието! — повтори Ив; стараеше се да не поглежда Трухарт — ризата на младежа беше разкопчана, главата му беше клюмнала върху гърдите.

— Но…

— Стига си го глезила! — Бакстър се спусна към престъпника.

За да спести неприятностите на колегата си, тя свали оръжието си, измъкна електрошоковата палка и натисна бутона.

Ножът се изплъзна от пръстите на Джералд, след миг той се строполи на пода, прожекторите осветиха сгърченото му тяло.

— Дръж се, хлапе, дръж се… — Ръцете на Бакстър трепереха, докато се опитваше да напипа пулса на шията на Трухарт. — Жив е! Ей сега ще те развържем… мамка му! Дайте ми нещо да разрежа жиците!

— Вземи! — Рурк му подаде ножица за метал. — Чакай да ти помогна.

За всеки случай Ив сложи крак върху гърба на Джери, после се приведе към комуникатора:

— Заподозреният е задържан. Полицай Трухарт е невредим. Дойде ли линейката?

Обърна се и видя, че помещението е претъпкано с полицаи. Разбираше чувствата им, знаеше, че жадуват за отмъщение.

Но…

— Всички да излязат! — изкомандва. — Операцията приключи. Моля, напуснете помещението. Господа полицаи, някъде се извършват други престъпления, предстои ви да заловите други нарушители на закона. Справихте се прекрасно — добави. — Благодаря.

— Самата ти се справи блестящо. — Фийни сложи ръка на рамото й, двамата загледаха как Рурк и Бакстър освободиха младежа и го положиха на пода. — Държиш ли се?

— Честно казано, краката ми се подкосяват. Едва не загубихме новобранеца.

— Следващия път не ме брой, ако ще се катерим до петия етаж. — Фийни избърса потта от челото си. — Прекалено възрастен съм за подобни физически натоварвания. Искаш ли да закарам в ареста този боклук?

— Да, ще ти бъда признателна. Обаче държа първа да го разпитам. Тикни го в някоя килия, а поиска ли адвокат…

— Напоследък съм зле със слуха — прекъсна я той. — Май ще трябва да отида на доктор. — Ухили се злобно, клекна до Джералд, извади белезниците.

Ив коленичи до медика, който даваше първа помощ на Трухарт.

— Малкият е извадил късмет. Пулсът му е стабилен, само кръвното му налягане е ниско, но ще го стабилизираме. Боя се, че ще го мъчи страхотно главоболие, обаче това не е болка за умиране, както се казва. Хлапакът е в много добра форма, за нула време ще се оправи…

— Идва в съзнание! — възкликна Бакстър и прокара пръсти през мократа си коса. — Хей, заек, ставай! Престани да се излежаваш, хората ще кажат, че съм те отпуснал!

Клепачите на Трухарт потрепнаха. Отвори очи, но образите се сливаха, съзнанието му беше замъглено.

— Лейтенант — помъчи се да преглътне, закашля се. — Лейтенант, мъртъв ли съм?

— Много лесно искаш да се измъкнеш. — Тя не издържа и хвана дланта му. Бакстър беше се вкопчил в другата му ръка. — Поздравявам те за проявения професионализъм и за смелостта, полицай Трухарт. Заподозреният е задържан.

— Хубаво… Много съм уморен… — Той отново изпадна в безсъзнание.

— Така ще бъде известно време — невъзмутимо обясни медикът. — Ще го сложим на системи, няколко часа ще го държим под наблюдение, а утре сутринта ще бъде свеж като кукуряк.

— Далас, искам да остана при него — заяви Бакстър.

— Добре. Но само при условие, че периодично ме осведомяваш за състоянието му. Свържи се с майка му. Първо я успокой, че той е добре, после й кажи каква храброст и присъствие на духа е проявил.

Тя се изправи, за да продължи работата си.